Ерих Мария Ремарк
Обратният път (14)

IV

Училищната наредба за фронтоваците пристигна. Нашите представители постигнаха желаното: съкратено обучение, специални курсове за войниците и облекчение при изпита.

Не беше лесно да наложим исканията си, въпреки че има революция; понеже целият този преврат е само леко вълнение на повърхността. Той не стига до глъбините. Каква полза, че някой друг висок пост се заема от друг човек? Всеки войник знае, че ротният командир може да има най-добри намерения, но ако подофицерите не го поддържат, е безсилен. Също така и най-напредничавият министър ще се провали, ако против него е реакционен блок от тайни съветници. А тайните съветници в Германия си останаха на постовете. Тия канцеларски наполеоновци са неизтребими.

* * *

Първият учебен час. Насядали сме по чиновете. Почти всички в униформи. Трима с дълги бради. Един семеен.

На мястото си откривам драскулка с моето име, грижливо издълбана с джобно ножче и запълнена с мастило. Още си спомням как създадох това произведение в час по история, а ми се струва, че е било преди сто години — толкова странно е чувството, че отново съм тук. Така войната се превръща в минало и кръгът пак се затваря. Обаче ние вече сме извън него.

Учителят ни по немски Холерман влиза и първо свършва най-необходимото: раздава ни вещите, останали тук. Види се, това отдавна е тежало на акуратната му даскалска душица. Отключва шкафа и изважда нещата: стативи за рисуване, чертожни дъски, но най-напред дебелите връзки от сини тетрадки — за съчинения, диктовки, класни работи. На катедрата, вляво от него, израства висока купчина. Извиква ни по име, ние се обаждаме и си получаваме тетрадките. Вили ни ги прехвърля така, че попивателните хвърчат.

— Брайер!

— Тук.

— Бюкер!

— Тук.

— Детлефс!

Мълчание.

— Убит! — провиква се Вили.

Детлефс, дребен, русокос, кривокрак, веднъж повтарял класа. Ефрейтор, паднал през 1917-а при Кемелберг. Тетрадката се премества от дясната страна на катедрата.

— Диркер!

— Тук.

— Дирксман!

— Убит.

Дирксман, син на селянин, добър играч на скат, лош певец, паднал при Ипър. Тетрадката отива вдясно.

— Егерс!

— Още го няма! — вика Вили.

Лудвиг допълва:

— Прострелян в белия дроб, лежи в тиловия лазарет в Дортмунд, оттам ще го изпратят за три месеца в Липшпринге.

— Фридрихс!

— Тук.

— Гизекке!

— Безследно изчезнал.

— Не е вярно — заявява Вестерхолт.

— Но нали е обявен за безследно изчезнал — казва Рейнерсман.

— Така е — отвръща Вестерхолт, — но от три седмици е в тукашната лудница. Лично го видях.

— Геринг първи!

— Убит.

Геринг първи, отличникът на класа, пишеше стихове, даваше частни уроци, с парите от тях си купуваше книги. Паднал при Суасон заедно с брат си.

— Геринг втори — само измърморва учителят и без да чака отговор, слага тетрадката при другите вдясно. — Пишеше наистина хубави съчинения — добавя той замислено и още веднъж прелиства тетрадката на Геринг първи.

Доста тетрадки минават вдясно и след като всички са извикани по име, там се оказва дебела връзка нераздадени тетрадки. Гимназиалният учител Холерман я гледа нерешително. Чувството му за ред, изглежда, се бунтува, понеже не знае какво да ги прави. Най-накрая намира изход. Тетрадките могат да се изпратят на родителите на убитите.

Обаче Вили не е съгласен с това.

— Да, но какво да ги правя?

— Оставете ги тук — казва Алберт.

Холермаи е едва ли не възмутен.

— В никакъв случай, това е недопустимо, Троске. Та тези тетрадки не са собственост на училището, не може току-така да ги оставя тук.

— О, боже, ама че формалности! — простенва Вили и заравя ръка в косата си. — Дайте ни тетрадките, ние ще се погрижим за тях.

Холерман още се колебае дали да ни ги даде.

— Но… — подема боязливо той, защото това все пак е чужда собственост.

— Да, да — казва Вили, — както желаете, най-акуратно облепени, с препоръчана поща, само се успокойте! Трябва да има ред, ако ще да боли. — После ни намига и с пръст си потупва челото.

* * *

След часа прелистваме тетрадките си: Последната тема, която сме разработили като съчинение, гласи: „Защо Германия трябва да спечели войната?“ Това е било в началото на 1916-а. Увод, шест аргумента, заключение. Точка четвърта: „По религиозни причини“ не съм я развил добре. С червено мастило в полето пише: „Несвързано и неубедително“. Но цялата работа от седем страници е оценена с пет минус, добър резултат, като се съпостави с фактите днес.

Вили чете на глас съчинението си по естествена история: „Анемонията и нейният главен корен“. Захилен ни оглежда поред.

— Това май го приключихме, а?

— Ликвидирахме го! — провиква се Вестерхолт.

Да, ликвидирахме го, ей богу! Всичко сме забравили, в тези думи се крие присъдата. Но онова, на което ни научиха Бетке и Козоле, няма да забравим.

* * *

Следобед Алберт и Лудвиг ме вземат от къщи. Ще идем да видим как е нашият другар Гизекке. По пъти срещаме Георг Рае. Присъединява се към нас, тъй като също познава Гизекке.

Денят е ясен. От хълма, където е сградата, се открива просторен изглед към полята. Там, под надзора на униформени болногледачи работят на групи лудите, облечени в сини куртки на бели райета. От прозорец в дясното крило долита песен: „По слънчевия бряг на Зале…“ Сигурно е някой болен. Странно звучи текстът през железните решетки: „А облаците носят се натам…“

Гизекке е настанен в голямо помещение с още неколцина болни. Като влизаме, един от тях крясва пронизително: „Прикрий се! Прикрий се!“ и се пъха под масата. Останалите не му обръщат внимание. Гизекке тутакси става да ни посрещне. Лицето му е слабо и жълто, а острата брадичка и щръкналите уши го правят много по-млад, отколкото изглеждаше по-рано. Само очите му са неспокойни и остарели. Докато се здрависваме с него, друг болен ни дърпа настрана.

— Нещо ново навън? — пита той.

— Не, нищо — отвръщам.

— А фронтът? Превзехме ли най-сетне Вердюн?

Споглеждаме се.

— Но мирът отдавна настъпи — казва успокоително Алберт.

Болният се закиска с неприятен вреслив смях.

— Не давайте да ви изиграят! Ония чисто и просто искат да ви направят на будали и само ни дебнат да излезем! А после хоп, и хайде на фронта! — Сетне тайнствено добавя: — Мен няма да ме пипнат повече!

Гизекке ни подава ръка. Ние сме смутени, понеже си мислехме, че той ще се премята като маймуна и ще беснее, ще прави гримаси или поне непрекъснато ще трепери както получилите тремор по уличните ъгли. Наместо това той изкривява уста в жалка усмивка и казва:

— Май не очаквахте, а?

— Та ти си напълно здрав — отвръщам. — Оплакваш ли се от нещо?

Гизекке си поглажда челото с ръка.

— От главоболие. Все едно имам обръч на тила. А и Фльори…

По време на боевете при Фльори бил засипан, часове наред лежал с някакъв войник и една греда притискала лицето му о разпрания чак до хълбоците корем на другия. Главата на оня не била засипана, през цялото време крещял и всеки път вълна от кръв заливала лицето на Гизекке. Полека-лека червата взели да напират от корема на ранения и имало опасност да задушат Гизекке. Трябвало да ги тъпче обратно, за да си поема дъх, и колчем бръкнел в корема на другия чувал глухия му рев.

Той разказва всичко съвсем гладко и последователно.

— И всяка нощ това се повтаря, задушавам се, стаята се изпълва с хлъзгави бели змии и кръв.

— Но след като знаеш, че само си внушаваш, не можеш ли да се пребориш със себе си? — пита Алберт.

Гизекке клати глава.

— Нищо не помага, дори да съм буден. Щом мръкне, се появяват. — Той потреперва. — У дома скочих през прозореца и си счупих крака. Тогава ме докараха тук.

Гизекке помълчава известно време, после пита:

— А вие какво правите? Държахте ли изпита?

— Скоро — отговаря Лудвиг.

— С мен май нищо няма да се получи — казва мрачно Гизекке. — Такъв като мен няма да го пуснат при децата.

Болният, който преди малко извика: „Прикрий се!“, се промъква зад Алберт и го тупва по тила. Алберт се сепва, обаче тозчас се окопитва.

— Годен за военна служба! — киска се мъжът. — Годен! — Той направо врещи от удоволствие, но изведнъж става сериозен и мълком се оттегля в един от ъглите.

— Не може ли да пишете на майора? — обажда се Гизекке.

— На кой майор? — питам удивен. Лудвиг ме сръгва. — И какво да му пишем? — добавям припряно.

— Да ми разреши да се върна във Фльори — отговаря възбудено Гизекке. — Сега там сигурно е съвсем тихо, пък аз помня мястото, когато всичко хвърчеше във въздуха. През Мъртвешката клисура, покрай Студената земя ще стигна във Фльори, няма да чуя нито един изстрел и всичко ще ми мине. Тогава навярно ще се успокоя, нали? Вие как мислите?

— И така ще ти мине — казва Лудвиг и слага ръка на рамото му. — Само трябва да си дадеш ясна сметка за всичко.

Гизекке тъжно гледа пред себе си.

— Все пак напишете на майора. Герхард Гизекке се казвам, с двойно „к“. — Очите му са втренчени и слепи. — Не може ли да ми донесете малко ябълково пюре? Тъй ми се е прияло ябълково пюре.

Обещаваме му всичко, ала той вече нищо не чува, такова безразличие го е обзело отведнъж. Щом си тръгваме, става и отдава чест на Лудвиг. После с блуждаещи очи се свива на един стол.

На прага още веднъж поглеждаме към него. Гизекке скача, сякаш се е събудил, и хуква подире ни.

— Вземете ме с вас — моли се той със странен тънък глас. — Ето ги, пак се появиха… — И страхливо се притиска към нас.

Не знаем какво да сторим. В същия миг влиза лекарят, вижда ни и внимателно прегръща Гизекке.

— Хайде да идем в градината — казва му той и Гизекке безропотно се оставя да го отведат.

Навън залязващото слънце се е спуснало над полята. От прозореца с решетките все още звучи песента: „… но срутени са крепостите вече… Облаците носят се натам…“

* * *

Мълчаливо крачим един до друг. Браздите на нивите проблясват. Тесен и блед, лунният сърп е увиснал между клоните на дърветата.

— Според мен — казва Лудвиг след малко — на всички ни има по нещо.

Поглеждам го. Огряното му от вечерната заря лице е сериозно и замислено. Искам да му отговоря, ала внезапно ме полазват леки тръпки — сам не зная от какво и защо.

— Изобщо не бива да говорим повече за това — обажда се Алберт.

Продължаваме пътя си. Зарята избледнява, спуска се здрач. Лунният сърп засиява по-силно. От полята се вдига нощният вятър, а в къщите светват първите прозорци. Стигаме града.

Георг Рае е мълчал през цялото време. Едва когато спираме, за да се сбогуваме, като че ли се пробужда от мислите си.

— Чухте ли какво иска? — пита той. — Във Фльори, да се върне във Фльори…

Не ми се прибира още в къщи. На Алберт — също. Бавно бродим по насипите. Долу шуми реката. До мелницата спираме и се надвесваме над перилата на моста.

— Чудна работа, на никого не му се стои сам, а, Ернст? — казва Алберт.

— Да — отговарям. — Направо не знаем къде ни е мястото.

Той кимва.

— Така е. Но нали и за нас трябва да има място.

— Едва като придобием професия — казвам.

Той махва с ръка.

— И това не е. Би трябвало да си имаш някакво живо същество, Ернст. Някой човек, разбираш ли…

— О, човек! — възразявам. — Че той е най-несигурното нещо на света. Колко лесно може да хвърли топа, на това поне сме се нагледали. Трябва да имаш десетина-двайсет под ръка, та все някой да ти остане, ако другите ги цапардосат по кратуната.

Алберт внимателно разглежда силуета на катедралата.

— Не това исках да кажа — продумва той. — Говоря за човек, който наистина да ти принадлежи. Понякога си мисля, че една жена…

— Велики боже! — възкликвам, понеже неволно се сещам за Бетке.

— Не дрънкай глупости! — внезапно ми се сопва Алберт. — Трябва да имаш опора, нима не разбираш! Искам някой да ме обича, тогава той ще ми бъде опора и аз на него! Инак по-добре да се обесиш! — Той потреперва и ми обръща гръб.

— Но, Алберт — казвам тихо, — нали имаш нас.

— Е да, обаче то е съвсем различно… — А след известно време прошепва: — Трябва да имаме деца. Деца, които нищо не знаят…

Не разбирам напълно смисъла на думите му. Ала не ми се разпитва повече.