Ерих Мария Ремарк
Обратният път (22)

II

Еднообразни и равномерни отминават дните. Четири часа занятия сутрин, два следобед — а помежду им безкрайният низ от часове, в които безделнича и обикалям селото, сам със себе си и мислите си.

Най-лошо е в неделя. Ако не ти се кисне по кръчмите, направо не се издържа. Главният учител живее тук от трийсет години и за това време се е превърнал в първокласен свиневъд с много награди. Но за нещо друго надали можеш да разговаряш с него. Като го погледна, иде ми тутакси да офейкам оттук; толкова отблъскваща е мисълта, че някога и аз може да стана същият. Има още една учителка, порядъчно въздърто създание, което се стряска, кажа ли: „Мътните го взели!“ И това не е кой знае колко весело.

Вили се приспособява по-лесно. На всички сватби и кръщенета го канят като почетен гост. Щом конете получат колики или кравите не могат да се отелят, помага на селяните с думи и дела. А вечер седи с тях в пивниците и им съдира кожата на скат.

Аз обаче не искам да вися по кръчмите, предпочитам да си стоя в стаята. Но часовете там са дълги и често от ъглите изпълзяват странни мисли — като бледи, безжизнени ръце, които ми махат и се заканват, сенки от призрачното минало, необичайно преобразена, спомени, които отново се възправят, сиви, безплътни лица, вопъл и обвинение…

* * *

Един мрачен неделен ден ставам рано, обличам се и тръгвам за гарата. Решил съм да навестя Адолф Бетке. Добра идея — отново ще поседя с човек, който наистина ми е близък, и скучната неделя ще мине.

Пристигам следобед. Портичката скръцва. Кучето в колибата излайва. Бързо преминавам алеята с овошките. Адолф си е в къщи. И жена му е тук. Когато се появявам на прага и му подавам ръка, тя излиза. Сядам. След известно време Адолф пита:

— Сигурно се чудиш, а, Ернст?

— Защо, Адолф?

— Че тя пак е в къщи.

— Не, ти си знаеш най-добре.

Той подбутва към мен купа с плодове.

— Искаш ли ябълки?

Вземам една и му поднасям пура. Адолф й отхапва върха и продължава:

— Виж, Ернст, седях тук, седях и насмалко да се побъркам. Като си сам, една такава къща е нещо ужасно. Ходиш из стаите — тук още виси нейна блуза, там е кошничката с иглите и конците, столът, на който шиеше… А вечер другото легло стои толкоз бяло и самотно до теб, очите ти все в него, въртиш се и не можеш да заспиш… Какво ли не ти минава през ума, Ернст…

— Вярвам ти, Адолф…

— И тогава хукваш навън и се накъркваш, и вършиш щуротии…

Кимвам. Часовникът тиктака. Цепениците в печката пращят. Жената тихо се появява и слага на масата хляб и масло. После пак излиза. Бетке поглажда покривката.

— Да, Ернст, в края на краищата така й е било и на нея, и тя е седяла тъй през всичките тия години, лежала е и се е бояла, била е в неведение, умувала е и се е ослушвала… И в края на краищата онова се е случило, сигурно отначало изобщо не е искала, а след като се е случило, не е знаела как да постъпи и тъй е продължило.

Жената влиза и донася кафе. Искам да й кажа добър ден, ала тя не ме поглежда.

— Няма ли да вземеш чаша и за себе си? — пита Адолф.

— Имам още работа в кухнята — казва тя.

Гласът й е тих, дълбок.

— Седях тук и си виках: ето, защити си честта и изпъди жена си. Но за какво ти е тази чест, та това са празни приказки, сега си сам и със или без чест няма да ти стане по-добре. Тогава й рекох да остане тук, за какво е всичко това, уморени сме вече и я поживеем още някоя друга годинка, я не, а нали ако не бях научил, всичко щеше да си остане постарому. Кой знае какво щяхме да правим, ако винаги знаехме всичко.

Адолф нервно потропва по облегалката на стола.

— Налей си кафе, Ернст, ето ти и масло.

Наливам кафе и двамата отпиваме.

— Виж, Ернст — казва тихо той, — на вас ви е по-леко, вие си имате книгите и образованието, а и разни други неща. Пък аз… та аз си нямам нищо друго освен жената…

Не му отговарям, защото не бих могъл да му го обясня — той вече не е същият както на фронта, а и аз не съм. След известно време питам:

— А тя какво казва?

Адолф отпуска ръката си.

— Тя поначало малко говори, та не можеш изкопчи кой знае колко от нея, само седи и ме гледа. Най-многото да заплаче. — Той оставя чашата си. — Веднъж вика: направила го само и само да има някого в къщи. Друг път: нищо не проумявала, не знаела, че ще ми причини болка, струвало й се, че е с мен, а не с оня. Но това не го разбирам, та тия неща трябва да се разграничават. Пък иначе е толкоз разумна.

Замислям се.

— Може би иска да каже, че изобщо не е била на себе си през това време, а като че ли просто е сънувала, Адолф.

— Може — отговаря той, — но аз не го разбирам. Май не е продължило дълго.

— За другия вече не ще и да знае, тъй ли? — питам.

— Казва, че мястото й било тук.

Замислям се над думите му. Но за какво да ги разпитвам повече.

— А ти по-добре ли си сега, Адолф?

Той ме поглежда.

— Не съвсем, Ернст, то е близко до ума. Още не. Но нещата ще се оправят. Ти как мислиш?

Сам той няма вид на човек, който си вярва.

— Сигурно ще се оправят, Адолф — казвам и слагам на масата няколко пури, които съм заделил за него.

Приказваме си още малко, сетне си тръгвам. На пруста срещам жената, която припряно понечва да се изниже покрай мен.

— Довиждане, госпожо Бетке — казвам и й подавам ръка.

— Довиждане — отговаря тя и се ръкува с мен извърнала лице.

Адолф ме изпраща до гарата. Вятърът фучи. Гледам го отстрани и си спомням как се усмихваше крадешком, щом в окопите заговорехме за мира. А сега какво излезе от всичко?

Влакът потегля.

— Адолф — изричам бързо от прозореца, — толкова добре те разбирам… Не можеш да си представиш колко добре те разбирам.

Той поема сам през полето към къщата си.

* * *

Десет часът. Звънецът бие за голямото междучасие. Имах занятие в горния клас и сега четиринайсетгодишните се втурват покрай мен навън. Наблюдавам ги от прозореца. За секунди те напълно се променят, отхвърлят задръжките на училището и си възвръщат свежестта и непосредствеността на своята възраст.

Когато седят на чиновете пред мен, не са искрени, в тях се таи някакво притворно послушание и бележкарство или пък лицемерие и бунтарство. Седемте години в училище са успели да ги направят такива. Недеформирани, прями и невинни като млади зверчета са дошли тук от своите ливади, игри и мечти; за тях още е важал простият закон на живота — най-жизненият, най-силният е бил главатарят, когото всички са следвали. Ала седмичните порции образование полека-лека са им насадили друг, изкуствен закон за стойностите: който най-послушно си изсърбвал порциите, бил отличаван и смятан за най-добър. Другите трябвало да му подражават. Нищо чудно, че най-жизнените се противели. Но те били принудени да се покорят; понеже добрият ученик, както се знае, е идеалът на училището. Но какъв е този идеал!… И какво излиза от добрите ученици по света! В училищния парник те се наслаждават на кратко илюзорно съществуване и толкова по-сигурно затъват после в посредственост и ограничена незначителност. Светът се тласка напред единствено от лошите ученици.

Наблюдавам играещите. Със силни, гъвкави движения ги оглавява къдрокосият Дамхолт, който с енергията си владее целия двор. Очите му искрят от войнственост и смелост, мускулите и жилите са изопнати и останалите му се подчиняват без колебание. След десет минути обаче, като седне на чина, същият този юнак ще се превърне в заинатен, опърничав хлапак, който никога не си знае уроците и напролет вероятно ще повтори класа. Щом го погледна, на лицето му ще се изпише хрисимо изражение, а зад гърба ми тутакси ще направи гримаса; без да се запъне, ще излъже, щом го попитам дали е преписал съчинението, и при първия удобен случай ще се изплюе върху панталона ми или ще ми сложи кабарче на стола. А първенецът, който вън представлява жалка картинка, тук в стаята ще израсне, самоуверено ще вдига ръка, когато Дамхолт не знае отговора и — покорен и разярен — очаква двойката си. Първенецът знае всичко и дори това знае. Ала Дамхолт, когото всъщност би трябвало да накажа, ми е хиляда пъти по-симпатичен от бледоликото образцово момче.

Свивам рамене. Нима на полковата среща в ресторант „Конерсман“ не беше горе-долу така? Нима тогава човекът внезапно не загуби значението си, а професията не се издигна над всичко, въпреки че навремето нещата бяха коренно различни? Клатя глава. Що за свят е това, в който отново се озовахме…

* * *

Гласът на Дамхолт кънти из двора. Замислям се дали другарското държане на учителя към ученика не би довело до нещо по-добро. Възможно е да се подобрят отношенията и да се избегне едно-друго, но в основата си това ще е само заблуда. Та нали от собствен опит зная: младежта е проницателна и неподкупна. Тя е сплотена и образува непробиваем фронт срещу възрастните. Не е сантиментална, можеш да я доближиш, но не и да проникнеш в нея. Изгоненият веднъж от рая никога не ще се върне там. Има закон на възрастта. Със зоркия си поглед Дамхолт хладнокръвно би използувал другарското държане за лична изгода. Може би дори би проявил известна привързаност, обаче тя не би му попречила да си гледа изгодата. Възпитателите, които си въобразяват, че разбират младежта, са фантазьори. Младежта изобщо не желае да бъде разбрана, тя просто желае да остане каквато е. Възрастният, който твърде натрапливо се домогва до близост с нея, изглежда в очите й точно толкова смешен, както ако облече детски дрешки. Ние можем да чувствуваме нещата както младежта, ала тя като нас — не. И в това е спасението й.

Чува се звънецът. Междучасието свършва. Дамхолт колебливо застава в редицата пред вратата.

* * *

Мъкна се през селото, запътен към полето. Волф подтичва пред мен. Внезапно от един двор се стрелва дог и се нахвърля върху му. Волф не го е забелязал, затова догът успява да го повали при първата атака. В следващия миг двете кучета се превръщат в заплетено кълбо от прах, мятащи се тела и бясно ръмжене. Стопанинът изтичва от къщата с тояга в ръка.

— За бога, учителю, викнете си кучето! — крещи той отдалеч. — Плутон ще го разкъса на парчета!

Махвам с ръка.

— Плутон! Плутон! Тук, мърша проклета! — изревава ядосан селянинът и задъхан се добира до тях, за да ги разтърве с тоягата.

Но вихрушката прах с невъобразимо джавкане профучава на стотина метра от него и там наново се търкулва на кълбо.

— Затри се — пъхти селянинът и отпуска тоягата. — Ама отсега да сме наясно, не го плащам! Можехте да го викнете.

— Кой се е затрил? — питам го.

— Кучето ви — отвръща примирено селянинът. — Тоя обесник е утрепал вече дузина.

— Е, колкото до Волф, най-добре ще е да изчакате — казвам. — Той не е обикновена овчарка, драги, това е фронтово куче, стар войник, ясно ли е!

Облаците прах се разнасят. Двете кучета са стигали до ливадата. Виждам как догът се мъчи да притисне Волф и да го захапе за гърба. Успее ли, Волф е загубен, защото догът като нищо ще му строши гръбнака. Но досущ змиорка овчарката се изплъзва на сантиметър от челюстите, премята се и моментално пак напада. Догът ръмжи и джавка, Волф обаче се бори, без да издава звук.

— Дявол да го вземе — обажда се селянинът. Догът се отърсва, скача, щраква с челюсти във въздуха, яростно се извива, пак скача и отново не успява да захапе Волф — но всичко изглежда, сякаш е сам, овчарката почти не се вижда. Волф като котка прелита плътно над земята — свикнал е като куче за свръзка, — промушва се между краката на дога и го напада отдолу, кръжи около него, подгонва го, внезапно впива зъби в корема му и вече не го пуска.

Догът изквичава като полудял и се хвърля на земята, за да скопчи Волф. Ала отведнъж, по-бърз от сянка, Волф го пуща и използува случая да го стисне за гръкляна. И сега за пръв път го чувам да ръмжи; глухо и застрашително, сега, когато е пипнал и държи противника си, които се мята и се търкаля по земята.

— За бога, учителю! — възкликва селянинът. — Викнете си кучето! Ще разкъса Плутон на парчета!

— Колкото и да го викам, сега няма да дойде — казвам аз. — И правилно. Нека първо довърши тоя гаден Плутон.

Догът скимти и квичи. Селянинът вдига тоягата, да му помогне. Изтръгвам дървото от ръката му, сграбчвам го за дрехата и изревавам:

— По дяволите, нали вашият помияр пръв започна!

Още малко и ще се нахвърля върху селянина.

За щастие съм застанал така, че забелязвам как Волф внезапно пуща дога и се устремява към мен, защото мисли, че са ме нападнали. Успявам да го уловя, иначе селянинът щеше да има нужда поне от ново сетре.

През това време Плутон се е измъкнал. Потупвайки Волф по врата и го успокоявам.

— Че туй си е същински сатана — заеква селянинът, загубил ума и дума.

— Точно така — казвам гордо. — Ей това се казва стар войскар. По-добре да не го закачаш.

* * *

Продължаваме пътя си. Оттатък селото са се ширнали ливади, след тях започва полето с хвойни и долмени. Край брезовата горичка пасе стадо овце. Рунтавите им гърбове блестят като матово злато в светлината на залязващото слънце.

Отведнъж забелязвам как Волф с дълги скокове се спуща към стадото. Решавам, че случката с дога го е настървила я хуквам подире му, за да предотвратя кървавата баня.

— Внимавай! Пази ги от кучето! — подвиквам на овчаря.

— Нали е овчарско куче. Нищо няма да им стори.

— Не, не! — викам аз. — Тия неща са му непознати! Това е фронтово куче!

— Ами! — казва овчарят. — Фронтово или не, нищо няма да им направи. Ето, вижте, погледнете само! Добре, кучето ми, давай! Докарай ги!

Не вярвам на очите си. Волф, Волф, който никога през живота си не е виждал овца, подгонва и събира стадото, все едно досега не е вършил нищо друго. С лай и с дълги скокове се понася подир две отдалечили се агнета и ги погва обратно. Щом понечат да се отбият или спрат, той им препречва пътя и ги хапе по краката, за да вървят направо.

— Тъй, тъй — казва овчарят. — Само ги пощипва, без грешка е.

Кучето е като преобразено. Очите му искрят, простреляното ухо се развява. Бдително кръжи около стадото. Забелязвам неимоверната му възбуда.

— Веднага го купувам — заявява овчарят. — Мойто не се справя толкоз добре. Я вижте как кара стадото към село! Няма нужда да го обучавам.

Не зная какво става с мен.

— Волф! — виквам. — Волф!

И ми иде да се разрева, като го гледам такъв. Та той е израсъл под трясъка на снарядите, а сега, без някой да му е показал, си знае задължението.

— Сто марки в брой и една заклана овца — казва овчарят.

Клатя глава.

— Не, не го давам и за милион, братче — отвръщам.

Сега пък овчарят клати глава.

* * *

Твърдите метлици на пирена драскат лицето ми. Извивам ги и отпускам глава на ръцете си. Кучето диша спокойно до мен, а отдалеко долита слабото подрънкване на хлопатари. Иначе е тихо.

Облаците бавно плуват по вечерното небе. Сочната зеленина на хвойновите храсти преминава в наситено кафяво и аз усещам как от далечните гори излеко се вдига нощният вятър. След час ще задуха в брезите. Войниците са свързани с природата също като селяните и лесничеите; те не са живели в стаи и знаят кога настъпва времето на вятъра и кога пада прибулената вечер с канелен аромат, познават сенките, люшнали се над земята, щом облаците уловят светлината, познават и пътищата на луната…

Във Фландрия след ожесточен артилерийски обстрел дълго чакахме помощ за един ранен. Бяхме го омотали и бинтовали с всичките си превръзки, доколкото можахме, но кръвта си течеше, чисто и просто изтичаше.

А зад него, във вечерното небе, през цялото време се издигаше облак, един-единствен облак, ала цяла планина от белота, злато и червеникав блясък. Нереален и прекрасен се издигаше той отвъд изровения от снаряди кафяв пейзаж, бе напълно неподвижен и сияеше, а умиращият лежеше напълно неподвижен и кървеше; между тях имаше нещо сродно и аз недоумявах, че облакът, тъй красив и безучастен, се извисява в небето, докато умира човек…

Последният слънчев лъч обагря полето в зловещо червено. Калугерици литват с жален писък. Воден бик се обажда откъм езерата. Взирам се в ширналата се пурпурнокафява равнина… При Хоутхълст имаше едно място, където цъфтеше толкова мак, че целите ливади бяха червени. Наричахме ги „кървавите ливади“, понеже в буря придобиваха пепелявия оттенък на току-що изтекла, още прясна кръв… Там полудя Кьолер, когато в една безоблачна нощ, съсипани и уморени, минавахме покрай тях. В неясната лунна светлина той ги помисли за езера от кръв и все напираше да скочи в тях…

Потрепервам и вдигам поглед. Какво значи това? Защо тези спомени взеха да ме спохождат тъй често и защо са тъй странни, съвсем различни от онова, което беше на фронта? Дали не съм прекалено често сам?

Волф помръдва и излайва тъничко и тихо насън. Дали сънува стадото. Дълго го гледам. Сетне го събуждам и поемаме обратно.

Събота е. Отивам при Вили и го питам дали в неделя ще дойде с мен в града. Но той отхвърля тази идея.

— Утре тук ще има пълнена гъска — казва той. — В никакъв случай не мога да я зарежа. И защо ще ходиш там?

— В неделя не издържам тук — отвръщам.

— Не те разбирам. При тая прехрана!

Заминавам сам. Вечерта с някаква неопределена надежда отивам във „Валдман“. Там цари голямо веселие. Известно време се мотая из залата и зяпам. На дансинга се подвизават сума хлапаци, които в последния момент са се изплъзнали от войната. Те са самоуверени и знаят какво искат, техният свят има ясно начало и ясна цел: успеха. Много по-отракани са от нас, макар и по-млади.

Сред танцуващите откривам изящната дребна шивачка, с която спечелих в уанстепа. Каня я на валс и до края на вечерта оставаме заедно. Наскоро съм получил заплата и сега поръчвам няколко бутилки сладко червено вино. Пием го бавно и колкото повече изпивам, толкова по-силно ме овладява странна печал. Как го каза Алберт преди време? Да имаш човек, който да ти принадлежи — май така беше.

Замислено слушам бъбренето на момичето, което досущ лястовичка чурулика за другите шивачки, за възнаграждението, което получавала за парче ушито бельо, за нови танци и хиляди незначителни нещица. Ако й повишели възнаграждението с двайсет пфенига на парче, би могла да обядва в ресторант, тогава щяла да е доволна. Завиждам й за ясното, простичко съществуване и продължавам да я разпитвам. Иска ми се да попитам всеки, който се смее и весели тук, дали е щастлив. Може би поне един ще ми каже нещо, което да ми помогне.

После изпращам лястовичката до дома й. Тя живее под самия покрив на голям сив блок. Спираме пред входа. Усещам топлината на ръката й в моята. Смътно се белее лицето й в мрака. Човешко лице, ръка, в коя го има топлина и живот.

— Нека дойда с теб — изричам припряно. — Нека дойда с теб…

Предпазливо се промъкваме по скърцащите стълби. Запалвам кибритена клечка, но тя тозчас я духва, улавя ме за ръка и ме повлича подире си. Тясна стаичка. Маса, кафяво канапе, легло, някоя друга картина на стената, в ъгъла — шевна машина, кукла-манекен от тръстика и кош с ушито бельо. Малката чевръсто изважда спиртник и приготвя чай от ябълкови обелки и десет пъти запарвани и отново сушени чаени листа. Две чаши, засмяно, някак дяволито личице, трогателна синя рокличка, приветливата бедност на една стая, лястовичка, чиято младост е единственото й богатство… Сядам на канапето. Дали така започва любовта? Толкова леко и несериозно? Изглежда, човек трябва да превъзмогне себе си.

Лястовичката е мила, навярно и това е част от нейния мъничък живот: някой идва, взема я в прегръдките си и пак си отива, шевната машина бръмчи, идва друг, лястовичката се смее, лястовичката плаче и все шие… Тя мята малка шарена покривка върху машината и работното животно от никелирана стомана се превръща в хълм от червени и сини копринени цветя. Момичето не иска повече да му се припомня за деня, свира се под мишницата ми и бъбри, тананика си, шушне и пее, толкова е слабичка и бледа в леката си рокля, и малко недохранена, и толкова лека, че на ръце мога да я отнеса до леглото, до желязното походно легло; лицето й е толкова сладко, когато се отдава, как ме стиска за врата, въздиша и се усмихва, дете със затворени очи, което въздиша и потръпва, и мълви нещо, диша дълбоко и издава слаби викове; гледам я, непрестанно я гледам, искам да бъда като нея и мълком се питам: Това ли е? Това ли е?… А после лястовичката ме нарича с всевъзможни живописни имена и е засрамена и нежна, и се гуши в мен, а кога го си тръгвам и я питам: „Щастлива ли си, лястовичке?“, много пъти ме целува и прави муцунки, и маха, и кима, и кима…

А аз слизам по стълбите изпълнен с удивление. Тя е щастлива — колко малко й трябва. Не го проумявам. Дали и сега тя не е съвършено различен човек, дали не води някакъв свой живот, в който никога не ще провикна? Дали няма да си остане такава, дори да пламна с всички пожари на любовта? Ах, любовта… Факел, който пада в бездна и едва тогава показва колко дълбока е тя.

Вървя по улиците към гарата. Не, не е това, и това не е. Така се чувствуваш още по-самотен от друг път…