Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Обратният път | |
Der Weg zurück | |
Автор | Ерих Мария Ремарк |
---|---|
Първо издание | Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г.[1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
Сюжет
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
V
Следобед седях в къщи и се опитвах да свърша вещо. Но нищо не излезе и ето вече час кръстосвам безцелно улиците. Минавам покрай „Холандски салон“. Това е третото питейно заведение, открито през последните три седмици. Тия чудесии с техните шарени фирми никнат като мухоморки навред между фасадите на къщите. „Холандски салон“ е най-голямото и най-изисканото.
Пред осветената стъклена врата е застанал портиер, донякъде прилича на хусарски полковник, донякъде — на епископ, мощен тип с позлатен жезъл в ръка. Вглеждам се по-внимателно в него — и ето че цялото му достолепие се изпарява, той ми забива тоягата в стомаха и се подхилва.
— Здрасти, Ернст, старо бостанско плашило! Коман са ва, както казват французинът.
Това е подофицерът Антон Демут, бившият ни кашавар. Стегнато отдавам чест, защото по време на войниклъка ни втълпяваха, че чест се отдава на униформата, а не на човека в нея. Пък и тази униформа-фантазе е голяма работа и заслужава поне едно „за почест“.
— Добър ден, Антон — смея се аз. — Дай да почнем с нещо съществено. Я кажи, имаш ли лапачка?
— Има, малчуганче — отговаря той. — И Франц Елстерман работи в това кръчме. Като готвач!
— Кога да намина? — питам, защото този факт ми стига, за да си изясня положението.
Елстерман и Демут бяха царете на реквизициите в цяла Франция.
— Тая нощ след един — намига ми Антон. — Един инспектор от интендантството ни снабди с дузина контрабандни гъски. Бъди сигурен, че преди да ги предложи на клиентите, Франц ще ампутира някоя друга! Кой смее да твърди, че при гъските нямало война, в която могат да загубят кълките си?
— Никой — отвръщам и питам: — Има ли наплив?
— Всяка вечер е претъпкано. Ще надникнеш ли?
Антон едва-едва открехва завесата. Надзъртам през процепа. Мека топла светлина се стеле над масите, синкави ивици цигарен дим се извиват нагоре, килимите светлеят, порцеланът блести, среброто сияе. По масите са насядали жени, заобиколени от келнери, а до тях мъже, които ни най-малко не се потят или смущават и с възхитителна непринуденост дават поръчките си.
— Е, братче, да вземеш една такава и хоп в кревата, а? — казва Антон и ме смушква в ребрата.
Не отговарям, понеже този многоцветен, забулен в дим откъслек живот странно ме възбужда. В него има нещо нереално, сякаш само сънувам, че стоя тук, на тъмната улица, сред кишата и наблюдавам тази картина през процепа на завесата. Тя ме омайва, без да забравям, че там вероятно харчат парите си просто шепа спекуланти; ала ние толкова време сме лежали в калните дупки, че понякога ни обзема силна и безумна жажда за лукс и елегантност — защото луксът значи да си защитен и изискан, а нали точно това ни е абсолютно непознато.
— Е, човече, как ти се вижда? — пита ме Антон повторно. — Какви пухкави котенца, а?
Чувствувам, че е глупаво, но в този момент не мога да намеря отговор. Целият този тон, с който, без да се замислям, говоря от години, отведнъж ми се струва груб и противен. За щастие в същия миг Антон застива в достолепна поза, понеже отпред спира автомобил. Слиза стройно създание и минава през вратата, едва-едва приведено напред, прихванало с ръка коженото палто на гърдите си, с блестящи коси под прилепналата златиста шапчица, със събрани колене, тесни ходила и слабо лице. С леко огъващи се стави създанието ме отминава, обгърнато в дискретно тръпчиво ухание. И внезапно ме обхваща бясно желание заедно с тази жена-дете да вляза през въртящата се врата в приятната, защитена атмосфера на багри и светлина, безгрижно да се разхождам сред този изящен свят, ограден от келнери, лакеи и непристъпната стена на парите, далеч от лишенията и калта, които от години са наш хляб насъщен.
Навярно имам вид на хлапак, защото Антон Демут му дръпва един смях, поглежда ме изкосо и ме сръчква в хълбока.
— Ако ще да са облечени в кадифе и коприна, в леглото всички са еднакви.
— Разбира се — казвам и изтърсвам някакъв мръсен виц, за да не забележи състоянието ми. — И тъй, до един часа, Антон!
— Да, малчуганче — достолепно отговаря той. — Или бон соар, както казва французинът.
* * *
Продължавам пътя си пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Снегът жвака под обущата ми. Гневно го подритвам встрани. И какво ли щях да направя, ако действително седях на една маса с такава жена? Само щях да я зяпам, нищо повече. Дори нямаше да мога да хапна от смущение. Колко ли е трудно, мисля си, да си по цял ден с такова същество. Винаги да си нащрек, винаги. А нощем — там пък съм съвсем бос. Е, в аз съм имал вземане-даване с жени, но всичко съм научил от Юп и Валентин, а то сто на сто не е уместно за такива дами…
* * *
През юни 1917-а бях за пръв път с жена. Тогава ротата ни бе разквартирувана в бараки, беше пладне и ние се боричкахме на поляната с две млади кучета, появили се незнайно откъде. С развети уши и лъскава козина животните лудуваха във високата лятна трева, небето бе синьо, а войната — далеч.
Но ето че от канцеларията дотърча Юп. Кучетата се спуснаха насреща му и заподскачаха около него. Той ги отблъсна и извика?
— Дойде заповед, довечера тръгваме!
Знаехме какво означава това. Дни наред от запад долиташе грохотът на барабанния огън от голямата офанзива, дни наред гледахме завръщащите се грохнали полкове и запитахме ли някого, как е там, той само махваше с ръка в отговор, втренчил поглед напред, дни наред се търкаляха покрай нас колите с ранените, дни наред копаехме дълги редици гробове…
Скочихме на крака. Бетке и Веслинг се запътиха към раниците си да извадят хартия за писма, Вили и Тяден тръгнаха към походната кухня, а Франц Вагнер и Юп ме заувещаваха да ида с тях в публичния дом.
— Ернст, братче — каза Вагнер, — и ти трябва да разбереш какво е жена! Кой знае дали утре няма да хвърлим топа, говорят, че ония имали цял куп нова артилерия. Направо ще е идиотщина да опънеш петалата като целомъдрен девственик.
Полевият бордей се намираше в малък град на близо час път. Получихме разрешителни и чакахме доста време, тъй като за фронтовата линия потегляха и други полкове и мнозина искаха набързо да вземат от живота каквото могат. В малка стаичка предадохме разрешителните. Ефрейтор от санитарната част ни прегледа дали сме здрави, после ни инжектира по няколко капки протаргол, а фелдфебелът ни съобщи, че цялото удоволствие струвало по три марки и заради наплива не бивало да оставаме повече от десет минути. След това се наредихме на стълбището.
Опашката се придвижваше бавно. Горе хлопаха врати. Щом излезеше някой, чуваше се: „Следващият!“
— Колко крави има? — попита Франц Вагнер някакъв пионер.
— Три — отвърна оня, — ама не дават да избираш. Като лотария: ако си късметлия, ще ти се падне баба.
Едва не ми прилоша от спареното стълбище, където клокочеше жегата и изпаренията от настървените войници. На драго сърце бих се измъкнал, защото цялото любопитство ми мина. Но се боях, че другите ще ми се присмеят, затова продължих да чакам.
Най-накрая редът ми дойде. Моят предшественик заплете крака покрай мен и аз влязох в стаята. Беше ниска и тъмна и толкова силно миришеше на карбол в пот, че ми се видя странно, когато зад прозорците съзрях клоните на липа, в чийто свеж листак си играеха вятърът и слънцето: тъй изхабено бе всичко вътре. На стола имаше леген с розова вода, а в ъгъла нещо като походно легло, покрито с оръфано одеяло. Жената беше дебела, в къса прозрачна нощница. Дори не ме погледна, а направо легна. Едва след като усети, че не идвам, нетърпеливо вдигна очи и на подпухналото й лице се появи сянка на разбиране. Видя, че съм още съвсем млад.
Просто не можех, побиха ме тръпки и ме задави погнуса. Жената направи няколко жеста, за да ме размърда — просташки, противни жестове, понечи да ме притегли към себе си и даже се усмихна сладникаво и превзето, човек можеше да я съжали, защото в края на краищата тя бе само жалка войнишка подлога, която всеки ден трябваше да изтрайва по двайсет-трийсет души, че и повече. Оставих й парите и бързо слязох по стълбите.
Юп ми намигна.
— Как беше?
— Чудо и половина — отговорих като стар специалист.
Искахме да си тръгнем, но първо трябваше пак да минем през ефрейтора от санитарната част, който ни направи по още една инжекция с протаргол.
Значи това е любовта, мислех отчаян и отмалял, докато си стягахме нещата, значи това е любовта, с която бяха пълни книгите ми в къщи и от която бях очаквал толкова много в неопределените си юношески мечти. Скатах шинела и сгънах платнището, получих боеприпаси, след това потеглихме, а аз бях мълчалив и тъжен и си мислех, че от всичките зареяни в облаците мечти за живота и любовта не бе останало нищо друго освен една пушка, една тлъста курва и глухият грохот на хоризонта, към който бавно крачехме. После небето притъмня, наближихме окопите, с тях — и смъртта, Франц Вагнер падна същата нощ, а освен него загубихме още двайсет и трима души.
От дърветата се ръсят дъждовни капки и аз си вдигам яката. Сега често ме обзема копнеж по нежност, по плахи слова, трепетни безбрежни чувства; иска ми се да се изтръгна от ужасяващото еднообразие на последните години. Но какво ще стане, ако действително успея — ако те се появят отново, мекотата и безбрежието на миналото, ако действително някой пожелае да ме обикне, някоя стройна, нежна жена, както онази със златистата шапчица и гъвкавите стави — какво ще стане дори ако над нас действително се спусне омаята на синкавосребристата вечер, необятна и стигаща до самозабрава? Дали образът на тлъстата курва няма в последния миг да се провре помежду ни, дали гласовете на моите подофицери няма внезапно да зацвилят мръсотиите си, дали спомените, откъслечните разговори, войнишките грубости няма да разкъсат и надупчат всяко чисто чувство? Все още сме едва ли не девствени, ала фантазията ни е развратена, без дори да забележим. Преди да сме узнали нещо за любовта, вече са ни преглеждали поред за венерически болести. Задъханото, импулсивното, вятърът, мракът, въпросите — всичко, което бе у нас, когато шестнайсетгодишни тичахме подир Аделе и другите момичета в примигващата светлина на фенерите, повече не се върна, даже и когато не бях при курва и си мислех, че е по-различно, а жената се вкопчваше в мен и желанието ме разтърсваше. След това винаги се натъжавах.
Неволно крача по-бързо и дишам тежко. Искам да си възвърна загубеното, трябва да си го възвърна. То трябва да се върне, иначе няма смисъл да се живее.
* * *
Запътвам се към дома на Лудвиг Брайер. В стаята му още свети. Хвърлям камъчета по прозореца. Лудвиг слиза и ми отваря вратата.
Горе в стаята Георг Рае е застанал пред сандъчетата с Лудвиговата колекция от минерали. В ръката си държи голям планински кристал и се любува на искрящите му отблясъци.
— Добре, че те срещам, Ернст — усмихва се той. — Вече ходих у вас. Утре заминавам.
Георг е в униформа.
— Георг — запъвам се аз, — да не си решил да…
— Да! — Той кимва. — Ще се върна в казармата. Така е. Всичко е уредено. Утре тръгвам.
— Ти разбираш ли нещо? — питам Лудвиг.
— Да — отговаря той, — разбирам. Обаче това няма да му помогне. — После се обръща към Рае. — Георг, ти си разочарован, но помисли, то е естествено. На фронта нервите ни постоянно бяха обтегнати до краен предел, понеже всичко винаги опираше до живот и смърт. А сега те пърхат като платноходки в безветрие, понеже тук всичко опира само до дребни успехи…
— Правилно — намесва се Рае, — само до дребнаво блъскане за храна, до службогонство и до някой друг скалъпен идеал, тъкмо затова ми се повдига и ще се махна.
— Ако на всяка цена искаш да се заемеш с нещо, защо не се включиш в революцията? — казвам. — Току-виж си станал министър на войната.
— О, революцията! — отговаря пренебрежително Георг. — Та тя се извършва с ръце по шевовете, от партийни функционери, които вече се изплашиха от собствения си кураж. Погледни как са се хванали за косите — социалдемократи, независими, спартакисти, комунисти. През това време техните противници преспокойно опушкват неколцината им действително умни глави, които имат, а те даже не забелязват.
— Не, Георг — казва Лудвиг, — не е така. Извършихме революцията с твърде малко омраза, вярно е, но от самото начало искахме да бъдем справедливи, ето защо всичко се получи толкова вяло. Революцията трябва да се разрази като горски пожар и едва по-късно може да започне сеитбата; ала ние не искахме да унищожаваме, а само да обновяваме. Нямахме сили дори да мразим, толкова уморени и изпепелени бяхме от войната. От умора можеш да заспиш даже при барабанен огън, това ти е известно. Но може би все пак не е прекалено късно с труд да постигнем онова, което пропуснахме при атаката.
— С труд! — отговаря пренебрежително Георг и разглежда под лампата искрящия кристал. — Ние умеем да се бием, а не да се трудим.
— Длъжни сме да се научим — казва спокойно Лудвиг от ъгъла на канапето.
— Вече сме похабени за това — отвръща Георг.
За миг настъпва тишина. Вятърът шуми зад прозорците. Рае снове с големи крачки из тясната стая на Лудвиг — сякаш наистина за него вече няма място между тия стени и книги, сред тишината и труда, сякаш изсеченото му ясно лице над сивата униформа подхожда само на окопите, битките и войната. Георг се облакътява на масата и се навежда към Лудвиг. Светлината на лампата пада върху пагоните му, а зад него блещукат минералите от колекцията.
— Лудвиг — изрича той предпазливо, — та какво вършим тук? Огледай се наоколо: колко вяло и безутешно е всичко! В тежест сме на себе си и на другите. Идеалите ни претърпяха крах, мечтите пропаднаха и ние се лутаме из този свят на порядъчни сметкаджии и спекуланти като донкихотовци, озовали се в чужда страна.
Лудвиг дълго го гледа.
— Мисля, че сме болни, Георг. Войната се е вкоренила дълбоко в нас.
Рае кимва.
— Никога няма да се отърсим от нея.
— Ще се отърсим — отвръща Лудвиг, — инак всичко е било напразно.
Рае скача и удря с юмрук по масата.
— Но то е било напразно, Лудвиг, ето кое ме подлудява! Какви хора бяхме, когато тръгнахме за фронта, в тази буря от въодушевление! Струваше ни се, че настъпила нова ера, че всичко старо, гнило, половинчато и едностранчиво е пометено, ние бяхме младеж каквато дотогава не бе съществувала!
Георг грабва кристала като ръчна граната. Юмруците му треперят.
— Лудвиг — продължава, той, — лежал съм в много блиндажи и всички там бяхме младежи, които клечаха около някаква си жалка свещица и чакаха, а над нас преградният огън бушуваше като земетресение… Не бяхме вече новобранци и знаехме какво ни очаква, какво ще последва. Но, Лудвиг, по тези лица в подземния полумрак се четеше нещо повече от самообладание, от смелост, от жертвоготовност — воля за по-различно бъдеще се четеше по тези застинали, сурови лица и тя бе там, когато щурмувахме и дори когато умирахме! От година на година притихвахме, много неща ни разочароваха, ала тя оставаше. А сега, Лудвиг къде е тя сега? Нима проумяваш как всичко е могло да затъне в тая каша от порядък, дълг, жени, приличие и дявол знае какво още, което те тук наричат живот? Не, истински живеехме тогава, ако ще сто път да ми повториш, че мразиш войната, но истински живеехме тогава, защото бяхме заедно и защото в нас гореше нещо много по-голямо от цялата мръсотия тук.
Георг диша тежко.
— Трябва да е било заради нещо, Лудвиг! Щом заговориха за революция, веднъж, за миг си помислих сега ще настъпи освобождението, сега реката ще потече в обратна посока и ще разруши старите, ще си изрови нови брегове и — кълна се! — нямаше да остана настрана! Но реката бе разбита на хиляди ручейчета, революцията се превърна в ябълка на раздора за постове и постчета, тя е погълната, омърсена, всмукана от професии, интриги, семейства и партии. Само че аз не желая да участвувам във всичко това. Отивам таи, където отново ще намеря другарството.
Лудвиг става. Челото му е зачервено. Очите му горят. Приближава се плътно до Рае и се вглежда в лицето му.
— А защо, Георг, защо? Защото ни измамиха, измамиха ни така, както дори още не подозираме! Защото страшно злоупотребиха с нас! Казваха ни „отечество“, а имаха предвид окупационните планове на една хищна индустрия, казваха „чест“, а имаха предвид раздорите и властоманията на шепа честолюбиви дипломати и князе, казваха „нация“, а имаха предвид активността на някои останали без работа генерали! — Лудвиг разтърсва Рае. — Нима не разбираш! Думата „патриотизъм“ натъпкаха със свои кухи фрази, с тщеславие, властолюбие, лъжлива романтика, глупост, търгашески ламтежи и ни я поднесоха като лъчезарен идеал! И ние повярвахме, че тя протръбява ново, силно, могъщо съществуване! Нима не проумяваш! Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше по някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: Младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото! Ние обаче попаднахме в мрежите на техните фрази и вместо срещу тях се борихме за тях. Вярвахме, че воюваме за бъдещето, а воювахме срещу него. Нашето бъдеще е мъртво, защото мъртва е младежта, която го носеше. Ние сме само оцелели останки! Но затова пък живеят другите: ситите, доволните, те живеят по-сито и по-доволно откогато и да било! Тъй като недоволните, устремните, напористите загинаха за тях! Помисли за това! Цяло едно поколение е унищожено! Цяло едно поколение надежда, вяра, воля, сила, умения бе хипнотизирано дотам, че покоси с куршуми самото себе си, въпреки че навред по света имаше едни и същи цели!
Гласът му секва. Очите му са пълни с ридание и ярост. И тримата сме скочили на крака.
— Лудвиг — продумвам и го прегръщам през врата.
Рае взема фуражката си и хвърля кристала обратно в сандъчето.
— Довиждане, Лудвиг, стари друже!
Лудвиг стои срещу него. Устните му са стиснати. Скулите му изпъкват.
— Ти си отиваш, Георг — изрича той с вълнение, но аз оставам! Все още няма да се предам!
Рае дълго го гледа. Сетне казва спокойно:
— Безнадеждно е — и си оправя поясока.
* * *
Изпращам Георг по стълбите. Долу оловното утро вече се процежда през пролуките на вратата. Каменните стъпала кънтят. Излизаме сякаш от блиндаж. Пред нас, пустинна и сива, се е проточила улицата. Рае посочва къщите.
— Всичко това са окопи, Ернст, блиндажи, а не жилища… Войната продължава, но война подла… всеки срещу всеки…
Подаваме си ръце. Не съм в състояние дума да продумам. Рае се усмихва.
— Но какво ти е, Ернст? Че какъв фронт е вече там горе, на изток, нищо и половина! Горе главата, нали сме войници. Не за пръв път се сбогуваме…
— Напротив, Георг — изговарям припряно, — струва ми се, че сега за пръв път се сбогуваме истински.
Той остава още миг пред мен. Сетне бавно кимва поема надолу по улицата, без да се обърне, строен, спокоен и известно време още чувам крачките му, докато той вече се е скрил от погледа ми.