Ерих Мария Ремарк
Обратният път (6)

I

Като кофа вода, плисната на паважа, се разпръсваме пред гарата. С бойна крачка Козоле заедно с Брьогер и Троске поемат надолу по Хайнрихщрасе. Със същата бързина аз и Лудвиг свиваме към Банхофсалее. Ледерхозе, без да се сбогува, като стрела профучава покрай нас с подвижния си вехтошарски дюкян. Тяден припряно кара Вили още веднъж да му опише най-прекия път за публичния дом. Само Юп и Валентин не бързат. Никой не ги очаква, затова на първо време се помъкват към чакалнята да се поогледат за храна. По-късно ще идат в казармата.

От дърветата на Банхофсалее се отронват капки; облаците се носят ниско и бързо. Насреща ни се задават неколцина войници от най-младия набор. На ръкавите си носят червени ленти.

— Долу пагоните! — изкрещява единият и се спуска към Лудвиг.

— Я си затъкни устата, новобранец такъв! — казвам и го избутвам встрани.

Другите напират зад гърба му и ни обкръжават. Лудвиг спокойно поглежда първия и отминава. Оня се отдръпва. Но в следващия миг изникват двама моряци и се нахвърлят върху Лудвиг.

— Свине, не виждате ли, че е ранен? — изревавам и захвърлям раницата, за да си освободя ръцете. Обаче Лудвиг вече лежи на земята и е, кажи-речи, беззащитен с простреляната си ръка. Моряците дърпат униформата му и го тъпчат.

— Това е лейтенант! — врясва женски глас. — Претрепете го тоя кръволок!

Докато му помогна, удар в лицето едва не ме поваля.

— Сатанинско изчадие! — изпъшквам аз и с все сила забивам ботуш в корема на нападателя. Той изохква и рухва. Тутакси други трима налитат върху мен. Кучето скача на врата на единия, обаче останалите ме събарят на земята.

— Светлината гаси, ножовете вади! — крещи жената.

Между газещите ме нозе съзирам как Лудвиг със здравата си ръка души единия от моряците, когото е успял да повали с удар под коленете.

Лудвиг не го пуска, въпреки че другите здравата са го награбили. В този момент някой ме халосва по главата с поясок, а друг ме ритва в зъбите. Наистина Волф тозчас го захапва за коляното, но ние не можем да се вдигнем, те непрекъснато ни свалят с удари искат да ни смажат на пихтия. Разярен се мъча да докопам револвера, обаче в същия миг единият от нападателите се строполява възнак на паважа. Втори трясък — втори в несвяст, веднага след него трети: това е работа само на Вили.

Втурнал се е насам в галоп, раницата е захвърлил по пътя и ето че сега вилнее край нас. Двама по двама ги сграбчва за вратовете и им чука главите една в друга. Те тутакси припадат, защото освирепее ли, Вили се превръща в жив ковашки чук. Освобождаваме се и аз скачам, но останалите офейкват. Успявам само да фрасна с раницата едного в кръста и се погрижвам за Лудвиг.

Вили вече ги е подгонил. Видял е, че моряците удряха Лудвиг. Единият, посинял и стенещ, лежи в канавката, ръмжащото куче се е надвесило над него, а подир втория тича Вили с развяна коса — същинска огненочервен ураган.

Превръзката на Лудвиг е стъпкана. От раната блика кръв. Лицето му е изплескано, челото — натъртено от ритник. Той се избърсва и бавно става.

— Много ли си изпати? — питам го.

Мъртвешки блед, Лудвиг клати глава.

През това време Вили е пипнал моряка и го домъква като чувал.

— Мръсни свине — процежда той, — цялата война си седяхте на чист въздух по корабите и не чухте нито един изстрел, а сега сте седнали да си отварят ченетата и да нападате фронтоваци! Ще ви науча аз вас! На колене, тилов рогач такъв! Помоли го за прошка!

После блъсва моряка на земята пред Лудвиг с толкова свиреп вид, че направо да те дострашее.

— Ще те заколя! — фучи Вили. — На парченца ще те накъсам! На колене!

Морякът хленчи.

— Остави, Вили — казва Лудвиг и си вдига багажа.

— Какво? — пита Вили изумен. — Да не си мръднал? След като ти тъпкаха ранената ръка?

Но Лудвиг вече отминава.

— Пусни го да си върви…

За миг Вили се вторачва смаян в Лудвиг, сетне поклаща глава и пуска моряка.

— Е добре, върви си! — Ала не може да се стърпи и в секундата, в която морякът хуква, му забива такъв ритник, че оня два пъти се премята във въздуха.

* * *

Продължаваме пътя си. Вили ругае, защото така си излива яда, когато е разярен. Лудвиг обаче мълчи.

Внезапно виждаме, че иззад ъгъла на Бирщрасе срещу нас отново настъпва отрядът на избягалите. Довели са подкрепление. Вили си сваля кримката.

— Зареди и сложи предпазителя — казва той и присвива очи.

Лудвиг си изважда револвера, аз също се подготвям за стрелба. Дотук цялата история беше обикновено сбиване, но сега става сериозно. Второ нападение няма да допуснем.

Разпределяме се на три крачки разстояние, за да не сме удобна мишена, и минаваме в настъпление. Кучето тутакси разбира какво става. С ръмжене се снишава в канавката, от фронта е научено да се промъква напред под прикритие.

— Наближим ли на двайсет метра, стреляме! — виква заплашително Вили.

Тълпата пред нас е обзета от безпокойство. Ние продължаваме напред. Срещу нас се насочват пушки. Вили щраква предпазителя и сваля от поясока ръчна граната, неприкосновения си запас.

— Броя до три…

В същия миг от отряда се отделя възрастен мъж в подофицерска униформа, но без нашивки! Той излиза напред и се провиква:

— Другари ли сме, или не?

Вили първо си поема дъх, толкова е слисан.

— Дявол да го вземе, това вас трябва да ви питаме, пъзльовци такива! — отвръща той възмутен. — Кой пръв нападна ранени?

Подофицерът се стъписва.

— Вие ли направихте това? — пита той хората си.

— Не искаше да си свали пагоните — обажда се един от тълпата.

Подофицерът ядосано махва с ръка. После пак се обръща към нас.

— Не е трябвало да го вършат, другари. Но вие, изглежда, дори не знаете какво става тук. Всъщност откъде идвате?

— От фронта, откъде другаде — изпръхтява Вили.

— А къде отивате?

— Там, където сте си седели през цялата война: в къщи.

— Другарю! — Мъжът вдига празния си ръкав. — Това не съм го загубил в къщи.

— Още по-зле — заявява невъзмутимо Вили. — Тогава би трябвало да се засрамиш, че си в компанията на такива набедени войници.

Подофицерът се приближава.

— Има революция — казва той спокойно. — И който не е с нас, е против нас.

Вили се засмива.

— Хубава революция, с твоята дружинка за късане на пагони! Ако само това желаете… — И той презрително се изплюва.

— Не! — казва едноръкият и бързо се приближава към Вили. — Желаем нещо повече! Край на войната, край на подстрекателствата! Край на убийствата! Искаме отново да станем хора, а не военни машини!

Вили отпуска гранатата.

— Няма що, екстра начало — казва той и посочва стъпканата превръзка. После с няколко скока се озовава до отряда. — Беж да ви няма по домовете ви, сукалчета такива! — изревава той на отстъпващата тълпа. — Хора искате да ставате, а? Та вие дори не сте войници! Като ви гледа човек как държите пушките, да го дострашее, че ще си счупите ръцете!

Шайката се разотива. Вили се връща и се изтъпанчва пред подофицера.

— Тъй, а сега ще ти кажа нещо! И на нас цялата тая мръсотия ни е дошла до гуша. Че трябва да се сложи край, това е ясно! Но не по този начин! Ако ще правим нещо, ще го вършим по собствена воля, но да ни командуват, няма да позволим! А сега си отвори очите, ама по-широчко! — С два замаха Вили си откъсва пагоните. — Правя го, защото аз искам, а не защото на вас ви се иска! Това си е моя работа. Но този тук — той посочва Лудвиг — е нашият лейтенант и пагоните му ще си останат на мястото, и тежко на оня, който гъкне.

Едноръкият кимва. По лицето му се чете вълнение.

— Нали и аз съм бил на фронта, братко — изговаря той с усилие, — та зная какво е. Ето — и възбудено си показва чукана, — двайсета пехотна дивизия, Вердюн!

— И ние бяхме там — отговаря лаконично Вили. — Е, със здраве…

После нарамва раницата и кримката. Поемаме нататък. А когато Лудвиг минава покрай подофицера с червената лента, онзи неочаквано вдига ръка към фуражката си и ние разбираме какво иска да ни каже: козирува не на униформата и на войната, а на другаря фронтовак.

* * *

Вили живее най-близо. Трогнат, той маха на малката къщурка.

— Здрасти, стара колибке! Дойде време запаснякът да си отдъхне.

Искаме да се сбогуваме, но Вили не дава.

— Първо ще изпратим Лудвиг — заявява той войнствено. — Картофената салата и опяванията на майка ми няма да избягат.

По пътя спираме и се поизчистваме, та родителите ни да не забележат, че току-що сме се били. Избърсвам лицето на Лудвиг и така омотаваме бинта, че да прикрием изцапаните с кръв места, инак майка му като нищо може да се изплаши. И без друго после ще трябва да иде до лазарета за нова превръзка.

Стигаме до тях без произшествие. Лудвиг изглежда все така съкрушен.

— Не го вземай присърце — казвам и му подавам ръка.

Вили слага лапата си на рамото му.

— На всеки може да се случи, старче. Да не беше ранен, да си ги направил на кайма.

Лудвиг ни кимва и влиза в двора. Следим дали ще успее да изкачи стълбите. Вече е почти горе, когато на Вили внезапно му хрумва нещо.

— Другия път ритай, Лудвиг! — провиква се той заканително подире му. — Само ги ритай! За нищо на света не позволявай да те доближат! — И удовлетворен хлопва пътната врата.

— Ще ми се да разбера какво му е от няколко седмици насам — казвам.

— Всичко ще е от дизентерията — отвръща Вили, — защото Лудвиг иначе… Помниш ли как видя сметката на танка при Биксхоте? Сам-самичък! Не беше толкова просто, драги мой. — После нарамва раницата. — Е, всичко хубаво, Ернст. А сега да видим как е живяло семейство Хомайер през последната половин година. Един час умиление, толкова слагам, и ще почнат да ме възпитават. Майка ми — ех, какъв фелдфебел щеше да излезе от нея! Златно сърце има старата, ама в гранитна броня!

Продължавам сам и светът отведнъж се променя. Ушите ми шумят, сякаш под паважа тече река, и аз нищо не виждам и не чувам, докато не стигам до нашата къща. Бавно изкачвам стълбите. Над вратата е закрепен надпис: „Добре дошъл“, отстрани е затъкнат букет цветя. Видели са ме да идвам и ето ги всички: майка ми най-отпред на площадката, баща ми, сестрите… Зад тях се вижда дневната, подредената трапеза. Всичко е празнично.

— Защо са тия щуротии? — казвам. — Цветята и всичко останало… За какво? Не е толкова важно… Защо плачеш, майко? Нали се върнах, а и войната свърши… Няма защо да плачеш…

И едва тогава усещам, че сам гълтам солени сълзи…