Ерих Мария Ремарк
Обратният път (13)

III

Ливадите са мокри, а от пътеките изтичат бълбукащи вади. В джоба на шинела си нося стъклено бурканче и вървя покрай канала с тополите. Като малък ловях тук риба и пеперуди, лежах под дърветата и си мечтаех.

Напролет бреговете на канала натежаваха от жабешки яйца и водорасли. Светлозелени храсталаци от водна чума се полюшваха в малките бистри вълни, дългокраки водомерки криволичеха между стеблата на тръсната, а в слънчеви дни ята от риби бодливки хвърляха бързите си тесни сенки върху изпъстрения със златисти петна пясък на дъното.

Студено и влажно е. В дълга редица покрай канала са строени тополите. Клоните им са голи, ала в тях се е вплела лека синкава мъглявина. Един ден те пак ще се раззеленят и ще зашумят, а слънцето, топло и блажено, пак ще се издигне над това кътче земя, побрало в себе си толкова юношески спомени.

Вървя по крайбрежния насип. Долу се стрелват няколко рибки. Сега вече не мога да се сдържа. Там, където каналът се стеснява дотолкова, че да застана над него разкрачен, се навеждам и дебна, докато загреба в шепата си две бодливки. Изсипвам ги в буркана и ги разглеждам.

Те се мятат насам-натам, изящни и съвършени с трите си бодилчета на гърба, с грациозните кафяви телца и трепкащите гръдни перки. Водата е прозрачна като кристал. Отблясъците на стъклото се оглеждат в нея. И отведнъж дъхът ми секва, тъй силно чувствувам красотата на тази вода в буркана със светлините и отблясъците.

Внимателно го вземам в ръка и продължавам пътя си, държа го предпазливо и от време на време с разтуптяно сърце поглеждам вътре, сякаш в него съм уловил юношеството си и сега го нося у дома. Клякам край вировете, в които плуват дебели пластове жабуняк, и наблюдавам как мраморносините дъждовници, досущ малки фугаси, се поклащат и вдигат главички, за да си поемат въздух. Личинки на ручейници едва-едва пъплят по тинята, бръмбар-плавач лениво гребе току над дъното, а изпод загнил коренак ме поглеждат учудените очи на неподвижна блатна жаба. Наблюдавам този свят със съзнанието, че в него се съдържа повече, отколкото може да се види — в него са споменът, копнежът и щастието на миналото.

Предпазливо вдигам буркана и продължавам, диря нещо, надявам се на нещо. Вятърът духа, а планините на хоризонта се синеят.

Ала внезапно ме пронизва див ужас. Залегни, залегни, прикрий се, виждаш се от всички страни!… Сгърчвам се от безумен страх, разпервам ръце, втурвам се напред, за да се спотая зад едно дърво, треперя, пъхтя, сетне си поемам дъх… Мина ми… Плахо се озъртам: никой не ме е видял. Минава време, докато се успокоя. После се навеждам за буркана, който съм изпуснал. Водата се е разляла, но рибките още шават. Надвесвам се над канала и наливам прясна вода.

Бавно продължавам пътя си, унесен в мисли. Гората наближава. Котка прекосява пътеката. Железопътният насип прорязва полята чак до дъбравата. Тук могат да се построят блиндажи, мисля си, достатъчно дълбоки и с бетонни покрития, а отляво да се прекара линията на окопите със сапи и секретни постове, пък отсреща — няколко картечници, не, само две, останалите — при дъбравата, така почти целият терен ще е под кръстосан огън… Тополите ще трябва да се отсекат, за да не маркират целта за вражеската артилерия… А отзад на хълма някоя друга минохвъргачка — и ела, че ми трябваш…

Изсвирва влак. Вдигам поглед. Но какво правя аз? Дойдох тук да се срещна отново с природата на моето юношество, а ето че прекарвам през нея окопи. Навик, мисля си, ние вече не виждаме природа, а само терен — терен за атака и отбрана… Старата мелница на възвишението не е мелница, а опорен пункт… Гората не е гора, а артилерийско прикритие… Все това ми се върти в главата.

Отърсвам се от тия мисли и се опитвам да си припомня миналото. Но не ми се удава. Пък и радостта ми се е изпарила заедно с желанието за разходка. Поемам обратно.

Отдалеч зървам самотна фигура, която идва насреща ми. Георг Рае.

— Ти какво правиш тук? — пита той удивен.

— А ти?

— Нищо — казва Георг.

— И аз нищо — отговарям.

— А тоя буркан? — пита той и ме поглежда с лек присмех. Изчервявам се. — Няма защо да се срамуваш — продължава Георг. — Май ти се е приискало да половиш риба, а?

Кимвам.

— Е, и? — пита той.

Клатя глава.

— Да, тия неща не стават с униформа — казва замислено Георг.

Присядаме на камара трупи и запушваме. Рае си сваля фуражката.

— Помниш ли как тук си разменяхме пощенски марки?

— Да, помня. — От слънцето трупите на сечището силно миришеха на смола и катран, листата на тополите трепкаха, ветрецът довяваше прохлада от водата… — Всичко помня… Как търсехме дървесни жаби, как четяхме книги, как разговаряхме за бъдещето и за живота, който ни очакваше отвъд синия хоризонт, примамлив като приглушена музика.

— Пък се получи друго, а, Ернст? — казва Рае и по лицето му плъзва усмивката, присъща на всички ни: някак горчива и уморена. — На фронта и рибите ги ловяхме другояче. Ръчна граната във водата и веднага изплуват на повърхността с пръснати хриле и бели кореми. По-практично беше.

— Георг, защо се получава така, че се мотаем и не знаем с какво да се захванем?

— Нещо липсва, нали, Ернст?

Кимвам. Той ме почуква с пръст по гърдите.

— Ето какво ще ти кажа. И аз съм размишлявал за това. Всичко тук — Георг посочва ливадите пред вас — означаваше живот, — той разцъфтяваше, а ние растяхме заедно с него. А онова зад нас — той показва с глава далечината — означаваше смърт, то умря и донякъде унищожи и нас. — Георг отново се усмихва. — Имаме нужда от малък ремонт, момчето ми.

— Може би щеше да е по-добре, ако беше лято — продумвам. — Лете всичко е по-лесно.

— Не е там работата — отговаря той и издухва дима. — Според мен причината е друга.

— Но каква? — питам аз.

Той свива рамене и става.

— Да си вървим, Ернст. Да ти кажа ли какво съм намислил? — Георг се навежда към мен. — По всяка вероятност ще се върна в армията.

— Ти си мръднал — казвам поразен.

— Съвсем не — отвръща той и за миг става много сериозен. — Може би съм само последователен.

Спирам се.

— Но, Георг, братче…

Той продължава напред.

— Нали се върнах няколко седмици преди теб — казва той и заговорва за друго.

Щом се показват първите къщи, изливам водата с бодливките в канала. Рибките мигом изчезват размахали опашки. Буркана оставям на брега.

* * *

Сбогувам се с Георг. Той бавно поема по улицата. Спирам пред нашата къща и се заглеждам подире му. Думите му странно ме разтревожиха. Нещо неопределено се прокрадва от всички страни към мен, посегнех ли да го уловя, се отдръпва, тръгна ли към него, се разпада, ала после наново пропълзява след мен и ме дебне.

Небето тегне като оловно над ниския шубрак на Луизенплац, дърветата са голи, отворен прозорец се блъска от вятъра, а в обрулените бъзови храсти на градинките, влажен и безутешен, се спотайва здрачът.

Погледът ми плъзва по всичко това и отведнъж ми се струва, че днес го виждам за пръв път. Внезапно то ми става толкова далечно, че почти не мога да го позная. Нима тази мокра, мръсна трева пред мен наистина е побрала в себе си годините на моето детство, споменът за които е тъй крилат и лъчезарен? Нима този пуст делничен площад с фабриката отсреща действително е тихото кътче земя, което наричахме родина и което единствено сред морето от ужаси на фронта означаваше за нас надежда и спасение от удавяне? Не бе ли по-различна сивата улица с грозни къщи, чийто образ в оскъдните паузи между смърт и смърт се въздигаше над ямите като необуздан и печален блян? Не беше ли тя много по-широка и оживена в мислите ми? Нима всичко вече не е същото, нима кръвта ме е лъгала, споменът ме е мамил?

Тръпки ме побиват. Всичко е различно, без да се е променило. Все още върви часовникът върху фабричната кула на Нойбауер и отброява часовете както навремето, когато се взирахме в циферблата, за да уловим движението на стрелките. Все още си седи арапът с гипсовата лула в съседния дюкян за тютюн, от който Георг Рае ни купи първите цигари. Все още в отсрещния колониал висят фотографиите, рекламиращи сапун на прах, чиито очи в слънчево време двамата с Карл Фогт изгаряхме със стъкла от часовници. Крадешком надниквам във витрината, обгорените места още личат. Но между онези дни и сега се е настанила войната, а Карл Фогт отдавна загина при Кемел.

Недоумявам защо стоя тук и не усещам същото както навремето в ямите и бараките. Къде са изчезнали изобилието, трепетът, светлината, блясъкът, неизразимото? Нима споменът ми е бил по-жив от действителността? Дали той не се е превърнал в действителност, а тя се е отдръпвала и спаружвала, докато от нея не е останало нищо друго освен гол скелет, на който някога са се развявали пъстроцветни знамена? Нима споменът се е откъснал от действителността и сега витае над нея като печален облак? Нима годините на фронта са изгорили моста към миналото?

Въпроси, въпроси… А отговор няма.