Ерих Мария Ремарк
Обратният път (23)

III

Яркият кръг на лампата осветява стаята. Пред мен лежат куп сини тетрадки. До тях — шишенце червено мастило. Преглеждам работите, отбелязвам грешките, слагам попивателните вътре и затварям тетрадките.

После ставам. Е, това ли е животът? Тази монотонна равномерност на дните и часовете? Колко малко изпълва съзнанието ми тя! Все още ми остава твърде много време за размисъл. Надявах се, че еднообразието ще ме успокои. Но от него съм още по-неспокоен. Колко дълги са вечерите тук!

Прекосявам хармана. Кравите пръхтят и тъпчат с копита в здрача. До тях на ниски столчета са се свили ратайкините и ги доят. Като че ли всяка седи в отделна стаичка, чиито две стени са образувани от тъмнопетнистите тела на животните. Слаби светлинки примигват над тях сред топлите изпарения на краварника, тънки струйки мляко пръскат в кофите, а гърдите на момичетата се полюшват в сините престилки. Те вдигат глави и се усмихват, поемат си дъх и откриват здравите си бели зъби. Очите им искрят в мрака. Мирише на сено и добитък.

Известно време стоя на прага, сетне се връщам в стаята си. Сините тетрадки лежат под лампата — и ще си лежат все така, — но нима и аз ще седя все така, докато полека-лека остарея и накрая умра? Решавам да си легна.

Червената луна бавно се плъзга над покрива на плевника и хвърля на пода очертанията на прозореца — полегат правоъгълник с кръст по средата, който непрекъснато се мести, колкото по се издига. След час той се покатерва на кревата и кръстът пропълзява върху гърдите ми.

Лежа в големия селски креват под юргана на сини и червени карета и не мога да заспя. Навремени очите ми се затварят и стремително пропадам в пространство без граници, ала в последния момент някакъв внезапно възникнал страх ме повлича обратно в действителността и пак дочувам ударите на църковния часовник, ослушвам се и чакам, и се въртя в леглото.

Най-накрая ставам и се обличам. После излизам през прозореца, вдигам кучето и изтичвам в полето. Луната свети, въздухът бучи в ушите ми и надалеко се простира равнината. Тъмно я прорязва железопътното платно.

Присядам под хвойнов храст. След малко виждам как пламва веригата сигнални лампички по линията. Задава се нощният влак. С тих металически звън тътнат релсите. Фаровете на локомотива блясват на хоризонта и подгонват пред себе си талази от светлина. Влакът профучава с осветени прозорци, за миг купетата с техните куфари и съдби са съвсем близо до мен, сетне се понасят напред, релсите пак заблестяват в мократа светлина, а от далечината като огнено око заканително се взира в мен само червената лампичка на последния вагон.

Виждам как луната изсветлява и пожълтява, тичам през синкавата дрезгавина на брезовите гори, от клоните в тила ми се ръсят дъждовни капки, препъвам се в коренища и камъни, а когато се връщам, зората вече се сипва оловносива. Лампата още гори — отчаян оглеждам стаята, — не, няма да издържа, трябва да съм с двайсет години по-възрастен, за да се задоволя с това…

Уморен и изнемощял опитвам да се съблека, но не успявам. Ала заспивайки, стисвам юмруци — няма да отстъпя, все още няма да се предам…

И отново стремително пропадам в пространството без граници…

* * *

… и предпазливо се провирам напред. Бавно, сантиметър по сантиметър. Слънцето жари златистите склонове, жълтугата цъфти, въздухът е зноен и притихнал, наблюдателните балони и белите облачета на зенитната артилерия са увиснали на хоризонта. Пред стоманената ми каска се полюшват червените листенца на маков цвят.

Съвсем слабо, едва доловимо драскане се дочува иззад отсрещния храсталак. И пак настъпва тишина. Изчаквам. Бръмбар със златистозелени крилца пъпли по стеблото на лайкучка. Пипалата му се залавят за назъбените листенца. И обедната тишина отново се нарушава от лек шум. Ето иззад храсталака се подава краят на каска. Под нея чело, светли очи, енергична уста; очите изпитателно оглеждат местността и се свеждат над бял бележник. Нищо неподозиращ, мъжът скицира отвъдния чифлик.

Притеглям ръчната граната към себе си. Бавно, много бавно. Най-сетне тя е до мен. С лявата ръка издърпвам капсулата и беззвучно броя. После я мятам в къпиновия гъсталак. Гранатата описва плоска дъга, а аз мигом се свличам в дупката си, прилепям тялото о земята, заравям лице в тревата и отварям уста.

Трясъкът на експлозията раздира въздуха, разхвърчават се осколки, извисява се вик, протяжен, обезумял от ужас. С втора граната в ръка надниквам от прикритието. Англичанинът лежи на земята, двата му пищяла са откъснати, кръвта направо шурти. Размотани, дългите партенки са увиснали зад него като развързани ленти; той лежи ничком, сякаш гребе с ръце в тревата и крещи с широко зинала уста.

Англичанинът се гърчи и изведнъж ме съзира. Подпира се на ръце и се изправя като тюлен, крещи ми нещо, а кръвта му тече, тече… После зачервеното лице посивява и хлътва, погледът угасва, а очите и устата се превръщат в черни кухини на издъхващ човек, главата бавно се свежда към земята, клюмва и пада в лайкучката. Край.

Отдръпвам се, искам да се промъкна назад към нашите окопи. Но се обръщам още веднъж… Мъртвецът е оживял, изправя се, сякаш за да се спусне подире ми. Изтеглям капсулата на втората граната и я мятам насреща му. Тя пада на метър от него, търкулва се встрани, спира се… Аз броя, броя… Но защо не се взривява?… Мъртвецът стои, оголил зъби, мятам друга граната… И тя не избухва… Ето че той прави крачка, втора, затичва се на чуканите си, ухилен, протяга към мен ръце… Мятам последната граната… Тя го улучва в гърдите, но той я отхвърля… Тогава скачам, за да побягна, ала коленете ми се подкосяват, омекват като масло, безкрайно бавно влача нозе напред, вече чувам пъхтенето на преследвача, обхващам огъващите се крака с ръце и ги дърпам… Но отзад две длани се сключват на врата ми, натискат ме към земята, мъртвецът коленичи върху гърдите ми, от тревата грабва проточените партенки и ги омотава около шията ми. Въртя глава, напрягам всички мускули, мятам се надясно, за да избягна клупа… Тласък, задушаваща болка в гърлото, мъртвецът ме тътри напред, към варната яма, бутва ме в нея, аз губя равновесие и се мъча да се задържа, подхлъзвам се, падам, крещя, безкрайно дълго падам, крещя, удрям се, крещя…

Мракът се разбива на буци под драпащите ми ръце, нещо с трясък се строполясва покрай мен, блъскам се в камъни, ръбове, железа, необуздан се изтръгва от гърдите ми вик, неудържим, пронизителен, не мога да се спра, викът ми се смесва с възклицания, някой ми улавя ръцете, аз го оттласквам, някой се препъва в тялото ми, докопвам пушка, напипвам прикритие, вдигам пушката, натискам спусъка, продължавам да крещя… И сякаш нож разсича кълбото… Биркхолц! И отново: Биркхолц!… Скачам, иде помощ, трябва да си пробия път, отскубвам се, хуквам, някой ме удря в коляното, сгромолясвам се в мека яма, обгръща ме светлина, ярка, треперлива светлина… Биркхолц!… Биркхолц!… Само викът ми пронизва пространството… И внезапно секва…

Отпреде ми са застанали стопанинът и жена му. Лежа полусвлечен от кревата, до мен се надига ратаят, конвулсивно стискам бастун вместо пушка, сигурно някъде кървя, но после усещам, че кучето ми ближе ръката.

— Учителю — разтреперана казва стопанката, — какво ви е?

Нищо не проумявам.

— Как съм се озовал тук? — питам с хриплив глас.

— Ама, учителю, събудете се де. Присънило ви се е.

— Присънило ли? — казвам. — Какво да ми се е присънило? — И отведнъж се разсмивам, треса се от смях, всичко ме заболява, смея се…

Ала внезапно смехът ми се срива.

— Това беше английският капитан — прошепвам, — който тогава…

Ратаят търка ожулената си ръка.

— Нещо ви се е присънило, учителю, и паднахте от кревата — обажда се той. — Хич нищо не чувахте и насмалко да ме претрепете…

Не го разбирам, чувствувам се безкрайно отпаднал и ми е зле. После съглеждам бастуна в ръката си. Оставям го и сядам на леглото. Кучето се промушва между коленете ми.

— Дайте ми чаша вода, майко Шомакер, и си легнете…

* * *

Но аз не си лягам, а се завивам с одеяло и сядам до масата. Не гася лампата.

Дълго оставам така, неподвижно и с блуждаещ поглед, както само войниците могат да седят, когато са сами. След време ме обзема безпокойство и чувство, че има още някого в стаята. Усещам как бавно, без да помръдвам, в очите ми се възвръща способността да гледам и да виждам. Леко повдигам клепачи и забелязвам, че съм седнал точно срещу огледалото, окачено над малкия умивалник. От неравното му стъкло ме гледа лице със сенки и черни очни кухини. Моето лице… Ставам, свалям огледалото и го поставям в ъгъла със стъклото към стената.

* * *

Развиделява се. Влизам в клас. Малчуганите седят със скръстени ръце. В големите им очи все още е събрано цялото плахо удивление на детските години. Гледат ме тъй доверчиво и с такова упование, че нещо сякаш внезапно ме удря в сърцето.

Ето ме, стоя пред вас, един от стотиците хиляди пропаднали младежи, чиято вяра и сили сломи войната… Ето ме, стоя пред вас и чувствувам колко повече живот носите и колко повече нишки ви свързват с него… Ето ме, стоя пред вас и трябва да ви бъда учител и наставник. Но на какво да ви уча? Да ви кажа, че след двайсет години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към посредственост? Да ви разкажа, че образованието, културата, науката не са нищо друго освен ужасяваща гавра, докато хората воюват един срещу друг с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността? На какво да ви уча малки същества, вас, които единствени сте запазили чистотата си в тези страшни години?

На какво мога да ви науча? Да ви кажа как се издърпва капсулата на ръчна граната и как се мята срещу хора? Да ви покажа как се пробожда човек с щик, как се пребива с приклад или заколва с лопата? Да ви демонстрирам как дулото се насочва срещу такова необяснимо чудо като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце? Да ви разкажа какво е тетанусен паралич, разкъсан гръбначен мозък, отнесен череп? Да ви опиша как изглеждат пръснат мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема черва? Да ви демонстрирам как стене раненият в корема, как хърка раненият в дробовете, как свисти гърлото на ранения в главата? Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!

Или да ви заведа до сиво-зелената карта отсреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта? Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от фрази и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?

Ето ме, стоя пред вас опетнен, виновен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я превърнат в парещ пламък на омразата! Челата ви все още са облъхнати от повея на невинността — как да ви уча! Мен все още ме преследват кървавите сенки на миналото — как да дръзна да ви доближа! Нима първо не трябва отново да стана човек?

Усещам как полека-лека се сгърчвам, сякаш се превръщам в камък, и накрая ще се разпадна на пясък. Бавно се свличам на стола и осъзнавам, че не мога повече да остана тук. Опитвам се да събера мислите си, ала не успявам. Едва след няколко минути, които ми се струват безкрайни, вцепенението ме отпуска. Ставам.

— Деца — изричам с усилие, — можете да си вървите. Днес няма да има занятия.

Малчуганите ме гледат: дали не се шегувам? Кимвам още веднъж.

— Да, вярно е… Идете да играете… целия ден…

Идете да си поиграете в гората или с вашите кучета и котки… На училище ще дойдете чак утре…

И децата шумно хвърлят кутиите в раниците и се втурват навън — чуруликащи и задъхани.

Стягам си багажа и отивам в съседното село да се сбогувам с Вили. Той стои по риза до прозореца и разучава на цигулка „Всичко обновява месец май“. На масата има обилна закуска.

— Третата за днес — заявява той със задоволство. — Забелязах, че мога да трупам запаси като камила.

Казвам му, че довечера си заминавам. Вили не е от тия, дето много разпитват.

— Едно ще ти кажа, Ернст — изрича той замислено. — Че е скучно тук, скучно е, но докато ме хранят така — и посочва масата, — и десет коня няма да ме измъкнат от тази конюшня на Песталоци^[1].

Сетне изважда изпод канапето каса бира.

— Ток с високо напрежение — подхилва се Вили и вдига една бутилка с етикета към лампата.

Дълго го гледам.

— Вили, братче, как ми се иска да съм като теб!

— Вярвам ти — подхилва се той и с трясък отваря бутилката.

Когато се запътвам към гарата, от съседната къща изтичват няколко момиченца с оплескани муцунки и подскачащи кордели в косите. Току-що са погребали в градината мъртва къртица и са й прочели молитва. А сега приклякат и ми подават ръчици.

— Довиждане, господин учителю.