Ерих Мария Ремарк
Обратният път (21)

I

Малко преди матурата пристигна разпореждане: към фронтоваците да се прояви голяма снизходителност. Така и става. В резултат на това целокупно изкарваме. За другия курс, в който са Лудвиг и Алберт, изпитът ще бъде след три месеца. Двамата ще трябва да изчакат дотогава, въпреки че развиха писмените теми на четирима от нашите.

Няколко дни след изпита получаваме назначения по околните села, където ще заместваме учители. Радвам се, защото безцелното лентяйство ми омръзна. То ме доведе само до безплодни размишления, тъга и до безсмислена, шумна разхайтеност. А сега ще работя.

Стягам си куфарите и заминавам заедно с Вили. Имаме късмет, че сме съседи. Селата ни са на по-малко от час път едно от друго.

Настаняват ме в стар чифлик. Зад прозорците ми се издигат дъбове, а от оборите долита кроткото блеене на овцете. Стопанката ме натиква в кресло с висока облегалка и като начало слага трапезата. Убедена е, че всички граждани едва не умират от глад, а то горе-долу си е така. С тихо умиление наблюдавам появата на позабравени неща: огромен бут шунка, почти еднометрови наденици, снежнобял пшеничен хляб и тъй превъзнасяните от Тяден пърженици от елдово брашно с огромни късове сланина по средата. Пържениците ще заситят цяла рота, толкова висока е купчината отпреде ми.

Почвам да набивам, а стопанката, опряла ръце на хълбоците, ме гледа с широка усмивка и ми се радва. След час вече охкам и се принуждавам да спра, колкото и да настоява майка Шомакер.

Тъкмо в тоя момент идва да ме навести Вили.

— Гледайте сега какво ще стане — казвам на стопанката. — Има да се чудите. В сравнение с него съм кръгла нула.

Вили е войник и знае какво следва да направи. Не се мае дълго, а действува. След кратка подкана от страна на майка Шомакер се заема с пържениците. Щом стига до сиренето, стопанката облещва очи, обляга се на скрина и гледа Вили така, все едно е осмото чудо на света. Възхитена, тя домъква и едно голямо блюдо с пудинг. Вили се справя и с него.

— Така — изпръхтява той и оставя лъжицата. — А сега наистина огладнях. Какво ще кажете да похапнем както трябва?

С тази фраза Вили завинаги спечелва сърцето на майка Шомакер.

* * *

Смутен и някак неуверен съм се курдисал на катедрата. Отпреде ми седят четирийсет деца. Най-малките в училището. Сякаш подравнени с линия, те седят на осем чина, наредени един зад друг, стиснали калемите и кутиите за моливи в малките си дебели ръчички, а пред тях лежат плочите за писане и тетрадките им. Най-малките са седемгодишни, най-големите — на десет. В училището има само три класа, затова във всеки са събрани деца на различна възраст.

Дървените обуща се тътрузят по пода. В печката пращи торф. Доста деца са били два часа път дотук, увити във вълнени шалове и с кожени раници на гръб. Дрехите им са подгизнали и вече вдигат пара в сухия, горещ въздух на стаята.

Кръглите като ябълки лица на най-малките се взират в мен. Няколко момиченца се кискат крадешком. Русокос хлапак захласнато си чопли носа. Друг пък, скрит зад гърба на другаря си, нагъва дебела филия с масло. Но всички внимателно следят всяко мое движение. Притеснено се въртя на стола си. Само преди седмица и аз като тях седях на чин и наблюдавах плавните, банални жестове на Холерман, докато той говореше за поетите от епохата на освободителните войни. А днес аз самият съм се превърнал в Холерман. Поне за тия отпред.

— Деца, сега ще напишем голямо „Л“ — казвам и пристъпям до дъската. — Десет реда „Л“, после пет реда „Лина“ и пет реда „Лебед“.

Бавно записвам думите с тебешир. Зад гърба ми се дочува шумолене и шушукане. Очаквам да ми се присмеят и се обръщам. Но те само са отворили тетрадки и са наместили плочите. Четирийсет главици безропотно се свеждат над работата си. Това едва ли не ме изненадва.

Скърцат калеми, дращят пера. Разхождам се между чиновете.

На стената са окачени разпятия, препарирана сова и географска карта на Германия. Навън зад прозорците непрестанно се носят бързи ниски облаци.

Картата на Германия е оцветена със зелена и кафява боя. Спирам се пред нея. Границите са обозначени с червени щрихи и в причудлив зигзаг пробягват от горе на долу. Кьолн-Аахен, ето ги тънките черни нишки на железопътните линии… Хербестал, Лиеж, Брюксел, Лил… Повдигам се на пръсти… Рубе — Арас, Остенде. А къде е Кемелберг? Изобщо не е отбелязан, но ето ги Лангемарк, Ипър, Биксхоте, Стадън… Колко мънички са на картата, само дребни точици… А небето гърмеше и земята се тресеше там на трийсет и първи юли, когато започна опитът за големия пробив и до здрач вече бяхме загубили всичките си офицери…

Обръщам се и поглеждам към русите и тъмнокоси главици, усърдно надвесени над думите „Лина“ и „Лебед“. Странно, за тях тези микроскопични точици на картата няма да означават нищо повече от учебен материал; няколко нови имена на населени места и дати, които ще трябва да наизустят за часовете по история на света — също като Седемгодишната война и битката при Тевтобургската гора.

На втория чин скача дребосъче, вдигнало тетрадка над главата си. Написало е двайсетте реда. Отивам при него и му показвам, че е поизкривило кукичката на „Л“. Насочените му към мен влажни сини очи така сияят, че за миг свеждам поглед. Бързо се връщам на дъската и написвам две думи с нова буква: „Карл“ и… За секунда спирам, но не мога иначе, сякаш невидима ръка направлява тебешира… „Кемелберг“.

— Какво е това „Карл“? — питам.

Всички ръце се вдигат.

— Човек! — изкрещява същото дребосъче.

— А „Кемелберг“? — питам след малко със свито сърце.

Мълчание. Най-накрая се обажда едно момиченце.

— От Библията — колебливо изрича то.

Известно време го гледам.

— Не — отговарям после, — не е така. Ти си мислиш за Калвариенберг или за Ливан, нали?

Момиченцето боязливо кимва. Погалвам го по косата.

— Хайде тогава да го напишем. „Ливан“ е много хубава дума.

Замислено се разхождам между чиновете. От време на време улавям нечий изпитателен поглед иззад крайчеца на тетрадка. Спирам се до печката и се заглеждам в детските лица. Повечето са послушни и посредствени, някои дяволити, други глупави — но тук-там припламва по някоя светлинка. На тия не всичко в живота ще им се вижда естествено и не всичко ще им върви гладко…

Внезапно ме обхваща малодушие. Ето утре ще минем предлозите, мисля си, а идната седмица ще пишем диктовка. След година ще знаете наизуст петдесет въпроса по вероучение, след четири ще започнете таблицата за умножение; ще пораснете и животът ще ви стисне в клещите си, за едни — по-приглушен, за други — по-бурен, по-умерен или съсипващ — всеки от вас ще си има орис и тя ще ви сполети, така или иначе… С какво мога да ви помогна? Със спреженията или с изброяването на немските реки?… Четирийсет сте тук, четирийсет различни съдби стоят пред вас и ви чакат. Да можех да ви помогна, на драго сърце бих го сторил! Но кой ли у нас действително може да подкрепи другия? Нима аз успях да помогна поне на Адолф Бетке?

Звънецът бие. Първият час свършва.

На другия ден с Вили си обличаме жакетите — моя го ушиха току преди тръгването — и правим посещение на пастора. Това влиза в задълженията ни.

Той ни посреща любезно, но доста сдържано, тъй като след размириците в училището ни е излязло лошо име в солидните кръгове. Довечера ще посетим и кмета, което също влиза в задълженията ни. Но ето че още следобед го намираме в кръчмата, която е и поща.

Кметът се оказва хитър селянин със сбръчкано лице; като начало ни предлага да пийнем по няколко големи ракии. Ние приемаме. Подмигвайки, пристигат още двама-трима селяни и също ни предлагат по чашка. Учтиво се чукаме с тях. Те си смигат и крадешком се споглеждат. Горките! — ние естествено веднага забелязваме, че искат да ни накъркат, за да се позабавляват. Види се, честичко са го пробвали, тъй като ухилени разправят за други млади учители, дето са били тук. По три причини предполагат, че скоро ще паднем под масата: първо — според тях гражданите носят по-малко от селяните; второ — даскалите са образовани, а оттук — поначало по-слаби пиячи; трето — на младоци като нас все още им липсва необходимият опит. Това може и да е важало за предишните им учители, но в дадения случай те изпускат едно: че няколко години сме били войници и ракията сме я пили с котелки. Приемаме предизвикателството. Селяните просто искат да ни направят за смях; ние обаче защитаваме трояка чест и това повишава ударната ни сила.

Кметът, общинският писар и още няколко жилести селяни седят срещу нас. По всяка вероятност те са най-държеливите пиячи. С тънки, по селяшки хитри усмивчици те се чукат с нас. Вили си дава вид, че вече е на градус. Усмивките наоколо стават още по-широки.

Ние също черпим по една бира с ракия. След това като град заваляват седем нови почерпки. Селяните си мислят, че с тях ще ни довършат. Донякъде слисани гледат как обръщаме чашите, без да ни мигне окото. В погледите, които не се откъсват от нас, проблясва известна доза признание. С нехаен жест Вили поръчва още по едно.

— Ама без бира, само големи! — подвиква той на кръчмаря.

— Гръм и мълния, само ракия ли? — пита кметът.

— Разбира се, инак ще седим до зори — казва спокойно Вили. — Та след всяка бира човек изтрезнява!

Смайването в очите на кмета расте. С несигурен глас един от селяните ни уверява, че сме можели да смучем дяволски много. Други двама мълчаливо стават и изчезват. Някои от противниците ни вече се опитват скришом да излеят чашите си под масата. Обаче Вили следи никой да не клинчи. Кара ги да сложат ръце на масата, а ракията да излеят в гърлата. Хиленето е престанало. Ние печелим терен.

След час повечето са с прежълтели лица и се търкалят из съборетината или с подвита опашка се клатушкат към вратата. Групата на масата се е стопила, останали са само кметът и писарят. Започва дуел между двамата и нас. Е, и ние вече виждаме двойно, ама и двамата отдавна вече плетат език, а това ни дава нови сили. След половин час, през който всички сме зачервили главите, Вили нанася главния удар.

— Четири водни чаши коняк! — изревава той по посока на тезгяха.

Кметът се дръпва като опарен. Чашите пристигат. Вили втъква две от тях между пръстите на селяните.

— Наздраве!

Ония се пулят насреща ни.

— До дъно! — виква Вили с искряща глава. — Хайде, на един път!

Писарят понечва да се откаже, но Вили не отстъпва.

— Нека на четири глътки! — примолва се кметът, вече с доста смачкан фасон.

— На една! — настоява Вили, става и блъсва чаша в тази на писаря. Аз също скачам. — Хайде! Наздраве! Екс! За ваше лично здраве! — изреваваме ние на сащисаните селяни.

Те ни поглеждат като телета, тръгнали на заколение, и отпиват глътка.

— Продължавай! Ще манкирате, а? — надава вой Вили. — Ставай!

Те се надигат, клатушкайки се, и пият. На няколко пъти се опитват да поспрат, но ние ги вардим, сочим им празните си чаши.

— Наздраве! До последна капка! Давай!

И те поглъщат всичко. После с изцъклени очи се свличат бавно, но сигурно на пода. Победихме; ако пиехме по-бавно, може би щяха да ни надвият, обаче в бързото обръщане на чашите сме тренирани и шансът ни бе в това, че им наложихме нашето темпо.

Залитаме, но гордо оглеждаме полесражението. Никой освен нас не е на крака. Пощаджията, който е и кръчмар, е опрял глава в тезгяха и плаче за жена си, починала при раждане, докато бил на фронта.

— Марта! Марта! — хлипа той с неестествено тънък гласец.

Все така правел по това време, разказва ни слугинята. Плачът ни пробива ушите. Пък е и време да си ходим.

Вили грабва кмета, аз — по-лекия писар, и ги помъкваме към домовете им. Това е последният ни триумф. Писаря го оставяме пред пътната врата и чукаме, докато вътре се светне. Кмета обаче вече го очакват. Жена му е застанала на прага.

— Господи Исусе! — врясва тя. — Новите учители! Толкоз млади, пък такива пияници! Ще стане тя мътна и кървава!

Вили се помъчва да й обясни, че всичко е било въпрос на чест, но си преплита езика.

— Къде да го занесем? — питам най-накрая.

— Ей тук го оставете тоя сархош — нарежда тя.

Стоварваме го на едно канапе. След това Вили с детинска усмивка поисква кафе. Жената така го поглежда, все едно е хотентот.

— Ама нали ви донесохме мъжа — заявява сияещ Вили.

Пред такова неосъзнато нахалство капитулира дори коравата старица. Поклаща глава, налива ни по няколко големи чаши кафе и ни дава полезни съвети, съгласяваме се с всичко, това е най-правилното за момента.

От този ден нататък в селото ни имат за мъже и ни поздравяват с уважение.