Ерих Мария Ремарк
Обратният път (27)

IV

Тяден празнува сватбата си с конската касапница. Магазинът е прераснал в същинска златна мина и чувствата на Тяден към Марихен са се усилили в същата степен.

Сутринта младоженците се отправят на венчавка с черен лакиран файтон, тапициран с бяла коприна, естествено с впряг от четири коня — както подобава на предприятие, преживяващо от коне. Вили и Козоле са определени за свидетели. За този тържествен случай Вили си купи чифт бели ръкавици от естествен памук. Това му струва доста усилия. Най-напред Карл трябваше да набави половин дузина купони, а после се започна търсенето, продължило два дни, тъй като в нито един магазин нямаше размера на Вили. Обаче усилията не отидоха на вятъра. Белите като вар торби, които в крайна сметка докопа, поразително подхождат на отново боядисания жакет. Тяден е с фрак, Марихен — с булчинска рокля с шлейф и миртов венец.

Току пред тръгването за общината става инцидент. Пристига Козоле, съзира Тяден във фрак и си припада от смях. Едва що-годе се е освестил, пак хвърля поглед встрани, където щръкналите уши на Тяден блестят над високата яка, и започва наново. Нищо не помага, той и насред църквата ще прихне и ще провали цялата венчавка, ето защо в последния момент се налага да го заместя като свидетел.

Конската касапница е празнично украсена. На входа има цветя и брезички, дори в кланицата има гирлянда от елхови клонки, на която Вили под бурни овации прикрепя надписа „Добре дошли!“

Иска ли питане — на трапезата няма нито къс конско месо. В чиниите вдига пара първокачествено свинско, а отпреде ни е сложено блюдо с огромно парче телешко печено, нарязано на филии.

След телешкото Тяден сваля фрака и маха якичката. Това дава възможност на Козоле да набива по-стабилно — досега не смееше да погледне встрани, защото бе изложен на опасността да се задави от смях. Всички следваме примера на Тяден и ето че става по-уютно.

Следобед тъстът прочита документ, който прави Тяден съсобственик на касапницата. Поздравяваме го, а Вили внимателно внася с белите си ръкавици нашия сватбен подарък: месингова табличка с комплект от дванайсет ракиени чаши от шлифован кристал. Освен тях — три бутилки коняк от запасите на Карл.

Вечерта за малко идва Лудвиг. По настоятелна молба на Тяден той се появява униформен, понеже Тяден държи да покаже на близките си, че има за приятел истински лейтенант. Но Лудвиг скоро си тръгва. Ние седим, докато на масата останат само кокали и празни бутилки.

* * *

Когато най-сетне излизаме на улицата, вече е полунощ. Алберт предлага да идем в кафене „Грегер“.

— Та то отдавна е затворено — казва Вили.

— Може да влезем през задния вход — упорствува Алберт. — Карл знае откъде.

Никой от нас няма кой знае какво желание да ходи там, но Алберт толкова настоява, че най-накрая отстъпваме. Това ме озадачава, понеже друг път все той пръв иска да се прибере.

Макар че отвън кафенето е тъмно и тихо, когато влизаме откъм двора, озоваваме се сред страхотно веселие. „Грегер“ е заведението на черноборсаджиите; тук гуляите почти всяка нощ продължават до зори. Част от залата е разделена на малки сепарета с червени плюшени завеси. Това е винарната. Повечето завеси са спуснати. Отвътре се дочуват врясъци и смях. Вили се ухилва до уши.

— Частният бардак на Грегер!

Сядаме доста напред. Кафенето е пълно. Вдясно са масите на курвите. Където вирее търговията, там процъфтява и радостта от живота. Ето защо тук и дванайсет жени не са в излишък. Обаче те си имат конкуренция. Карл ни показва госпожа Никел, пищно чернокосо женище. Мъжът й е дребен черноборсаджия, който без нея би умрял от глад. Затова тя му помага, като обикновено предварително преговаря с търговските му партньори — по един час насаме в жилището си.

По всички маси цари възбудена суетня, шушукане, шепот, съскане и врява. Мъже с английски костюми и нови шапки биват придърпвани по ъглите от други с куртки без яки, от джобовете тайнствено се вадят пакетчета с мостри, проверяват се, връщат се, пак се предлагат. Изникват тефтери, движат се моливи, сегиз-тогиз някой се втурва към телефона или навън, а въздухът направо жужи: вагони, килограми, масло, херинга, сланина, долари, гулдени, имена и цифри.

Досами нас се водят изключително разпалени дебати за вагон въглища. Но Карл пренебрежително махва с ръка.

— Всичко това е въздух под налягане. Единият подочул нещичко, вторият го разгласява на друг, третия заинтригува четвърти, търчат насам-натам и се правят на важни, а от цялата работа надали ще изскочи заек. Тия са само дребни риби, на които им се ще да пипнат някоя комисиона. Истинските царе на черната борса си вършат сделките най-много с един-двама посредници, които познават. Ей оня дебелак отсреща вчера купи два вагона яйца в Полша. Уж заминават за Холандия, а по пътя ще ги декларират иначе и ще се върнат като пресни холандски яйца на тройна цена. Онези отпред търгуват с кокаин и, разбира се, печелят колосални суми. Вляво е Дидерихс, той търгува само със сланина. И то е много доходно.

— Заради тия свине ни стържат червата — ръмжи Вили.

— И без тях ще е така — отвръща Карл. — Миналата седмица държавата продаде десет качета масло, защото беше напълно развалено от дългото стоене. И с житото е тъй. Наскоро Барчер успя да купи на безценица няколко коли държавно жито, понеже било подгизнало и гъбясало в някакъв порутен склад.

— Как се казва той? — пита Алберт.

— Барчер. Юлиус Барчер.

— Често ли идва тук?

— Така мисля — казва Карл. — Да не се каниш да търгуваш с него?

Алберт клати глава.

— Има ли пари?

— С лопата да ги ринеш — отвръща Карл с известна доза уважение.

— Я вижте, пристига Артур! — възкликва Вили през смях.

На задния вход изниква яркожълтата мушама. Неколцина стават и се втурват към Ледерхозе. Той ги разбутва, снизходително поздравява тоя-оня и се разхожда между масите като генерал. С учудване забелязвам колко сурово, неприятно изражение е придобило лицето му, изражение, което се запазва дори като се усмихва.

Поздравява ни доста отвисоко.

— Седни, Артур — подхилва се Вили.

Ледерхозе се колебае, ала не може да устои на изкушението да ни покаже каква важна клечка е тук в своето царство.

— Само за миг — казва той и сяда на стола на Алберт, който в момента кръстосва заведението, сякаш търси някого.

Понечвам да тръгна подире му, но се отказвам, защото решавам, че просто му се ходи по нужда. Ледерхозе поръчва ракия и започва преговори за десет хиляди чифта войнишки ботуши и двайсет вагона вторични суровини с някакъв мъж, чиито пръсти целите блестят от диаманти. От време на време Артур с по едно око проверява дали и ние слушаме разговора.

А Алберт върви покрай сепаретата. Някой му е разказал нещо, което не може да повярва и което все пак не му дава мира целия ден. Когато надниква през процепа на предпоследното сепаре, сякаш огромна брадва се стоварва върху му. За секунда се олюлява, сетне отдръпва завесата.

На масата има чаши с шампанско, до тях — букет рози, покривката е изкривена и полусвлечена на пода. В креслото зад масата се е сгушила русокоса особа. Роклята й е смъкната, косата разчорлена, гърдите й все още разголени. Момичето седи гърбом към Алберт, тананика си някакъв шлагер и се реше пред малко огледало.

— Люси — дрезгаво изрича Алберт.

Тя се обръща стреснато и се вторачва в него като в призрак. Прави отчаян опит да се усмихне, но гримасата замира на лицето й, щом забелязва, че Алберт е приковал поглед в голите й гърди. Вече няма как да излъже. Страхливо се скрива зад креслото.

— Алберт… не съм виновна… — мънка тя. — Той… той беше… — И изведнъж се разбъбря като кречетало: — Той ме напи, Алберт, аз изобщо не исках, наливаше ми все повече и повече, нищо не си спомням кълна ти се…

Алберт не отговаря.

— Но какво става тук? — пита някой зад гърба му.

Барчер се е върнал от клозета и се полюлява на пети пред Алберт. После издухва дима от пурата си в лицето му.

— Малко муфта, а? Марш, да те няма!

За миг Алберт стои пред него като зашеметен. С неимоверна яснота в мозъка му се запечатват закръгленият корем, каретата на кафявия костюм, златният ланец и широкото червендалесто лице на другия.

В същия момент Вили случайно вдига поглед, тутакси скача, поваля неколцина и тичешком прекосява заведението. Но е твърде късно. Докато стигне, Алберт вече е извадил револвера си и стреля. Хукваме натам.

Барчер е опитал да се прикрие със стола, ала е успял да го вдигне само до очите си. А куршумът на Алберт се е забил на два сантиметра по-горе, в челото. Алберт почти не се е прицелил; винаги е бил най-добрият стрелец на ротата, а и с този револвер си служи от години.

Барчер се строполява на пода. Нозете му потреперват. Изстрелът е бил смъртоносен. Момичето врещи.

— Бягайте! — крясва Вили, докато държи в шах напиращите посетители.

Повличаме Алберт, който стои неподвижно и се взира в момичето; през двора, през улицата, зад ъгъл, втори, на някакъв тъмен площад, където има два мебелни фургона. Вили ни догонва.

— Моментално трябва да изчезнеш, още тази нощ! — казва той запъхтян.

Алберт го поглежда така, сякаш едва сега се събужда. После ни отблъсква.

— Остави, Вили — отговаря той мудно. — Зная как да постъпя.

— Да не си мръднал? — озъбва се Козоле.

Алберт се олюлява. Подхващаме го, но той пак ни отблъсква.

— Не, Фердинанд — тихо казва той, сякаш е много уморен. — Кажеш ли „а“, трябва да кажеш и „бе“. — И бавно се запътва към улицата.

Вили хуква подире му и го увещава. Алберт само клати глава и свива по Мюленщрасе. Вили го следва.

— Трябва да го възпрем насила! — вика Козоле. — Ще вземе да иде в полицията!

— Според мен е безполезно — изрича съкрушен Карл. — Познавам Алберт.

— Но от това оня няма да се съживи! — крясва Фердинанд. — Каква полза има? Алберт трябва да се махне оттук!

Насядали сме мълчаливо и чакаме Вили.

— Как можа да го направи? — пита Козоле след някое време.

— Много беше хлътнал по момичето — казвам аз.

Вили се връща сам. Козоле скача.

— Избяга ли?

Вили извръща глава.

— Отиде в полицията. Нищо не успях да направя. Насмалко да стреля и в мен, като се опитах да го отведа.

— По дяволите! — Козоле захлупва глава върху ока на фургона.

Вили се отпуска в тревата. Карл и аз се облягаме на колата.

Козоле, Фердинанд Козоле хлипа като малко дете.