Ерих Мария Ремарк
Обратният път (31)

I

Земята мирише на март и теменужки. Изпод влажната шума се подават иглики. Виолетови проблясва браздите на нивите.

Вървим по горска пътека. Вили и Козоле отпред Валентин и аз — зад тях. За пръв път от доста време насам сме пак заедно. Сега се виждаме рядко.

Карл ни даде новата си кола за целия ден. Но сам той не дойде с нас, твърде е зает. От няколко месеца печели страшно много, защото марката пада, а това е изгодно за сделките му. Шофьорът му ни докара дотук.

— А ти с какво се занимаваш, Валентин? — питам аз.

— Обикалям панаирите — отговаря той. — Имам люлка с гондоли.

Поглеждам го учудено.

— Че откога?

— От сума ти време. Бившата ми партньорка отдавна ме заряза. Сега танцува фокстроти и танга в някакъв бар. Днес танците се търсят повече. Е, а стар спънат в краката войскар като мен не е достатъчно изискан за това.

— А с люлката поне изкарваш ли нещо?

Той махва с ръка.

— Я престани! Парите не ми стигат, за да живея, но са предостатъчно, за да умра! Пък и това вечно скитане! Ето, утре пак поемам. За Крефелд. Съвсем я закъсахме, Ернст! Къде се дяна Юп?

Свивам рамене.

— Изсели се. Както и Адолф. След това никакви не се обадиха.

— Ами Артур?

— Скоро ще стане милионер — отвръщам.

— Тоя си разбира от занаята — унило кимва Валентин.

Козоле поспира и се разкършва.

— Ех, момчета, хубаво нещо си е разходката. Само да не бях безработен.

— Не се ли надяваш скоро да си намериш работа? — пита Вили.

Фердинанд скептично клати глава.

— Няма да е лесно. Нали съм в черния списък. Не съм достатъчно кротък. Е, поне съм здрав. А засега цокам от Тяден. Той си живее като бъбрек в лой.

На една полянка се спираме. Вили изважда кутия цигари, която му е дал Карл. Лицето на Валентин се прояснява. Сядаме и запушваме.

Короните на дърветата тихо проскърцват. Чуруликат синигери. Слънцето вече е силно и грее. Вили здравата се прозява и се изтяга на шинела си. Козоле си стъкмява от мъх нещо като възглавница и също се изляга. Валентин седи замислено до буков дънер и съзерцава зелен бръмбар бегач.

Разглеждам близките ми лица и за миг всичко странно се залюлява… Ето ни отново заедно, както често преди… Малцина останахме… Но дали дори ние сме наистина заедно?

* * *

Внезапно Козоле наостря слух. От далечината долитат гласове. Младежки гласове. Навярно членове на туристическата организация „Прелетни птици“, които в този забулен в сребриста омара ден с лютни и ленти правят първия си излет. Нали преди войната и ние правехме такива излети — Лудвиг Брайер, Георг Рае и аз.

Облягам се назад и се замислям за тогавашното време; за вечерите край лагерния огън, за народните песни, китарите и тържествените нощи пред палатките. Това бе нашето юношество. През ония предвоенни години в романтиката на организацията живееше въодушевлението от ново, свободно бъдеще; то пламтя още известно време в окопите, а през 1917-а рухна в ужаса на битките с мощна техника.

Гласовете приближават. Подпирам се на ръце и вдигам глава, за да погледам върволицата на туристите. Странно — преди няколко години и ние бяхме като тях, а сега те изглеждат като съвсем ново поколение, поколение след нас, което може да подеме онова, от което ние бяхме принудени да се откажем.

Дочуват се възгласи. Цял порой гласове, едва ли не хор. А после един отделен глас, неясен, все още неразбираем. Чупят се съчки, земята глухо ехти от множество стъпки. Отново възглас. И отново стъпки, чупене на съчки, тишина. А сетне ясна и отчетлива заповед:

— Отдясно настъпваща кавалерия! По отделения, лявото рамо напред, ходом марш!

Козоле скача. Аз също. Споглеждаме се. Да не ни поднася някое привидение? Какво значи това?

Но ето че те вече притичват иззад отсрещните храсти, хукват към края на гората, залягат.

— Прицел: четиристотин! — извиква заповедният глас отпреди. — Огън!

Разнася се пукот и трясък. Дълга верига от петнайсет-седемнайсетгодишни юноши са залегнали накрай гората. Всички са с винтяги и препасани с кожени колани вместо поясоци. Облечени са еднакво: сиви куртки, партенки и кепета със значки — униформеността е подчертана умишлено. Всеки си има тояжка с железен връх, с която удря по дърветата, за да имитира стрелба с пушка.

Под военните кепета обаче се подават червенобузи детски лица. Съсредоточено и възбудено следят настъпващата отдясно кавалерия. Не забелязват нежната магия на теменужките под кафявата шума, нито виолетовата омара на възраждането над нивята, нито пухкавата козина на зайчето, което подрипва през браздите. Не, заека го забелязват — но само се прицелват с тоягите си в него и тракането по дърветата още повече се засилва. Зад тях е застанал як мъж с малко коремче, също с винтяга и партенки, и им дава енергични заповеди.

— Стреляй по-спокойно! Прицел: двеста!

Мъжът държи бинокъл и наблюдава врага.

— Господи боже мой! — изричам потресен.

Козоле, се е съвзел от смайването.

— Дявол да го вземе, що за идиотщина! — изругава той разярен.

Но думите му се посрещат зле. Командирът, към когото се присъединяват още двама, мята гръм и мълнии. Мекият пролетен въздух направо бучи от цветисти възклицания:

— Я си свивайте устата, кръшкачи! Врагове на отечеството! Мухльовци, предателска сган!

Момчетата усърдно пригласят. Един от тях размахва слабо юмруче и крещи с ясен глас:

— Май ще се наложи да ви подберем, а?

— Страхливци! — намесва се втори.

— Пацифисти! — крясва трети.

— Докато не пречукаме всички болшевики, Германия няма да види свобода! — извиква на един дъх заучената фраза четвърти.

— Браво! — Командирът го потупва по рамото и пристъпя напред. — Прогонете ги, момчета!

В този миг Вили се събужда. Досега е спал. В това отношение все още си е стар войскар, изтегне ли се, на часа заспива.

Той се изправя. Командирът тутакси се спира. Вили се оглежда наоколо с ококорени очи и избухва в смях.

— Тук да няма маскарад? — пита той. После схваща ситуацията. — Точно така — изръмжава Вили на командира, — ей богу, само вие ни липсвахте! И то отдавна! Да, да, отечеството, то да не ви е бащиния, а? Всички останали са предатели, а? Чудна работа, че тогава три четвърти от германската армия са били предатели! Беж да ви няма, таласъми такива! Не може ли да оставите момчетата да поживеят някоя друга година без тия неща!

Командирът оттегля армията си. Но разходката ни в гората е отровена. Тръгваме към селото. Зад нас звучи ритмично и отривисто:

— Фронт, ура! Фронт, ура!

— Фронт, ура… — Вили се хваща за главата. — Само да го бяхме казали на някой редник в окопите!

— Да — казва ядосан Козоле. — Ей така всичко започва отначало.

Преди селото откриваме малка пивница с градина, в която са изкарали няколко маси. Макар че след час Валентин трябва да бъде при люлките си, сядаме набързо, за да използуваме времето — кой знае кога пак ще се съберем.

Бледа вечерна заря обагря небето. Мислите ми неволно се връщат към сцената в гората.

— Боже мой, Вили — казвам му, — та всички ние още сме живи и едва сме се измъкнали… А вече има хора, които се занимават с такива неща! Как е възможно?

— Всякога ще ги има — отвръща Вили необичайно сериозно и замислено. — Но нали има и такива като нас. А като нас разсъждават сума ти хора. Повечето, повярвайте. Откакто… Е, нали знаете, откакто Лудвиг и Алберт… Какви ли не мисли ми минаха през главата и според мен всеки може да върши нещо, дори да има тиква вместо глава. Другата седмица ваканцията ми свършва и пак ще трябва да се върна в селското училище. Направо се радвам. Ще науча момчетата кое е истинското им отечество: родината, а не някаква политическа партия. Тяхната родина са дърветата, нивите, земята, а не високопарните лозунги. Дълго умувах и реших, че сме достатъчно възрастни, за да си поставим някаква задача. Ето я моята. Не е голяма, признавам. Но на мен ми стига. Пък и аз не съм Гьоте.

Кимвам и дълго го гледам. Сетне си тръгваме.

Шофьорът ни чака. Автомобилът тихо се плъзга през спускащия се полека здрач.

Наближаваме града и първите светлини вече пламват, когато към скърцането и виенето на гумите се примесва протяжен дрезгав, гърлен звук — във вечерното небе към изток се носи клин — ято диви гъски.

Споглеждаме се. Козоле понечва да каже нещо, ала замълчава. Всички си мислим за едно и също.

Градът ни пресреща с улици и шум. Валентин слиза пръв. После Вили. После Козоле.