Ерих Мария Ремарк
Обратният път (16)

I

В бърлогата на Карл Брьогер цари безпорядък. Всички етажерки са опразнени. Цели купища са разхвърляни по масите и пода.

Навремето Карл беше луд за книги. Колекционираше ги както ние пеперуди и пощенски марки. Особено обичаше Айхендорф и имаше три различни издания на съчиненията му. Много от стиховете му знаеше наизуст. А сега се кани да разпродаде библиотеката и с капитала да започне търговия с алкохол. Твърди, че с тая работа се печелели сума пари. Доскоро беше само посредник на Ледерхозе, а сега иска да открие самостоятелно предприятие.

Прелиствам първия том на едно от изданията на Айхендорф, подвързан в мека синя кожа. Вечерна заря, лесове и мечти… Летни нощи, копнеж и носталгия… Какви времена са били тогава!…

Вили държи втория том и замислено го разглежда.

— Що не ги предложим на някой обущар? — препоръчва той.

— От къде на къде? — с усмивка пита Карл.

— Ами кожата — отговаря Вили. — Та обущарите нямат вече никаква кожа. Ето — той вдига произведенията на Гьоте, — двайсет тома, от тях ще излязат най-малко шест чифта обувки за чудо и приказ. Обущарите положително ще ти дадат за тях повече от всеки книжар. Направо са пощурели за истинска кожа!

— Искате ли да вземете нещо? — пита Карл. — За вас с отстъпка.

Но никой нищо не иска.

— Размисли още веднъж — казва Лудвиг. — После ще е трудно да си ги откупиш.

— Много важно — смее се Карл. — Първо ще си поживея, по-интересно е от четенето. А за изпита не ме е еня. Всичко това са глупости! От утре започвам ракиените проби. Десет марки печалба на бутилка контрабанден коняк, съблазнително нали, драги мой? Единствено ако имаш пари, можеш да получиш всичко.

Той свързва книгите. Сещам се, че навремето предпочиташе да гладува, отколкото да продаде и една книга.

— Какви са тия слисани физиономии? — подиграва ни се Карл. — Човек трябва да е практичен! Старият баласт — зад борда и започваме нов живот!

— Вярно е — съгласява се Вили. — Да имах книги, и аз щях да ги косна.

Карл го потупва по рамото.

— От сантиметър търговия има повече файда, отколкото от километър образование, Вили. Достатъчно съм се търкалял в окопната кал, сега искам да разбера и аз нещо от живота!

— Всъщност той е прав — казвам. — А ние какво вършим? Ходим на училище, че това не е нищо…

— Момчета, духнете и вие — съветва ни Карл. — За какво ви е школото?

— Абе, че е глупост, глупост е — отвръща Вили, — но така поне сме заедно. Пък и до изпита остава някой друг месец, жалко ще е да не се възползуваме от тая възможност. А след това има време, ще видим…

Карл отрязва хартия от едно руло.

— Трай си, така винаги ще имаш и по някой друг месец, за който да съжаляваш, и докато се усетиш, ще остарееш…

Вили се захилва.

— Спокойствие и силна храна…

Лудвиг става.

— А баща ти какво казва?

Карл се смее.

— Каквото казват всички възрастни страхливци. Не бива да го вземаш на сериозно. Родителите все забравят, че сме били войници.

— А какъв щеше да станеш, ако не бе ходил войник? — питам го.

— По всяка вероятност книжар, каквото говедо бях… — отговаря Карл.

* * *

Вили е силно впечатлен от решението на Карл. Предлага да зарежем всички дреболии и да се заловим яко с по-съществени неща.

Най-леснодостъпното житейско удоволствие обаче си остава лапането. Затова решаваме да тръгнем на лов за продукти. С купоните всяка седмица ни дават по двеста и петдесет грама месо, двайсет грама масло, петдесет грама маргарин, сто грама булгур и малко хляб. С това никой не може да се засити. Ловците на продукти се събират на гарата още от вечерта, за да потеглят призори към селата. Ето защо се налага да тръгнем с първия влак, че да не ни изпреварят.

В купето ни се е притаила сива, начумерена немотия. Избираме си отдалечено от линията селце и там се разпределяме по двойки, за да го претърсим къща по къща. Нали сме научени да патрулираме!

Аз съм заедно с Алберт. Стигаме до голямо стопанство. От торището се вдига пара. Кравите в дълга редица стоят на хармана. Посреща ни топлата миризма на обор и мляко. Кудкудякат кокошки. Жадно ги заглеждаме, но се сдържаме, тъй като на хармана им хора. Поздравяваме. Никой не ни обръща внимание. Стоим и чакаме. Най-накрая някаква жена крясва:

— Омитайте се оттук, проклети просяци такива!

Следващото стопанство. Селянинът тъкмо е излязъл на двора. Облечен е в дълъг шинел, размахва камшик и казва:

— Знаете ли колцина минаха преди вас? Цяла дузина.

Смайваме се: нали тръгнахме с първия влак. Значи ония сигурно са дошли още вечерта и са пренощували в някой хамбар или под открито небе.

— А знаете ли по колко се случва да дойдат на ден? — продължава селянинът. — По стотина. Кажете какво да правя?

Проявяваме разбиране. Погледът му се спира върху униформата на Алберт.

— Фландрия? — пита той.

— Фландрия — отговаря Алберт.

— И аз бях там — казва селянинът, влиза в къщата и ни донася по две яйца. Ровим в портфейлите си. Той махва с ръка. — Недейте. И така ще се оправя.

— Е, благодарим, друже.

— Няма защо. Ама не разправяйте на други. Иначе утре ще се изсипе половин Германия.

Следващата къща. На оградата е закрепена табелка: „Купуването на продукти на черно — забранено. Зли кучета.“ Практично.

Продължаваме. Дъбова горичка и голям чифлик. Проникваме чак до кухнята. Насред нея — готварска печка най-нов модел, която би стигнала за цял хотел. Вдясно — пиано, вляво — пиано. Срещу печката — великолепен библиотечен шкаф със струговани колони и томове с позлатени подвързии. Отпред — все още старата маса с дървени табуретки. Всичко това изглежда смешно. Пък и не едно, а две пиана накуп.

Появява се стопанката.

— Конци имате ли? Ама да са естествени.

Споглеждаме се.

— Конци ли? Не.

— А коприна? Или чорапи?

Спирам очи върху яките прасци на жената. Полека-лека разбираме: тя иска да разменя, не да продава.

— Не, коприна нямаме — казвам. — Но ще ви платим добре.

Тя махва с ръка.

— О, какво са парите! Мръсни парцали. Всеки божи ден стойността им пада. — После се потътря към другата стая. На гърба на яркочервената й копринена блуза липсват две копчета.

— А вода поне може ли да пийнем? — подвиква подире й Алберт.

Тя неохотно се връща и слага пред нас пълно канче.

— Хайде, бързо, нямам време за размотаване! — изръмжава селянката. — Да бяхте поработили, а не да губите хорското време.

Алберт взема канчето и го запокитва на земята. От ярост е загубил дар слово. Затова пък аз не съм.

— Рак да те пипне дано, дърта повлекано! — изревавам.

Обаче в следващия миг жената се обръща и отваря една уста — досущ тенекеджийница под пълна пара. Плюем си на петите. Такова чудо и най-силният мъж не го изтрайва.

Продължаваме. По пътя срещаме рояци хора. Като изгладнели оси около сливов сладкиш — така кръжат около стопанствата. Сега проумяваме защо селяните пощуряват и се държат грубо. Но въпреки това продължаваме лова, ту ни изхвърлят, ту докопваме по нещо, ту другите хора ни ругаят, ту ние тях.

Следобед всички се събираме в кръчмата. Плячката не е голяма. Някое друго кило картофи, малко брашно, няколко яйца, ябълки, малко зеле и месо. Само Вили се е изпотил. Пристига последен и мъкне половин свинска глава под мишница. От джобовете му стърчат и други пакети. Е, затова пък вече няма шинел. Разменил го е, понеже в къщи има още един от Карл и нали все някога ще се за пролети.

Имаме още два часа до тръгването на влака. Сега щастието ми се усмихва. В пивницата има пиано и аз вдъхновено и с все сила изпълнявам „Молитвата на едва девица“. Появява се кръчмарката, известно време слуша, сетне ми намига да изляза. Измъквам се в коридора и тя ми обяснява, че била любителка на музиката, но за жалост тук се свирело рядко. Дали съм нямал желание да дойда пак. При тези думи ми връчва четвъртинка масло и казва, че и занапред щяла да ми дава продукти. Естествено, съгласявам се и поемам задължението всеки път да свиря по два часа. А след това показвам изкуството си в изпълнението на „Гроб сред полето“ и „Замъкът на Рейн“.

После поемаме към гарата. По пътя срещаме доста народ с пакети като нас. И те се канят да пътуват със същия влак. Всички се боят от стражарите. Накрая се събират хора колкото цял отряд, които чакат встрани от гарата, притаени във ветровития мрак, че да не ги видят, преди да е дошъл влакът. Така е по-безопасно.

Обаче нямаме късмет. Изневиделица се появяват двама стражари с велосипеди. Безшумно са минали изотзад.

— Стой, остани по местата!

Страхотна паника. Молби и плачове.

— Пуснете ни! Трябва да хванем влака!

— Влакът ще дойде чак подир четвърт час — невъзмутимо заявява по-дебелият от двамата. — Всички насам! — Той посочва фенер, под който ще виждат по-добре. Единият следи някой да не изфиряса, другият проверява. Чакащите са едва ли не само жени, деца й старци; болшинството стоят мълчаливо и покорно — свикнали са да се отнасят така с тях, пък и нито за миг не са дръзнали да повярват напълно, че ще успеят да прекарат контрабанда четвъртинка масло. Поглеждам стражарите; изтъпанчили са се със зелени униформи и червендалести лица, със саби и кобури, също тъй дебелоноси и надути както събратята им на фронта. Властта, мисля си, властта и пак тя, та била тя и един грам, ето кое ги прави толкова коравосърдечни.

На една жена й прибират няколко яйца. Тя тъкмо вече се изсулва, когато дебелакът я привиква обратно.

— Стой, какво криете там? — И посочва полата й. Вадете! — Жената се вкаменява, краката й се подкосяват. — Още ли да чакам!

Тя измъква изпод полата парче сланина и му го подава. Стражарят го оставя настрана.

— Щеше ви се да се изплъзнете, а?

Жената все още нищо не проумява и се пресяга към сланината.

— Ама аз съм я платила! Всичките си пари дадох!

Той и блъсва ръката и в следващия миг вече вади парче салам от блузата на друга жена.

— Забранено е да се купуват продукти на черно, това ви е известно.

Жената е готова да се лиши от яйцата, но се примолва за сланината.

— Поне сланината! Какво ще кажа, като се прибера у дома? За децата ми е.

— Обърнете се към службата по прехраната за допълнителни купони — отрязва я стражарят. — Това не е наша работа. Следващият!

Жената залита, повръща и изкрещява:

— Затуй ли загина мъжът ми, децата ми да гладуват!

Момичето, което е на ред, лапа, тъпче, гълта маслото си, устата й е оплескана с мазнина, погледът й е зъл, но продължава да гълта, да нагъва, така ще разбере поне нещо от маслото, преди да й го приберат. Няма да е много — след това ще и призлее и ще я хване разстройство.

— Следващият!

Никой не помръдва.

Стражарят, който се е привел, виква още веднъж:

— Следващият! — Ядосан, той се изправя и среща очите на Вили. Значително по-спокойно пита: — Вие ли сте следващият?

— Аз не съм никакъв — отговаря остро Вили.

— Какво има в пакета?

— Половин свинска глава — заявява откровено Вили.

— Ще трябва да я предадете.

Вили не помръдва. Стражарят се колебае и хвърля поглед към колегата си. Оня застава до него. Това е груба грешка. Изглежда, двамата имат малко опит в такива неща и не са свикнали на съпротива. Вторият отдавна следваше да забележи, че сме заедно, въпреки че не разговаряме помежду си. Ето защо трябваше да стои отстрани, за да ни държи в шах с оръжието си. Вярно, това нямаше да ни притесни кой знае колко — та какво е един револвер! Наместо това той застава плътно до колегата си за в случай, че Вили се разбеснее.

Последиците веднага си проличават. Вили предава главата. Учуденият стражар я поема и остава, кажи-речи, беззащитен, защото и двете му ръце са заети. В същия миг Вили преспокойно го удря в мутрата и той пада. Докато вторият се помръдне, Козоле го фрасва с твърдата си глава в челюстите, пък Валентин го напада откъм гърба и така го стисва за гърлото, че оня широко си отваря човката, а Козоле мигом я натъпква с вестник. Двамата стражари гъргорят, преглъщат, плюят, обаче нищо не помага, гърлата им са пълни с хартия, ръцете извити назад и завързани със собствените им каиши. На бърза ръка се справихме с тях — ами сега къде да ги денем?

Алберт се сеща, че на петдесет крачки оттук е забелязал самотна барачка, с изрязано на вратата сърце: нужникът. В галоп се понасяме натам. Пъхаме двамата вътре. Вратата е дъбова, запънките — широки и здрави, ще мине не по-малко от час, докато се измъкнат. Козоле проявява благородство: дори им оставя велосипедите пред вратата.

Останалите хора наблюдават сцената загубили ума и дума от страх.

— Грабвайте си нещата — захилва се Фердинанд.

В далечината вече изсвирва влакът. Хората ни поглеждат плахо и не чакат втора подкана. Само една старица е направо спаплачосана.

— Божке — вайка се тя, — набиха стражарите… Ама че беда… Ама че беда!

Види се, смята това за престъпление, заслужаващо смъртно наказание. Останалите също са се постреснали от случката. Страхът от униформи и полиция се е вкоренил дълбоко в тях.

Вили се захилва.

— Не реви, майчице, ако ще цялото правителство да беше тук, пак нямаше да позволим да ни приберат нещата! Стари войскари, пък да си дадат кльопачката, и таз добра!

Имаме късмет, че доста селски гари са разположени далеч от къщите. Никой нищо не забеляза. Началникът на гарата едва сега излиза от стаичката си, прозява се и се почесва по темето. Поемаме към бариерата. Вили носи свинската глава под мишница.

— Да те предам ли, как не! — мърмори той и нежно я гали.

Влакът потегля. Махаме от прозореца. Началникът на гарата си мисли, че е за него, и вдига ръка към фуражката си. А ние махаме на нужника. Вили цял се е надвесил от прозореца и наблюдава червената фуражка на началника на движението.

— Връща се в бърлогата си — оповестява победоносно той. — Е, стражарите ще има да се потрудят.

Напрежението изчезва от лицата на останалите. Чак сега се осмеляват да заговорят. Жената със сланината се смее през сълзи, толкова ни е благодарна. Само момичето, което излапа маслото, жално реве. Тя избърза, пък и вече й призлява. Но Козоле се проявява и й дава половината от своя салам. Тя го пъха в чорапа си.

За всеки случай слизаме една спирка преди града и прекосяваме полята, за да стигнем до шосето. Остатъка от пътя смятаме да извървим пеш. Обаче ни застяга камион с гюмове. Шофьорът е с военен шинел. Качва ни. И ето че се понасяме във вечерния мрак. Звездите блещукат. Ние седим един до друг, а от пакетите ни се разнася приятната миризма на свинско.