Ерих Мария Ремарк
Обратният път (7)

II

Хапнахме картофени тиганици с яйца и салам — каква чудесна вечеря! Кажи-речи, две години минаха откак за последен път съм виждал яйце, да не говорим за картофени тиганици!

Сити и доволни сме насядали около голямата маса в дневната и пием кафе от жълъди със захарин. Лампата гори, канарчето чурулика, дори печката е топла, а Волф се е излегнал под масата и спи. Толкова е хубаво, че няма накъде повече.

— Е, разкажи ни къде ходи, какво преживя, Ернст — казва баща ми.

— Какво съм преживял ли? — отвръщам и се замислям. — Всъщност нищо не съм преживял. Нали все воювахме, какво да преживея.

Колкото и да си блъскам главата, нищо свястно не ми идва наум. За фронтовите неща с цивилни не можеш да разговаряш, а аз нищо друго не познавам.

— Сигурно вие сте преживели много повече — казвам извинително.

Да, така е. Сестрите ми разправят как са набавили на черна борса продуктите за днешната вечеря. На два пъти стражарите им прибрали всичко на гарата. На третия път зашили яйцата в палтата си, салама пъхнали в блузите, а картофите скрили в джобове под полите. Така се промъкнали през проверката.

Слушам ги някак разсеяно. Пораснали са, откакто се видяхме за последен път. А може би тогава не обръщах толкова внимание, ето защо сега това още повече ми се набива в очите. Илзе сигурно е прехвърлила седемнайсетте. Как минава времето…

— Знаеш ли, че областният съветник Плайстер умря? — пита баща ми.

Клатя глава.

— И кога?

— През юли, около двайсети…

Чайникът върху печката запява. Играя си с ресните на покривката. Значи през юли, мисля си, през юли… Тогава през последните дни от месеца загубихме трийсет и шест души, но надали мога да назова и три имена, толкова хора си отидоха след това.

— А от какво умря? — питам позамаян от непривичната топлина в стаята. — От снаряд или от куршум?

— Но, Ернст — отвръща баща ми озадачен, — а той изобщо не е бил войник. Умря от пневмония.

— А, вярно — казвам и се намествам на стола. — И такива неща стават.

Те продължават да разправят новините от последния ми отпуск насам. Гладни жени едва не претрепали от бой месаря на ъгъла. Веднъж, в края на август, раздали на всяко семейство по цял фунт риба. Откраднали кучето на доктор Кнот и вероятно го сварили на сапун. Госпожица Ментруп родила. Картофите пак поскъпнали. Говорело се, че другата седмица в кланицата щели да пуснат кокали. Втората дъщеря на леля Грете се омъжила миналия месец, и то за ротмистър…

Навън дъждът почуква по стъклата. Сгушвам глава в раменете си. Колко е странно, че отново седя тук. Странно е, че съм у дома…

Сестра ми млъква.

— Но ти изобщо не слушаш, Ернст — казва учудено тя.

— А не, слушам — уверявам я и мигом се съвземам. — За ротмистър, разбира се, за ротмистър се е омъжила.

— Да, представи си какъв късмет — продължава разпалено сестра ми. — А пък цялото й лице е в лунички. Е, какво ще кажеш?

Какво да кажа: ако шрапнел улучи ротмистъра в главата, и той ще свърши също като другите.

Те говорят, но аз не мога да си събера мислите все ми се изплъзват.

Ставам и поглеждам през прозореца. На въжето висят няколко чифта долни гащи. Сивкави, те се поклащат лениво в здрача. Мъглявината блещука в неясния сумрак и внезапно, призрачна и далечна, зад нея се възправя друга картина: поклащащо се бельо, самотна устна хармоника привечер, поход в дрезгавината… И трупове на негри в бледосини шинели, с разпукани устни и кървясали очи: газ. За миг картината е съвсем ясна, ала след това се разлюлява и изчезва, гащите се поклащат, мъглявината пак се появява и аз отново усещам зад гърба си стаята с моите родители, топлината закрилата на стените. Всичко това е минало, мисля си облекчен, и бързо се извръщам.

— Но защо си тъй напрегнат, Ернст? — пита баща ми. — И четвърт час не си се заседял на едно място.

— Може да е преуморен — обажда се майка ми.

— Не — отговарям пообъркан и се замислям, — не е това. Но ми се струва, че вече не мога да седя дълго на стол. На фронта нямахме столове, търкаляхме се където ни падне. Просто съм отвикнал.

— Чудна работа — казва баща ми. Свивам рамене. Майка ми се усмихва.

— Ходи ли вече в стаята си? — пита тя.

— Още не — отвръщам и се запътвам за там.

Сърцето ми се разтуптява, когато отварям вратата и в мрака вдъхвам миризмата на книгите. Трескаво светвам лампата. Сетне се озъртам.

— Всичко е както си беше — казва сестра ми зад мен.

— Да, да — отговарям, за да се отърва от нея, понеже ми се иска да остана сам.

Но ето че и другите вече идват. Застават на прага ме гледат насърчително. Сядам в креслото и слагам ръце на писалището. Колко е гладко и прохладно. Да, всичко е както си беше. Ето дори и преспапието от кафяв мрамор, което ми подари Карл Фогт. Стои си на мястото до компаса и мастилницата. А Карл Фогт падна при Кемел.

— Не ти ли харесва вече стаята? — пита сестра ми.

— Харесва ми — изричам колебливо, — обаче е толкова малка…

Баща ми се смее.

— И по-рано си беше същата.

— Така е — признавам, — но ми изглеждаше много по-просторна…

— Дълго време не си бил тук, Ернст — казва майка ми.

Кимвам.

— Още не съм застлала леглото — продължава тя, — тъй че не гледай насам.

Посягам към джоба на куртката си. На раздяла Адолф Бетке ми подари пакетче пури. Изпитвам нужда да изпуша една. Всичко около мен е толкова неустойчиво, сякаш ми се вие свят. Дълго вдишвам дима и чувствувам, че ми става по-добре.

— Пури ли пушиш? — пита баща ми с изненада и едва ли не с укор.

Удивен го поглеждам.

— Разбира се — отвръщам, — на фронта те влизаха в дажбата. Всеки ден ни се полагаха по три-четири. Искаш ли една?

Баща ми си взема, клатейки глава.

— По-рано изобщо не пушеше.

— Да, по-рано… — казвам и неволно се усмихвам, загдето прави такъв въпрос от това. По-рано естествено не бих го сторил. Но страхът от по-възрастните изчезна в окопите. Там всички бяхме равни.

Крадешком си поглеждам часовника. Едва от няколко часа съм тук, а сякаш са минали седмици, откакто не съм виждал Вили и Лудвиг. Иде ми веднага да изтичам при тях, понеже все още не мога да си представя, че завинаги ще остана в семейството си, все още имам чувството, че утре, вдругиден, все някога пак ще маршируваме рамо до рамо, ругаещи, покорни, ала неотлъчно заедно…

Накрая ставам и си вземам шинела от коридора.

— Няма ли да останеш тази вечер с нас? — пита майка ми.

— Трябва да се представя в комендантството — отвръщам, защото другото тя няма да го разбере.

Майка ме изпраща до стълбите.

— Почакай — казва тя, — тъмно е. Да ти светна…

Спирам се изненадан. Да ми светне? За няколко стъпала? Боже господи, през колко тинести ями, през колко разровени военни пътища трябваше да се промъквам години наред, нощем, без светлина и под масиран огън, а сега — да ми светнат за някакво си стълбище? Ех, майко! Ала изчаквам търпеливо, докато тя дойде с лампата и ми светне, а ми се струва, че ме погалва в тъмнината.

— Бъди предпазлив, Ернст, да не ти се случи нещо навън — подвиква майка подире ми.

— Но какво ще ми се случи тук, майко, нали съм в родината, нали настъпи мир? — казвам с усмивка и вдигам поглед към нея.

Тя се надвесва над перилата. Абажурът хвърля златист отблясък върху дребното й набраздено от бръчки лице. Зад нея в коридора нереални се мяркат светлина и сенки. И внезапно нещо в мен се залюлява, обхваща ме странно умиление, едва ли не болка — сякаш на света няма нищо друго освен това лице, сякаш отново съм дете, на което трябва да светят на стълбището, хлапе, на което може да му се случи нещо на улицата, а всичко останало между вчера и днес са само видения и сън…

По ето че токата на поясока ми улавя яркия отблясък на светлината от лампата. Секундата отлита, не съм вече дете, нося униформа. Бързо се затичвам надолу, вземам по три стъпала наведнъж и блъсвам входната врата, зажаднял да ида при другарите си.

* * *

Първо отивам у Алберт Троске. Майка му е с разплакани очи, обаче днес това си е в реда на нещата и не означава нищо лошо. Но и Алберт не прилича на себе си, свил се е на масата като бито куче. До него седи по-големият му брат. Отдавна не съм го виждал и знам само, че е лежал в лазарета. Напълнял е, бузите му са червени.

— Здравей, Ханс, ето те отново здрав — казвам весело. — Как е? На два крака си е най-добре, а?

Той измърморва нещо неразбираемо. Госпожа Троске преглъща и излиза от стаята. Алберт ми прави знак с очи. Недоумявам и се озъртам. Едва сега забелязвам до стола на Ханс патерици.

— Още ли не си се оправил? — питам.

— А, не — отговаря той, — миналата седмица ме изписаха от лазарета.

Сетне посяга към патериците, подпира се и с два маха се прехвърля до печката. И двете му ходила липсват. На дясното има желязна протеза, а на лявото — изкуствено стъпало с обувка.

Досрамява ме от глупавите ми приказки.

— Не знаех, Ханс.

Той кимва. Ходилата му измръзнали в Карпатите, после получил гангрена и в края на краищата се наложило да ги ампутират.

— Слава богу, че са само ходилата! — Госпожа Троске е донесла възглавница и я пъха под протезите. — Не се бой, Ханс, ще се оправим, пак ще се научиш да вървиш. — Тя присяда до него и му погали ръцете.

— Да — обаждам се, за да кажа нещо. — Поне краката ти нагоре са цели.

— И това ми стига — отговаря той.

Подавам му цигара. Какво да направиш в такива моменти — всичко излиза грубо, колкото и да са добри намеренията ти. Наистина подхващам разговор за едно-друго, с усилие и паузи, ала щом един от двама ни, Алберт или аз, стане и се разтъпче нагоре-надолу, забелязваме как Ханс ни гледа в краката с потъмнял, измъчен поглед и как очите на майка му също се насочват натам — все към краката ни… нагоре-надолу… вие имате крака, а аз не…

Засега той надали е в състояние да мисли за друго, а майка му изцяло е погълната от грижите по него. Не вижда, че Алберт страда от това. За тия няколко часа съвсем се е умърлушил.

— Ей, трябва да се представим в комендантството — обръщам се към него и му подсказвам предлог да излезе.

— Да — казва той припряно.

Навън въздъхваме с облекчение. Вечерните светлини меко се оглеждат в мокрия асфалт. Фенерите примигват от вятъра. Алберт се взира пред себе си.

— Та аз с нищо не мога да помогна, Ернст — казва той на пресекулки, — но като седна с тях и ги гледам, него и майка ми, все ми се струва, че съм виновен, и ме досрамява, че краката ми са цели. Направо се чувствувам подлец, задето съм здрав и читав. Поне да ме бяха простреляли в ръката както Лудвиг, нямаше да ги дразня толкова…

Опитвам се да го утеша. Ала той гледа встрани. Думите ми не го убеждават, но поне на мен ми олеква. Но нали така е винаги, когато утешаваш.

* * *

Отиваме у Вили. В стаята му е пълен хаос. Леглото е разглобено и изправено на стената. Налага се да го удължат, понеже през войната Вили толкова е израсъл, че не се побира в него. Наоколо се търкалят дъски, чукове и триони. На един стол лъщи грамадна купа с картофена салата. Него самия го няма. Майка му разправя, че от един час бил в пералнята да изтърка от себе си цялата мръсотия. Чакаме го.

Госпожа Хомайер е коленичила пред раницата на Вили и рови в нея. Клати глава и изважда някакви мръсни парцали, които навремето са били чифт чорапи.

— Дупка до дупка — мърмори тя и укорително поглежда мен и Алберт.

— Военна стока — казвам и свивам рамене.

— Военна стока значи, а? — отвръща ядосано тя. — Всезнайковци такива! От най-хубавата вълна бяха! Осем дни съм тичала, докато ги изнамеря. А сега са за боклука. Пък нови никъде няма. — И кахърно оглежда остатъците. — Война, не война, все сте имали време веднъж седмично да си сменяте чорапите. Четири чифта взе със себе си последния път. Само два връща. И то в такъв вид! — Тя пъха пръсти в дупките.

Тъкмо се каня да защитя Вили, ето че той с тържествуващ и мощен рев нахълтва в стаята.

— Това се казва късмет! Кандидат за тенджерата! Ще вечеряме пиле фрикасе!

В ръката си като знаме държи тлъст петел. Златистозелените пера на опашката му проблясват, гребенът сияе пурпурен, на клюна висят няколко капки кръв, въпреки че съм ял, устата ми се напълва със слюнка.

Вили блажено размахва петела. Госпожа Хомайер се изправя и надава вой:

— Вили! Откъде си го взел?

Вили гордо разправя, че току-що го съгледал зад хамбара, уловил го и го заклал, всичко това за две минути. После потупва майка си по гърба.

— На фронта се научихме. Вили неслучайно беше заместник кашавар.

Тя го поглежда тъй, сякаш е глътнал бомба. Сетне повиква мъжа си и сломена изстенва:

— Оскар, виж, заклал е петела за разплод на Биндинг!

— От къде на къде пък на Биндинг? — пита Вили.

— Та петелът е на съседа ни Биндинг! На млекаря! О, боже, как можа да го направиш!

Госпожа Хомайер се отпуска на един стол.

— Че няма да изпусна такова печено, я — казва учуден Вили. — Ами то си е в кръвта ми.

Госпожа Хомайер не може да се успокои.

— Ще става каквото ще става! Тоя Биндинг е такъв кибритлия!

— Ама ти за какъв ме имаш? — пита Вили, обиден не на шега. — Да не мислиш, че ме е видяла и една жива душа? Да не съм новак! Този е точно десетият петел, който докопвам. Юбилеен! Ще си го изядем преспокойно, Биндинг и хабер си няма. — И разнежен подрусва петела. — Само гледай да си вкусен! Да го сварим или да го опечем?

— Да не си въобразяваш, че ще хапна и парченце от него? — вика госпожа Хомайер вън от себе си. — Веднага да му го върнеш!

— Да не съм луд — заявява Вили.

— Но ти си го откраднал — проплаква тя отчаяна.

— Откраднал ли? — Вили избухва в смях. — И таз добра! Аз го реквизирах! Набавих си го! Намерих го! Бил съм го откраднал! Като прибереш пари, тогава можеш да говориш за кражба, но не и като пипнеш нещо за лапане. В такъв случай ние с теб, Ернст, доста сме крали, а?

— Така си е — казвам. — Петелът сам ти е паднал в ръцете, Вили. Също като оня, на командира на втора батарея в Стадън. Помниш ли как тогава приготви от него пиле фрикасе за цялата рота? Едно към едно — една кокошка на един кон.

Вили се захилва поласкан и попипва плочата на готварската печка.

— Студена — казва той разочарован и се обръща към майка си. — Да не би да нямате и въглища?

Госпожа Хомайер е онемяла от притеснение. Успява само да поклати глава. Вили я успокоява с жест.

— Утре ще набавим и въглища. Засега може да използуваме този стар стол, и без друго е разклатен и за нищо не става.

Госпожа Хомайер отново поглежда изумена сина си. После му изтръгва от ръцете първо стола, сетне петела и се запътва към млекаря Биндинг.

Вили е искрено възмутен.

— „И ето тръгва той и песента замлъква“ — унило рецитира той. — Разбираш ли нещо, Ернст?

Това, че не можем да използуваме стола, макар на фронта веднъж да изгорихме цяло пиано, за да сварим един шарен кон, от немай-къде го разбирам. И че тук, у дома вече не бива да се поддаваме на неволния трепет на ръцете, въпреки че на фронта лапачката беше въпрос на късмет, а не на морал, това, да речем, също го проумявам. Но да се върне петелът, който и без друго си е мъртъв, когато дори новобранец знае, че това ще доведе до излишни разправии, според мен си е чиста идиотщина.

— Ако това стане мода, ще си умрем от глад, трай си — заявява съкрушен Вили. — Да си бяхме само свои, след половин час щяхме да имаме най-хубавото фрикасе. Щях да направя и бял сос.

Погледът му блуждае между печката и вратата.

— Най-добре да изчезваме — предлагам аз, — че тук става напечено.

Но ето че госпожа Хомайер се връща.

— Нямаше го в къщи — казва тя запъхтяна и появява да продължи развълнувано, обаче вижда, че Вили се е облякъл. Това я кара да забрави всичко останало. — Ще излизаш ли?

— Малко на патрул, мамо — казва той през смях.

Тя се разплаква. Вили смутено я потупва по рамото.

— Нали ще се върна. Занапред винаги ще се връщаме. Твърде често, трай си…

* * *

Рамо до рамо, пъхнали ръце в джобовете, вървим с широки крачки по Шлосщрасе.

— Няма ли да вземем Лудвиг? — питам аз.

Вили клати глава.

— Нека по-добре да си поспи. По-полезно е за него.

В града е неспокойно. По улиците профучават камиони с моряци. Развяват се червени знамена.

Пред кметството стоварват и раздават купища позиви. Хората ги грабят от ръцете на моряците и жадно ги четат. Очите им блестят. Порив на вятъра подхваща една пачка и прокламациите се извиват нагоре като ято бели гълъби. После се закачат в голите клони на дърветата, увисват по тях и шумолят.

— Другари — обажда се до нас старец във войнишки шинел, — другари, сега ще настъпят по-добри времена. — Устните му треперят.

— Дявол да го вземе, тук май става нещо — казвам.

Ускоряваме крачка. Колкото по̀ наближаваме катедралата, толкова по-голяма е навалицата. Площадът е пълен с народ. На стълбището пред театъра е застанал войник и държи реч. Тебеширенобялата светлина на карбидна лампа играе по лицето му. Не можем да разберем какво точно говори, тъй като поривистият вятър от време на време профучава над площада и всеки път довява от катедралата талази от музика от орган, в които тънкият отсечен глас, кажи-речи, потъва.

Тревожно, пълно с неизвестност напрежение тегне над площада. Тълпата е образувала стена. Почти всички са войници. Мнозина са с жените си. На мълчаливите затворени лица е изписано същото изражение както на бойното поле, когато изпод стоманените каски са наблюдавали врага. Ала сега в погледите им внезапно прочитам и друго: предчувствие за бъдещето, неуловимо очакване на нов живот.

От театъра долитат викове. Отговаря им глухо бучене.

— Момчета, ей сега ще се започне! — въодушевено възкликва Вили.

Вдигат се ръце. През тълпата преминава трепет. Редиците се раздвижват. Оформят се колони. Чуват се възгласи:

— Напред, другари!

Като мощно дихание маршовата стъпка отеква по паважа. Без колебание се вливаме в редиците.

Вдясно от нас крачи артилерист. Пред нас — пионер. Групи се присъединяват към други. Познаваме малцина. Въпреки това тутакси се сближаваме. На войниците не им е нужно да знаят нещо един за друг. Те са другари, това стига.

— Ото, хайде с нас! — подвиква пионерът отпред на едного, който е застанал отстрани. Оня се колебае. Жена му е с него. Тя пъха ръка под мишницата му и го поглежда. Той се усмихва смутено.

— По-късно, Франц.

Вили прави гримаса.

— Намесят ли се фустите, истинското другарство скоро отива по дяволите, само си трайте!

— Глупости! — отвръща пионерът и му подава цигара. — Жените са половината живот. Само че всичко с времето си.

Неволно тръгваме в крак. Но тук маршируваме по-различно отпреди. Паважът тътне и над колоните като мълния литва дива, задъхана надежда: сякаш пътят ни води право към света на свободата и справедливостта.

* * *

Ала само след няколкостотин метра шествието се заковава на място. Спираме пред къщата на кмета. Неколцина работници заблъскват по пътната врата. Никой не се обажда, но зад затворените прозорци за миг се мярва бледо женско лице. Блъскането се усилва и към прозореца полита камък. Подир него втори. Строшените стъкла със звън падат в градината пред къщата.

Ето че кметът се появява на балкона на първия етаж. Насреща му се понасят подвиквания. Той се опитва да ни уверява в нещо, никой обаче не го слуша.

— Хайде! Тръгвай с нас! — изкрещява някой.

Кметът свива рамене и кимва. Минути по-късно закрачва начело на шествието.

Следващият, когото измъкваме от къщи, е началникът на службата по прехраната. После идва ред на един паникьосан плешивец, за когото разправят, че въртял черна борса с масло. Някакъв си търговец на жито не успяваме да докопаме — своевременно си е плюл на петите, като ни чул, че идваме.

Шествието поема към дворцовия площад и се струпва пред входа на околийското комендантство. Един войник изтичва нагоре по стълбите и влиза. Ние чакаме. Всички прозорци са осветени.

Най-сетне вратата отново се отваря. Протягаме шии. Излиза мъж с папка в ръка. Изважда някакви листове и с отмерен глас зачита написаното. Напрегнато се вслушваме. Вили е сложил ръце зад големите си уши. Тъй като с една глава стърчи над останалите, по-ясно чува фразите и ги повтаря. Ала думите ромонят покрай ушите ни. Звучат и отзвучават, но не ни засягат, не ни увличат, нито разтърсват, а просто си ромонят ли, ромонят.

Обзема ни безпокойство. Това не го разбираме. Свикнали сме да действуваме. Та нали има революция! Нали нещо трябва да се случи! А мъжът там горе говори ли, говори. Приканва ни към спокойствие и благоразумие. Пък никой още не е проявил неблагоразумие.

Най-после мъжът се оттегля.

— Кой беше тоя? — питам разочарован.

Артилеристът до нас е осведомен за всичко.

— Председателят на работническо-войнишкия съвет. По-рано май е бил зъболекар.

— Аха — измърморва Вили и недоволно върти рижата си глава. — Ама че глупости! Мислех, че отиваме веднага на гарата и оттам — направо в Берлин.

Сред тълпата се разнасят възгласи, които се предават от уста на уста. Кметът да говори! Изтикват го нагоре по стълбите.

Със спокоен глас той заявява, че внимателно щял да проучи всичко. До него сковани са застанали черноборсаджиите. И двамата се обливат в пот от страх. А абсолютно нищо не им се случва. Е, навикват ги, но всеки се пази да вдигне ръка срещу тях.

— Какво пък — казва Вили, — поне кметът е куражлия.

— А, той си е свикнал — обажда се артилеристът. — През ден-два го измъкват от къщи…

Поглеждаме го учудени.

— Често ли стават такива неща? — пита Алберт.

Артилеристът кимва.

— От фронта непрекъснато се връщат нови части, които си въобразяват, че трябва да сложат всичко в ред. Е, с това си и остава…

— Братче, това не го разбирам — казва Алберт.

— И аз — заявява артилеристът и яко се прозява. — Е, сбогом, отивам си в бълхарника. Това е по-разумно.

И други го следват. Площадът видимо се опразва. В момента говори втори делегат. Той също приканва към спокойствие. Ръководителите щели да се погрижат за всичко. Вече се били заловили за работа. Сетне посочва осветените прозорци. Най-добре да сме се приберели в къщи.

— По дяволите, това ли е всичко? — питам ядосано.

Струва ни се, че едва ли не сме станали за смях, задето сме тръгнали с другите. Какво толкова очаквахме?

— Гадост — казва разочарован Вили.

Свиваме рамене и се помъкваме по улицата.

* * *

Известно време се шляем нагоре-надолу, после се разделяме. Изпращам Алберт до дома му и поемам към къщи. Ала ме обзема странно чувство: сега, когато другарите ми не са с мен, всичко наоколо леко се залюлява и започва да губи реалност. Допреди миг то бе естествено и стабилно, а сега внезапно се отделя и е тъй изумително, ново и непривично, че, кажи-речи, не зная дали не сънувам. Тук ли съм? Действително ли съм отново тук, у дома?

Ето ги къщите, каменни и безопасни, с гладки белеещи се покриви, никъде не зеят дупки и пукнатини от снаряди, непокътнати стърчат зидовете в синята нощ, тъмни се врязват силуетите на балконите и фронтоните, нищо не е разядено от зъбите на войната, стъклата на прозорците са здрави, а зад светлите облаци на пердетата живее приглушен свят, по-различен от света на смъртта, в който дълго време бях като у дома си.

Спирам се пред къща, чиито долни прозорци са осветени. Оттам звучи тиха музика. Завесите са наполовина спуснати. Мога да погледна вътре.

Някаква жена седи зад пианото и свири. Сама е. Единствено светлината на висока лампа пада върху белите нотни листове. Останалата част на стаята чезне в пъстър полумрак. Канапе и няколко кресла водят мирно съществуване. В едното се е из легнало куче и спи.

Взирам се като омагьосан в тази картина. Едва когато жената става и с безшумна, плавна походка се запътва към масата, мигом се отдръпвам. Сърцето ми се разтуптява. В дивата светлина на сигналните ракети и под развалините на разрушените от стрелбата фронтови селища бях почти забравил, че всичко това съществува: този отделен от улицата, затворен зад стените мир на килимите, на топлината и жените. Иска ми се да отворя входната врата и да вляза в стаята, иска ми се да се сгуша в креслото, да протегна ръце към топлината и тя да ме облее, иска ми се да говоря и кротките очи на жената да стопят цялото мое сурово, бурно минало и да го оставят зад гърба ми, иска ми се да го отхвърля от себе си като мръсна дреха…

Светлината в стаята угасва. Отминавам. Ала нощта отведнъж се изпълва с глухи викове и неясни гласове, изпълва се с картини от миналото, с въпроси и отговори.

Излизам далеч извън града. Спирам се на върха на Клостерберг. Сребрист лежи долу градът. Луната се оглежда в реката. Кулите се реят в мрака, цари непостижима тишина.

Известно време постоявам там, после поемам обратно, отново към улиците и домовете. Опипом изкачвам стълбите в къщи. Родителите ми вече спят. Чувам дишането им — лекото на майка ми и по-хрипливото на баща ми — и ме досрамява, че се връщам толкова късно. Паля лампата в стаята си. В ъгъла е леглото, застлано с бели чаршафи, в единия край завивката е отметната. Сядам на него и още няколко минути оставам така замислен. Сетне усещам умора. Механично се изтягам и понечвам да дръпна завивката отгоре си. Но внезапно пак сядам, защото съвсем забравих да се съблека. Нали на фронта все спяхме с дрехи. Бавно свличам униформата и слагам ботушите в ъгъла. В долния край на леглото забелязвам мъжка нощница. Едва се сещам какво е това. Слагам я. И отведнъж, докато гол и треперещ от студ я навличам, ме овладява някакво чувство, опипвам завивките и се заравям в тях, притискам ги о себе си и потъвам във възглавниците, в съня, отново в живота, и усещам само това и нищо друго: аз съм тук — да, аз съм тук!