Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Обратният път | |
Der Weg zurück | |
Автор | Ерих Мария Ремарк |
---|---|
Първо издание | Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г.[1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
Сюжет
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
I
Ротата крачи бавно; уморени сме, пък и сред нас има ранени. Ето защо групата ни полека-лека изостава. Местността е хълмиста и когато шосето възлиза, от едната страна се вижда остатъкът от нашите изтеглящи се войски, а от другата — плътните, безкрайни вериги, които ни следват. Това са американци. Като широка река колоните им се провират напред между редиците дървета, а над тях пробягва неспокойното блещукане на оръжията. Околовръст са притихналите поля, а върхарите в есенна премяна стърчат сериозни и безучастни над напиращата стихия.
Пренощувахме в едно малко селце. Зад къщите, в които спахме, тече поток, обрасъл с върби. По брега му се точи тясна пътека. Вървим по нея един подир друг, в дълга колона. Козоле е пръв. Волф, ротното куче, подтичва редом с него и души торбата му с хляб.
Ненадейно на кръстопътя, където пътеката излиза на главното шосе, Фердинанд отскача назад.
— Внимание!
В следващия миг вдигаме пушки и се разпръсваме. Козоле е залегнал в канавката, готов за стрелба, Юп и Троске се озъртат, снишени зад бъзов храст, Вили Хомайер издърпва гранатите от поясока си, дори ранените са готови за бой.
По шосето се задават американци. Те се смеят и бъбрят помежду си. Това е челният отряд, който ни е настигнал.
Единствен Адолф Бетке е останал на крака. Той спокойно напуска прикритието и излиза на шосето. Козоле се изправя. Ние, останалите, също се опомняме и объркани и смутени си оправяме поясоците и ремъците на пушките — та нали от няколко дни вече няма война.
Американците се стъписват, като ни виждат. Разговорът им секва. Приближават се бавно. Ние се оттегляме към някакъв хамбар, за да си прикрием тила, и изчакваме. Ранените вземаме в средата. След минута мълчание върлинест американец се отделя от групата и ни махва.
— Здравей, камарад!
Адолф Бетке също вдига ръка.
— Камарад!
Напрежението отслабва. Американците идват до нас. Миг по-късно ни обкръжават. Досега сме ги виждали тъй отблизо само пленени или мъртви.
Странен момент. Мълчаливо ги оглеждаме. Оградили са ни в полукръг, само високи, яки мъже, веднага им личи, че са се хранили до насита. Всичките са млади — нито един от тях не е горе-долу на годините на Адолф Бетке или на Фердинанд Козоле, а те далеч не са най-възрастните сред нас. Но и нито един не е на годините на Алберт Троске или Карл Брьогер, а те пък не са най-младите сред нас.
Носят нови униформи и нови шинели; обущата им са непромокаеми и по мярка; оръжието им е добро, а джобовете — пълни с боеприпаси. Всички са свежи и непохабени.
В сравнение с тия хора сме същинска банда разбойници. Униформите ни са избелели от калта на годините, от дъждовете на Аргоните, от варовика на Шампан, от блатата на Фландрия; шинелите — прокъсани от осколки и шрапнели, закърпени с груби бодове, вкоравени от глина, а тук-там и от кръв; ботушите — разкривени, оръжието — очукано, боеприпасите — почти на привършване; всички сме еднакво кални, еднакво подивели, еднакво уморени. Войната е преминала през нас като парен валяк.
* * *
Пристигат нови и нови части. Наоколо е пълно с любопитни. Ние все още стоим в ъгъла, скупчени около нашите ранени — не защото се боим, а защото сме едно цяло. Американците се побутват и сочат старите ни овехтели вещи. Един предлага на Брайер парче бял хляб, но той не го взема, макар в очите му да се чете глад.
Внезапно някой със сподавено възклицание показва превръзките на нашите ранени. Те са от крепова хартия, омотани с канап. Всички поглеждат натам, после се отдръпват и си зашепнат. На приветливите им лица се изписва съчувствие, тъй като виждат, че нямаме дори марля.
Мъжът, който одеве ни подвикна, слага ръка на рамото на Бетке.
— Германци добри войник — казва той. — Смели войник…
Останалите усърдно кимат.
Не отговаряме, понеже в момента нямаме сили да отговорим. Последните седмици здравата ни съсипаха. Безспирно ни хвърляха в огъня и нахалост губехме хора; но ние не разпитвахме много-много, а вършехме всичко, както го бяхме вършили през цялото време, и накрая от двеста души ротата ни се стопи на трийсет и двама. Така се и измъкнахме, без да се замисляме и без да чувствуваме друго, освен че сме изпълнили онова, което ни е било възложено.
Сега обаче, под съчувствените погледи на американците, проумяваме колко безсмислено е било накрая всичко. Видът на техните безкрайни, прекрасно въоръжени колони ни показва срещу какво отчайващо надмощие от хора и техника сме устояли.
Прехапваме устни и се споглеждаме. Бетке си издърпва рамото изпод ръката на американеца, Козоле се взира пред себе си, Лудвиг Брайер вдига глава — стисваме по-здраво пушките, мускулите ни се изопват, погледите стават по-сурови и не се свеждат, отново виждаме местността, от която идем, лицата ни се сковават от вълнение и като гореща вълна през нас още веднъж преминава всичко, което сме извършили, което сме изстрадали, всичко, което сме оставили зад гърба си.
Не знаем какво става с нас, но ако в този миг се изплъзне една остра дума, тя ще ни стегне, щем не щем ще се втурнем напред и ще изригнем диви и задъхани, полудели и погубени и ще се бием — въпреки всичко ще се бием…
* * *
Набит сержант със сгорещено лице се провира към нас. Той залива Козоле, който е най-близо до него, с порой немски думи. Фердинанд се стряска изненадан.
— Ама тоя говори досущ като нас — обръща се той удивен към Бетке. — Какво ще речеш, а?
Мъжът говори дори по-добре и по-гладко от Козоле. Разправя, че преди войната бил в Дрезден и там имал много приятели.
— В Дрезден ли? — пита Козоле още по-стъписан. — И аз съм бил две години там…
Сержантът се усмихва, сякаш това е някакво отличие. Назовава улицата, където е живял.
— Няма и пет минути път от нас — заявява вече развълнуван Козоле. — Че как тъй не сме се срещнали? Случайно да познавате вдовицата Пол, на ъгъла на Йоханисгасе? Една такава дебелана с черни коси? Хазяйката ми.
Сержантът не познава вдовицата, затова пък е близък с финансовия инспектор Цандер, за когото на свой ред Козоле не може да се сети. Обаче и двамата си спомнят за Елба и за двореца и се гледат със сияещи очи, все едно са стари приятели. Фердинанд тупва сержанта по рамото.
— Ех, братле, пердаши немски като нищо, пък бил и в Дрезден! Кажи, човече, за какво я водихме тая война двамата?
Сержантът се смее, и той не знае. Изважда пакетче цигари и го подава на Козоле. Той бързо го грабва, защото за хубава цигара всеки от нас и душа ще даде. Нашите са само от букова шума и сено, и то в най-добрия случай. Валентин Лаер твърди, че обикновено ги правели от морска трева и изсушен конски тор, а Валентин е познавач.
Козоле с наслада изпуска дима. Ние жадно душим. Лаер пребледнява. Ноздрите му потръпват.
— Дай да дръпна веднъж — примолва се той на Фердинанд.
Ала докато вземе цигарата, друг американец му протяга пакет тютюн „Вирджиния“. Валентин го поглежда недоверчиво. Сетне взема пакета и го помирисва. Лицето му се озарява от блаженство. Колебливо връща тютюна. Обаче американецът махва с ръка и настойчиво сочи кокардата на Валентиновата фуражка, която се подава от торбата му.
Валентин не го разбира.
— Иска да замени тютюна за кокардата — обяснява сержантът от Дрезден.
Това Лаер съвсем не го разбира. Първокачествен тютюн за тенекиена кокарда, тоя трябва да е чалнат. Валентин не би отстъпил пакетчето, дори на часа да го направеха подофицер или лейтенант. Предлага на американеца цялата фуражка и с треперещи ръце жадно си натъпква първата лула.
Сега вече проумяваме каква е работата: американците искат да разменят. Личи си, че воюват отскоро, все още събират сувенири: пагони, кокарди, токи, ордени, войнишки копчета. А ние пък се сдобиваме със сапун, цигари, шоколад и консерви. За кучето искат да ни дадат и шепа пари отгоре, но каквото и да ни предлагат, Волф си остава при нас.
И на ранените им провървя. Някакъв американец с толкова злато в устата, че ченето му лъщи като калайджийница, поисква парчета от кървави превръзки, за да докаже в къщи, че действително са били хартиени. За тях предлага първокачествени бисквити, а най-важното — и куп превръзки. Грижливо и предоволно намества парцалчетата в портфейла си, най-вече това на Лудвиг Брайер, нали е с лейтенантска кръв! Накара Лудвиг да напише върху него с молив селото, името и частта си, та да може всеки в Америка да види, че няма шашма. Отначало Лудвиг се опъваше, но Вайл го предума, понеже имаме крещяща нужда от хубави превръзки. А и бисквитите направо са спасение за неговата дизентерия.
Най-големия удар обаче прави Артур Ледерхозе. Той домъква сандък с ордени, който е намерил в изоставена канцелария. Един американец, досущ смачкан като него, със същото лимоненожълто лице, иска да получи целия сандък наведнъж. Но Ледерхозе, присвил очи, само го измерва с дълъг, пренебрежителен поглед. Американецът, също така несмутим и привидно безобиден, издържа на погледа. Отведнъж двамата си заприличват като братя. Над войната и смъртта тук неочаквано изниква нещо, устояло на всичко: търговският дух.
Противникът на Ледерхозе скоро разбира, че нищо няма да постигне, защото Артур не можеш го изигра: за него търговията на дребно е къде по-изгодна. Ледерхозе разменя, докато сандъкът се изпразни. До него лека-полека се натрупва камара от разни неща, даже масло, коприна, яйца и бельо, тъй че накрая Ледерхозе заприличва на дюкян за колониални стоки, стъпил на два криви крака.
* * *
Потегляме. Американците подвикват подире ни и ни махат. Най-неуморен е сержантът. Дори Козоле се трогва, доколкото това е възможно за стар войник. Изсумтява няколко звука за сбогом и махва; обаче жестът му изглежда по-скоро заканителен. После се обръща към Бетке.
— Напълно свестни момчета, а?
Адолф кимва. Мълчаливо продължаваме пътя си. Фердинанд се оклюмва. Размишлява. Не му се случва често, но пипне ли го, заинатява се и дълго си блъска главата. Сержантът от Дрезден не му излиза от ума. Хората по селата ни изпращат с втренчени погледи. В един кантон на прозореца има цветя. Жена с налети гърди кърми дете. Облечена е в синя рокля. Кучета лаят по нас. Волф им отвръща. На пътя петел покрива кокошка. Пушим, без да мислим.
* * *
Крачим, крачим. Зоната на полевите лазарети. Зоната на интендантските служби. Голям парк с чинари. Под дърветата — носилки и ранени. Листата капят и ги покриват с пурпур и злато.
Лазарет за обгазени. Тежки случаи, които не могат да се евакуират. Сини, восъчни, зелени лица, безжизнени очи, разядени от киселината, хъркащи, задушаващи се смъртници. Всички искат да се махнат оттук, боят се да не попаднат в плен. Сякаш не е все едно къде ще умрат.
Опитваме се да ги утешим, като им казваме, че и американците ще ги хранят по-добре. Ала те не ни изслушват, а неспирно викат да ги вземем с нас.
Виковете им са ужасяващи. Бледите лица изглеждат тъй нереални в кристалния въздух тук на открито. Но най-страшни са брадите. Те като че ли са отделени от лицата, твърди, своенравни, избуяли около челюстите като чер гъбен налеп, който се разраства, колкото по̀ отпадат болните.
Някои от тежко ранените като деца протягат мършавите си посивели ръце.
— Вземете ме с вас, другари — умоляват ни те. — Вземете ме с вас, другари!
В очните им кухини вече се спотайват дълбоки, чужди сенки, от които зениците се мъчат да изплуват като удавници. Други са притихнали, следват ни само с погледи, докъдето могат.
Полека-лека виковете заглъхват. Шосетата бавно остават зад гърба ни. Мъкнем сума багаж, понеже все пак трябва да занесем нещо у дома. От небето са надвиснали облаци. Следобед слънцето се показва и брезите, останали почти без листа, се оглеждат в дъждовните локви на пътя. Лека синкава омара се е вплела в клоните.
Крача с раница на рамо, навел глава и гледам в бистрите дъждовни локви край шосето отражението на светлите копринени дървета; и в това случайно огледало то е по-ярко отколкото в действителност. Обрамчено от кафява земя, там лежат късче небе, дървета, дълбочина и ведрина, и аз внезапно изтръпвам. За пръв път от доста време отново чувствувам, че нещо е красиво, че ей това тук просто е красиво, красиво и чисто, това отражение в локвата пред мен — и от този трепет сърцето ми ще изскочи, за миг всичко изчезва и за пръв път усещам мира, виждам мира, изцяло възприемам мира. Отслабва натискът, който досега не ме е пускал от клещите си, нещо непознато, ново литва; гайка, бяла чайка, мир, трепетен хоризонт, трепетно очакване, първи поглед, предчувствие, надежда, нещо набъбва, иде: мир.
Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно…
Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувствува изцяло колко страда другият.