Ерих Мария Ремарк
Обратният път (28)

V

Раздал се е изстрел, откъртил се е камък, нечия тъмна ръка е посегнала към нас. Бягахме от сянка, ала сме се въртели в кръг и сянката ни настигна.

Вдигахме шум и дирехме, закоравявахме и се отдавахме, снишавахме се и нападахме, лутахме се и вървяхме напред; но непрестанно усещахме сянката в тила си и искахме да й се изплъзнем. Мислехме, че ни преследва, а не знаехме, че сме я мъкнели със себе си, че там, където сме били, безмълвно е била и тя, че е била не зад нас, а в нас — в нас самите.

Искахме да строим къщи, копнеехме за градини в тераси, защото искахме да зърнем морето и да почувствуваме вятъра, но не помислихме, че къщите имат нужда от основи. Бяхме като изоставените бомбени ями в полята на Франция; те са също тъй тиха както нивите околовръст, ала в тях все още има засипани муниции и разораването им ще крие опасности, докато те не се изровят и премахнат.

* * *

Все още сме войници, без да го съзнаваме. Ако юношеството на Алберт бе протекло мирно и без срив, той щеше да притежава много неща, които, топли и близки, да израснат заедно с него, да го поддържат и пазят. А така всичко бе разбито, той нямаше нищо, когато се завърна — цялото му неизживяно юношество, задушеният му копнеж и потребността му от родина и нежност сляпо се устремиха изцяло към това същество, което вярваше, че обича. И когато всичко рухна, не му оставаше нищо друго, освен да стреля, защото на нищо друго не бе научен. Ако не бе войник, щеше да намери много други пътища. А така ръката му дори не трепна — години наред бе свикнал да улучва.

У Алберт — мечтателния младеж, у Алберт — плахия влюбен, все още се е спотайвал Алберт — войникът.

* * *

Сбръчканата старица недоумява.

— Но как е могъл да го стори? Винаги е бил толкова тихо дете. — Панделките на старешкото й боне треперят, носната кърпичка трепери, черната наметка трепери: тресящата се жена е олицетворение на страданието. — Може би стигна дотам, защото няма баща. Едва четиригодишен беше, когато баща му се спомина. Но нали винаги е бил толкова тихо, добро дете…

— И сега е такъв, госпожо Троске — казвам.

Тя се вкопчва в думите ми и почва да разправя за детството на Алберт. Трябва да говори, иначе няма да издържи, съседите идвали, познати, двама учители, ни кой нищо не разбирал.

— По-добре да си затъкнат човките — обаждам се. — И те имат вина.

Тя вдига към мен неразбиращи очи и продължава да разправя как Алберт проходил, че никога не ревял като другите деца, че бил едва ли не прекалено кротък за момче — а сега такова нещо. Как е могъл да го стори?

Учуден я поглеждам. Тя нищо не знае за Алберт. Навярно както и майка ми за мен. Изглежда, майките могат само да обичат, това е единствената им проява на разбиране към децата.

— Госпожо Троске — изричам предпазливо, — не забравяйте, че Алберт беше на война.

— Да — отговаря тя. — Да… да… — Обаче не схваща връзката. След това тихо пита: — Този Барчер е бил лош човек, нали?

— Беше негодник — потвърждавам, без да се замисля, защото за мен това е без значение.

Тя кимва през сълзи.

— Инак и аз не мога да си го представя. Той и муха не е убил. Ханс им късаше крилцата, но Алберт — никога. Какво ли ще му направят сега?

— Нищо особено няма да му се случи — успокоявам я. — Беше силно възбуден, пък това е почти като самоотбрана.

— Слава богу — въздъхва тя, — шивачът над вас рече, че щели да го екзекутират.

— Шивачът е мръднал — отвръщам.

— А още каза, че Алберт бил убиец. — Старицата избухва в плач. — Не е убиец той, нивга няма да повярвам, нивга!

— Ще му дам да се разбере аз на тоя шивач! — заявявам разярен.

— Вече не смея да се покажа от къщи — хлипа тя. — Все стои там.

— Аз ще ви изпратя, майко Троске — казвам.

Стигаме до къщата й.

— Ей го пак — боязливо прошепва старицата и посочва към входната врата.

Стягам се. Само да гъкне, ще го смажа на пихтия, ако ще за десет години да вляза в кафеза. Но той се отдръпва, също и двете жени, които се навъртат около него.

В жилището госпожа Троске ми показва детска снимка на Алберт и Ханс. И отново се разплаква, но тутакси спира като посрамена. В това отношение стариците са като децата; сълзите им бързо рукват, ала и бързо пресъхват. В коридора ме пита:

— Дават ли му достатъчно храна?

— Сигурно — отговарям. — Карл Брьогер ще се погрижи за това. Той може да намери достатъчно продукти.

— Останали са ми малко пърженици, той толкова ги обича. Дали ще ми разрешат да му ги занеса?

— Опитайте — отвръщам, — ако пък ви разрешат, просто му кажете: Алберт, зная, че не си виновен. Нищо повече.

Тя кимва.

— Може би не се грижех достатъчно за него. Но нали Ханс е сакат.

Утешавам я.

— Горкото момче — казва тя, — седи там сам-самичко…

Подавам й ръка.

— Ей сега ще поприказвам с шивача и той вече ще ви остави на мира.

Шивачът все още стои пред входната врата. Плоско, тъпо лице на еснаф. Пули ми се ехидно, плювалникът му е готов да заплещи подире ми. Улавям го за ревера.

— Проклет пръч, само да кажеш и една-единствена дума на старицата горе, ще те накълцам на парченца! Запомни го, парцалена кукло такава, клюкарко недна! — Раздрусвам го като чувал с картофи и така го блъсвам, че той си удря кръста в дръжката на вратата. — Пак ще дойда й кокалите ще ти строша, въшлив шивашки посерко, проклет кърпач! — С тия думи му зашлевявам по една порядъчно силна плесница отляво и отдясно.

Вече съм се отдалечил, когато зад гърба ми се чува:

— Ще ви дам под съд! Това ще ви струва поне сто марки!

Обръщам се и тръгвам обратно. Шивачът изчезва.

* * *

Георг Рае, мръсен и недоспал, седи в стаята на Лудвиг. Прочел във вестника за историята с Алберт и веднага пристигнал.

— Трябва да го измъкнем — казва той.

Лудвиг вдига поглед.

— Да имахме пет-шест свестни момчета и автомобил — продължава Рае, — ще успеем. Най-подходящият момент е, когато го карат в съда. Ще им налетим, ще вдигнем дандания, а двамина ще хукнат с Алберт към колата.

Лудвиг се заслушва за миг. После клати глава.

— Не става, Георг. Само ще навредим на Алберт, ако не сполучим. Така поне се надява да се отърве по-леко. Но това е най-малкото зло, иначе тутакси ще се включа… Обаче Алберт, Алберт няма да го склоним. Той не иска да избяга.

— Тогава и него ще го накараме насила — заявява Рае след известно време. — Трябва да се измъкне, ако ще да се затрия…

Лудвиг не отвръща.

— И според мен няма никаква полза, Георг — казвам. — Дори да го измъкнем, веднага ще се върне. Нали насмалко да стреля във Вили, когато искаше да го отведе.

Рае си подпира главата с ръце. Лицето на Лудвиг е сиво и изнурено.

— Мисля, че всички ние сме погубени — изрича той отчаяно.

Никой не отговаря. Безжизнени тегнат над стаята мълчание и тревога.

* * *

Георг си тръгва, а аз оставам до късно при Лудвиг. Той седи подпрял главата си с ръце.

— Всичко е напразно, Ернст. Ние сме свършени, а животът продължава, все едно не е имало война. Не ще мине много време и нашата смяна на чиновете с жадни очи ще слуша разказите за войната и в желанието си да избягат от училищната скука момчетата ще съжаляват, че не са участвували в нея. Още отсега търчат в доброволческия корпус… И едва седемнайсетгодишни извършват политически убийства. Толкова съм уморен, Ернст…

— Лудвиг…

Присядам до него и го прегръщам през слабичките рамене.

По лицето му плъзва безутешна усмивка. Сетне тихо продумва:

— Навремето, преди войната, имах нещо като ученическа любов, Ернст. Преди няколко седмици срещнах момичето. Стори ми се още по-красиво. Сякаш миналото отново оживя в нейния образ. След това взехме да се срещаме и внезапно усетих… — Той захлупва глава на масата. Когато пак я вдига, очите му са безжизнени от мъка. — Това вече не е за мен, Ернст… Нали съм болен…

После става и отваря прозореца. Навън е топла нощ с много звезди. Потиснат се взирам пред себе си. Лудвиг дълго гледа навън. Сетне се обръща.

— Помниш ли как нощем се скитахме из горите с томче на Айхендорф?

— Да, Лудвиг — изричам припряно, зарадван, че е разсеял мислите си. — Беше късно лято. Веднъж уловихме таралеж.

Лицето му се отпуска.

— И си въобразявахме, че изживяваме приключение с пощенски коли, ловджийски рогове и звезди. Помниш ли как искахме да забегнем в Италия?

— Да, обаче пощенската кола, която щеше да ни вземе, не дойде. А за влака нямахме пари.

Лицето на Лудвиг се прояснява, изглежда едва ли не загадъчно, толкова е ведро.

— А после четяхме „Вертер“… — казва той.

— И пиехме вино… — подсещам го аз.

Той се усмихва.

— И „Зеленият Хайнрих“. Помниш ли как шепнешком си приказвахме за Юдит?

Кимвам.

— А по-късно ти обикна Хьолдерлин повече от всичко…

Странен покой е обзел Лудвиг. Говори тихо и меко.

— Какви планове крояхме тогава и колко благородни и добри искахме да станем! А пък станахме просто жалки клетници, Ернст…

— Да — отговарям замислено, — къде се дяна всичко това?

Облягаме се един до друг на прозореца. Вятърът се е вплел в черешовите дървета и те тихо шумолят. Пада звезда. Часовникът бие полунощ.

— Хайде да си лягаме. — Лудвиг ми подава ръка. — Лека нощ, Ернст…

— Спи спокойно, Лудвиг.

* * *

Късно през нощта някой барабани по вратата ми. Сепвам се уплашен.

— Кой е?

— Аз, Карл! Отвори!

Скачам от леглото. Карл се втурва в стаята.

— Лудвиг…

Дръпвам го към себе си.

— Какво е станало с Лудвиг?

— Мъртъв е…

Стаята се завърта. Падам на леглото.

— Доведи лекар!

Карл удря един стол в пода и го прави на трески.

— Мъртъв е, Ернст… Прерязал си е вените…

Не зная как съм се облякъл. Не зная как съм стигнал дотам. Внезапно се озовавам в стая, виждам ярка светлина, кръв, непоносимо искрящите и святкащи кварцове и минерали, а пред мен в креслото — безкрайно уморена, слабичка, грохнала фигура, страшно бледо, изострено лице с полупритворени угаснали очи.

Не зная какво става наоколо. Тук е майка му, Карл, вдига се шум, някой ме увещава, разбирам, да остана тук, проумявам, искат да доведат някого, кимвам, сгушвам се на канапето, скърцат врати, не мога да помръдна, не мога да говоря, изведнъж се оказвам сам с Лудвиг и го поглеждам.

Карл последен е бил при него. Заварил го тих и едва ли не весел. След като той си тръгнал, Лудвиг си е подредил нещата и известно време е писал. После е преместил креслото до прозореца и е сложил на масата до себе си леген с топла вода. Заключва вратата, сяда в креслото и си прерязва вените във водата. Болката е слаба. Наблюдава как тече кръвта, картина, която често си е представял: как от тялото му изтича тази омразна, отровена кръв.

Стаята му придобива много ясни очертания. Той оглежда всяка книга, всеки гвоздей, всеки отблясък на колекцията, пъстротата, багрите, усеща, че това е неговата стая. Тя се приближава, прониква в дъха му и се сраства с него. Сетне отново се отдалечава. Забулва се в мъгла. Пред очите му се мяркат картини от юношеството. Айхендорф, горите, носталгията. Примирено, без болка. Отвъд горите изниква бодливата тел, белите облачета на шрапнелите, взривовете на тежки снаряди. Ала те не го плашат вече. Тътнат приглушено, почти като камбани. Екотът на камбаните се усилва, но горите остават. Звънтят в главата му толкова мощно, че тя всеки миг ще се пръсне. А и наоколо притъмнява. После звънът стихва и вечерта нахлува през прозореца, облаците се носят към него, наслояват се под нозете му. Толкова му се е искало веднъж в живота си да види фламинги, сега разбира: това са фламинги, о широки сивкаворозови криле, много, цял клин… Не летяха ли някога така в клин диви гъски към алената луна, алена като мака във Фландрия?… Пейзажът се разстила все по-безбрежен, горите потъват все по-дълбоко, сребристи блестят реки и островчета, сивкаворозовите криле се извисяват все по-нагоре и все повече изсветлява хоризонтът… Морето… Ала внезапно в гърдите му се надига парлив черен вик, мозъкът изтласква в чезнещото съзнание сетна мисъл: страх, спасение, превръзка… Опитва се да стане, олюлява се, понечва да вдигне ръка… Тялото трепва, но вече е твърде слабо. Всичко пред очите му се върти, върти, сетне изчезва, а огромната тъмна птица долита много тихо, полека размахвайки криле, и безшумно ги сключва над него.

Нечия ръка ме изтиква настрана. Отново са се появили хора, те подхващат Лудвиг, блъсвам първия, никой не бива да го докосва; но отведнъж съзирам лицето му — прояснено и студено, неузнаваемо, строго, чуждо… Не мога да го позная и залитам назад, навън.

* * *

Не зная как съм се озовал в стаята си. Главата ми е празна, ръцете ми са безсилно отпуснати върху облегалките на стола.

Лудвиг, не мога повече. И аз не мога повече. Какво да правя тук? Тук вече няма място за нас. Лишени от корени, изпепелени, уморени… Защо си отиде сам?

Ставам. Ръцете ми пламтят. Очите ми парят. Чувствувам, че ме тресе. Мислите ми се объркват. Не зная какво върша.

— Вземете ме — прошепвам, — вземете и мен!

Зъбите ми тракат от студ. Ръцете ми са влажни.

Залитам напред. Големи черни кръгове ми се мержелеят пред очите.

Внезапно застивам. Не се ли открехна врата? Не се ли затвори прозорец? Тръпки ме побиват. През зеещата врата към коридора, на осветената от луната стена, до цигулката съглеждам старата си куртка. Предпазливо се насочвам към нея, на пръсти, за да не ме забележи, прокрадвам се към тази сива куртка, разбила всичко — младостта и живота ни, и я смъквам, искам да я захвърля, ала неочаквано я надявам, обличам я, усещам през кожата си как ме завладява, зъзна, сърцето ми бие лудо, сякаш ще се пръсне… В този миг някакъв звук раздира тишината, сепвам се и се обръщам, изплашен се прилепям о стената…

В слабата светлина, идеща през отворената врата, е застанала сянка. Тя се олюлява и се носи към мен, приближава се и ми маха, очертава се фигура, лице с тъмни очни кухини, между които зее широк прорез, уста, която мълви беззвучно… Не е ли това…?

— Валтер — прошепвам.

Валтер Виленброк, паднал убит през август седемнайсета при Пасъндале… Нима съм полудял? Сънувам ли? Или съм болен? Ала ето че зад него се провира друг — блед, сгърчен, превит: Фридрих Томберге, комуто при Суасон гранатна осколка раздроби гръбнака, както си седеше на стъпалата на блиндажа… И ето ги, нахлуват вътре с безжизнени очи, сиви и призрачни, цял рояк сенки; върнали са се и изпълват стаята… Франц Кемерих, осемнайсетгодишен, починал три дни след ампутацията. Станислав Катчински, с влачещи се нозе и сведена глава, от която се процежда тъмна струйка… Герхард Фелдкамп, разкъсан от мина при Ипър, Паул Боймер, паднал през октомври 1918-а, Хайнрих Веслинг, Антон Хайнцман, Хайе Вестхус, Ото Матес, Франц Вагнер… Сенки, сенки, дълго шествие, безкрайни редици… Понасят се към мен, сядат върху книгите, покатерват се на прозореца, изпълват стаята…

Ала внезапно ужасът и изумлението ми замират, защото бавно се надига нечия по-мощна сянка, тя пропълзява през вратата, подпряна на ръце, оживява, порастват й кости, подире й се тътри тяло, тебеширенобели святкат зъбите на черното лице, ето че в кухините блясват и очи… Изправен като тюлен, той се прокрадва в стаята към мен… Английският капитан… Зад него шумолят и се влачат партенките. С лек тласък той се мята нагоре и протяга сгърчени пръсти към мен…

— Лудвиг! Лудвиг? — изкрещявам. — Помогни ми, Лудвиг!

Грабвам куп книги и ги хвърлям срещу тези ръце.

— Граната, Лудвиг! — изстенвам, дръпвам аквариума от поставката и го запращам към вратата, той се строшава с трясък…

Но капитанът само се хили и се приближава, запокитвам и кутията с пеперудите, цигулката, хващам стол и го стоварвам върху ухиленото лице, крещя: „Лудвиг! Лудвиг!“, втурвам се към него, хуквам през вратата, столът изтрещява, изхвръквам навън, подире ми се носят викове, изплашени викове, ала пъхтенето се чува все по-силно, по-близо, преследва ме, понасям се по стълбите, той трополи зад мен, изскачам на улицата, в тила си усещам стръвния му дъх, тичам, къщите се люлеят. „Помощ! Помощ!“ Площади, дървета, усещам нокти на рамото си, той ме настига, аз рева, пищя, препъвам се, край мен униформи, юмруци, вилнееща стихия, мълнии и глухият трясък на меките брадви, чиито удари ме повалят на земята…