Ерих Мария Ремарк
Обратният път (9)

IV

При разпускането на ротата оръжието задържахме у себе си. Наредиха ни да го предадем по местожителство. И ето ни сега в казармата, където предаваме пушките си. Същевременно получаваме уволнителното си възнаграждение: по петдесет марки и по петнайсет марки за пътни. Освен това ни се полагат по един шинел, чифт обуща, бельо и по една униформа.

Изкатерваме се до таванския етаж да си получим партакешите. Фатмакът от вещевия склад небрежно махва с ръка:

— Изберете си там по нещо.

Вили извършва бегъл обход и души окачените дрехи.

— Виж какво — казва той бащински, — тия номера ги пробутвай на новобранците. Че тия партакеши са от времето на Ноевия ковчег. Я ни покажи нови!

— Нямам — отвръща навъсено склададжията.

— Тъй — казва Вили и го разглежда известно време. Сетне тържествуващо вади алуминиева табакера. — Пушиш ли?

Оня клати плешивата си глава.

— Е, тогава дъвчеш тютюн, а? — Вили бърка в джоба на куртката си.

— Не…

— Добре, тогава поне къркаш, нали? — Вили е помислил за всичко и попипва издутината на гърдите си.

— И това не — флегматично провлачва фантето от склада.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ти ударя един-два в мутрата — заявява приветливо Вили. — Няма да мръднем оттук без нови-новенички форми.

За късмет в същия момент влиза Юп. Като войнишки депутат той сега е голяма клечка. Юп намига на склададжията.

— Тия са ми земляци, Хайнрих. Стари пехотинки. Я им покажи салона!

Фатмакът се развеселява.

— Що не казахте веднага!

Влизаме с него в задната стая. Там са окачени новите дрехи. Мигом захвърляме старите си дрипи и се преобличаме. Вили заявява, че му трябвали два шинела, при прусаците бил развил анемия. Фантето се колебае. Юп го прихваща под мишница, дръпва го в ъгъла и подхваща разговор за продоволствени пари. Когато се връщат при нас, фатмакът се е успокоил. С половин око оглежда Тяден и Вили, които чувствително са надебелели.

— Е, какво пък — измърморва той, — все ми е тая. Някои изобщо не си прибират дрипите. Имат си бол кинти. Важното е да ми излезе ведомостта.

Разписваме се, че сме получили всичко.

— Преди малко не спомена ли нещо за пушене? — обръща се фатмакът към Вили.

Слисан, Вили се захилва и изважда табакерата.

— И за тютюн за дъвчене? — продължава оня.

Вили бърка в джоба на куртката си.

— Ама поне не къркаш, нали? — осведомява се той.

— Къркам — казва спокойно фатмакът. — Даже лекарят ми го е предписал. Щото и аз съм анемичен. Остави тук бутилчето.

— Момент! — Вили му дръпва яка глътка, за да спаси поне малко. После подава на смаяния бълхар от склада шишето, което допреди секунда беше пълно. Сега е останало до половината.

* * *

Юп ни изпраща до портала.

— Знаете ли кой дойде тук? — пита той. — Макс Вайл! Във войнишкия съвет е!

— Там му е мястото — заявява Козоле. — Топло местенце за чудо и приказ, а?

— Донейде — отговаря Юп. — Засега с Валентин ще се задържим на служба. Ако имате нужда от нещо, безплатни билети или друго, аз съм при гювеча.

— Я дай един — казвам. — Така тия дни ще мога да навестя Адолф.

Юп изважда кочан и откъсва билета.

— Попълни си го сам. Естествено ще пътуваш втора класа.

— Готово.

Навън Вили си разкопчава шинела. Отдолу има втори.

— По-добре аз да го прибера, отколкото после да го продадат на черно — казва той непринудено. — Прусаците спокойно могат да ми го отпуснат заради половин дузината осколки, дето са в мен.

Вървим по главната улица. Козоле разправя, че следобед щял да си поправи гълъбарника. Преди войната е развъждал пощенски гълъби и черно-бели преметачи. Отново иска да се заеме с това. На фронта все си мечтаеше за гълъбите.

— А иначе, Фердинанд? — питам го.

— Ще потърся работа — казва той лаконично. — Нали съм женен, братче. Ще запретна ръкави!

Откъм църквата „Св. Мария“ внезапно изтрещяват няколко изстрела. Надаваме ухо.

— Армейски револвери и пушка 98 — заявява компетентно Вили. — Според мен два револвера.

— Е, и какво от това — засмива се Тяден и си размахва обущата. — Все пак е дяволски спокойно в сравнение с Фландрия.

Вили се спира пред магазин за мъжка мода. На витрината е изложен костюм от хартия и копривни влакна. Но костюмът малко го интересува. Очарован, той съзерцава серията избелели модни плакати, които са накачени отзад. Развълнуван посочва портрета на елегантен господин с козя брадичка, потънал във вечен разговор с някакъв ловец.

— Знаете ли какво е това?

— Кремъклийка — казва Козоле, като има предвид Вили явно се влюбва в идеята си. Ала Карл му охлажда ентусиазма.

— А раиран панталон имаш ли? — пита той пренебрежително.

Вили се стъписва за миг.

— Ще тафя от гардероба на стария — решава той. — Че и бялата му сватбена жилетка, ще видите как ще изглежда тогава Вили! — Сияещ от щастие той спира очи върху всеки от нас. — По дяволите, момчета, сега ще си поживеем, а?

* * *

Прибирам се у дома и давам половината пари на майка си.

— Лудвиг Брайер е тук — казва тя. — Чака в стаята ти.

— Та той бил лейтенант — добавя баща ми.

— Да — отвръщам. — Ти не знаеше ли?

Лудвиг има по-свеж вид. Дизентерията му минава.

Посреща ме с усмивка.

— Исках да взема някои книги от теб, Ернст.

— Избери си, които желаеш, Лудвиг.

— Нима не ти трябват? — пита той.

Клатя глава.

— Засега не. Вчера се опитах да почета. Чудна работа, не мога да си събера мислите. След някоя друга страница се отплесвам към нещо друго. Все едно съм ударен в главата. Искаш ли романи?

— Не — отговаря той и си избира няколко книги.

Поглеждам заглавията.

— Толкова трудни неща? За какво ти са, Лудвиг?

Той се усмихва смутено. Сетне изрича колебливо:

— На фронта през главата ми минаваха толкова мисли, Ернст, и все не можех да ги свържа. Сега обаче, когато всичко мина, ми се иска да узная куп неща: какво става с хората, разбираш ли, как можа да се случи това и как се стига дотам. Има много въпроси. Също и у нас самите. Та по-рано другояче си представяхме живота. Иска ми се да узная много, неща, Ернст…

Посочвам книгите.

— Смяташ ли, че ще откриеш отговора в тях?

— Във всеки случай ще се опитам. Сега чета от сутрин до вечер.

Скоро Лудвиг си тръгва. Замислен оставам на мястото си. А какво съм свършил аз през това време? Засрамен посягам към една книга. Но не след дълго я отпускам и се заглеждам през прозореца. Така мога да седя с часове и да се взирам в пустотата. По-рано бе друго, тогава винаги знаех какво да върша.

Майка ми влиза в стаята.

— Ернст, нали довечера ще идеш у чичо си Карл?

— Да, от мен да мине — отвръщам недоволен.

— Той често ни изпращаше продукти — изрича предпазливо тя.

Кимвам. Навън зад прозореца се здрачава. В клоните на кестена са увиснали сини сенки. Извръщам се.

— Майко, през лятото често ли ходехте край канала с тополите? — питам припряно. — Сигурно е било красиво…

— Не, Ернст, цяла година не сме ходили.

— Но защо, майко? — питам учуден. — Та по-рано всяка неделя бяхте там.

— Спряхме разходките — отвръща тихо тя, — толкова огладнявахме от тях. А нали нямахме нищо за ядене.

— А, така ли… — провлачвам аз. — Но чичо Карл е имал достатъчно, нали?

— Той често ни изпращаше по нещо, Ернст.

Внезапно ме обзема лека тъга.

— За какво всъщност беше всичко това, майко? — продумвам.

Тя ме погалва по ръката.

— Все за нещо е било, Ернст. Господ Бог навярно знае.

* * *

Чичо Карл е най-знатният ни роднина. Има вила и през войната е бил главен ковчежник.

Волф ме съпровожда дотам, ала трябва да остане вън, понеже леля ми не обича кучета. Звъня.

Отваря мъж във фрак. Сащисан поздравявам. После ми идва наум, че това сигурно е лакеят. През войниклъка съвсем съм ги забравил тия неща.

Мъжът ме оглежда, все едно е цивилен подполковник. Усмихвам се, но усмивката ми остава без отговор. Когато си събличам шинела, вдига ръка, сякаш за да ми помогне.

— Е — казвам, за да спечеля благоразположението му, — като стар редник все някак ще се справя и сам. — С тези думи провесвам дрипелите си на една закачалка.

Той обаче мълчаливо сваля дрехите и с високомерно изражение ги окачва на съседната закачалка. Ахмак, мисля си и продължавам по коридора. Чичо Карл ме пресреща с дрънчащи шпори. Поздравява ме снизходително, тъй като съм от редническото съсловие.

Учуден оглеждам бляскавата му парадна униформа.

— Днес да нямате конско печено? — питам в желанието си да се пошегувам.

— От къде на къде? — пита той озадачен.

— Защото си сложил шпори за вечеря — отвръщам през смях.

Той ми мята сърдит поглед. Изглежда, без да искам, съм го засегнал по болното място. Тия канцеларски плъхове в армията често си умират за саби и шпори.

Додето му обясня, че не съм искал да го обидя, наперена пристига леля ми. Тя е все така плоска като дъска за гладене, а черните й очички блестят както навремето, досущ лъснати медни копчета. Докато ме залива с водопад от думи, острият й поглед непрекъснато шари във всички посоки.

Малко съм зашеметен. Премного хора, мисля ся, премного дами, а най-вече премного светлина. На фронта в най-добрия случай имахме по една петролна лампа. А тези полилеи тук са неумолими като съдия-изпълнител. Не можеш се скри от тях. Притеснено се почесвам по гърба.

— Но какво правиш? — пита леля ми и спира насред изречението.

— Май ще е някоя въшка, която ми се е изплъзнала — казвам. — Толкова много ги имахме, че ще трябва поне седмица, докато се отървем от всички…

Изплашена, леля ми отстъпва назад.

— Не се бой — успокоявам я, — тя не скача. Въшките не са бълхи.

— За бога!

Тя слага пръст на устата си и прави такава физиономия, сякаш съм изтърсил кой знае каква мръсотия. Но такива са те: изискват от нас да бъдем герои, ама за въшките не щат и да знаят.

Трябва да се ръкувам с куп народ, от което почвам да се потя. Хората тук са съвсем различни от нас, фронтоваците. Струва ми се, че в сравнение с тях съм тромав като танк. Държат се така, все едно са изложени на витрина, и разговарят, все едно са в театъра. Предпазливо се опитвам да си скрия ръцете, защото окопната кал се е вгнездила в тях като отрова. Крадешком ги бърша в панталона си, въпреки това те все се оказват влажни тъкмо когато трябва да ги подам на дама.

Мотая се насам-натам и попадам в група, където думата е взел някакъв финансов съветник.

— Помислете си — горещи се той, — седлар! Седлар — президент на републиката! Само си представете картинката: галаприем в двореца и седлар, който дава аудиенции. Да си умреш от смях! — От вълнение го напушва кашлица. — А какво ще кажете вие, млади боецо? — възкликва съветникът и ме шляпва по рамото.

Досега не съм се замислял за това. Смутено свивам рамене.

— Може и да разбира нещо…

За миг съветникът се вторачва в мен. После се разтърсва от смях.

— Много добре! — изграква той. — Може и да разбира нещо! Не, драги мой, това си е вродено! Седлар! А защо не и шивач или обущар?

И отново се обръща към другите. Брътвежите му ме ядосват, неприятно ми става, че говори така отвисоко за обущарите. Те бяха не по-лоши войници от издигнатите хора. И Адолф Бетке е обущар, пък разбираше от война повече от някои майори. При нас се ценеше човекът, а не професията. Недоверчиво оглеждам съветника. Сега се разсипва от цитати и навярно е черпил образованието с лъжици, но стане ли нужда някой да ме измъкне от огъня, по-скоро бих разчитал на Адолф Бетке.

Доволен съм, когато най-сетне сядаме на масата. До мен е момиче с боа от лебедови пера около врата! Харесва ми, ала не зная как да я заговоря. Като войници приказвахме малко, още по-малко пък с дами. Другите си бъбрят оживено. Мъча се да следя разговора, та да имам и аз някаква полза.

Начело на масата е седнал финансовият съветник, който тъкмо заявява, че ако бяхме издържали още два месеца, щяхме да спечелим войната. Едва не ми прилошава от тия глупости, защото всеки войник знае, че просто нямахме повече боеприпаси и хора. Някаква дама срещу него разказва за загиналия си мъж и тъй се надува, като че тя е загинала, а не той. По-надолу говорят за акции и за условията на мирния договор и естествено всички те познават нещата по-добре от хората, дето това им е работата. Мъж с гърбав нос с такова лицемерно съчувствие разправя някаква историйка за жената на свой приятел, че ми иде да му запратя чаша в човката заради зле прикритото злорадство.

Главата ми съвсем се замайва от брътвежите и скоро вече нямам сили да следя разговора. Момичето с боата подигравателно ме пита дали не съм онемял за фронта.

— Не — отговарям и си мисля: да бяха тук Козоле и Тяден, хубавичко щяха да се посмеят на тирадите, които дрънкате и с които дори се гордеете. Но все пак малко ме гложди, че с уместна забележка не мога да изкажа мнението си за тях.

Слава богу, в същия момент на масата се появяват хрупкави котлети. Подушвам ги. Истински свински котлети, изпържени в истинска мазнина. Видът им не кара да преглътна всичко. Докопвам си солидно парче и започвам да дъвча с наслада. Месото е превъзходно на вкус. От безкрайно много време насам не съм ял пресни котлети. За последен път беше във Фландрия — бяхме уловили две прасенца и една чудесна лятна вечер ги оглозгахме до костите. Тогава Катчински още беше жив, ех, Кат, и Хайе Вестхус, това бяха юначаги, а не като тия тук… Подпирам се с ръце на масата и забравям за всичко наоколо, толкова близо ги виждам пред себе си. Животинките бяха много крехки, бяхме изпържили и картофени тиганици… И Лер бе там, и Паул Боймер, да, Паул… Не чувам и не виждам вече нищо, изцяло се унасям в спомени…

Сепва ме нечие кискане. На масата е настъпила тишина. Леля Лина изглежда като бутилка сярна киселина. Момичето до мен сподавя смеха си. Всички се взират в мен.

Отведнъж ме избива пот. Седя си аз както навремето във Фландрия, облакътен в захлас, с кокал в лапата, с омазнени пръсти и гриза остатъка от котлетата другите се хранят прилично с нож и вилица.

Червен като божур се вторачвам пред себе си и оставям кокала. Как можах да се унеса тъй? Но чисто и просто съм отвикнал да ям другояче, на фронта ядяхме все така, най-многото да имахме лъжица или вилица, но никога чиния.

Внезапно срамът ми се примесва с ярост. Ярост към чичо Карл, който с подчертано висок глас подема разговор за военния заем; ярост към всичките тия господа, които толкова се перчат с умните си приказки; ярост към целия този свят, който тъй естествено си живурка със своите дреболии, сякаш никога не ги е имало чудовищните години, през които знаехме само едно: смърт или живот, и нищо друго.

Мълчаливо и заинатено се тъпча колкото мога, та поне да се наям до насита. При първия удобен случай се измъквам.

На гардероба стои лакеят във фрак. Грабвам си нещата и изсъсквам:

— Теб трябваше да те пъхнат в окопите, лъскава маймуно! Теб и цялата банда тук!

После затръшвам вратата.

Волф ме е чакал пред къщата и се хвърля към мен.

— Хайде, Волф — казвам и внезапно осъзнавам, че ме е озлобил не инцидентът с котлета, а този застоял, самодоволен дух отпреди войната, който все още се пъчи тук и си придава важности. — Хайде, Волф — повтарям, — това не са хора за нас! С всеки английски Томи, с всеки французин в окопите ще се разберем по-добре. Хайде да идем при нашите другари! Там е по-хубаво, макар да лапат с ръце и да се оригват! Хайде!

И ние хукваме, кучето и аз, тичаме с все сила, по-бързо и по-бързо, аз се задъхвам, Волф лае, тичаме като полудели, с искрящи очи… Ако ще всичко да иде по дяволите, ние сме живи, нали, Волф, живи сме!