Ерих Мария Ремарк
Обратният път (4)

II

Следобеда сме насядали в двора на една пивоварна. Ротният старши лейтенант Хел излиза от канцеларията на фабриката и ни свиква. Пристигнала е заповед да се изберат доверени лица измежду войниците. Това ни учудва. Досега не е имало такова нещо.

В същия миг на двора се появява Макс Вайл. Размахва вестник и се провиква:

— В Берлин има революция!

Хел се обръща.

— Врели-некипели! — казва рязко той. — В Берлин има размирици.

Но Вайл още не е свършил.

Кайзерът е избягал в Холандия.

Думите му ни разсънват. Вайл трябва да е полудял. Хел почервенява като рак и крясва:

„Проклет лъжец!“

Вайл му подава вестника. Хел го смачква и вперва разярен поглед във Вайл. Не може да го понася, защото Вайл е евреин, спокоен младеж, който все си кротува и си чете книги. А Хел е луда глава.

— Пълни глупости! — изръмжава той и изяжда Вайл с очи.

Макс разкопчава куртката си и изважда още едно извънредно издание. Хел му хвърля поглед, накъсва го на парченца и се прибира в квартирата си.

Макс съединява листчетата и ни прочита новините. Ние седим като пияни кокошки. Никой нищо не разбира.

— Уж искал да избегне гражданска война — казва Вайл.

— Идиотщина! — възкликва Козоле. — Ами ако и ние бяхме рекли така навремето? По дяволите, затуй ли издеянихме всичко.

— Юп, я ме ощипи да не би да сънувам — обажда се Бетке и клати глава.

Юп потвърждава, че Бетке не сънува.

— Е, тогава сигурно е вярно — продължава Бетке — и все пак главата ми не го побира. Да го беше сторил някой от нас, щяха да го изправят до стената.

— По-добре да не мисля за Веслинг и Шрьодер — казва Козоле и свива юмруци, — че ще се пръсна. Хлапето Шрьодер, вчерашно дете, лежеше размазан, а оня, за когото загина, е офейкал… Трижди проклет да бъде! — Той ритва с токове една бирена бъчва.

Вили Хомайер махва с ръка.

— Дайте да говорим за нещо друго — предаде той. — За мен тоя човек вече не съществува.

Вайл разяснява, че в различни полкове били създадени войнишки съвети. Офицерите вече не били началници. На мнозина им откъснали пагоните.

Той предлага и ние да образуваме войнишки съвет. Ала почти не намира отклик. Вече нищо не искаме да образуваме. Искаме да си идем у дома. А дотам ще стигнем и така.

Накрая избираме три доверени лица: Адолф Бетке, Макс Вайл и Лудвиг Брайер.

Вайл настоява Лудвиг да си свали пагоните.

— Ти да не си нещо… — казва Лудвиг уморен и се почуква по челото.

Бетке изтиква Вайл и казва лаконично:

— Лудвиг е наш.

Брайер дойде в ротата като доброволец и там стана лейтенант. Говори на ти не само с нас, с Троске, Хомайер, Брьогер и с мен — което е напълно естествено, тъй като сме му съученици, — а и с по-старите войници, ако наблизо няма друг офицер. Това се оценява високо от всички.

— Ами Хел? — упорствува Вайл.

Това е по-разбираемо. Хел често е предизвиквал Вайл, нищо чудно, че сега той иска да си изживее триумфа. На нас ни е все едно. Е, истина е, че Хел си беше лют, но пък се хвърляше в атака като Блюхер^[1] и винаги бе най-отпред. А войникът ги забелязва тия неща.

— Щом искаш, питай го — казва Бетке.

— Ама си вземи и превързочно пакетче! — подвиква подире му Тяден.

Само че всичко се развива другояче. Хел излиза от канцеларията тъкмо когато Вайл понечва да влезе. В ръката си държи някакви книжа и ги показва на Вайл.

— Вярно е — обръща се той към Макс.

Вайл заговорва. Щом стига до пагоните, Хел прави рязко движение. Вече си мислим, че патърдията ей сега ще започне, но за наша изненада ротният казва само:

— Имате право.

Сетне се обръща към Лудвиг и слага ръка на рамото му.

— Вие, Брайер, май няма да ме разберете, а? Редническа униформа, ето кое е важно сега. Останалото свърши.

Никой от нас не продумва. Това вече не е Хел, когото познаваме, който нощем патрулираше само с бастун и когото куршум не го ловеше: човекът пред нас едва се държи на краката си и едва говори.

Късно вечерта, когато вече спя, ме буди шепот:

— Ти бълнуваш — чувам гласа на Козоле.

— Факт — заявява Вили. — Ела и ти да видиш.

Двамата се надигат и излизат на двора. Тръгвам подире им. В канцеларията свети, вижда се какво става вътре. Хел седи на масата. Куртката му лежи пред него. Пагоните ги няма. Облякъл е редническа униформа. Подпрял е глава с ръце и — но това е просто невероятно… Правя още една крачка — Хел, Хел плаче!

— Ама че работа — прошепва Тяден.

— Да се махаме! — казва Козоле и сритва Тяден. Поразени се промъкваме обратно.

На заранта дочуваме, че някакъв майор от съседния полк се застрелял, като научил за бягството на кайзера.

Задава се Хел. Лицето му е сиво и недоспало. С тих глас дава необходимите нареждания. После си тръгва. Всички се чувствуваме отвратително. Последното, което имахме, ни е отнето. Ето че загубихме почва под нозете си.

— Направо все едно са ме предали — казва навъсен Козоле.

Взводът, който се строява и потегля на път, е съвсем различен от вчерашния. Погубена рота, изоставена армия. Шанцовите инструменти потракват на всяка крачка — монотонна мелодия: напразно… напразно…

Единствен Ледерхозе е весел като дрозд. Продава консерви и захар от американските си запаси.

На следващата вечер достигаме Германия. Сега, когато край нас вече не се говори на френски, полека-лека започваме наистина да вярваме, че е настъпил мир. През цялото време тайно в себе си очаквахме заповед: „Кръгом, връщай се в окопите!“, тъй като войникът е недоверчив към доброто и е по-хубаво от самото начало да очаква противното. Ала сега постепенно ни обзема лека треска.

Влизаме в голямо село. Над улицата висят няколко увехнали гирлянда. Навярно оттук са минавали толкова войски, че вече не си струва да се подготви нещо по-специално за последните. Затова ще трябва да се задоволим с избелялото „Добре дошли!“ на наквасените от дъжда плакати, небрежно обрамчени с хартиени дъбови листа. Хората едва вдигат очи, когато минаваме покрай тях, дотолкова са свикнали. За нас обаче пристигането тук е нещо ново и сме зажаднели за някоя друга любезна дума или поглед, макар да твърдим, че не ни е еня. Поне момичетата да се бяха наредили да ни махат. Тяден и Юп току се опитват да повикат някоя, но без успех. По всяка вероятност сме твърде мръсни. Най-накрая и двамата се отказват.

Само децата ни съпровождат. Улавят ни за ръка и подтичват редом с нас. Раздаваме им шоколад — колкото можем да заделим, понеже една част естествено ще трябва да занесем в къщи.

Адолф Бетке е взел на ръце малко момиченце. То подръпва мустаците му като юзди и се смее колкото му глас държи, защото Адолф прави гримаси. Ръчиците го пляскат по лицето. Той улавя едната и ми показва колко е мъничка. Детето се разплаква, когато Адолф спира да си криви лицето. Той се опитва да го успокои, но то се разплаква още по-силно и Адолф се принуждава да го пусне на земята.

— Както личи, станали сме същи плашила за децата — измърморва Козоле.

— Страх ги е от истинската окопна муцуна, вижда им се зловеща — обяснява Вили.

— Миришем на кръв, от това е — казва Лудвиг Брайер.

— Е, май ще трябва да се изкъпем — обажда се Юп. — Тогава на момичетата може и да им се прииска.

— Да, ако зависеше само от къпането — отговаря замислено Лудвиг.

Начумерени продължаваме пътя си. Другояче си представяхме завръщането в родината. След годините на фронта си мислехме, че ще ни очакват, а сега виждаме, че тук всеки е зает със себе си както преди. Животът не е спирал и продължава своя ход така, сякаш ние вече сме излишни. Разбира се, това село не е цялата Германия, но все пак ни задавя гняв, докосват ни сянка и странно предчувствие.

Талиги трополят покрай нас, каруцари подвикват, някои хора вдигат за миг очи и пак хукват подир своите мисли и грижи. Часовникът бие от камбанарията, а влажният вятър като куче сумти над главите ни. Само една старица с дълги панделки на бонето си неуморно обхожда редиците ни и с плах глас разпитва за някой си Ерхард Шмит.

Разквартируват ни в голям хамбар. Но въпреки дългия преход на никого не му се спи. Тръгваме по пивниците.

Там е доста оживено. Има мътно вино, тазгодишно, и чудесно на вкус. Здравата ни удря в краката. Толкова по-приятно ни е да си седим. Кълба тютюнев дим се носят из ниското помещение, а виното ухае на земя и слънце. Изваждаме си консервите, режем месото и го слагаме върху дебели филии, забучваме ножовете до нас в широките дървени маси и ядем. Петролната лампа сияе като майка над всички ни.

Вечер светът е по-красив. Не в окопите естествено, а в мирна обстановка. Днес следобед влязохме в селото гневни, но сега се развеселяваме. Малкият оркестър, който свири в ъгъла, мигом се попълва от наши хора. Сред нас има не само пианисти и виртуози на устна хармоника, а дори и един баварец с басова цитра. Към тях се присъединява и Вили Хомайер, който см измайсторява някакъв дяволски инструмент и с гръм и трясък блъска два капака от казани вместо чинели, тимпани и бончук.

Ала най-непривичното, което ни замайва главите по-силно от виното, са момичетата. Те са по-различни отколкото следобед, засмени и достъпни. Или тия са други? Момичета не сме виждали отдавна.

Отначало сме настървени, но и свити, много-много не се престрашаваме, защото на фронта сме забравили как да се държим с тях. Но ето че Фердинанд Козоле се завърта във валс с една снажна дяволица с мощна гръд — същински бруствер, който му служи за опора, и останалите го следват.

Сладкото тежко вино приятно звъни в главата, момичетата вихрено прелитат покрай нас, музиката свири, а в ъгъла сме насядали около Адолф Бетке.

— Ех, момчета — казва той, — утре или вдругиден сме си у дома. Момчета, момчета, жена ми… Десет месеца минаха…

Надвесвам се над масата и заговарям с Валентин Лаер, който следи момичетата с хладен и пренебрежителен поглед. До него седи някаква блондинка, обаче той почти не й обръща внимание. Докато се навеждам, нещо в куртката ми опира в ръба на масата. Попипвам го. Часовникът на Хайнрих Веслинг. Колко отдавна бе това…

Юп е докопал най-дебелата дама. Танцува с нея превит като питанка. Грамадната му лапа се е разположила върху мощния задник на момичето и свири на пиано по него. Влажната й уста се смее в лицето му и той все повече се разпалва. Накрая заситня към вратата за двора и изчезва.

Подир няколко минути излизам да си потърся закътано ъгълче, но в най-близкото вече стои потен подофицер с някакво момиче. Разтакавам се из градината и тъкмо се каня да почна, когато зад гърба ми нещо здравата изтрещява. Обръщам се и съглеждам Юп и дебеланата търкулнати на земята. Срутили са се заедно с градинската маса. Щом ме съзира, дебеланата изпръхтява и ми се изплезва. Юп фучи. На бърза ръка изчезвам зад храстите и настъпвам нечия ръка. Дяволска нощ…

— Сляп ли си бе, говедо? — изревава басов глас.

— Откъде да зная, че лежиш тук, теле такова? — отвръщам ядосано и най-сетне откривам спокойно кътче.

Хладен ветрец, приятен след пушека вътре, тъмни стрехи, беседки, тишина и кроткото шуртене, докато пикая. Алберт се появява и застава до мен. Луната лети. Изпущаме сребърни струйки.

— Ернст, братче, хубаво, а? — продумва Алберт.

Кимвам. Известно време гледаме луната.

— Свърши тая дивотия, а, Алберт?

— По дяволите, да, Ернст…

Зад нас нещо скърца и пука. От храсталака момичета надават високи, а после внезапно сподавени възклицания. Нощта е като буря, заредена с наелектризирани частици изригващ живот, които диво и трескаво се възпламеняват една от друга.

Някой простенва в градината. Отвръща му кикот. От тавана на плевнята слизат сенки. Двамина са застанали на стълбата. Сякаш побеснял, мъжът е заровил глава в полите на момичето и мънка нещо. Тя се смее с хриплив глас, който ни дращи по нервите като четка. Тръпки полазват по гърба ми. Колко близки са едното и другото: вчера и днес, смъртта и животът.

От тъмната градина се задава Тяден. Облян е в пот, но лицето му сияе.

— Момчета, сега отново разбирам, че съм жив — казва той и си закопчава куртката.

Заобикаляме къщата и се натъкваме на Вили Хомайер. Наклал е голям огън на нивата и е хвърлил в него няколко шепи плячкосани картофи. Кротко и мечтателно си седи сам-самичък пред огъня и чака картофите да се изпекат. До себе си е сложил американски консерви с котлети. Кучето клечи до него и го гледа в ръцете.

Треперливият пламък хвърля бакърени отблясъци върху червената му коса. От долните ливади се вдига мъгла. Звездите искрят. Присядаме до Вили и вадим картофите от огъня. Кожицата им е овъглена, но вътрешността е златистожълта и уханна. С две ръце грабим котлети, впиваме зъби в тях и въртим глави, сякаш свирим на устна хармоника. Пийваме и ракия от алуминиевите си канчета.

Колко ни се услаждат картофите! Не се ли завърта светът? Къде сме? Не седим ли пак на нивата край Торлокстен, след като цял ден сме изравяли картофи от миризливата пръст, няма ли зад нас червенобузи момичета в избелели сини поли и с кошници в ръце? О, огньове на юношеството! Белезникави талази се носеха над полето, огньовете пращяха, но иначе бе тихо, картофите бяха последното нещо, всичко друго бе вече събрано — останали са само земята, ясният въздух, лютивият бял и любим дим, последната есен. Лютивият дим, лютивата миризма на есента, огънят на юношеството… Талазите плуват, плуват и отплуват лицата на другарите, ние сме на път, войната е свършила, всичко удивително се прелива — огньовете се появяват отново, а с тях и есента, и животът.

— Ех, Вили, Вили…

— Страхотно, а? — вдига той очи, а шепите му са пълни с месо и картофи.

Ех ти, овньо, та аз си мислех за съвсем друго нещо.

Огънят е изгорял. Вили си обърсва ръцете в панталона и си сгъва ножа. В селото лаят кучета. Иначе е тихо. Няма вече снаряди. Няма го дрънченето на муниционните колони. Няма го дори и предпазливото поскърцване на санитарните коли. Нощ, в която умират много по-малко хора, отколкото когато да е през последните години.

Връщаме се в кръчмата. Но там вече не е толкова весело. Валентин си е съблякъл куртката и прави стойки на ръце. Момичетата ръкопляскат, обаче Валентин не се радва. Начумерен казва на Козоле:

— Някога бях добър артист, Фердинанд. А това тук не го бива даже за панаир. Цялото умение ми се изпари от костите. Изпълнението ми на висилка, какъв номер беше навремето! Пък сега имам ревматизъм…

— Е, ти се благодари, че кокалите ти са цели-целенички! — възкликва Козоле и тропва с юмрук по мазата. — Музика! Вили!

Хомайер с готовност почва да удря тимпаните и бончука. Отново настъпва оживление. Питам Юп как е било с дебеланата. Той надменно махва с ръка, все едно я отблъсква от себе си.

— Я виж ти! — казвам слисан. — Много бързо ти мина.

Юп прави гримаса.

— Мислех си, че ме обича, разбираш ли? Пък тя никаквицата след това ми поиска пари. А и така си ударих коляното в тая дяволска маса, че едва ходя.

Лудвиг Брайер седи притихнал и блед на масата. Всъщност той отдавна трябваше да си легне, но не иска. Ръката му заздравява, а и дизентерията му поотминава. Ала той е все така затворен и мрачен.

— Лудвиг — казва Тяден с натежал език, — що не идеш и ти в градината, туй е лек за всичко…

Лудвиг клати глава и внезапно пребледнява. Присядам до него.

— Нима изобщо не се радваш, че се прибираш у дома? — питам го.

Той става и излиза. Не го разбирам вече. По-късно откривам сам-самичък вън. Не го разпитвам. Мълчаливо се връщаме в кръчмата.

На вратата се натъкваме на Ледерхозе, който тъкмо се кани да изчезне с дебеланата. Юп се захилва злорадо:

— Тоя ще има да се чуди.

— Ами, тя ще се чуди — отвръща Вили. — Да не мислиш, че Артур ще й даде и грош?

Виното се лее по масата, лампата пуши, а полите на момичетата се развяват. Топла умора полъхва зад челото ми, всичко придобива меки очертания както понякога сигналните ракети в мъглата, главата ми бавно се обронва на плота… Нощта, мека и чудесна, бучи като бърз влак, поел към родината: скоро ще си бъдем у дома.