Ерих Мария Ремарк
Обратният път (5)

III

За последен път сме строени в казармения двор. Някои от ротата живеят наблизо, тях ги уволняват. Останалите, ще трябва да се придвижват поотделно. Железопътният транспорт е толкова нередовен, че е невъзможно да ни превозят в пакет. Налага се да се разделим.

Просторният сив двор е твърде голям за нас. Поне го мете ноемврийският вятър с блудкава миризма на сбогуване и смърт. Стоим между лавката и караулното, повече място не ни е необходимо. Голямото пусто пространство околовръст събужда печални спомени. Невидими там са застанали многобройните колони на мъртвите.

Хел обхожда ротата. Ала с него безшумно се движи призрачната върволица на неговите предшественици. Най-близо, с шуртяща от гърлото кръв, с откъсната брадичка и тъжни очи, е Бертинк, година и половина ротен командир, учител, женен, с четири деца; до него с почерняло лице е Мьолер, деветнайсетгодишен, отровен с газ три дни след като пое ротата, следва Редекер, току-що дипломиран лесовъд, две седмици по-късно набит в земята от пряко попадение; после — вече поизбледнял, по-далечен — Бютнер, капитан, при атака покосен от картечен куршум в сърцето; а за тях като сенки, почти безименни, тъй далечни, останалите — седмина ротни командири за две години. И повече от петстотин войници. Трийсет и двама стоят в казармения двор.

Хел се опитва да каже няколко думи за сбогом. Ала нищо не се получава и той се принуждава да спре. Никакви думи на този свят не биха могли да надделеят над този самотен пуст казармен двор с малобройните редици на оцелелите, които, занемели и зъзнещи в своите шинели и ботуши, стоят тук и мислят за другарите си.

Хел минава от човек на човек и подава ръка всекиму. Щом стига до Макс Вайл, процежда през стиснати устни:

— Ето че започва вашето време, Вайл…

— То няма да е толкова кърваво — отговаря спокойно Макс.

— Нито толкова героично — възразява Хел.

— Това не е най-важното в живота — казва Вайл.

— Но най-хубавото — отвръща Хел. — А кое тогава?

Вайл се колебае миг. Сетне изрича:

— Нещо, което днес звучи не на място, господин старши лейтенант: доброта и обич. И в тях има героизъм.

— Не — отговаря припряно Хел, сякаш дълго е размишлявал над това, и смръщва чело, — в тях има само мъчение, а това е съвсем различно. Героизмът започва в мига, в който разумът се възбуни: щом презрем живота. Той е свързан с безразсъдството, с опиянението, с риска, запомнете. Но не и с търсенето на смисъл. Смисълът, това е вашият свят. „Защо, за какво, поради какво?“ — който задава такива въпроси, нищо не знае за героизма…

Хел говори така разпалено, все едно иска да убеди сам себе си. Хлътналото му лице се оживява. За ден-два се е озлобил и е остарял с няколко години. Но също тъй бързо се е променил и Вайл. Всякога е бил незабележим човек, когото никой така и не разбираше. А сега внезапно изпъкна и се държи все по-уверено. Никой не би предположил, че може да говори така. Колкото повече нервничи Хел, толкова по-спокоен е Вайл. Тихо, но твърдо той заявява:

— За героизма на малцината злочестината на милиони е твърде висока цена.

Хел свива рамене.

— Твърде висока цена… смисъл… плащам… Такива са вашите думи. Ще видим докъде ще стигнете с тях.

Вайл поглежда редническата униформа, която Хел все още носи.

— А вие докъде стигнахте с вашите?

Хел се изчервява.

— До един спомен — казва рязко той. — Поне до един спомен за неща, които не се купуват с пари.

Известно време Вайл мълчи.

— До един спомен — повтаря той и се заглежда в пустия казармен двор и нашите къси редици. — Да, но и до страшна отговорност.

Почти нищо не разбираме от разговора. Ние зъзнем и приказките според нас са излишни. С приказки няма да промениш света.

* * *

Редиците се раздвижват. Започва сбогуването. Съседът ми Мюлер си намества раницата на раменете и стисва пакета с храна под мишница. Сетне ми подава ръка.

— Е, всичко хубаво, Ернст…

— Всичко хубаво, Феликс…

Мюлер се спира при Вили, при Алберт, при Козоле…

Приближава се Герхард Пол, ротният певец, който по време на поход пееше най-високите тенорови партии, щом мелодията се извиеше нагоре. През останалото време си почиваше, за да събере достатъчно за двугласните пасажи. Мургавото му лице с брада е разчувствувано; току-що се е сбогувал с Карл Брьогер, с когото е изиграл безброй партии скат, и му е тежко.

— Довиждане, Ернст…

— Довиждане, Герхард…

И той си тръгва.

Ведекампф ми подава ръка. Той сковаваше кръстовете за загиналите.

— Жалко, Ернст — казва Ведекампф, — тъй и успях да стегна един и за теб. Твоят щеше да е да е от махагон. Бях запазил един хубав капак от пиано.

— Което не е станало, може да стане — отвръщам. — Допра ли дотам, ще ти пиша картичка.

Той се засмива.

— Дръж се, момче, войната още не е свършила.

После закретва с кривото си рамо.

Първата група вече изчезва зад портала на казармата. Шефлер, Фасбендер, дребният Луке и Август Бекман са сред тях. Следват ги и други. Обзема ни вълнение. Най-напред ще трябва да свикнем с мисълта, че си отиват завинаги. Досега ротата я напускаха само по три причини: смърт, раняване и откомандироване. А ето че се прибавя и четвърта: мирът.

Странно нещо: дотолкова сме свикнали с ямите и окопите, че внезапно ни изпълва недоверие към тишината на местността, в която ей сега ще навлезем — като че ли тишината е само претекст да ни примамят в тайно миниран район…

И ето натам отиват те, нашите другари, непредпазливи, сами, без пушки, без ръчни гранати. Иска ни се да хукнем подире им, да ги върнем и да им подвикнем: „Къде сте тръгнали, какво ще правите там тъй сами, та вашето място е тук, сред нас, ние трябва да станем заедно, как ще живеем иначе…“

В главата ми сякаш се върти воденично колело: твърде дълго съм бил войник.

Ноемврийският вятър свири над пустия казармен двор. Все повече наши другари си отиват. Още малко и всеки от нас пак ще бъде сам.

* * *

Остатъкът от ротата има един и същ път за дома. Разполагаме се на перона, за да хванем някой влак. Перонът е същински военен лагер — сандъци, кутии, раници и платнища. За седем часа минават два влака. Орляци хора са увиснали като гроздове по вратите. Следобед завземаме място близо до релсите. Вечерта сме най-отпред, на най-добрата позиция. Спим прави.

Първият влак идва по пладне на другия ден. Товарна композиция със слепи коне. Извъртените им очни ябълки са целите в синкави кървясали жилки. Конете стоят съвсем кротко, с източени шии и само в потръпващите им ноздри се таи живот.

Следобед съобщават, че днес няма да има повече влакове. Никой не си тръгва. Войникът не вярва на съобщенията. И наистина идва още един. От пръв поглед си личи, че е подходящ за нас. Да е пълен най-много до половина.

Перонът прокънтява от тътренето на партакешите и мощния щурм на колоните, които изскачат от чакалните и се сплитат в диво кълбо с чакащите на перона.

Влакът бавно се приближава. Един прозорец е отворен. Подхвърляме Алберт Троске, най-лекия от нас, и той като маймуна се покатерва вътре. В следващия миг на вратите увисват хора. Повечето прозорци са затворени. Ето че някои вече се трошат под прикладите на ония, които искат да пътуват на всяка цена, макар с издрани ръце и крака. Одеяла политат над строшените стъкла и хората вземат влака на абордаж.

Композицията спира. Алберт е притичал по коридорите и смъква прозореца пред нас. Тяден и кучето влитат първи, Бетке и Козоле с помощта на Вили — подире им. Тримата тутакси се спущат към вратите в коридора, за да блокират купето от двете страни. Следват партакешите едновременно с Лудвиг и Ледерхозе, после Валентин, аз и Карл Брьогер, а накрая, след като усилено е пуснал в ход лакти и юмруци, Вили.

— Всички ли са вътре? — крясва Козоле от коридора, където хората яко напират.

— Всички! — изревава Вили.

Бетке, Козоле и Тяден като куршуми се стрелват към местата си и потокът от войници се излива в купетата, покатерва се по багажните мрежи и запълва всеки сантиметър.

Превземат и локомотива. По буферите вече са сядали хора. Покривите на вагоните са претъпкани. Машинистът крещи:

— Слизайте, ще си счупите главите!

— Затъкни си устата, ще внимаваме! — прозвучава в отговор.

В нужника седят петима. Задникът на едного виси от прозореца.

Влакът потегля. Неколцина не са се хванали както трябва и падат. Двама биват прегазени. Измъкват ги изпод колелата и тозчас други скачат във влака. Стъпалата са пълни с народ. Блъсканицата продължава и в движение.

Един се държи за вратата. Тя се отваря и той увисва във въздуха. Вили се надвесва, сграбчва го за яката и го изтегля вътре.

През нощта нашият вагон претърпява първите загуби. Влакът е минал през нисък тунел. Неколцина от покрива са смазани и пометени долу. Другите са забелязали опасността, но отгоре е нямало как да спрат влака. Оня на прозореца в нужника също е заспал и е паднал.

И останалите вагони са претърпели загуби. Ето защо снабдяват покривите с опорни трупчета, въжета и забучени щикове. Освен това се поставя пост, който да предупреждава при опасност.

Ние спим, спим прави, легнали, седнали, клекнали, свити върху раници и пакети, спим. Влакът потраква. Къщи, дървета, градини, махащи хора; демонстрации, червени знамена, патрули по гарите, врява, извънредни издания, революция… Първо ще си отспим, другото — после. Едва сега усещаме колко сме се уморили през всичкото това време.

* * *

Свечерява се. Мъждука газениче. Влакът се движи едва-едва. Често спира заради повреди в локомотива.

Раниците се полюшват. Лулите димят. Кучето кротко спи на коленете ми. Адолф Бетке се премества до мен и го гали по козината.

— Да, Ернст, ето че скоро и ние ще се разделим — казва той след известно време.

Кимвам. Странно е, но изобщо не мога да си представя как ще живея без него — без будните очи и спокойния му глас. Адолф ни обучи двамата с Алберт, когато дойдохме на фронта като неопитни новобранци, и мисля, че ако не беше той, надали щях да остана жив.

— Трябва да се срещаме — казвам. — Често, Адолф.

Ток от ботуш ме цапва по лицето. Над нас в багажната мрежа седи Тяден и усърдно си брои парите — направо от гарата се гласи да иде в публичен дом. За да се настрои отсега, обменя опит с неколцина пешаци. Никой не възприема разговора като свинщина — в него и дума не се споменава за войната, дори само заради това се заслушваме.

Някакъв пионер без два пръста на ръката гордо разправя, че жена му родила седмаче, което въпреки това тежало три кила. Ледерхозе го взема на подбив — такова нещо било невъзможно. Пионерът не разбира. На пръсти брои месеците между отпуска си и раждането.

— Седем — казва той. — Няма грешка.

Ледерхозе хлъцва и присмехулно изкривява лимоненожълтото си лице.

— Ами тогава някой друг ти е свършил работата.

Пионерът се вторачва в него.

— Какви… какви ги говориш? — заеква той.

— Е, че то си е ясно — гъгне Артур и се протяга.

Пионера го избива пот. Пак започва да брои. Устните му треперят. Брадат дебелак, водачът на обоза, се превива от смях до прозореца.

— Ех, говедо, тъпоумно говедо такова…

Бетке се изправя.

— Свивай си устата, дебелак!

— Че защо? — пита брадатият.

— Защото ти казвам да си свиваш устата — отвръща Бетке. — И ти също, Артур.

Пионерът е пребледнял.

— Ами сега какво да правя? — пита той безпомощно и се държи за рамката на прозореца.

— Абе човек трябва да се ожени чак когато децата му вземат да печелят — казва замислено Юп. — Тогава не може да му се случи такова нещо.

Навън се плъзга вечерта. Горите като тъмни стада крави лежат на хоризонта, полята се белеят в бледата светлина, която пада от прозорците на влака. Ето че ни остават само два часа до дома. Бетке се надига и си стяга раницата. Той живее в едно село на няколко спирки от града и трябва да слезе по-рано.

Влакът спира. Адолф ни подава ръка. Слиза като спънат на малкия перон и се озърта с поглед, който за секунда попива цялата околност както изсъхнало поле — дъжда. Сетне отново се обръща към нас. Но вече нищо не чува. Лудвиг Брайер е застанал на прозореца, макар че има болки.

— Е, хайде, бягай, Адолф — казва той. — Жена ти чака…

Бетке вдига очи към нас и клати глава.

— Не е толкоз спешно, Лудвиг.

Личи си, че силно го тегли към полето, обаче Адолф си е Адолф — до последния миг остава с нас. Ала щом влакът потегля, рязко се обръща и тръгва с широки крачки.

— Скоро ще те навестим! — бързо извиквам подире му.

Виждаме го как върви през полята. Още дълго ни маха. Покрай прозореца се носят кълбета пушек от локомотива. В далечината се забелязват червеникави светлини.

Влакът прави широк завой. Ето че Адолф съвсем се смалява, превръща се в точка, дребен човечец, сам-самичък в голямата тъмна равнина, над която могъщ, буреносно светъл, на хоризонта преливащ в сернистожълто се е надвесил нощният небосвод. Не зная, защото няма нищо общо с Адолф, — но тази картина ме покъртва: как на фона на огромното небе един човек върви през ширналите се поля, сам в нощта.

После дърветата напират напред със сгъстяващия е мрак и скоро не остава нищо друго освен движението, небето и горите.

* * *

В купето става шумно. Тук вътре има ъгли, ръбове, миризма, топлина, пространство и граници — тук има загорели, обветрени лица със светещи петна на очите, тук вони на пръст, пот, кръв и униформи — а навън с трополенето на влака светът препуска покрай нас към неизвестното и се губи от погледа все по-далеч, светът на окопите и ямите, на тъмнината и ужаса, ето че от него остава само вихрушката зад прозорците, която никога вече не ще ни сграбчи.

Някой запява. Други подхващат песента. Скоро запяват всички, цялото купе, и съседното купе, целият вагон, целият влак. Пеем все по-силно, по-мощно, челата се зачервяват, жилите набъбват, пеем всички войнишки песни, които знаем, прави и загледани един в друг, очите блестят, колелата отбиват ритъма, а ние пеем ли, пеем…

Притиснат съм между Лудвиг и Козоле и усещам топлината им през куртката си. Раздвижвам ръце, завъртам глава, мускулите се напрягат, някакъв трепет се надига от коленете към стомаха ми, потръпва в кожите ми като газирана лимонада, прескача в белите гробове, в очите, и купето се замъглява пред погледа ми, всичко в мен бучи като телеграфен стълб в буря, хиляди жици звънят, хиляди пътища се откриват; бавно слагам ръка върху десницата на Лудвиг и ми се струва, че ще я изгоря със своята — ала когато той вдига очи, уморен и блед както винаги, нямам сили да изтръгна от гърлото си нито звук за онова, което става в мен, и само питам, запъвайки се:

— Намира ли ти се една цигара, Лудвиг?

Той ми дава. Влакът лети, а ние все така пеем. Полека-лека обаче в песните ни се намесва тътнеж, по-дълбок от тракането на колелата, а в една от паузите се разнася мощен трясък, който дълго отеква над равнината. Облаците са се сгъстили и бурята се спуща към нас. Мълниите припламват като близък оръдеен огън. Козоле гледа през прозореца и клати глава.

— Момчета, буря по това време — измърморва той и се навежда навън. Внезапно се провиква трескаво: — Бързо! Бързо! Ето го!

Скупчваме се около него. В сиянието на мълниите тънките остри кули на града пронизват небето на хоризонта. При всеки гръм те потъват в мрак, но при всяка светкавица се приближават все повече.

Очите ни горят от възбуда. Като гигантско дърво отведнъж между нас, над нас, в нас израства очакването.

Козоле посяга към багажа си.

— Ех, братлета, къде ли ще седим след година? — казва той и се разкършва.

— На задниците си — нервно заявява Юп.

Ала никой не се засмива. Градът ни е връхлетял и ни привлича към себе си. Ето го там, едва ли не дишащ в светлината на стихията, наближава като необятна вълна, а ние пътуваме към него, цял влак войници, връщащи се от небитието, цял влак неимоверно очакване, все по-близо и по-близо, носим се право към него, зидовете се устремяват срещу ни, още миг и ще се сблъскаме, мълниите летят, гръмотевиците ехтят — но ето че от двете страни на вагона с шум и викове се разпенва гарата, пороен дъжд се излива от небета рампата блести от водата и ние безпаметни се гмурваме в суматохата.

С мен от вагона скача и кучето. То се притиска в мен и двамата притичваме под дъжда надолу по стълбите.