Ерих Мария Ремарк
Обратният път (30)

II

Колкото по̀ наближава денят на делото, толкова по-често се замислям за Алберт. И един ден внезапно пред очите ми ясно и отчетливо изплава глинена стена, амбразура, пушка с визирна тръба, а зад нея хладнокръвно дебнещо, напрегнато лице: Бруно Мюкенхаупт, най-добрият снайперист на батальона, който винаги улучваше целта.

Скачам. Трябва да видя как е той, как е превъзмогнал миналото.

Висока сграда с много жилища. На стълбището капе от влагата. Събота е, навсякъде — кофи, четки и жени със запретнати поли.

Пронизителен звънец, прекалено силен за вратата. Отварят ми след колебание. Питам за Бруно. Жената ме пуска да вляза. Мюкенхаупт по жилетка седи на пода й играе с дъщеря си, около петгодишно момиченце, сламенорусо, с голяма синя кордела в косите. От сребрист станиол е направил река и върху нея е разположил хартиени корабчета. В някои са пъхнати фъндъчета памук — това са параходи, а в тях пътуват малки целулоидни кукли. Бруно доволно пуши средно голяма лула. На порцелановата й главичка са изрисувани коленичил стрелец — войник, и призив: „За отечеството ти с око и длан готов бъди!“

— Виж ти, Ернст! — казва Бруно, плесва момиченцето по дупето и го оставя да си играе само.

Отиваме в гостната. Канапето и креслата са от червен плюш, на облегалките са метнати плетени покривчици, а подът е така лъснат, че се подхлъзвам. Всичко е чисто и си е на мястото; на скрина са наредени миди, порцеланови джунджурийки и снимки, а по средата — на червено кадифе, под стъклен похлупак е орденът на Бруно.

Разговаряме за отминалите времена.

— Пазиш ли си списъка с точните попадения? — питам го.

— Има си хас, братче! — отвръща укорително Бруно. — Че той си има почетно място!

После изважда от скрина тетрадка и с наслада я прелиства.

— Лятото естествено беше най-успешният сезон, понеже имаше видимост до късно вечер. Ето… я почакай… 18-и юни — четири попадения в главата, 19-и — три, 20-и — едно, 21-ви — две, 22-ри — едно, 23-и — нямаше ни един противник. Ония кучи синове бяха подушили нещичко и се пазеха. Обаче виж тук: 26-и тъкмо беше пристигнала нова смяна, която и хабер си нямаше от Бруно — девет попадения в главата! Какво ще кажеш, а? — Той засиява насреща ми. — За два часа! Смехория, не знам дали защото ги святках отдолу, в брадичката, във всеки случай изхвърчаха от окопа като пръчове, чак до гърдите. А я погледни тук — 29-и юни, двайсет и два часът и две минути, попадение в главата! Няма шега, Ернст, имат свидетели, ето пише: „Потвърждавам, вицефелдфебел Шли.“ В десет вечерта, почти на тъмно, това се казва постижение, а? Ех, човече, какви времена бяха!

— Я кажи, Бруно — питам го, — постижението е великолепно, но сега… Искам да кажа, понякога не ти ли е малко жал за горките хора?

— Какво? — отговаря той слисан.

Повтарям въпроса си.

— Тогава бяхме вътре в нещата, Бруно, но нали сега всичко е по-различно.

Той си отдръпва стола назад.

— Братче, ти май си болшевик, а? Та това беше дълг! Заповед! Ама че работа…

Обиден, Бруно пак си загръща тетрадката в тънка хартия и я прибира в чекмеджето на скрина.

Успокоявам го с хубава пура. Омилостивен, той подръпва няколко пъти и разправя за стрелковото дружество, което се събирало всяка събота.

— Наскоро имахме бал. Екстра беше, казвам ти. А сега ще организираме турнир по кегли с награди някой път трябва да дойдеш, Ернст. Пък каква бира има в заведението, рядко съм пил такава. Файнска работа! И каната с десет пфенига по-евтина от другаде. За една вечер прави доста нещо. Обстановката е шикозна и уютна. Ето — той показва позлатена верижка, — станах крал на стрелците! Бруно Първи! Бива си го, а?

Влиза дъщеря му. Едно от корабчетата се е развалило. Бруно старателно го поправя и погалва момиченцето по косата. Синята кордела шумоли.

После ме отвежда до бюфета, претрупан с всевъзможни нещица. Спечелил ги по стрелбищата на панаира. Три изстрела стрували няколко гроша и който улучел определен брой пръстени, имал право да си избере печалбата. Целия ден не могли да го помръднат оттам. Спечелил цял куп плюшени мечета, кристални фруктиери, купи, бирени халби, кани за кафе, пепелници, топки и дори две плетени кресла.

— Накрая никъде не ме пускаха — смее се самодоволно той. — Щях да опушкам всичко до дупка и да разоря цялата банда. Да, ученото си е учено!

Вървя по тъмната улица. Изпод входните врати се изливат светлина и сапунена вода. Бруно навярно пак играе с дъщеричката си. После жена му ще влезе с вечерята. Сетне той ще иде да пийне бира. В неделя ще направи излет със семейството си. Той е приятен човек, добър баща, уважаван гражданин. Две мнения няма. Да, две мнения няма.

Ами Алберт? Ами ние?

* * *

Цял час преди започването на делото срещу Алберт сме се събрали в коридора на съда. Най-сетне призовават свидетелите. Влизаме с разтуптени сърца. Блед, Алберт се е облегнал на подсъдимата скамейка и гледа пред себе си. Иска ни се да му извикаме с очи: Кураж, Алберт! Няма да те изоставим! Но той не вдига глава.

След като ни извикват по имена, пак трябва да напуснем залата. На излизане на първия ред за публиката зърваме Тяден и Валентин. Те ни намигат.

Един подир друг пускат свидетелите в залата. С Вили работата доста се проточва. След него е мой ред. Мигновен поглед към Валентин — незабележимо поклащане на глава. Значи Алберт и досега отказва да даде показания. Така си и мислех. С блуждаещ вид седи до защитника си. А Вили се е изчервил до уши. Зорко като касапски пес наблюдава прокурора. Изглежда, двамата вече са се спречкали.

Полагам клетва. После председателят задава първия си въпрос. Иска да знае дали Алберт и преди това е споменавал, че се кани да свие сармите на Барчер. След като отговарям отрицателно, казва, че на различни свидетели им направило впечатление необичайното спокойствие и непоколебимост на Алберт.

— Той си е такъв — отвръщам.

— Непоколебим? — вметва прокурорът.

— Спокоен — отговарям.

Председателят се навежда напред.

— Дори в подобни ситуации?

— Естествено — казвам. — При какви ли не обстоятелства е запазвал спокойствие.

— При какви обстоятелства? — пита прокурорът и бързо вдига пръст.

— При барабанен огън.

Пръстът се прибира. Вили изсумтява от задоволство. Прокурорът му мята разярен поглед.

— И така, той беше спокоен? — повтаря председателят.

— Спокоен както и сега — отговарям ядосан. — Нима не виждате, че външно е спокоен, но всичко в него кипи и бушува? Та той е бил войник! От фронта е научен в критични моменти да не подскача насам-натам и да не вири отчаяно ръце към небето! Иначе да ги е загубил!

Защитникът си води бележки. Председателят ме поглежда за миг.

— И защо тогава е трябвало веднага да стреля? — пита той. — Толкова ли е трагично, че момичето е било в кафенето с друг?

— За него това бе по-страшно от куршум в стомаха — казвам.

— Защо?

— Защото имаше единствено момичето.

— Та нали има и майка — подхвърля прокурорът.

— За нея не може да се ожени — отвръщам.

— Защо пък е трябвало непременно да се жени? — пита председателят. — Не е ли твърде млад за това?

— Но да иде на фронта не беше твърде млад, нали? — възразявам. — А да се ожени искаше, тъй като не можеше да се пригоди към живота след войната, тъй като се боеше от себе си и спомените си и диреше опора. Тази опора за него бе момичето.

Председателят се обръща към Алберт.

— Обвиняеми, няма ли най-сетне да отговорите? Вярно ли е това, което казва свидетелят?

Алберт се колебае известно време. Вили и аз се взираме в него.

— Да — изрича той неохотно.

— А ще ни кажете ли и защо сте носили револвера у себе си?

Алберт мълчи.

— Той винаги е у него — обаждам се аз.

— Винаги? — пита председателят.

— Разбира се — отвръщам. — Също както носната кърпа и часовникът.

Председателят ме поглежда учудено.

— Но револверът не е носна кърпа.

— Правилно — казвам. — Носната кърпа не му беше крайно необходима. Тъй че понякога не я носеше.

— А револверът…

— На няколко пъти му спаси живота. От три години го носи у себе си. Това му е навик от фронта.

— Но нали сега вече не му е необходим. Нали настъпи мир.

Свивам рамене.

— Много-много не сме се замисляли за това.

Председателят пак се обръща към Алберт.

— Обвиняеми, няма ли най-сетне да облекчите съвестта си? Не се ли разкайвате за деянието си?

— Не — изрича апатично Алберт.

Настъпва тишина. Съдебните заседатели надават ухо. Прокурорът се навежда напред. Вили прави такава физиономия, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху Алберт. Аз го поглеждам отчаяно.

— Но вие сте убили човек! — казва председателят натъртено.

— Убил съм мнозина — отговаря равнодушно Алберт.

Прокурорът скача. Заседателят до вратата спира да си гризе ноктите.

— Какво сте вършили? — пита задъхан председателят.

— През войната — мигом вметвам аз.

— Та това е съвсем различно — заявява разочаровано прокурорът.

Тогава Алберт вдига глава.

— А защо да е различно?

Прокурорът се изправя.

— Да не искате да сравните защитата на отечеството с вашето деяние?

— Не — отвръща Алберт, — хората, в които стрелях тогава, нищо не ми бяха сторили…

— Нечувано! — възкликва отвратен прокурорът и се обръща към председателя. — Най-настоятелно ви моля…

Обаче оня е по-сдържан.

— Докъде ще стигнем, ако всички войници разсъждаваха като вас! — казва той.

— Вярно е — обаждам се аз, — но ние не сме отговорни за това. Ако него — посочвам Алберт — не го бяха научили да стреля в хора, нямаше да го извърши и сега.

Прокурорът почервенява като пуяк.

— Но това наистина е недопустимо, как така свидетелите, без да ги питат, сами…

Председателят го успокоява.

— Според мен в дадения случай е позволено да се отклоним от правилото.

Засега ми дават пътя и призовават момичето. Алберт трепва и стисва устни. Момичето е в черна копринена рокля и с току-що ондулирана коса. Самоуверено излиза отпред. Личи й, че се чувствува като важна персона.

Съдията я пита за отношенията й с Алберт и Барчер. Тя описва Алберт като непоносим, а пък Барчер като мил човек. Не била и помисляла за брак с Алберт, напротив, кажи-речи, била сгодена за Барчер.

— Та господин Троске е твърде млад за брак — заявява тя и поклаща бедра.

Пот се стича по челото на Алберт, но той не помръдва. Вили мачка ръце. Едва се сдържаме.

Председателят пита за отношенията й с Алберт.

— Съвсем невинни — казва тя. — Бяхме обикновени познати.

— Въпросната вечер обвиняемият беше ли в състояние на възбуда?

— Естествено — отговаря усърдно тя.

Изглежда, това я ласкае.

— А защо?

— Ами, виждате ли… — Тя се усмихва и се врътва. — Той беше много влюбен в мен.

Вили глухо изстенва. Прокурорът го фиксира през пенснето си.

— Мръсница на квадрат! — внезапно отеква в залата.

Всички се сепват.

— Кой извика? — пита председателят.

Тяден гордо се надига.

Глобяват го петдесет марки за нарушаване на реда.

— Евтиния — казва той и си вади портфейла. — Веднага ли да платя?

За това му трясват още петдесет марки и го изгонват от залата.

На момичето явно му се е посмачкал фасонът.

— Какво се случи между вас и Барчер въпросната вечер? — продължава разпита председателят.

— Нищо — неуверено отговаря тя, — просто си седяхме.

Съдията се обръща към Алберт.

— Имате ли да възразите нещо?

Пронизвам го с поглед. Ала той тихо изрича:

— Не.

— Следователно показанията отговарят на истината, така ли?

Алберт горчиво се усмихва, лицето му е посивяло. Момичето е приковало очи в разпятието, окачено на стената зад председателя.

— Възможно е да отговарят — казва Алберт. — Днес ги чувам за пръв път. Значи съм се заблудил.

Момичето си отдъхва. Твърде рано, защото Вили скача.

— Лъжа! — виква той. — Долнопробна лъжа! Мърсувала е била с оня тип! Че тя е била полугола, когато е излязла!

Настава дандания. Прокурорът се дере. Председателят прави забележка на Вили. Но него вече не можеш го спря въпреки отчаяните погледи на Алберт.

— И на колене да ми паднеш, трябва да кажа истината! — вика му той. — Мърсувала е била, а когато Алберт застанал насреща й, взела да му разправя, че Барчер я бил напил, тогава той побеснял и стрелял! Сам ми го каза, като тръгна за полицията!

Защитникът припряно бодака в бележника си, а момичето объркано врещи:

— Напи ме, наистина ме напи!

Прокурорът размахва ръце.

— Престижът на съда налага…

Досущ разярен бик, Вили се извръща към него:

— Я не се надувайте толкова, параграфен глист такъв! Или си въобразявате, че ще си свиваме устата заради панаирджийската ви тога! Само се опитайте да ни изхвърлите! Та какво знаете вие за нас? Ей това момче беше тихо и кротко, питайте майка му! А днес стреля така, както вчера е хвърлял камъчета. Да се бил разкаял! Как да се разкае, като пречука човека, който разби живота му на пух и прах? Единствената му грешка е, че стреля не в когото трябваше! Жената, ето кого трябваше да пречука! Да не си въобразявате, че с нелепата дума „мир“ като с мокра гъба могат да се изтрият от мозъка четири години кръвопролития? Сами знаем, че не бива да стреляме в личните си врагове, когато ни скимне, но ако се случи да кипнем, всичко в нас да се обърне и да загубим самообладание, длъжни сте да се замислите откъде идва това!

Настава луда бъркотия. Председателят напразно се мъчи да въдвори тишина.

Ние сме застанали плътно един до друг. Вили има страшен вид, Козоле е стиснал юмруци, в момента са безсилни срещу нас, защото сме твърде опасни. Единственият полицай в залата не смее да ни доближи. С един скок се озовавам пред скамейката на съдебните заседатели.

— Става дума за наш другар! — възкликвам. — Не го осъждайте! И той не искаше да стане тъй равнодушен към живота и смъртта, нито един от нас не искаше, обаче на фронта загубихме всяко мерило и никой не ни помогна! Патриотизъм, дълг, родина, нали сами непрекъснато си повтаряхме тия думи, за да издържим и да оправдаем войната! Но това бяха само понятия, на фронта се проливаше толкова кръв и тя ги отнесе като порой!

Внезапно Вили застава до мен.

— Преди година ей това момче — той посочва Алберт — заедно с двама наши другари лежаха в картечно гнездо, единственото в целия участък. Започна атака, но тримата запазиха пълно спокойствие, бяха се прицелили и чакаха, мереха се точно на височината на корема и когато фалангите срещу тях си помислиха, че всичко е чисто, и щурмуваха, едва тогава откриха огън, стреляха чак докато им дойде подкрепление. Атаката беше отбита. След това прибрахме ония, които бе опушкала картечницата, само попаденията в корема бяха двайсет и седем, до едно смъртоносни, да не говорим за другите истории като попадения в крак, тестикули, стомах, бели дробове, глава. Ей това момче — Вили повторно сочи Алберт — заедно с двамата си другари бе настреляло хора за цял лазарет, макар че повечето ранени в корема изобщо не стигнаха дотам. За това получи железен кръст първа степен и похвала от полковника. Е, сега разбирате ли защо не бива да го изправяте пред вашите параграфи и граждански съдилища? Та вие нямате никакво право да го съдите! Той е войник, наш другар. И ние му произнасяме оправдателна присъда!

Ето че прокурорът най-сетне успява да вземе думата.

— Това гибелно подивяване… — пъхти той и крясва на полицая да арестува Вили.

Отново врява. Вили държи всички в шах. Аз пак почвам:

— Подивяване ли? А благодарение на кого? Всички вие трябва да застанете пред нашия съд! Вие ни направихте такива с вашата война! Тогава ни затворете накуп, тъй ще е най-добре! Та какво сторихте за нас, когато се върнахме? Нищо! Нищо! Спорехте за победите, откривахте паметници на незнайния воин, говорехте за героизъм и се измъквахте от отговорността! Длъжни бяхте да ни помогнете! А вие ни оставихте сами в най-тежкия момент, когато трябваше да търсим път към живота! От всички амвони трябваше да проповядвате една фраза, да ни я дадете при уволнението, постоянно да ни я повтаряте: „Всички допуснахме ужасна грешка! Хайде заедно да търсим път към живота! Имайте кураж! На вас ви е най-трудно, защото не сте оставили нищо, при което бихте могли да се върнете! Имайте търпение!“ Длъжни бяхте да ни покажете отново живота! Да ни научите да живеем! А вие ни зарязахте на произвола на съдбата! Оставихте ни да пропаднем! Длъжни бяхте да ни научите отново да повярваме в добротата, реда, в съзиданието и любовта! Вместо това вие отново започнахте да лицемерите, да ни насъсквате и да пускате в ход вашите параграфи. Едного от нас вече погубихте. Ето го втория!

Всички сме извън себе си. Цялата ярост, ожесточение, разочарование изригват от нас. В залата цари луда бъркотия. Доста време минава, докато що-годе се въдвори тишина. Вкупом получаваме по един арест за непристойно държане пред съда и веднага ни отвеждат. И сега с лекота бихме могли да се справим с полицая, но не искаме. Искаме да идем с Алберт в затвора. Минаваме плътно покрай него, за да му покажем, че всички го поддържаме.

По-късно узнаваме, че е осъден на три години затвор и е приел наказанието безмълвно.

* * *

Георг Рае е успял да си набави паспорт на чужденец и с него да премине границата. В главата му е заседнала една мисъл: още веднъж да застане очи в очи с миналото си. Пътува през градове и села, мотае се по големи и малки гари и вечерта най-сетне пристига там, закъдето е тръгнал.

Без да се бави, поема по улиците към края на града, към височините. Насреща му вървят работници, които се прибират от работа. Деца играят в локвите светлина, хвърляни от фенерите. Някой друг автомобил изпъпорва покрай него. После настъпва тишина.

Пада здрач, но все още е достатъчно светло. А и очите на Георг са свикнали с мрака. Той отбива от шосето и тръгва през полето. След време се препъва. Ръждясала тел се е закачила за панталона му й е откъснала парченце плат. Навежда се, за да я откачи. Бодливата тел е от заграждение, опасващо разрушен от стрелбата окоп. Рае се изправя. Пред него се разстилат голите бойни полета.

В неясната дрезгавина те изглеждат като разровено и застинало море, като вкаменена буря, Рае долавя блудкавата смрад на кръв, барут, пръст, дивата миризма на смъртта, която все още витае и властвува над тази местност.

Неволно свива глава, раменете му се повдигат, ръцете увисват напред, ставите на китките са готови за залягане; това вече не е походката от града, а снишеното предпазливо прокрадване на звяра, дебнещата бдителност на войника.

Рае се спира и оглежда терена. Само преди час той му е бил чужд, ала сега си го спомня, всяко възвишение, всяка гънка, всяка долинка. Никога не го е напускал, от пламъка на спомена месеците се сгърчват като хартия, изгарят и отлитат като дим — ето че лейтенант Георг Рае отново се промъква на нощен патрул и нищо не отделя вчера от днес. Обгръща го само безмълвието на вечерта и ветрецът в тревите; но в ушите му отново реве битката, пред очите му бушуват експлозии, светлинните ракети с парашутчетата като огромни дъгови лампи висят над унищожението, като черна жарава кипи небето, а земята боботи и се мята от хоризонт до хоризонт с фонтани пръст и сернисти кратери.

Рае стисва зъби. Не е мечтател, ала няма сили да се съпротивлява: споменът го връхлита като фъртуна, тук все още няма мир, няма го измамливия мир на останалия свят, тук още се води битка, война, тук продължава да бушува призрачната разруха и вихрите й се губят в облаците.

Земята посяга, сякаш го сграбчва с ръце, гъстата жълта глина се залепва за обущата, крачките му натежават, като че ли мъртвите със сподавен глух ропот теглят оцелелия към себе си.

Той се затичва през черните осеяни с ями полета. Вятърът се усилва, по небето се носят облаци, навремени луната разлива бледото си сияние над местността. При всяко просветване Рае се спира със свито сърце, хвърля се на земята и неподвижно се прилепя о нея. Знае, че няма нищо, но следващия път пак скача уплашено в яма. Вижда всичко, ала съзнателно се подчинява на закона на тази земя, по която не можеш да ходиш изправен. Луната се е превърнала в огромна светлинна ракета с парашут. Пъновете на горичката се чернеят в жълтеникавата светлина. Оттатък развалините от чифлика се е проточила клисурата, която не престъпи нито един враг. Рае прикляка в окоп. Там се въргалят парчета от поясок, някоя друга котелка, лъжица, ръждясали ръчни гранати, паласки, а до тях мокро сиво-зелено сукно, разнищено, наполовина превърнато в глина — останките на войник. Рае се просва в окопа с лице към земята и безмълвието проговаря. Глухо, чудовищно бучи нещо в земята, диша на пресекулки, тътне и отново бучи, трака и дрънчи. Той забива нокти в пръстта и притиска глава в нея, счуват му се гласове и викове, иска да пита, да говори, да крещи, ослушва се и чака отговор, отговор на своя живот.

Ала само вятърът се усилва, облаците се носят по-бързо и по-ниско и сянка след сянка се гонят из полята. Рае се изправя и тръгва без посока, върви дълго, докато застане пред черните кръстове, строени в дълги редици един подир друг, като рота, батальон, полк, армия.

И внезапно разбира всичко. Пред тези кръстове рухва цялото здание на големите фрази и понятия. Единствено тук още има война, а не в мозъците и затлачените спомени на избавилите се! Тук погубените години, останали несбъднати, като призрачна мъгла витаят над гробовете; тук неизживеният живот, който не намира покой; издига безмълвно тътнещ вик към небесата; тук силата и волята на младежта, която загина неуспяла да заживее, като чудовищен вопъл приижда в нощта.

Полазват го тръпки. Отведнъж ясно осъзнава героичната си заблуда, ето я бездънната паст, погълнала верността, храбростта и живота на цяло поколение. Той се задавя потресен.

— Другари! — крещи Рае сред нощта и вятъра. — Другари! Ние сме предадени! Трябва още веднъж да потеглим на поход! Срещу тях! Срещу тях, другари!

Той стои пред кръстовете, луната пробива облака и Георг ги вижда как блестят, как се надигат от земята с разперени ръце, ето стъпките им вече отекват, той стои пред тях и марширува на място, протяга ръка нагоре.

— Другари, ходом марш!

И бърка в джоба си, и отново вдига ръка… Уморен, самотен гърмеж, който се подема и отнася от поривите на вятъра, след това коленете му се огъват, той се подпира на ръце и със сетно усилие се извръща към кръстовете… Те крачат, стъпват тежко, но вървят, крачат бавно, пътят им е далечен, много време ще мине, ала те вървят напред, те ще стигнат до целта си и ще поведат последната си битка, битката за живота, крачат мълчаливо — тъмна армия, по най-дългия път, пътя към сърцата, ще минат много години, но какво е за тях времето? Те са потеглили, те крачат, те идат.

Главата му клюмва, наоколо притъмнява, Рае пада ничком, крачи с шествието. Като блуден син, върнал се след дълго отсъствие, лежи той на земята, разперил ръце, с вече безизразни очи, със свито коляно. Тялото трепва още веднъж, сетне всичко се превръща в сън и единствен вятърът остава над пустинния тъмен простор, вее ли, вее над облаците и небето, над полята и безкрайните равнини с окопи, ями и кръстове.