Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Обратният път | |
Der Weg zurück | |
Автор | Ерих Мария Ремарк |
---|---|
Първо издание | Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г.[1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
Сюжет
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
III
Адолф Бетке е продал къщата си и се е преселил в града.
След като пак приел жена си, известно време всичко вървяло добре. Той си вършел работата, тя своята и изглеждало тъй, сякаш нещата отново ще потръгнат.
Но из селото започнали да шушукат. Вечер, щом жена му минела по улицата, подвиквали зад гърба й; като я срещнели, хлапаци нахално и се смеели в лицето; жените с изразителен жест си отдръпвали полите от нея. Тя нищо не казвала на Адолф, ала чезнела и с всеки изминал ден все повече бледнеела.
И с Адолф било горе-долу същото. Влезел ли в кръчма, разговорът замирал; идел ли на гости, посрещало го смутено мълчание; полека-лека другите взели да се престрашават и да задават двусмислени въпроси; на пияна глава се подхвърляли дебелашки намеци, зад гърба му често избухвал язвителен смях. Не знаел как да постъпи — от къде на къде ще дава обяснения на цялото село за нещо, което било само негова работа и което дори пасторът не проумявал, а недоволно го поглеждал изпод златните рамки на очилата си, щом минел покрай него. Адолф се измъчвал, но и той не разговарял с жена си за това.
Така поживели известно време един до друг, докато една неделна вечер шайката добила още по-голям кураж и подвикнала нещо на жена му в присъствието на Адолф. Адолф кипнал. Ала тя сложила ръка на рамото му.
— Недей, толкова често го правят, че даже вече не ги чувам.
— Често ли?
Отведнъж Адолф проумял защо жена му е тъй тиха. Разярен се спуснал да улови някого от гамените, но те изчезнали зад стената от гърбове на другарите си.
Двамата се прибрали и мълчаливо си легнали. Адолф се взирал пред себе си. Внезапно дочул тих, сподавен звук. Жена му плачела под завивката. Навярно често лежала така, докато той спял.
— Успокой се, Мари — тихо казал той, — ако ще всички да приказват.
Ала тя продължила да плаче. Адолф се чувствувал безпомощен и самотен. Мракът враждебно се спотайвал зад прозорците, а дърветата шумолели като стари клюкарки. Предпазливо сложил ръка на рамото на жена си. Тя извърнала към него обляно в сълзи лице.
— Адолф, по-добре да си ида, тогава ще престанат…
После станала, свещта все още горяла, огромна, сянката й се залюляла из стаята, плъзнала се по стените, а в сравнение с нея жената изглеждала дребна и слаба на мъждукащата светлина. Приседнала на крайчеца на леглото и посегнала към чорапите и блузата си. Неестествена и огромна, сянката посегнала заедно с нея. Като безмълвна орис, която, гротескна и разкривена, с язвителен кикот се е вмъкнала през прозорците от дебнещата тъма, сянката повтаряла всичките й движения — сякаш всеки миг щяла да се нахвърли върху плячката си и да я отмъкне във фучащия мрак.
Адолф скочил и дръпнал белите муселинени завеси, като че ли така можел да отдели ниската стая от нощта, която със стръвни очи на кукумявка се взирала през черните правоъгълни дупки.
Жена му си била надянала чорапите и тъкмо посегнала към корсажа, когато Адолф застанал до нея.
— Но, Мар…
Тя вдигнала поглед и отпуснала ръце. Корсажът паднал на пода. Адолф видял мъката в очите й, мъката на клета твар, на бито животно, цялата безутешна мъка на онези, които не могат да се съпротивляват. Прегърнал жена си. Колко мека и топла била, как само са могли да я замерят с камъни, мигар двамата нямали добро желание да забравят всичко? Защо я гонели и преследвали тъй безмилостно? Притеглил я към себе си, тя не устояла, обвила с ръце врата му и сложила глава на гърдите му. Така стояли двамата, зъзнели в нощниците си, всеки чувствувал близостта на другия и искал да намери избавление в неговата топлина, после се свили на крайчеца на леглото и почти не продумвали, а когато сенките отново затрептели на отсрещната стена, понеже фитилът на свещта се изкривил и пламъкът вече угасвал, Адолф нежно притеглил жена си да си легнат, което означавало: ще останем заедно, ще се опитаме да започнем отначало, и казал:
— Ще се махнем оттук, Мари.
Това бил единственият изход.
— Да, Адолф, да се махнем!
Тя се хвърлила на врата му и едва сега заплакала с глас. Той я притискал и все повтарял:
— Утре ще потърсим купувач… Още утре.
И във вихъра на намерения, надежда, ярост и тъга Адолф я обладал, отчаянието се превърнало в жар и жена му занемяла, плачът й стихнал както при децата, докато най-сетне замрял в отмала и кротко дишане.
Свещта угаснала, сенките изчезнали, жена му спяла, а Адолф още дълго лежал буден и размишлявал. Късно през нощта жена му се събудила и усетила, че все още е с чорапите, които обула, когато искала да си иде. Тя ги свалила, изпънала ги и ги сложила на стола до леглото.
Два дни по-късно Адолф Бетке продал къщата и работилницата. Скоро след това намерил жилище в града. Натоварили мебелите. Наложило се кучето да оставят на село. Най-тежка обаче била раздялата с градината. Не му било лесно да тръгне ей така, пък и не знаел какво ще излезе от всичко. А жена му била смирена и тиха.
* * *
Къщата в града е влажна и тъмна, перилата на стълбището — мръсни и пропити с миризмата на пералня, въздухът — спарен от съседска омраза и непроветрени стаи. Работа има малко, затова пък много време за размисъл. И на двамата не им е радостно на душата. Като че ли всичко ги е сподирило и тук.
Адолф кисне в кухнята и не проумява, че нещата няма да се променят. Вечер, когато седят един срещу друг, когато вестникът е прочетен и яденето вдигнато от масата, печалната празнота отново витае из стаята и на Адолф свят му се завива от постоянното ослушване и умуване. Жена му си намира работа, почиства печката и щом той каже: „Ела, Мари“, оставя парцала и шмиргела и отива при него, а щом той я притегли към себе си и окаяно самотен прошепне: „Всичко ще се оправи“, тя кима, но е все така притихнала, не е весела, както му се иска. Той не знае, че причината е както у нея, така и у него, че двамата са се отчуждили през четирите години, в които не са живели заедно, и че сега единият потиска другия. Той й се сопва: „Че кажи нещо де…“ Тя се плаши и смирено казва нещо; та какво ли да каже, какво толкова се случва в тази къща, в нейната кухня — а щом отношенията между двама души са такива, че се насилват да разговарят, те никога не ще се разберат с приказки. Разговорите са нещо хубаво, ако зад тях се крие щастие, ако текат леко и живо, но какво ще помогнат тъй изменчивите и двузначни думи, ако човек е нещастен. Те още повече влошават всичко.
Адолф следи движенията на жена си и вижда зад тях друга жена, млада, весела, жената от спомена си, която не може да забрави. Подозрението пламва наново и той подхвърля раздразнено: „Май още си мислиш за оня тип, а?“ А когато тя го поглежда с недоумение и той усеща, че е несправедлив, тъкмо затова продължава да рови: „Сигурно е така, по-рано беше друга! Защо се върна тогава? Да беше останала при него!“
Всяка дума му причинява болка, но кой да ти мълчи. Той продължава, докато жена му не застане до умивалника в ъгъла, където не пада светлина, и отново не се разплаче като дете, което се е изгубило. Ех, деца сме всички ние, изгубени, безразсъдни деца и нощта непрестанно витае около дома ни. Той не издържа, излиза и безцелно върви по улиците, застоява се пред витрините, без да вижда нещо, върви натам, където е светло. Трамваи звънят, автомобили свистят покрай него, хора го блъскат, а под жълтия кръг на фенерите стоят курви. Полюшват стегнати задници, усмихват се в го улавят под ръка, а той пита: „Ти весела ли си?“ и тръгва с тях зарадван, че ще види и чуе нещо различно. Ала после отново се мотае насам-натам, не му се прибира, а би искал да се прибере, обикаля кръчмите и се напива до козирката.
В такова състояние го заварвам и го изслушвам, наблюдавам го как седи с мътни очи, говори на пресекулки и пие: Адолф Бетке, най-находчивият, най-добрият войник, най-верният другар, помогнал на мнозина и спасил толкова народ. Моя закрила и утеха, майка и брат, когато над нас трепкаха светлинни ракети с парашутчета и нервите се късаха от атаки и смърт. Един до друг спяхме в мокрите ходници и той ме завиваше, когато бях болен, всичко умееше, винаги намираше изход… А сега е увиснал на телената мрежа и си раздира ръцете и лицето и очите му вече са помътнели.
— Ернст, братче — изрича той с безутешен глас, — да бяхме останали на фронта, там поне бяхме заедно.
Не отговарям. Само поглеждам ръкава си, където има размити червеникави петна. Кръвта на Вайл, който бе застрелян по команда на Хел. Ето докъде стигнахме. Отново е война, ала другарството вече го няма.