Ерих Мария Ремарк
Обратният път (17)

II

Главната улица чезне в дъжделива и сребриста вечерна мъгла. Около фенерите има големи жълти кръгове. Хората сякаш стъпват върху памук. Витрините отляво и отдясно са като тайнствени огньове. Волф току изплува до мен и отново потъва нейде. Дърветата, черни и влажни, блестят край фенерите.

С мен е Валентин Лаер. Не че се оплаква, но не може да забрави своя номер на висилка, който е изтънявал в Париж и Будапеща.

— Свърши се тя, Ернст — казва той. — Костите ми чукат, пък и ревматизъм имам. Пробвах ли, пробвах, до припадък. Няма смисъл да започвам отначало.

— А какво смяташ да правиш, Валентин? — питам. — Всъщност държавата би трябвало да ти отпусне пенсия както на офицерите в оставка.

— Ех, държавата, държавата! — отговаря пренебрежително Валентин. — Тя дава само на ония, които умеят да си дерат гърлата. В момента заедно с една танцьорка разучавам кабаретен номер, нали разбираш. За пред публика го бива, инак не е нищо особено и истинския артист направо е срамно да се занимава с такива неща. Но какво да правя, трябва да се живее.

Валентин отива на репетиция и аз решавам да го придружа. На ъгъла на Хамкенщрасе покрай нас в мъглата се мярва черно бомбе, а под него — яркожълта мушама и чанта за документи.

— Артур! — възкликвам.

Ледерхозе се спира.

— Гръм да те удари — казва Валентин, — как си се замогнал само! — С веща ръка той опипва вратовръзката на Артур, разкошотия от изкуствена коприна с лилави орнаменти.

— Ядва се, ядва се — бързо изрича поласканият Ледерхозе.

— Пък и каква красива капела имаш — пак се удивлява Валентин и оглежда бомбето.

Ледерхозе иска да си тръгне и потупва чантата.

— Много работа, много работа…

— Отказа ли се от магазина за пури? — питам го.

— А не — отвръща той, — но сега търгувам само на едро. Да знаете някъде помещение за кантора? Плащам всякаква цена.

— Помещение за кантора не знаем — казва Валентин, — дотам не сме я докарали. А как е жена ти?

— От къде на къде жена ми? — пита сдържано Ледерхозе.

— Нали в окопите все се вайкаше, че съвсем била измършавяла, пък ти си по снажните.

Артур клати глава.

— Вече не помня.

И изчезва.

Валентин се смее.

— Как се променят хората, а, Ернст? В окопа беше жалък червей, а сега — търговец и половина. Какви ли не мръсотии плямпаше на фронта! А сега не иска да знае за това.

— Но изглежда, нещата му вървят дяволски добре — казвам замислено.

* * *

Шляем се из улиците. Мъглата се стеле. Волф си играе с нея. Различни лица се приближават и отминават. В белезникавата светлина внезапно съзирам лъскава шапка от червена лачена кожа и едно лице, леко замъглено от влагата, от което очите блестят още по-силно.

Спирам се. Сърцето ми лудо бие. Това беше Аделе. У мен изригва споменът за отминали вечери, в които ние, шестнайсетгодишни хлапаци, се криехме в сумрака пред гимнастическия салон и чакахме да излязат момичетата в бели пуловери, а после хуквахме подире им по улиците, настигахме ги, задъхани им се изпречвахме под някой фенер и мълчаливо се взирахме в тях — докато те се отскубнеха и гоненицата се подновеше; спомени за следобеди, в които плахо и упорито ги следвахме, видехме ли ги някъде — неизменно на няколко крачки зад тях, твърде смутени, за да ги заговорим, и щом влезеха в някоя къща, мигом събирахме целия си кураж да им подвикнем „Довиждане“ и да побегнем…

Валентин се озърта.

— Трябва да се върна за малко — казвам припряно. — Трябва да поговоря с някого. Ей сега идвам.

И се затичвам обратно, за да подиря червената шапка, червената светлина сред мъглата, юношеските дни преди униформата и окопите.

— Аделе…

Тя се озърта.

— Ернст… Върна ли се вече?

Тръгваме заедно. Мъглата струи помежду ни, Волф подскача край нас и лае, трамваите звънят, а светът е топъл и мек. Чувството се появява отново, ненакърнено, трепетно, смътно, годините са заличени, дъга се извива към миналото, небесна дъга, светъл мост през мъглата.

Не зная за какво разговаряме, ала то е без значение, важното е, че вървим един до друг и че отново се явява тази нежна, недоловима музика, тези водопади от предчувствие и копнежи, отвъд които копринена блести зеленината на ливадите, шумоли сребристата песен на тополите и дрезгавее мекият хоризонт на юношеството.

Колко време сме вървели? Не зная. Затичвам се обратно сам, Аделе си е тръгнала, но като голямо пъстроцветно знаме в мен плющи радост, надежда и благодат, моята малка детска стая, зелените кули и необятната шир.

* * *

На връщане се натъквам на Вили и заедно тръгваме да потърсим Валентин. Застигаме го тъкмо когато с всички признаци на радост връхлита върху някакъв мъж и яко го тупва по рамото.

— Ей, Кукхоф, старче, откъде се взе? — Той подава ръка на другия. — Това се казва случайност, а? Ето че се срещнахме.

Оня го измерва с пренебрежителен поглед.

— А, Лаер, нали?

— Разбира се, човече, нали бяхме заедно при Сома. Помниш ли как сред цялата дивотия лапахме пържениците, които ми беше изпратила Лили? Георг ни ги беше донесъл на фронтовата линия заедно с писмата. Дяволски рисковано от негова страна, а?

— Да, несъмнено — казва другият.

Валентин е силно развълнуван от спомените.

— Е, по-късно Георг доста си изпати — продължава той, — но тогава тебе вече те нямаше. Дясната му ръка отиде. Никак не му е леко, нали е файтонджия. Май ще трябва да се залови с нещо друго. Ами ти къде се загуби после?

Другият дава неопределен отговор. Сетне добавя:

— Приятно ми е, че се срещнахме. А вие как сте, Лаер?

— Какво? — отвръща слисан Валентин.

— Как сте? С какво се занимавате?

— Вие ли? — Валентин още не се е съвзел момент се вторачва в мъжа, застанал пред него в елегантно пардесю. После плъзва поглед по своето облекло, изчервява се и подхвърля: — Маймуна! — След това отминава.

Става ми чоглаво заради Валентин. Навярно за пръв път го поразява мисълта за различията между хората. Доскоро всички бяхме войници. А сега някакъв самонадеян хубостник с една-едничка дума разпердушинва цялата му непринуденост.

— Остави го, Валентин — казвам. — Такива се гордеят с богатството на бащите си. И това е професия.

Вили също притуря няколко пиперливи ругатни.

— Хубави другари, няма що — казва най-сетне Валентин озлобено, но това не го избавя от горчивия привкус. Той все още го дави.

* * *

За щастие срещаме Тяден. Изглежда мръсен като пачавра.

— Я слушай — казва Вили, — войната свърши, вече можеш да се измиеш като хората.

— Днес не, а в събота — заявява важно-важно Тяден. — Тогава даже ще се изкъпя.

Шашардисваме се. Тяден да се изкъпе? Да не му е станало нещо, откакто през август го засипа мина? Вили скептично вдига ръка до ухото си.

— Май одеве не те разбрах правилно. Какво ще правиш в събота?

— Ще се изкъпя — казва гордо Тяден. — Тъй като в събота вечер ще се сгодявам.

Вили го разглежда като рядък папагал. Сетне нежно слага лапа на рамото му и бащински пита:

— Я кажи, Тяден, нямаш ли от време на време бодежи в тила? Или странно пищене в ушите?

— Само като ми стържат червата — признава Тяден. — Тогава имам и барабанен огън в стомаха. Гадно чувство. Но да ви кажа за годеницата си: не е хубава, има два леви крака и е малко кривогледа, затова пък е душа човек, а баща й е касапин.

Касапин. Нещо ни проблясва. Тяден с готовност дава по-подробна информация.

— Направо е пощуряла по мен. Е, а днес главното е да действуваш на минутата. Времената са тежки, налага се да правиш жертви. Един касапин последен ще умре от глад. Пък и сгоден още не значи женен…

Вили слуша с нарастващ интерес.

— Тяден — подема той, — знаеш, че винаги сме били приятели…

— Готово, Вили — прекъсва го Тяден. — Ще получиш някое друго парче салам. Хайде, от мен да мине, и малко пържоли отгоре. Ела в понеделник. Тогава започва бялата седмица.

— От къде на къде бяла? — питам учуден. — Да нямате и магазин за бельо?

— Не, но тогава ще заколим един бял кон.

Твърдо обещаваме да се появим на хоризонта и продължаваме пътя си.

* * *

Валентин свива към хотел „Алтщетер Хоф“. Там отсядат артистите. Когато влизаме, група лилипути тъкмо вечерят. На масата има супа от ряпа и парче хляб пред всеки.

— Дано поне те се заситят от купонната лапачка — изръмжава Вили. — Нали имат по-малки кореми.

Стените са облепени с афиши и фотографии. Шарени хартии, полуразкъсани, с портрети на атлети, укротителки на лъвове и клоуни. Всички са стари и пожълтели, тъй като през последните години окопите замениха манежа на щангистите, майсторите на обездката и акробатите. А там те нямаха нужда от реклама.

Валентин ни показва един афиш.

— Ето какъв бях едно време.

Виждаме мъж с изпъчени гърди, който изпълнява салто на висилка под цирковия купол. Но и при най-добро желание не можем да познаем Валентин.

Танцьорката, с която ще репетира, вече го чака. Отиваме в малката зала на ресторанта. В ъгъла са облегнати театрални декори. Те са от „Лети, малка гълъбице“, остроумен фарс из живота на нашите фронтоваци с рефрен, който цели две години имаше голям успех.

Валентин слага грамофона на един стол и измъква отнякъде плочи. От фунията изграква дрезгава мелодия, изтъркана, но все още с останки от плам, като изхабения глас на опустошена жена, която някога е била красива.

— Танго — прошепва Вили с физиономия на познавач, която не издава, че току-що е прочел заглавието на плочата.

Валентин е по син панталон и риза, жената — по трико. Разучават танц на апахите и някакъв фантасмагоричен номер, в чийто край момичето увисва с нозе около врата на Валентин, а той се върти с все сила.

Двамата се упражняват мълчаливо, със сериозни лица. Само сегиз-тогиз се чува по някоя полугласно изречена дума. Бледото пламъче на лампата примигва. Газта тихо съска. Огромните сенки на танцуващите се полюшват по оперетните декори. Вили току отива до грамофона, за да го навие.

Валентин свършва и Вили изръкоплясква. Валентин недоволно махва с ръка. Момичето се преоблича, без да ни обръща внимание. Бавно си развързва пантофките под газеничето. Гъвкаво се навежда гърбът й с избелялото от пране трико. После тя се изправя и вдига ръце, за да си навлече дрехите. Светлина и сенки играят по раменете й. Има красиви, дълги крака.

Вили тършува из залата и открива либретото на „Гълъбицата“. Най-отзад са прикачени обяви. В тях лодкар препоръчва шоколадови бомби и гранати в опаковка, подходяща за изпращане в окопите. Саксонска фирма рекламира ножове за отваряне на писма, изработени от гранатни осколки, тоалетна хартия със сентенции на велики личности за войната и две серии пощенски картички: „Войнишка разлъка“ и „Стоя аз в мрачен полунощен час“.

Танцьорката се е облякла. С палто и шапка ни се вижда съвсем различна. Преди малко бе като гъвкаво животно, а сега отново е като другите. Направо не е за вярване, че бе достатъчно да се покрие с няколко късчета плат, за да се преобрази така. Странно е как дрехите променят човека. Да не говорим за униформите.