Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Обратният път | |
| Der Weg zurück | |
 | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание |  Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
| Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г.[1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
II
Лежа на канапето изтегнал крака, с глава на облегалката и със затворени очи. В просъница мислите ми странно се оплитат. Съзнанието се разлива между реалност и сън и умората като сянка пробягва през мозъка ми. Подире й от далечината долита неясна оръдейна пукотевица, тихо свистят снаряди и се приближава металното дрънчене на гонга, известяващ за газова атака. Ала додето напипам маската си, мракът беззвучно се отдръпва, а земята, о която съм се прилепил, се стапя от топло, светло чувство и отново се превръща в плюшената тапицерия на канапето, притискам бузата си към нея и смътно, но дълбоко усещам: у дома съм — а сигналът за приближаващия газ се разтваря в приглушеното тракане на съдовете, които майка ми предпазливо слага на масата.
Но ето че мракът наново се стрелва към мен, а с него и тътнежът на артилерията. Отдалеко, сякаш през гори и морета, дочувам думи, които капят в съзнанието ми, едва постепенно придобиват смисъл и проникват в него.
— Саламът е от чичо Карл — казва майка ми сред едва доловимия грохот на оръдията.
Думите ме застигат точно на ръба на ямата, в която се хлъзвам. Заедно с тях покрай мен се стрелва сито, самоуверено лице.
— А, той ли — казвам ядосано, а гласът ми звучи така, сякаш устата ми е пълна с памук, и умората все така бушува край мен. — Тоя… тъп гадняр…
После падам, падам, падам, а сенките нахлуват и ме заливат с безкрайните си талази, все по-тъмни и по-тъмни…
Обаче не заспивам. Липсва нещо, което по-рано го имаше — равномерният тих металически звън. Полека-лека се опомням и отварям очи. До канапето стои майка ми с пребледняло, ужасено лице и се взира в мен.
— Но какво ти е? — възкликвам уплашено и скачам. — Да не си болна?
Тя махва с ръка.
— Не, не… Но как можеш да говориш такива неща…
Замислям се. Какво ли толкова съм казал? А да, нещо за чичо Карл…
— Е, майко, не бъди толкова чувствителна — засмивам се облекчен. — Чичо Карл си е черноборсаджия, сама знаеш.
— Но аз изобщо нямах предвид това — отговаря тихо тя. — Как можеш да употребяваш такива изрази…
Отведнъж се сещам какво съм казал в просъница. Досрамява ме, че се случи тъкмо пред майка ми.
— Просто ми се изплъзна от устата — оправдавам се аз. — Първо наистина ще трябва да свикна, че не съм на фронта. Там цареше груб тон; майко. Груб, обаче сърдечен.
Приглаждам си косата и закопчавам куртката. Сетне потърсвам цигари. Забелязвам, че майка не откъсва очи от мен и ръцете й треперят.
Изненадан се спирам.
— Но майко — казвам учуден и я прегръщам през рамо, — ей богу, това не е чак толкова лошо. Войниците са си такива.
— Да, да, зная — отвръща тя. — Но ти… И ти…
Засмивам се. Естествено, че и аз, иде ми да извикам, ала внезапно замлъквам и свалям ръка от рамото й, тъй като ме поразява неочаквана мисъл. Сядам на канапето, за да се съвзема.
Пред мен стои старица с тревожно, угрижено лице. Скръстила е ръце, уморени, похабени ръце с омекнала, сбръчкана кожа, по която изпъкват синкавите вени; ръце, които са станали такива заради мен. Преди не забелязвах това, изобщо преди много неща не забелязвах, понеже бях твърде млад. Ала сега проумявам защо за тази слабичка изнурена жена съм по-различен от всички войници по света: аз съм нейното дете.
За нея винаги съм бил такъв, дори като войник. Във войната тя е виждала само глутница опасни зверове, които искат да погубят живота на застрашената й рожба. Но нито за миг не й е хрумвало, че тази застрашена рожба е била не по-малко опасен звяр за рожбите на други майки.
Свеждам очи от нейните към моите ръце. С тях през май 1917-а пронизах един французин. Кръвта му, противно гореща, се стичаше по пръстите ми, а аз, обезумял от страх и ярост, нанасях удар след удар. След това повърнах и цялата нощ плаках. Едва призори Адолф Бетке успя да ме утеши; тъкмо бях навършил осемнайсет и това бе първата атака, в която участвувах.
Бавно обръщам ръцете си с дланите нагоре. При големия опит за пробив в началото на юли с тях застрелях трима. Цял ден висяха на теленото заграждение. Отпуснатите им ръце се люшкаха от взривната вълна на избухващите снаряди и сякаш ту се заканваха, ту умоляваха за помощ. А веднъж хвърлих ръчна граната на двайсет метра, която откъсна краката на английски капитан. Изкрещя ужасно, протегна нагоре главата си със зинала уста, подпря се на ръце, изправил торса си като тюлен, но после кръвта му бързо изтече и той свърши.
А сега седя пред майка си и тя едва не плаче, защото умът й не побира, че съм загрубял дотолкова, та употребявам неприлични изрази.
— Ернст — продумва тихо тя, — отдавна се канех да ти кажа: много си се променил. Станал си тъй неспокоен.
Да, мисля си горчиво, променил съм се. Но какво знаеш за мен, майко? Останал е само спомен, нищо друго освен спомен за мечтателното тихо момче отпреди. Никога, никога не бива да научиш нищо за последните години, никога не бива да подразбереш каква е била действителността и в какво съм се превърнал. И стотна част от него би ти разбила сърцето, на теб, дето се разтреперваш и се засрамваш от една-едничка дума, понеже тя вече разклаща представата ти за мен.
— Всичко ще се оправи — изричам доста безпомощно и се мъча да се самоуспокоя.
Майка присяда до мен и погалва ръцете ми. Аз ги отдръпвам и тя ме поглежда кахърно.
— Понякога си ми съвсем чужд, Ернст, тогава лицето ти ми е съвършено непознато.
— Първо ще трябва да свикна — казвам. — Все още се чувствувам тук като на гости…
В стаята пада здрач. Кучето влиза от коридора и ляга на пода пред краката ми. Очите му проблясват, когато вдига поглед към мен. И то е неспокойно, все още не е свикнало.
Майка ми се обляга назад.
— Нали се върна, Ернст…
— Да, това е главното — казвам и се изправям.
Тя остава в ъгъла си, дребна фигурка в здрача, а аз странно разнежен усещам, че ролите внезапно са се сменили. Сега тя е детето.
Обичам я, ах, не съм я обичал по-силно от този миг, в който осъзнавам: никога не ще мога да се върна при нея и да бъда с нея, да й кажа всичко и може би да се успокоя. Не я ли загубих? Отведнъж чувствувам колко чужд съм тук и самотен.
Тя е притворила очи.
— Ще се облека и ще поизляза — прошепвам, за да не наруша покоя й.
Майка ми кимва.
— Да, момчето ми — казва тя и след малко тихо добавя: — Доброто ми момче.
Сякаш нещо ме пробожда. Внимателно затварям вратата.