Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Николай Хрелков, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- harbinger(2010)
Издание:
А. С. Пушкин. Евгений Онегин
Славянска библиотека
Преведе: НИКОЛАЙ ХРЕЛКОВ
Художник: В. СВИТАЛСКИ
Коректор: СТОЙКО БОЖКОВ
Отпечата през 1946 г. печатница „ЛИНОТИП“
ул. Искър 22 — София, тел. 2–14–00
Разрешение № 1281 от 22. V. 1946 г.
Издание: Т. Ф. ЧИПЕВ
Издателство „Т. Ф. ЧИПЕВ“
/основано 1891 г./
София
История
- —Добавяне
Съпоставени текстове
Трета глава
Elle était fille, elle était amoureuse.
1.
„Къде така? Ах, тез поети!“
— Дългът, Онегин, ме зове. —
„Не те задържим; но къде ти
прекарваш празни часове?“
— У Ларини. — „Това е чудно.
Кажи, нима не ти е трудно
да бъдеш всяка вечер там?“
— О, никак, вярвай ми. — „Не знам.
Но виждаш всичко как е просто —
най-първо — виж, дали съм прав:
семейство и старинен нрав —
сладка̀ различни, пълно с гости,
и разговори ден из ден
за дъжд, добитък и за лен“.
2.
— Тук нищо лошо аз не виждам. —
„Но, тегота, другарю мой“.
— Светът ви моден ненавиждам,
в домашен кът се чувствам свой,
където мога… — „Пак еклога![2]
Но стига, драги мой, за Бога…
Какво? Отиваш ли си? Жал.
Но виж, не бях ли аз можал
да видя твоята Филида —
на твойте помисли игра,
на рими, плач, et cetera?“[3]
— Шега. — „Не, искам да я видя“. —
— Но ако не е на шега,
те ще се радват и сега.
3.
„Е, да вървим“. — И полетяха.
И стигнаха в нечакан час.
С услуги тежки[4] ги приеха,
по стария обѝчай в нас:
с обряд известен и, на кратко,
поднесоха в чинийки сладко
и ползване на свобода
съсъд с брусничена вода.[5]
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
4.
Летят назад след тая среща —
отиват всеки в своя дом.
Но нека чуем още нещо
от разговора крадешком:
— Ти пак, Онегин, се прозяваш?
„По навик, Ленски, що да правя“
— Но повече сега! — „О, не.
Но вече много притъмне;
Андрюша, смело, карай, карай!
Ух, колко глупави места!
А Ларина бе мила, тя
цъфти, макар и доста стара.
Боя се малко от вреда,
там пих брусничена вода“.[6]
5.
„Кажи: коя бе там Татяна?“
— Да, тая, с тъжните черти,
замислена като Светлана,[7]
не я ли забеляза ти?
„Ти дните с малката ли губиш?
А аз бих другата залюбил,
ако се бях родил поет.
Животът в Олга е отнет —
като Вандайкова мадона.
Потънала в руменина,
подобно глупава луна,
що глупо бди на небосклона“.
Владимир даде сух ответ
и все мълча по пътя, блед.
6.
Онегиновата поява
у Ларини, извън това,
така нечакано, достави
и за съседите мълва.
Догадки почнаха да скитат,
да шепнат всичките на скрито
и да подмятат зъл език,
че Таня има годеник;
едни редяха достоверно
деня на сватбата; или
че я отложили били,
да дойдат пръстени модерни.
— На Ленски сватбения блян,
отстъпил бе на заден план.
7.
Татяна слушаше с досада
сплетните, скрита в своя кът,
но случваше се: и наслада
й носеха по някой път;
но мисъл някаква я губи,
дойде денят и тя се влюби.
Тъй зърно, паднало в пръстта,
се съживява с пролетта.
Отдавна нейните копнежи,
съгрени в мъки, в порив скъп,
жадуваха това със скръб;
отдавна с тайните стремежи
със смут вълнуваха гръдта,
и чакаше все скръбна тя.
8.
Дочака го. С очи открити
в душата си пришепна: той!
Сега и с дните, и с нощѝте
изчезна прежният покой:
той пълни всичко; и, нещастна,
пленена тя от сила властна,
за него мисли. Никой друг.
Досаден й е всеки звук,
прислугата й е додяла,
не слуша гостите си тя;
и често тайно в мисълта
проклина тяхното безделие:
стоенето им всеки път
е продължително до смърт.
9.
С какво безпримерно внимание
романи сладостни чете,
и колко зло очарование
в душата й лъжа плете!
И с порива в мечтата своя
одушевява тя хероя
любим на Юлия Волмар,[8]
и Вертер,[11] мъченик метежен,
и Грандисон[12] — старинна чест,
но който ни приспива днес:
зарад мечтателката нежна,
те бяха всичките един
и в тях Онегин бе самин.
10.
Представяше се героиня
на авторите близки свои —
Клариса,[13] Юлия,[14] Делфина[15]…
Сама сред горските покои
се скита с книга незапирно
и в нея търси и намира
пожара в своята мечта,
плод на сърдечна пълнота,
въздиша тежко, присвоила
и мъка, и възторга чужд,
в забрава шепне наизуст
писмото до хероя мили…
А пък хероят бе херой,
но Грандисон не беше той.
11
Стилът на важен пункт настроил
понявга, буйният творец
описваше пред нас хероя
като прекрасен образец.
Клише: любимият — любим,
в живота от беди гоним
с разу̀м, чувствително сърце
и привлекателно лице.
През огъня на чисти страсти
възторженият му херой
се жертвуваше, като в бой.
Но ето краят; сетна част и —
наказана е подлостта —
доброто шествува в света.
12.
Днес умовете са пияни,
моралът — сънен е покой,
порокът става мил в романа
и тържествува вече той.
Но музата с британски притчи
тревожи младото момиче
и става й сега кумир
или самотният Вампир,[16]
или Мелмот[17] босякът, мрачен,
и Скитникът Евреин[18] стар,
или потайният Сбогар.[19]
Лорд Байрон там капризно, значи,
с романтиката озари
и егоизъма дори.
13.
Приятели, кого да съдим?
Ако небето повелѝ,
поет аз няма все да бъда,
нов бяс и в мен ще се всели.
Презрял на Феб сръдните грозни,
ще се отдам на мирна проза,
и моят заник весел, ран,
ще свърши с чист и стар роман.
Не скръб от тайните злодейства
ще ви опиша в него аз,
а ще разкажа с проста страст
бита на руското семейство:
сънят красив и любовта,
старинната ни простота.
14.
Словата ще изложа вещи
на вуйковци и на бащи —
и тайните младежки срещи
при ручеи и под липи.
На ревност яростната мъка,
сълзи щастливи след разлъка,
след нови свади, най-подир
венчило ще им дам сред мир.
Ще спомня клетвите им страстни,
светѝ слова на любовта,
които някога в нощта
сам пред любовница прекрасна
и аз трогателно мълвях,
но от които изтрезнях.
15.
Татяна, прелестна Татяна!
Проливам с теб сълзи и аз:
ти на модерния тиранин
приемаш тягостната власт.
Загиваш, мила; но подреждаш
отпървом в бляскави надежди
блаженства, в здрачна тишина,
и на желанията узна
и ти вълшебната отрова;
преследват те навред мечти
и всякъде откриваш ти
места за свиждания нови,
и там пред теб стои навред,
той — изкусителят проклет.
16.
Любовна мъка я подгоня
и там, в градината тъжи,
и поглед неподвижен склоня
и леност сладка й тежи:
подемат се гърди, ланити[20]
са в мимолетен плам покрити,
дъхът й сякаш не личи,
ни шум в слуха, ни жар в очи…
Настане нощ; луна изгрява,
трепти в далечни небеса,
и славей в тъмни дървеса
напеви звучни заридава.
Татяна, будна сред нощта,
на няня си говори тя:
17.
„Не спи ми се; задушно стана,
открий прозо̀ра и дойди
да поговорим, няня, няня,
за миналото, за преди!“
— „Та за какво ли? Нявга пазих
из паметта си случки разни,
били, или пък не били,
зарад моми и веди зли;
но днес не помня вече, Таня:
забравих туй, що знаех. Да,
с годините дойде беда,
не бива ме“… — „Кажи ми, няня,
за нявгашните си мечти —
любѝ ли в младостта и ти?“
18.
— „Ех, Таня! За любов тогава
не бяхме чували дори;
а то свекървата корава
могла би да ме умори.“
„А как си се венчала, няня?“
— „По Божа воля. Моят Ваня
от мене бе по-млад тогаз,
тринадесетгодишна — аз.
Две седмици дохожда сватя,
баща ми скоро тя преви,
без скръб ме той благослови
и с моя горък плач изпрати.
И с плач ме китеха те мен
дори на сватбения ден.
19.
Въведоха ме — Бог да чува! —
при чужди… Но не слушаш ти…“
„Ах, няня, няня, аз тъгувам,
тежи ми нещо мен, прости:
едва, виж, аз не заридавам!…“
— „Не си, детето ми, ти здрава;
помилуй, Господи, спаси!
Дай няня да те наръсѝ
с вода светена… боледуваш…“
А Таня шепне с тъжен глас:
„Не, влюбена съм, няня, аз.“
— „Момичето ми! Бог да чува!“ —
с молитвен шепът, получут,
прекръсти няня в тъмен смут.
20.
„Не, влюбена съм аз“, — неволно
тя шепнеше с отпаднал глас.
— „Сърдечна моя, ти си болна!“
„Не, влюбени съм, няня, аз.“ —
И в миг луната се извива,
с лъчи пленителни облива
Татяна в полумрака син,
и разпилените коси
и сълзите в тъмата глуха…
Пред хероинята едва
с пребрадка черна на глава
седи старицата в кожуха,
И всичко спи сред тишина,
под вдъхновената луна.
21.
В луната вгледана, Татяна
сърце удържаше едва.
И мисъл странна я обхвана:
— „Сега ме остави сама,
но донеси перо, хартия,
ще легна скоро аз, прости“ — и
остана в тая тишина,
под вечно същата луна…
Облакътена, тя му пише,
и все пред погледа й той —
и в порива замаян свой,
любов от всеки ред въздиша.
И сгъна белите листа…
Не знаеше що върши тя!
22.
Аз знаех нявга недостъпни
жени, подобно зимен мраз;
надменни, горди и престъпни
красавици познавах аз.
Дивях се на страстта им модна
и добродетели природни,
признавам, бягах аз от тях
и с ужас, сякаш че четях
в очите надписа на ада:
надежда всяка остави![21]
Внушаваха любов, уви,
и диреха през злото радост.
Но, може би, не зная аз,
те са тревожили и вас?
23.
Посред поклонници послушни
са смайвали и други мен —
самолюбиво-равнодушни
към всеки страстен комплимент.
И що открих аз в изумление?
В суровото си поведение
те плашат плахата любов
и я привличат с порив нов,
или през малко съжаление,
или през малко топлота,
намекваща за любовта…
И с лековерно заслепление
отново бедният младеж
очаква с трепетен копнеж.
24.
Но в що е по-виновна Таня?
Дали че тя в наивността,
и без да види тук измамност
повярва в гордата мечта?
Или затуй, че без изкуство
дочува чистото си чувство
и на копнежите гласа;
че взе от горди небеса
въображение метежно
и воля горда, разум жив,
и нрав самотно-саможив,
и пламенно сърце и нежно?
И кой не ще прости от вас
на лекомислената страст?
25.
Кокетка съди тук сурово —
а Таня цяла е в страстта
и се предава безусловно —
като дете — на любовта.
Тя не говори: чакай, мили!…
С туй любовта би удвоила
и здраво ще го свърже тя;
това ранява гордостта
и той в надеждите си страда:
изгубил всякакъв покой,
започва да ревнува той…
А от безкрайните наслади
неволник всеки, отегчен,
би я напуснал някой ден.
26.
Но има друго затруднение:
земята родна тук от срам
за да спася, то без съмнение
писмото трябва да предам.
По руски много слаба беше —
списанията не четеше
и бъркаше се всеки миг
на своя матерен език,
та пишеше тя по фрзнцузки.
И до сега — не съм суров —
не може дамската любов
да се предава в нас по руски;
езикът ни прекрасен уж,
за проза пощенска е чужд.
27.
Кой дамите ни тук заставя —
о, ужас — руски да четат?
И можем ли си ги представи
с „Благонамерен“[22] тук в ръка?
Осланям се на вас, поети!
Спомнете: милите предмети,
които в свойте грехове
възпяхте в тайни стихове —
и тям сърцето посветили…
И помните ли, всеки миг
как, слаби в руския език,
изопачавахте го мило?
И как на чужд народ речта
бе сродна с вашите уста?
28.
Недай си Боже да ме срещнат
след бал при входа, някой миг,
семинарист в жълт шал — безгрешен,
и с шапчица — академик!
Като уста без усмех сочен,
без граматическа порочност
аз мразя руския език.
И моят гняв ще е велик,
ако красавиците нови,
писателския чули глас,
в граматика привикнат нас
и в стихотворните окови;
на древността с любов преда̀н,
аз няма да съм поласкан.
29.
Неправилен, небрежен шепот,
когато тихо се реди —
отдавнашен сърдечен трепет
вълнува моите гърди,
да се разкаям нямам сили —
и галицизмите са мили
като младежки грехове
и Богданови стихове.[23]
Но стига. Труд ме чака важен.
Писмото. Всичко има край.
Аз обещах, уж, а пък май
че съм готов да се откажа.
Аз знам, че нежният Парнѝ
не е на мода в наши дни.[24]
30.
Певец на „Пирове“ и мъка,[25]
ако не спеше ти в покой —
смутил те бих с една поръка
и разтревожил, мили мой,
та песента вълшебна, ясна,
да влееш в порива й страстен
ти с чуждоплеменни слова.
Къде си? Твоите права
бих ти предал аз благосклонно.
Но сред печални пустоти,
отвикнал от похвали, ти
под фински сини небосклони
мълчиш самотен и велик,
не чуваш моя скърбен вик.
31.
Пред мен писмото на Татяна,
запазено в свещена страст,
прочитам го през мъка тайна
и му се неначитам аз.
Кой й предаде тая нежност
и тая сладостна небрежност?
И кой внуши, пак с трепет вещ,
безумно дръзкия мълвеж —
прекрасен, вреден и невинен?
Аз не разбирам сам. Живот.
Но ето слабия прево̀д,
подобно копие от картина,
или Фрейшиц, изсвирен в страх
с ръка на ученика плах.
Писмото на Татяна до Онегин
Да, аз ви пиша — друго що ли?
И знам ли нещо друго аз?
Сега съм в пълна ваша воля —
в презрителната ваша власт.
Но ако има капка жалост
във вашия живот студен,
ще бъдете добър към мен.
Аз исках да мълча в начало,
и нито скръб, ни срамен дял
в живота мой би се узнал,
ако надежда би ме гряла,
макар и рядко, но все аз
да можех да се срещам с вас;
бих слушала речта сурова,
бих ви говорила едва
и денонощно след това
бих чакала аз среща нова.
Но, казват, че сте нелюдим;
било ви скучно тук и душно…
а ние… с нищо не блестим,
почитаме ви простодушно.
Защо, дойдохте тук, при нас,
в забравеното, глухо село?
Не бих видяла нивга вас
и в мъката не бих горяла…
Смирила поривите смели
в душата някак, както знам,
нашла бих си другар… И друго:
била бих вярна аз съпруга
и майка и добра жена…
На друг!… Не ще това да бъде,
не ще склоня за друг глава!
Това върховна е отсъда…
Небесна воля е това.
Живота бе заложба строга
да стане с вярна среща твой;
да, ти си пратеник на Бога —
до гроб хранител-ангел мой.
Ти във съня ми тихо бдеше,
невидим — ти ми беше мил,
ти с поглед бе ме покорил:
отдавна твоят глас звучеше
в душата с трепетни слова.
Ти се яви, и аз се смаях,
обзе ме треска, — аз те знаех —
и казах: ето той!… едва.
Нали така? Аз теб познавах:
ти с мен говореше в нощта,
когато бедните дарявах,
или с молитва усмирявах
в метежната душа скръбта!
И ето в тоя миг при мене
не ти ли, трепетно видение,
сред полумрака се вести
и при възглавницата стъпил,
шептеше ми словата скъпи
за радост и надежда ти?
И кой си: ангел ли хранител
или коварен изкусител —
и как това да разреша?…
Или аз искам тук услуга
с неопитната си душа —
а пък ме чака друго, друго?
Да бъде, моята съдба
от днес нататък връчвам тебе,
и сълзите ми са молба
и зов за твоята подкрепа…
Ти помисли: загивам аз
като в безжалостна пустиня;
разсъдъкът ми ще изстине
и няма да пророня глас.
Аз те очаквах тук отдавна,
зовях: ела ме съживи…
Или пък моя сън, уви,
разбий заслужено, безславно.
Без прочит[26] свършвам. И в несвест
и в срам и страх се вледенявам.
Но вярвам в гордата ви чест
и смело ви се доверявам.
32.
Татяна охка и въздъхва
с треперещо писмо в ръце,
устата й от жад изсъхва —
помръква нейното лице.
Главата настрани склонила,
яката й се е подвила
на прелестните рамена.
Бледнее тихата луна
и тихо гасне в полумрака.
Далеч едва блести поток,
проеква па̀стирският рог
и буди пак за труд селяка.
И ето утро: шум, мълва,
но все едно й е това.
33.
Тя нито вижда, ни разбира,
потънала в незнаен свят,
и до писмото не допира
гравирания свой печат.
Ала вратата се отваря
и идва Филиповна, стара,
и носи на подноса чай. —
„Стани, успа се вече, май;
но как така, та ти си права —
о, птичката ми мила, тя!
Така се плашех вечерта,
а с утрото си вече здрава!
Изчезна треската ти пак,
лицето ти е като мак“.
34.
„Ах, няня, моля те за нещо…“
— „Кажи, какво те теб гнети.“
„Не си мисли, че… тайна среща…
Не ми отказвай, няня, ти…“
— „Ти виждаш, Бог ми е свидетел.“
„Прати с това писмо детето,
при О…, при нашия съсед…
Ала кажи му по-напред
да не отваря нито дума —
за мен да не говори той…“
— „Не знам кому, животе мой?
Приличам вече на безумна;
един ли имаме съсед —
кого да мисля по-напред?“
35.
„Не сещаш ли се, мила няня?“
— „Сърдечна моя, остарях —
тъпее разумът ми, Таня,
а колко хитра нявга бях
и нивга господарска воля…“
„Ах, няня, няня, та защо ли? …
Не е потребен хитър ум,
това писмо прати без шум
ти на Онегин“. — „Става, става,
не се ти, мила ми, гневи;
разбирам слабо аз, уви …
А ти защо пак побледняваш?“
„Тъй, няня! Нищо, нищо, ти
вземи и внучето прати!“
36.
Денят без отговор премина,
настана друг: и няма пак.
Тя като сянка бди и стине
от утрин чак до късен мрак.
Пристигна Ленски — обожател.
„Къде е вашият приятел?“ —
запита майка ̀й с тръпен глас:
„Съвсем ни той забрави нас“.
Татяна в пламък се стаява.
— „Той обеща да дойде днес, —
отвърна Ленски с интерес,
— но пощата го сигур бави“.
Татяна сведе пак очи —
зъл укор да не проличи.
37.
Примръква; блясва самовара —
шуми старинната любов.
Над него се разнася пара,
и чайникът кипи готов.
И Олга чашите налива —
и през струята миризлива
слугата млад разнася, бос,
сметана върху скъп поднос.
Но пред прозореца въздиша
Татяна, бледна и сама,
и в полуздрачната тъма
с прекрасен показалец пише
на замъгленото стъкло
заветен вензел: Е и О.
38.
Да, в нея плачеше сърцето —
гореше тъмният й взор.
И изведнъж!… — Чу стон. И ето,
замря в пространния им двор.
Евгений! „Ах!“ — застана няма
и крадешком тя мина тряма
и слезе долу — призрак лек —
и леко се понесе в бег,
обзета от незнайни сила:
премина езеро̀ и плет,
алеи, мостчета, напред
и люляката преломила,
лети посред леха с цветя
и падна върху пейка тя.
39.
„Евгений! значи тук, Евгений!
Какво, о, Боже, мисли той!“
Сърцето в мъка и съмнение
си има пак надежди рой;
и цялата се в жар вълнува,
но стъпките му тя не чува…
В широкия овощен двор
берат слугини, с песен в хор.
Защо? — Тук всеки се догажда;
насила им е песента,
та да не могат те с уста
това, що късат, да изяждат!
Да, като пеят, може би,
не ще докоснат плод с зъби!
Песента на девойките
Хубави момичета,
дружки и приятелки,
скачайте и рипайте:
весели да бъдете!
Я запейте песен пак —
песента — заветната —
примамете момъка
в хороводи момини.
И когато дойде той,
щом го видим в храстите,
да се пръснем всичките,
с вишни да го удряме —
и с вишни, и с яго̀ди —
и с грозде мерджанѐно.
Не подслушвай нивга ти,
песните — заветните —
не ходи да гледаш ти
хороводи момини.
40.
Те пееха, но през вълнение
не чуваше тя ничий глас —
и чакаше тя в нетърпение
да мине трепетната страст —
и огънят й по лицето;
но не минаваше; сърцето
примираше като преди
в задъхалите й гърди.
Тъй пеперуда се разперя
и удря цветното крило,
пленена от детето зло,
и зайче в угари трепери,
видяло нейде из далек
прицелващия се човек.
41.
Но най-подире тя въздъхна
и стана тя от стола свой…
Едва прекрачила, изтръпна:
в алеята вървеше той.
С очите блеснали Евгений
застана като грозен гений —
и смут и огън разгоря
и вкаменена тя се спря.
Сега не съм аз в състояние
тук срещата им да предам;
безсилен съм и чувствам сам
след тия дълги описания,
че вече съм преуморен;
ще свърша после, някой ден.