Александър Пушкин
Евгений Онегин (4) (Роман в стихове)

1. 2. 3. 4. 5. 6.

7.

Жената колко по̀ не любим,

по-много ни залюбва тя…

По-сигурно ще я погубим

сред мрежите си на лъстта.

Развратът зъл и хладнокръвен

бе някога наука първа,

прославящ себе с тръбен зов

и наслаждаващ без любов.

Но тая царствена забава

на превъзнасяно преди

в маймуни стари се роди;

Ловласовата вехта слава

не ще се вече възкреси

тя с ондулирани коси.

8.

Как скучно е да лицемериш!

Еднакво. Вечно. Всеки ден

да се стараеш, да увѐряш

в туй, в що е всеки уверѐн;

да слушаш отклици противни

и предразсъдъци разбиваш,

несъществуващи, уви,

дори в момичешки глави!

Кого не уморяват вече

молбите, клетвите, лъстта,

писмата с множество листа,

лъжи и пръстени, и речи —

и лелиният щур надзор —

и глупав мъжки разгово̀р!

9.

Така си мислеше Евгений

при порива на младостта,

сред необу̀здани влечения

неволна жертва на страстта.

Разглезен от порочен навик,

ту възприема, ту оставя:

разочарован в свойта страст

и очарован в тоя час…

С успехи ветрени омаян —

заслушан в трепетния шум

на вечно будния си ум —

прозявката в смеха удавил,

години осем той уби —

най-хубавите, може би.

10.

На обич той се не подава,

а занимава се с игри;

при откази се утешава…

В измяна… ще се отмори…

Пристъпяше без упоение,

напускаше без съжаление,

непомнещ ни любов, ни злост.

Тъй също равнодушен гост

на вѐчерния вист отива,

играе и в уречен час

играта свършва, — той без страст

отива в къщи и заспива,

и сутрин сам не знае де,

пак вечерта ще проведе.

11.

Получил нейното послание,

дълбоко бе докоснат той…

Невинният език на Таня

надигна в него мисли рой.

Припомни си цвета й бледен

и поглед тъмен и наведен,

и в сладостния чист покой

с душата си потъна той.

Тук може чувствата старинни

да го облъхнаха с крила;

но той съвсем не пожела

да лъже нейната невинност —

и нека идем тоя път

сред парка, дето те стоят.

12.

Мълчаха в парка две минути

и той пристъпи с муден глас —

и проговори тухо^[2] чуто:

Получих ви писмото аз —

довѐрчивото ви признание,

невинно детско излияние,

и с вашия прекрасен жест

отново в мен се будят днес

погребаните рано чувства;

не искам да ви хваля аз

и моят отговор към вас

ще бъде пак тъй без изкуство.

Съдете тук с невинността

на мойте дни изповедта:

13.

„Ако в живота път бих дирил,

да го сведа в домашен кът…

бащата и съпругът мирен,

ако ме нявга победят

и от семейната картина

се запленя с възторга минал;

кълна се, само вас една

бих взел в живота за жена.

Това без блясък мадригален:

постигнал своя идеал,

аз само вас бих тук избрал

другарка в дните ми печални —

прекрасна, честна, с разум жив

и, може би, бих бил щастлив.“

14.

„Но аз не съм за туй блаженство:

то не събужда в мене страст;

за дивното ви съвършенство

съвсем не съм достоен аз.

Говоря с цялата си съвест:

съпружеството ще ни спъва.

Щом свикна с любовта си, аз

ще ви разлюбя, и тогаз

дори да плачете, сълзите

сърцето ми не ще смекчат,

а повече ще го вбесят.

Ще бъдете ли тъй честита,

макар за кратък срок поне,

на Хименея^[3] в парка? Не.“

15.

„В живота не познавам друго,

по-недостойно тук от брак —

с очакваща жена съпруга,

от рано чак до късен мрак,

при скучен мъж, съвсем застинал

(съдбата също що проклина),

намръщен, хладен, мълчалив,

сърдит и винаги ревнив!

Това съм аз. Ала това ли

желахте в тия редове,

отдето пламенно зове

душа за радост зажадняла?

Не, жребият не би ви дал

такъв печален, земен дял.“

16.

„Годините са безповратни

върху човешките съдби,

но аз ви любя, честно, братски,

и по-дълбоко, може би.

Послушайте ме със внимание:

тъй леко младото създание

мечтата сменя пак с мечта…

Младочка сменя тъй листа,

когато пролет я омая…

Небето съди тъй над нас!

И пак ще любите, но аз

да се владеете желая:

не всеки като мен добре

невинността ще разбере“.

17.

Тъй проповядваше Евгений,

Татяна чуваше едва,

през сълзи и без възражения,

склонила на гърди глава.

Ръка подаде той. Печално

(и, както казват, машинално)

Татяна се едва допря;

глава склонила, тя се взря

напред по селския простор,

запътена към роден двор,

одумки без да я смутят:

на село свободата пак

си има същите права,

тъй както в гордата Москва.

18.

Какво си мислиш ти, читател:

постъпил ли би някой друг

подобно нашия приятел?

Не първи път явява тук

човешката си благородност,

макар че клюката свободно

от близки много и врази

отдавна го съвсем срази.

Но без врази в света не може

(не може и без близки пак).

Човек ли си, ще имаш враг,

ала спаси от близки, Боже!

Ох, не напразно спомням аз

за близките си в тоя час.

19.

Какво? Ей тъй. На сън предавам

ненужно черните мечти —

и само в скобички додавам:

че няма подли клевети,

от гад в безделие родени

и от сганта пък ободрени,

че няма чужда гнъсота

или площадна острота,

които той самин, с насмешка,

в порядъчен другарски кръг,

без злоба, помисъл несрък,

да не повтори по погрешка;

но също е за вас готов

и да се бие от любов.

20.

Но, да, четецо благороден,

а как са вашите по вас?

И ако някак е угодно

да ви разправя ли тозчас

що значи именно роднини?

То значи люде с род единен —

и длъжни сме над тях да бдим,

да ги ласкаем и тешим

и по обѝчай старовремен,

на Коледа да посетим,

със картичка да поздравим,

та през останалото време

да не таят горчивини…

Ох, дай им, Боже, дълги дни!

21.

Но любовта на пола нежен

от родството е по-надежна:

тя и сред бурите метежни

ще храни своята безбрежност.

Така. Но вихрените моди,

но своенравната природа,

но мнението в тоя век…

А полът нежен си е лек.

А мнението на съпруга

се тачи в нашата страна

от добродетелна жена;

пък току виж, че стане друга

жена ви и се увлече;

да, дяволът я там влече.

22.

Кого да любиш? Как да вярваш

И само ти ли си един,

та услужливо да се мери

тук всяко нещо с твой аршин?

Кой клевети по нас не сее

и кой с любов ни нас лелее?

Кому порокът не е скъп?

И кой не носи скука, скръб?

О, ти, суетен откривател

и в труд напразен и мечти —

люби самия себе ти,

почитан много мой читател!…

Предмет достоен и не нов

и най-прекрасен за любов…

23.

Какво след тая среща стана?

Това би всеки отгадал!

Безумно-черното страдание,

безумно-тежката печал

вълнуваха душата жадна;

сега тя по̀ е безотрадна

и цяла слисана гори;

сънят отлитна и се скри,

живот и здраве, цвят и младост,

усмивката, покоят тук

е всичко като празен звук,

помръкна дивната й младост…

Тъй скрива вятърът студен

едва родилия се ден.

24.

Татяна вехне в скръб и гасне,

тъмнее, чезне и мълчи —

и погледът й е безстрастен,

животът в него не личи.

Съседите глави люлеят

и тихо шепнат зарад нея,

че време й е за съпруг!

Но трябва да започна тук

през радостно въображение

картина с радостна любов.

В душата ми проеква зов

и ме обзема съжаление:

обичам много Таня аз

за нейната безумна страст.

25.

От час на час се по̀ пленява

от Олгината красота

и тъне Ленски цял в забрава,

забравил всичко в любовта.

И винаги до Олга, жаден

седи, додето нощ припадне,

и в ранна сутрин, пак така,

разхождат се те под ръка.

Той с любовта благоговейна

и целият потънал в свен

и само рядко, в някой ден,

окуражен с усмивка нейна,

смутен, целува тънещ в рай,

от дрехата й някой край.

26.

Понявга й чете той гласно

нравоучителен роман;

личи описан там на ясно

животът от Шатобриан;

пропуска листове, що дразнят

(измислици опасни, празни

зарад невинното сърце),

с бледнеещо от срам лице.

Или далеч уединени,

над шахмат двамата стоят,

облакътени те мълчат,

замислени и запленени.

И той, разсеян, вместо с кон,

ще вземе тура й с пеон.^[4]

27.

Отиде ли в дома: безумен

отново с Олга е зает —

и листовете на албума

той украсява в стил и ред;

тук виждаш селска панорама,

а там пък на Киприда^[5] храма,

или на лира гълъб бял

и всичко в леки краски дал;

ту върху лист със спомен някой

след подписа, замислен, тих,

той ще остави някой стих,

на любовта безмълвна знака.

След толкова години пак

един и същ написан знак.

28.

Разбира се, че сте видели

провинциалния албум,

надраскан от другарки смело,

до виене на свест и ум.

Тук правописът е забравен

и стиховете се предават

за знак на дружба с почерк свит

ту в удължен, ту в кратък вид.

В началото му ще съзреш:

Qùécrirez-vous sur ces tablettes?^[6]

и подпис: t. а̀. v. Annette;^[7]

на края пък ще прочетеш:

„Тоз, що е повече пленен,

да пише по-натам от мен!“

29.

Ще видите тук непременно

сърца и факел и цветя;

и клетва дадена за вярност;

в любов красива до смъртта;

а някакъв пиит^[8] армейски

е вмъкнал стиховце злодейски.

Приятели, в такъв албум

и аз бих губил своя ум,

ако да вярвах сам, в душата,

че за словата, тук от мен,

ще бъда с поглед награден, —

че няма кой да ме подмята

и да ме съди с важен вид:

дали лъжец съм духовит.

30.

Но вие, книги многошумни

в библиотечен рафт проклет,

прекрасни, хубави албуми,

за някой моден стихоплет

не бях ви украсил аз ясно

на То̀лстой с четката прекрасна

а Баратински аз не съм —

и… да ви гръмне Божи гръм!

Когато бляскавата дама

in-quarto^[9] ще ми подаде,

то стара злоба ме яде

и в мен се ражда епиграма,

в сърцето ми гори печал —

а пък записвам мадригал!

31.

Не мадригали Ленски пише

на Олга в чистия албум —

перото му любов тук диша,

без блясъка на хладен ум;

каквото чува и долавя,

на Олга той го посветява —

като че ли из жив съсъд

елегии в поток струят.

Така Язѝков^[10] вдъхновено

възпява в порив и гори —

кого? — не знае Бог дори.

Елегиите драгоценни

надвиснали, подобно свод,

над светла скръб, и свят живот…

32.

Но тихо! Чу ли? Крѝтик страшен

ни заповяда и крещи

да хвърлиме венеца прашен

от елегичните мечти.

Той вика: „Стига, престанете!

Тук квакат всички римоплети

за «минало», «било», сред скръб,

а пък животът по̀ е скъп!“

— Да, прав си: ти ще ни откриеш

тръба и панцер^[11] и кинжал —

погребения капитал

на мъртва мисъл ще разкриеш.

Не е ли тъй? И не, и да.

„Пишете оди, господа,

33.

Тъй както в миналото златно,

тъй както в стари времена“…

— Не трябва ли и друго — внятно, —

приятелю, на таз страна?

Припомняш ли си сатирика:

че с чужди песни сам лирикът

е по-несносен и по-блед

от най-печален стихоплет?

„Елегиите са нищожни

и жалка — празната им цел,

а одата е с устрем смел

и благородна…“ Даже можем

да поспорим: въпрос е друг —

но аз два века скарвам тук.

34.

Поклонник на метеж и слава

в които поривът расте —

и оди той би съчинявал,

но Олга оди не чете.

Било ли е — чете поетът

на милата си стиховете,

написани от него сам?

Най-висша е наслада, знам!

И право е. Блаженство има,

когато тихо прочетеш

мечтите писани с копнеж

пред своята жена любима,

макар че често пъти тя

лети на другаде с мечта.

35.

Но аз надежди и мечтания

и ум каквото съчини,

чета на старата си няня —

другарка от детински дни.

А в скуката пък следобѐдна

ще хвана някога съседа —

и му чета тогава аз

трагедии с метежна страст.

Понякога не се надвивам,

от скръб и рими цял обзет,

край езерото ходя блед,

там плаша патиците диви,

при езерните брегове,

със звучните си стихове.

36. 37.

Ами какво Онегин прави? —

нетърпеливо ме зоват.

За всички негови забави

ще ви разправя тоя път.

Живееше живот аскетен

и ставаше той рано лете

и се отправяше пеша,

към бистроструйната река.

Като певецът на Гюлна̀ри,

преплаваше сам Хелеспонт,^[12]

след туй на стария балкон

списания четеше стари;

обличаше след туй без шум

най-непонятния костюм.

38.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

39.

Разходки, четене, отмора

в гората пееща вода,

понявга блясък черновзорен,

целувка свежа, свобода,

и коня с чакаща тревога

и обеда капризен много,

с блестящото вино в стъкло,

в уединеното село.

Така живееше Евгений;

и, без дори да иска, той

потъна в този чист покой,

с мечти в безгрижност притаени,

забравил своя шумен град

и непрестанен маскарад

40.

Но северното наше лято —

комична зима е на юг,

това е истина, която

ще трябва да признаем тук.

Небето вече диша есен

и слънчевият диск надвесен

напуска рано всеки ден;

лесът е някак притаен

и сянката му оредява,

мъглите идват пак на стан

и птици, стенещи в керван,

на юг отлитат. Приближава

досада есенна и сън:

ноември месец е навън…

41.

Зарята тъне в утрин хладна

и спят напуснати поля —

далеч с вълчицата си гладна

вълкът извива сред мъгла.

Дочува го далече конят

и пътникът го в бяг подгоня,

за да избяга през степта;

пастирът след оскъден сън

не гони кравите навън

и на уречения срок

не ги зове със своя рог;

сред ѝзбата момиче младо^[13]

изприда с песен своя дар

и свети с бо̀рина — другар.

42.

Мразът изпраща зли угрози,

в полята — сребърен покой…

(Четецът чака рима — рози;

да бъде както иска той!)

По-чисти и от под паркетен,

в реката ледовете светят —

деца с кънкѝте в бяг подет

летят по пеещия лед;^[14]

и гъските с крака червени

се спускат уж да плуват там,

кърбалят се^[15] натам-насам

и после падат; устремени

снежинките на първи сняг

застилат стихналия бряг.

43.

В такова време що да правиш?

Разходки? Сняг и пустота —

и на окото доскучава

еднообразна голота!

Да яздиш ли в степта сурова?

Приплъзват конските подкови,

наблъскани със сняг и скреж,

и току-виж, че се простреш…

Седи си в къщата пустинна,

чети там Прадт^[16] и Валтер Скот

и вписвай дневния разхо̀д,

и вечерта така ще мине.

А утре същото прави —

и зимата ще си върви.

44.

Като че Чайлд Харо̀лд е станал,

в ленива мисъл потопен:

от сън отива в хладна вана,

и после в къщи — ден след ден.

Потънал цял посред разчети,

въоръжил се с тъпа щека,

от утрото във ранен час

играе той билярд със страст…

Настъпва вечер, пълна с леност,

забравен е билярдът чак

и пред камината по мрак

Евгений чака: идва Ленски

на тройка; вечерта напредва

и да вечерят те ще седнат.

45.

Виното на Клико̀, Моета…^[17]

Благословеният нектар

в стъкло студено за поета

веднага се принася дар —

то бляска като Ипокрена^[18]

със своята игра и пена

(подобно всичките вина).

В ония ранни времена

аз давах лептата последна

за него, помните ли, там?

И глупости рой правех сам

в струите пенни и вълшебни,

и колко стихове сред звън,

и спорове, и весел сън!…

46.

Изменя пяната му шумна

на страдащия ми стомах;

сега „бордо“ благоразумно

наливам само аз без страх.

А за „аи“^[19] съм неспособен,

то на любима е подобно —

блестяща, жива красота,

със своенравна пустота.

Като „бордо“-то няма друго:

и в тежка мъка, в тежка скръб,

е то като побратим скъп,

готов на сетните услуги

и всичко да споделя с вас…

Живей, „бордо“, ти моя страст!

47.

Угасна огънят. Нараства

над въглените пепелта…

И вие се струя безстрастна

едва, сред тиха топлота.

Камината е притаена,

като че диша. Чаши пенни

струят и цветове блестят,

а вън мъглите се тълпят…

(Обичам тоя час нескучен,

час на другарски лъготни,^[20]

де никой нищо не вини —

час между вълк и между куче,

защо наречен тъй, не знам).

А за какво говорят там?

48.

„А как са Ларини? Татяна?

И Олга, твоето дете?“

— Налей до половин стакана…

Достатъчно… Добре са те;

и здрави и те поздравяват.

Да видиш, как разхубавяват!

А Олга: гръд и рамене!

Душа, душа!… Еднаж поне

да идем в тях; ще ги зарадваш;

а то не знам, отсъждай сам:

два пъти мина ти натам

и вече нито нос показваш.

Но… виж ме само, как съм прост,

в неделя там си канен гост!

49.

„Аз?“ — Да, Татяна с ден е имен

и в събота те там зоват —

и нямаш никакви причини

да не отидеш тоя път.

„Но, мисля, много свят ще има:

тълпа от люде нетърпими…“ —

Не, не, — отвърна той със страст,

ще дойдат близки, ти и аз.

Ще дойдеш ли или оставаш?

Те молят там. „Съгласен“. — Как? —

Той дигна чашата си пак

и я изпи за нейно здраве —

и заговори той в нощта

за Олга и за любовта.

50.

Той беше весел. Две недели

деляха го от срока нов,

и тайнобрачната постеля,

с венец на сладостна любов,

очакваха възторзи млади.

Но грижите му за награда,

с прозевките на своя ред,

той не съзираше напред.

А враговете на Химена

съзират тук сред всеки брак

картини пълни само с мрак —

роман по вкус на Лафонтена…^[21]

Но Ленски, от сърце пленен,

бе за такъв живот роден.

51.

Той бе любим… Поне такава

бе мисълта му, и щастлив.

Блажен е, който тук изплавал —

надвил ума си саможив —

не вижда във нега̀ преструвки

и като пътник на нощувка

и пеперуда върху цвят,

щастлив живее в тоя свят;

и жалък — тоя, що предвижда

уж с незамаена глава, —

и всеки поглед и слова,

обратно взел ги, ненавижда:

от опит тежък изстуден,

той от възторзи е лишен.