Ерих Мария Ремарк
Обратният път (3)

I

Ротата крачи бавно; уморени сме, пък и сред нас има ранени. Ето защо групата ни полека-лека изостава. Местността е хълмиста и когато шосето възлиза, от едната страна се вижда остатъкът от нашите изтеглящи се войски, а от другата — плътните, безкрайни вериги, които ни следват. Това са американци. Като широка река колоните им се провират напред между редиците дървета, а над тях пробягва неспокойното блещукане на оръжията. Околовръст са притихналите поля, а върхарите в есенна премяна стърчат сериозни и безучастни над напиращата стихия.

Пренощувахме в едно малко селце. Зад къщите, в които спахме, тече поток, обрасъл с върби. По брега му се точи тясна пътека. Вървим по нея един подир друг, в дълга колона. Козоле е пръв. Волф, ротното куче, подтичва редом с него и души торбата му с хляб.

Ненадейно на кръстопътя, където пътеката излиза на главното шосе, Фердинанд отскача назад.

— Внимание!

В следващия миг вдигаме пушки и се разпръсваме. Козоле е залегнал в канавката, готов за стрелба, Юп и Троске се озъртат, снишени зад бъзов храст, Вили Хомайер издърпва гранатите от поясока си, дори ранените са готови за бой.

По шосето се задават американци. Те се смеят и бъбрят помежду си. Това е челният отряд, който ни е настигнал.

Единствен Адолф Бетке е останал на крака. Той спокойно напуска прикритието и излиза на шосето. Козоле се изправя. Ние, останалите, също се опомняме и объркани и смутени си оправяме поясоците и ремъците на пушките — та нали от няколко дни вече няма война.

Американците се стъписват, като ни виждат. Разговорът им секва. Приближават се бавно. Ние се оттегляме към някакъв хамбар, за да си прикрием тила, и изчакваме. Ранените вземаме в средата. След минута мълчание върлинест американец се отделя от групата и ни махва.

— Здравей, камарад!

Адолф Бетке също вдига ръка.

— Камарад!

Напрежението отслабва. Американците идват до нас. Миг по-късно ни обкръжават. Досега сме ги виждали тъй отблизо само пленени или мъртви.

Странен момент. Мълчаливо ги оглеждаме. Оградили са ни в полукръг, само високи, яки мъже, веднага им личи, че са се хранили до насита. Всичките са млади — нито един от тях не е горе-долу на годините на Адолф Бетке или на Фердинанд Козоле, а те далеч не са най-възрастните сред нас. Но и нито един не е на годините на Алберт Троске или Карл Брьогер, а те пък не са най-младите сред нас.

Носят нови униформи и нови шинели; обущата им са непромокаеми и по мярка; оръжието им е добро, а джобовете — пълни с боеприпаси. Всички са свежи и непохабени.

В сравнение с тия хора сме същинска банда разбойници. Униформите ни са избелели от калта на годините, от дъждовете на Аргоните, от варовика на Шампан, от блатата на Фландрия; шинелите — прокъсани от осколки и шрапнели, закърпени с груби бодове, вкоравени от глина, а тук-там и от кръв; ботушите — разкривени, оръжието — очукано, боеприпасите — почти на привършване; всички сме еднакво кални, еднакво подивели, еднакво уморени. Войната е преминала през нас като парен валяк.

* * *

Пристигат нови и нови части. Наоколо е пълно с любопитни. Ние все още стоим в ъгъла, скупчени около нашите ранени — не защото се боим, а защото сме едно цяло. Американците се побутват и сочат старите ни овехтели вещи. Един предлага на Брайер парче бял хляб, но той не го взема, макар в очите му да се чете глад.

Внезапно някой със сподавено възклицание показва превръзките на нашите ранени. Те са от крепова хартия, омотани с канап. Всички поглеждат натам, после се отдръпват и си зашепнат. На приветливите им лица се изписва съчувствие, тъй като виждат, че нямаме дори марля.

Мъжът, който одеве ни подвикна, слага ръка на рамото на Бетке.

— Германци добри войник — казва той. — Смели войник…

Останалите усърдно кимат.

Не отговаряме, понеже в момента нямаме сили да отговорим. Последните седмици здравата ни съсипаха. Безспирно ни хвърляха в огъня и нахалост губехме хора; но ние не разпитвахме много-много, а вършехме всичко, както го бяхме вършили през цялото време, и накрая от двеста души ротата ни се стопи на трийсет и двама. Така се и измъкнахме, без да се замисляме и без да чувствуваме друго, освен че сме изпълнили онова, което ни е било възложено.

Сега обаче, под съчувствените погледи на американците, проумяваме колко безсмислено е било накрая всичко. Видът на техните безкрайни, прекрасно въоръжени колони ни показва срещу какво отчайващо надмощие от хора и техника сме устояли.

Прехапваме устни и се споглеждаме. Бетке си издърпва рамото изпод ръката на американеца, Козоле се взира пред себе си, Лудвиг Брайер вдига глава — стисваме по-здраво пушките, мускулите ни се изопват, погледите стават по-сурови и не се свеждат, отново виждаме местността, от която идем, лицата ни се сковават от вълнение и като гореща вълна през нас още веднъж преминава всичко, което сме извършили, което сме изстрадали, всичко, което сме оставили зад гърба си.

Не знаем какво става с нас, но ако в този миг се изплъзне една остра дума, тя ще ни стегне, щем не щем ще се втурнем напред и ще изригнем диви и задъхани, полудели и погубени и ще се бием — въпреки всичко ще се бием…

* * *

Набит сержант със сгорещено лице се провира към нас. Той залива Козоле, който е най-близо до него, с порой немски думи. Фердинанд се стряска изненадан.

— Ама тоя говори досущ като нас — обръща се той удивен към Бетке. — Какво ще речеш, а?

Мъжът говори дори по-добре и по-гладко от Козоле. Разправя, че преди войната бил в Дрезден и там имал много приятели.

— В Дрезден ли? — пита Козоле още по-стъписан. — И аз съм бил две години там…

Сержантът се усмихва, сякаш това е някакво отличие. Назовава улицата, където е живял.

— Няма и пет минути път от нас — заявява вече развълнуван Козоле. — Че как тъй не сме се срещнали? Случайно да познавате вдовицата Пол, на ъгъла на Йоханисгасе? Една такава дебелана с черни коси? Хазяйката ми.

Сержантът не познава вдовицата, затова пък е близък с финансовия инспектор Цандер, за когото на свой ред Козоле не може да се сети. Обаче и двамата си спомнят за Елба и за двореца и се гледат със сияещи очи, все едно са стари приятели. Фердинанд тупва сержанта по рамото.

— Ех, братле, пердаши немски като нищо, пък бил и в Дрезден! Кажи, човече, за какво я водихме тая война двамата?

Сержантът се смее, и той не знае. Изважда пакетче цигари и го подава на Козоле. Той бързо го грабва, защото за хубава цигара всеки от нас и душа ще даде. Нашите са само от букова шума и сено, и то в най-добрия случай. Валентин Лаер твърди, че обикновено ги правели от морска трева и изсушен конски тор, а Валентин е познавач.

Козоле с наслада изпуска дима. Ние жадно душим. Лаер пребледнява. Ноздрите му потръпват.

— Дай да дръпна веднъж — примолва се той на Фердинанд.

Ала докато вземе цигарата, друг американец му протяга пакет тютюн „Вирджиния“. Валентин го поглежда недоверчиво. Сетне взема пакета и го помирисва. Лицето му се озарява от блаженство. Колебливо връща тютюна. Обаче американецът махва с ръка и настойчиво сочи кокардата на Валентиновата фуражка, която се подава от торбата му.

Валентин не го разбира.

— Иска да замени тютюна за кокардата — обяснява сержантът от Дрезден.

Това Лаер съвсем не го разбира. Първокачествен тютюн за тенекиена кокарда, тоя трябва да е чалнат. Валентин не би отстъпил пакетчето, дори на часа да го направеха подофицер или лейтенант. Предлага на американеца цялата фуражка и с треперещи ръце жадно си натъпква първата лула.

Сега вече проумяваме каква е работата: американците искат да разменят. Личи си, че воюват отскоро, все още събират сувенири: пагони, кокарди, токи, ордени, войнишки копчета. А ние пък се сдобиваме със сапун, цигари, шоколад и консерви. За кучето искат да ни дадат и шепа пари отгоре, но каквото и да ни предлагат, Волф си остава при нас.

И на ранените им провървя. Някакъв американец с толкова злато в устата, че ченето му лъщи като калайджийница, поисква парчета от кървави превръзки, за да докаже в къщи, че действително са били хартиени. За тях предлага първокачествени бисквити, а най-важното — и куп превръзки. Грижливо и предоволно намества парцалчетата в портфейла си, най-вече това на Лудвиг Брайер, нали е с лейтенантска кръв! Накара Лудвиг да напише върху него с молив селото, името и частта си, та да може всеки в Америка да види, че няма шашма. Отначало Лудвиг се опъваше, но Вайл го предума, понеже имаме крещяща нужда от хубави превръзки. А и бисквитите направо са спасение за неговата дизентерия.

Най-големия удар обаче прави Артур Ледерхозе. Той домъква сандък с ордени, който е намерил в изоставена канцелария. Един американец, досущ смачкан като него, със същото лимоненожълто лице, иска да получи целия сандък наведнъж. Но Ледерхозе, присвил очи, само го измерва с дълъг, пренебрежителен поглед. Американецът, също така несмутим и привидно безобиден, издържа на погледа. Отведнъж двамата си заприличват като братя. Над войната и смъртта тук неочаквано изниква нещо, устояло на всичко: търговският дух.

Противникът на Ледерхозе скоро разбира, че нищо няма да постигне, защото Артур не можеш го изигра: за него търговията на дребно е къде по-изгодна. Ледерхозе разменя, докато сандъкът се изпразни. До него лека-полека се натрупва камара от разни неща, даже масло, коприна, яйца и бельо, тъй че накрая Ледерхозе заприличва на дюкян за колониални стоки, стъпил на два криви крака.

* * *

Потегляме. Американците подвикват подире ни и ни махат. Най-неуморен е сержантът. Дори Козоле се трогва, доколкото това е възможно за стар войник. Изсумтява няколко звука за сбогом и махва; обаче жестът му изглежда по-скоро заканителен. После се обръща към Бетке.

— Напълно свестни момчета, а?

Адолф кимва. Мълчаливо продължаваме пътя си. Фердинанд се оклюмва. Размишлява. Не му се случва често, но пипне ли го, заинатява се и дълго си блъска главата. Сержантът от Дрезден не му излиза от ума. Хората по селата ни изпращат с втренчени погледи. В един кантон на прозореца има цветя. Жена с налети гърди кърми дете. Облечена е в синя рокля. Кучета лаят по нас. Волф им отвръща. На пътя петел покрива кокошка. Пушим, без да мислим.

* * *

Крачим, крачим. Зоната на полевите лазарети. Зоната на интендантските служби. Голям парк с чинари. Под дърветата — носилки и ранени. Листата капят и ги покриват с пурпур и злато.

Лазарет за обгазени. Тежки случаи, които не могат да се евакуират. Сини, восъчни, зелени лица, безжизнени очи, разядени от киселината, хъркащи, задушаващи се смъртници. Всички искат да се махнат оттук, боят се да не попаднат в плен. Сякаш не е все едно къде ще умрат.

Опитваме се да ги утешим, като им казваме, че и американците ще ги хранят по-добре. Ала те не ни изслушват, а неспирно викат да ги вземем с нас.

Виковете им са ужасяващи. Бледите лица изглеждат тъй нереални в кристалния въздух тук на открито. Но най-страшни са брадите. Те като че ли са отделени от лицата, твърди, своенравни, избуяли около челюстите като чер гъбен налеп, който се разраства, колкото по̀ отпадат болните.

Някои от тежко ранените като деца протягат мършавите си посивели ръце.

— Вземете ме с вас, другари — умоляват ни те. — Вземете ме с вас, другари!

В очните им кухини вече се спотайват дълбоки, чужди сенки, от които зениците се мъчат да изплуват като удавници. Други са притихнали, следват ни само с погледи, докъдето могат.

Полека-лека виковете заглъхват. Шосетата бавно остават зад гърба ни. Мъкнем сума багаж, понеже все пак трябва да занесем нещо у дома. От небето са надвиснали облаци. Следобед слънцето се показва и брезите, останали почти без листа, се оглеждат в дъждовните локви на пътя. Лека синкава омара се е вплела в клоните.

Крача с раница на рамо, навел глава и гледам в бистрите дъждовни локви край шосето отражението на светлите копринени дървета; и в това случайно огледало то е по-ярко отколкото в действителност. Обрамчено от кафява земя, там лежат късче небе, дървета, дълбочина и ведрина, и аз внезапно изтръпвам. За пръв път от доста време отново чувствувам, че нещо е красиво, че ей това тук просто е красиво, красиво и чисто, това отражение в локвата пред мен — и от този трепет сърцето ми ще изскочи, за миг всичко изчезва и за пръв път усещам мира, виждам мира, изцяло възприемам мира. Отслабва натискът, който досега не ме е пускал от клещите си, нещо непознато, ново литва; гайка, бяла чайка, мир, трепетен хоризонт, трепетно очакване, първи поглед, предчувствие, надежда, нещо набъбва, иде: мир.

Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно…

Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувствува изцяло колко страда другият.