Ерих Мария Ремарк
Обратният път (24)

I

— Ернст, трябва да поговоря с теб — казва баща ми.

Мога да си представя какво ще последва. От няколко дни обикаля с угрижена физиономия и правя разни намеци. Но досега все му се изплъзвах, понеже рядко се заседявам у дома.

Влизаме в стаята ми. Той сяда на канапето и ме поглежда кахърно:

— Безпокоим се за бъдещето ти, Ернст.

От рафта за книги вземам кутия пури и му я поднасям. Лицето му леко се прояснява, тъй като пурите са хубави — даде ми ги Карл, а той не пуши букова шума.

— Наистина ли се отказа от учителското място? — пита баща ми.

Кимвам.

— Но защо го направи?

Свивам рамене. Как да му обясня? Ние с него сме коренно различни хора и досега сме се разбирали само защото изобщо не сме се разбирали.

— И какво ще стане сега? — продължава той.

— Все нещо — отговарям. — Какво значение има.

Той ме поглежда уплашено и заговорва за хубава, уважавана професия, за издигане и за място в живота. Слушам го с умиление и досада и си мисля колко е странно, че този човек на канапето е моят баща, който навремето се е разпореждал с живота ми. Но той не можа да ме защити в годините на фронта, не можа да ми помогне дори в казармата, всеки подофицер там бе по-силен от него. Принуден бях сам да се справям с всичко и ми бе безразлично дали той съществува, или не.

След като свършва, наливам му коняк.

— Виж какво, татко — казвам и присядам до него, — може и да си прав. Но аз се научих да преживявам в землянки, с кора хляб и рядка чорба. Достатъчно бе в момента да не стрелят и вече бях доволен. Всяка стара барака ми се виждаше като палат, а сламеникът в тиловата квартира — райско ложе. Трябва да проумееш: фактът, че съм жив и вече не се стреля, засега ми стига. За малкото ядене и пиене, които са ми необходими, все някак ще изкарам, а за останалото — целият живот е пред мен.

— Да — отвръща той, — но това не е живот, ей така безцелно…

— Зависи — възразявам. — Според мен не е живот да кажеш след време, че цели трийсет години всеки ден си ходил в една и съща класна стая или в една и съща канцелария.

Удивен от думите ми, той отговаря:

— Ето, аз от двайсет години ходя в картонажната фабрика и все пак успях да стана самостоятелен майстор.

— Та аз нищо не искам да стана, татко, просто искам да живея.

— И аз съм живял честно — изрича той със сянка от гордост. — Неслучайно ме избраха за занаятчийската камара.

— Радвай се, че животът ти се е подредил тъй гладко — отвръщам.

— Но нали все нещо трябва да работиш — вайка се той.

— На първо време може да поработя в предприятието на един другар от фронта, той ми предложи — казвам, за да го успокоя. — Ще печеля колкото ми е необходимо.

Баща ми клати глава.

— И заради това се отказа от хубавото чиновническо място?

— Често ми се е налагало да се отказвам от нещо, татко.

Той кахърно подръпва от пурата си.

— Даже щеше да получиш право на пенсия.

— Ех, та кой от нас войниците ще доживее до шейсетте? В костите ни са се утаили толкова боклуци и това ще ни се отрази с времето. Положително ще се гътнем по-рано.

И при най-добро желание не мога да си представя, че ще доживея до шейсетте. Твърде много хора съм виждал да умират на двайсет.

Замислено пуша и разглеждам баща си. Все още го чувствувам като свой баща, но той е и мил възрастен човек, предпазлив и педантичен, чиито възгледи вече нищо не значат за мен. Мога да си го представя на фронта; някой непрекъснато би трябвало да го наглежда, а подофицер сигурно никога нямаше да стане.

* * *

Следобед отивам у Лудвиг. Заварвам го пред купчина брошури и книги. Толкова ми се иска да поговоря с него за много неща, които ми тежат на сърцето; имам чувството, че той може да ми посочи път. Но днес Лудвиг е неспокоен и възбуден. Известно време бъбрим за едно-друго, после той казва:

— След малко трябва да ида на лекар…

— Още ли продължава дизентерията?

— Не… друго е.

— Но какво ти е, Лудвиг? — питам озадачен.

Той мълчи. Устните му треперят. Сетне продумва:

— Не зная.

— Да дойда ли с теб? И без друго нямам какво да правя…

Лудвиг си търси фуражката.

— Добре, ела.

По пътя от време на време ме поглежда крадешком и е необичайно потиснат и мълчалив. Свиваме по Линденщрасе и влизаме в къща, пред която има невзрачна градинка с храсти. Прочитам бялата емайлирана табелка на вратата: „Д-р Фридрих Шулц, специалист по кожни, венерически болести и урология“ и се спирам.

— Но какво има, Лудвиг?

Той ме поглежда пребледнял.

— Засега нищо, Ернст. Преди време имах някаква гнойна пъпка. И ето че пак се появи.

— Че това е дреболия, Лудвиг — изричам с облекчение. — Какви ли не циреи съм имал само! Колкото детски главички! Всичко идва от сурогатите.

Звъним. Отваря ни медицинска сестра в бяло. И двамата сме страшно смутени; изчервени до ушите, влизаме в чакалнята. Слава богу, тук сме сами. На масата има куп списания — „Ди Вохе“. Прелистваме ги. Сравнително стари броеве. Още от Брест-Литовския мир. Влиза лекарят. Очилата му проблясват. Вратата за кабинета си оставя полуотворена. Вижда се стол от никелирани тръби и кожа, угнетително практичен и безупречен.

Чудна работа: защо толкова лекари обичат да се отнасят към пациентите си като към малки деца. При зъбарите това направо си влиза в обучението им, но и тоя тип, изглежда, е от същия сорт.

— Е, господин Брайер — превзема се очиларката, — занапред ще се наложи да се посприятелим.

Лудвиг стои ни жив, ни умрял и се мъчи да преглътне.

— Да не е…

Лекарят кимва окуражително.

— Да, кръвната проба се върна. Положителна е. А сега здравата ще я погнем тая пасмина.

— Положителна — промълвява Лудвиг. — Значи…

— Да — отговаря лекарят. — Ще се наложи да проведем едно малко лечение.

— Значи имам сифилис?

— Да.

Една муха бръмчи из стаята и се блъска в прозореца. Времето спира. Пихтиест лепне въздухът между стените. Светът се е променил. Страшното опасение се е превърнало в страшна действителност.

— А не може ли да е станала грешка? — пита Лудвиг. — Не може ли да се направи друга кръвна проба?

Лекарят клати глава.

— По-добре ще е в най-скоро време да започнем лечението. Намирате се във втори стадий.

Лудвиг преглъща.

— Излечимо ли е?

Лекарят се оживява. Лицето му направо цъфва от вяра.

— Напълно. Като начало половин година ще инжектираме от ей тези ампулки, а после ще видим. Може и да не се наложи друго лечение. Днес луесът е излечим.

Луес — каква отвратителна дума. Звучи като име на тънка черна змия.

— На фронта ли го прихванахте? — пита лекарят.

Лудвиг кимва.

— Защо не се лекувахте веднага?

— Не знаех какво е. Никой не ни беше говорил за тия неща. Пък и се появи доста по-късно и изглеждаше безобидно. После мина от само себе си.

Лекарят клати глава.

— Да, това е обратната страна на медала — казва той нехайно.

Иде ми да го халосам със стола по главата. Много има понятие той какво значи да получиш тридневен отпуск за Брюксел и от ямите, бълвоча, калта и кръвта да пристигнеш с вечерния влак в град с улици, фенери, светлини, магазини и жени, с истински хотелски стаи и бели вани, в които можеш да се плискаш и да изтъркаш мръсотията от себе си; в град с тиха музика, тераси и изстудено тежко вино; много има понятие той от магията, стаена в синкавата омара на здрача, в беглия миг между ужас и ужас, като лазур прорязал облаците е тя, като дивия вик на живота в краткотрайната пауза между смърт и смърт. Кой знае дали след няколко дни няма да увиснеш с раздробени кости на телените мрежи и няма да ревеш от болка, да умреш от жажда, да пукнеш… Да отпиеш още една глътка от тежкото вино, още веднъж да вдъхнеш този въздух и още веднъж да погледнеш този нереален свят на преливащи се багри, на мечти, на жени и на възбуждащите прошепнати слова, от които кръвта ти бликва като черен фонтан, от които годините сред кал, ярост и безнадеждност се стапят и се превръщат в сладостно пееща вихрушка от спомени и надежди. Утре смъртта пак ще препусне към нас с оръдия, гранати, огнехвъргачки, с кръв и унищожение — ала днес тази нежна кожа все още е тук, тя ухае и те зове като самия живот, примамва те неуловимо… омайващи сенки на тила, меки ръце, всичко пращи и святка, а се сгромолясва, и се лее, небето гори… Та кой ти мисли, че в този примамлив шепот, в това ухание, в тази кожа може да се таи и друго — нещо коварно, скрита дебнещо, изчакващо — луес; кой ти знае и нека да знае, кой изобщо се замисля за по-далеч от днешния ден… Утре всичко може да свърши… Проклета война, която ни научи да виждаме и изживяваме само настоящия миг!

— А сега какво? — пита Лудвиг.

— Колкото се може по-скоро да започнем.

— Тогава още сега — казва спокойно Лудвиг и влиза с лекаря в кабинета.

Оставам в чакалнята и накъсвам на парченца няколко броя от „Ди Вохе“, в които направо свят да ти се завие от паради, победи и бойки фрази на въодушевени от войната пастори.

Лудвиг се връща. Прошепвам му:

— Иди и при друг лекар, тоя тук положително нищо не разбира. И хабер си няма.

Той уморено махва с ръка и двамата мълчаливо слизаме по стълбите. Долу внезапно казва, извърнал лице:

— Е, тогава довиждане…

Вдигам поглед. Лудвиг стои облегнат на перилата и конвулсивно стиска ръце в джобовете си.

— Но какво има? — питам уплашено.

— Ще си вървя — отговаря той.

— Тогава поне ми подай лапа — казвам озадачен.

С потръпващи устни Лудвиг отвръща:

— Може би вече не ти е приятно да ме докосваш сега…

Плах и слабичък стои той до перилата в същата лоза, в която все се облягаше на окопната стена, с тъжно лице и сведени очи.

— Ех, Лудвиг, Лудвиг, какво правят с нас! Да не съм те докосвал, ахмак, глупчо такъв… Ето, докосвам те, сто пъти ще те докосна… — Нещо сякаш просто ме тласка, по дяволите, ето че дори се разплаквам, аз магарето, и го прегръщам през рамо, и го притискам към себе си и усещам как трепери. — Ех, Лудвиг, та всичко това са глупости, може и аз да имам същото, само се успокой, оная очиларка горе все някак ще оправи работата.

А той трепери ли, трепери, а аз го притискам към себе си.