Ерих Мария Ремарк
Обратният път (18)

III

Вили ходи всяка вечер във „Валдман“, локал извън града, където следобед и вечер има танци. Отивам и аз, понеже Карл Брьогер ми каза, че понякога идвала Аделе. А ми се иска пак да я видя.

Всички прозорци на градинската зала във „Валдман“ са осветени. Сенките на танцуващите се плъзгат по спуснатите завеси. Заставам на бара и се оглеждам за Вили. Масите са заети, няма нито един свободен стол. В тези следвоенни месеци хората са обладани от същински бяс за забавления.

Изведнъж съглеждам бляскав бял корем и величествено развени пешове на жакет „лястовича опашка“ Вили. Заслепен се вторачвам в него. Жакетът е черен, жилетката бяла, косата червена — жив германски флаг на пилон^[1].

Вили снизходително приема възхищението ми:

— Чудиш се, а? — казва той и се завърта като паун. — Този жакет го уших в памет на кайзер Вилхелм! Какво ли не става от един войнишки шинел, нали? — После ме потупва по рамото. — Между другото, добре, че дойде, днес има конкурс за танци, всички ще участвуваме. Има първокласни награди. След половин час започва.

Значи дотогава може да се потренира. Дамата на Вили прилича на боркиня, мощно създание, яко като кираджийска кранта. Двамата се упражняват в уанстеп, където главното е бързината. Карл пък танцува с чиновничка от службата по прехраната, заюздена с гердани и пръстени, досущ празнично нагиздена кобилка. Така без усилие съчетава полезното с приятното. Ами Алберт? Алберт не е на нашата маса. Смутено ни поздравява от отсрещния ъгъл, където е седнал с някакво русокосо момиче.

— Тоя го изтървахме — пророчески изрича Вили.

Отварям си очите да пипна някоя добра танцьорка.

Това никак не е просто, защото някои изглеждат по масите като изящни кошути, а сетне танцуват като бременни слоници. Пък и леките танцьорки са много търсени. Все пак успявам да се уговоря с една дребна шивачка.

Прозвучава туш. Мъж с хризантема на петлицата излиза отпред и обявява, че танцова двойка от Берлин ще представи последната новост: фокстрот. Това чудо още не го знаем, само сме чували за него.

Любопитно се струпваме около тях. Оркестърът засвирва отривиста мелодия. Двамата танцьори подскачат един около друг като агнета. От време на време се разделят, после наново се прихващат под ръка и накуцвайки, се въртят в кръг. Вили проточва врат и опулва очи. Ето му танц по сърце.

Внасят масата с наградите. Втурваме се към нея. Има по три награди за уанстеп, бостон и фокстрот. Фокстротът отпада, не го умеем, но в другите два танца ще щурмуваме като Блюхер.

И трите първи награди са десет яйца от чайка или бутилка ракия. Вили недоволно разпитва дали яйцата могат да се ядат. Успокоен се връща при нас. Втората награда е шест яйца или шапка от чиста вълна, третата — четири яйца или две кутии цигари марка „Славата на Германия“.

— Цигарите за нищо на света няма да ги вземем — казва Карл, който е наясно с тия работи.

Конкурсът започва. За бостона сме предвидили Карл и Алберт, за уанстепа Вили и мен. Което си е право, на Вили залагаме малки надежди. Може да спечели само ако журито има чувство за хумор.

В бостона Карл и Алберт заедно с други три двойки стигат до решаващия тур. Карл бие останалите по точки: високата яка на парадната му униформа, лачените ботуши, герданите и пръстените на нагиздената му кобилка създават картина на умопомрачителна елегантност, на която никой не може да устои. По стойка и стил той е безподобен, но по ритмичност Алберт най-малкото не пада по-долу. Съдиите си водят бележки, сякаш във „Валдман“ се води решаваща битка пред страшния съд. Карл печели и взема десетте яйца, понеже марката на ракията му е до болка позната, сам той я е продал на заведението. Великодушно ни подава плячката си, в къщи има по-хубави неща за ядене. Алберт взема втора награда. Поглежда ни смутено и отнася шестте яйца на русокосата. Вили подсвирва от изненада.

В уанстепа се понасям като хала с дребната шивачка и също стигам до финалния тур. За мое учудване Вили чисто и просто си е останал на мястото и изобщо не се е записал. Аз блясвам с необичаен вариант на присядане и ситнене назад, които досега не съм демонстрирал. Малката танцува като перушинка и двамата пипваме втората награда, която си поделяме. Гордо, със сребърната почетна значка на германския съюз по танцов спорт, се връщам на масата.

— Вили, овча главо — казвам, — защо поне не опита, можеше да докачиш бронзов медал.

— Да, наистина, защо не го направи? — подкрепя ме Карл.

Вили става, протяга се, подръпва си жакета, поглежда ни господарски и отговаря само с две думи:

— Ей така!

В следващия миг мъжът с хризантемата обявява конкурса за фокстрот. Явяват се само няколко двойки Вили се запътва, не, направо марширува към дансинга.

— Ама той и хабер си няма от фокстрот — изпръхтява Карл.

Любопитно се надвесваме от столовете си, за да видим какво ще се получи. Укротителката на лъвове излиза срещу Вили. С широк жест той й подава ръка. Музиката засвирва.

В този момент Вили се преобразява в пощръкляла камила. Скача и прикляква, подрипва, върти се като пумпал, мята крака и подхвърля дамата си насам-натам, после в ситен свински тръс профучава през залата, като държи цирковата ездачка не пред себе си, а до себе си, така че тя изпълнява акробатически номера на протегнатата му десница, а той има пълна свобода на действие от другата страна, без да се тревожи, че ще я настъпи. Веднага подир това имитира въртележка и пешовете на жакета му се вирват хоризонтално, в следващия миг с грациозни подскоци се устремява по паркета като козел, на който са сложили пипер под опашката, трополи, кръжи и лудее, а най-накрая приключва със страховит пирует, при който завърта дамата си високо във въздуха.

Никой в залата не се съмнява, че вижда пред себе си неизвестен досега майстор на свръхфокстрота. Вили надуши шанса си и го използува. Печели толкова убедително, че след изпълнението му ръкоплясканията дълго не стихват, чак тогава обявяват втората награда. Той победоносно ни протяга бутилката ракия. Е, вярно, толкова е изпотен, че жакетът му се е пообезцветил; ризата и жилетката са почернели, а пък жакетът май е изсветлял.

* * *

Конкурсът привърши, но танците продължават. Седим на масата и пийваме от наградата на Вили. Само Алберт липсва — не можем да го откъснем от русокосата.

Вили ме сръгва.

— Ей, ето я Аделе.

— Къде? — питам припряно.

Той посочва с палец навалицата на дансинга. Действително, тя е. Танцува валс с дълъг тъмнокос тип.

— Отдавна ли е тук? — продължавам аз, понеже много ми се иска да е видяла нашия триумф.

— Преди пет минути дойде — отговаря Вили.

— С дангалака ли?

— С дангалака.

Аделе танцува с леко отметната назад глава. Едната й ръка лежи на рамото на тъмнокосия тип. Като гледам лицето й в профил, дъхът ми навремени секва, на притулената светлина на лампите то толкова прилича на образа от спомена ми за вечерите преди войната. Ала гледано отпред, лицето й е по-пълно, а засмее ли се, става съвсем чуждо. Сръбвам солидна глътка от бутилката на Вили. В същия миг покрай нас, танцувайки, минава дребната шивачка. Тя е по-слабичка и по-изящна от Аделе. Тогава в мъглата на главната улица не го забелязах, но Аделе е станала истинска жена пълни гърди и яки бедра. Не мога да си спомня дали и по-рано е изглеждала така, вероятно не съм обърнал внимание на тия неща.

— Снажно моме, а? — казва Вили, сякаш отгатнал мислите ми.

— Я си свивай устата! — отвръщам ядосан. Валсът свършва. Аделе се обляга на вратата. Отивам при нея. Тя ме поздравява, като продължава да си бъбри и да се смее със своя тъмнокос тип. Спирам и се заглеждам в нея. Сърцето ми бие като пред важно решение.

— Ама какво си ме зяпнал? — пита тя.

— А, нищо — казвам. — Ще танцуваме ли?

— Този не, следващия — отговаря тя и се запътва с кавалера си към дансинга.

Изчаквам я и танцуваме заедно бостон. Давам си доста труд и тя се усмихва одобрително.

— На фронта ли се научи да танцуваш?

— Точно там не — казвам. — Обаче преди малко получихме награда.

Тя мигом вдига поглед.

— Жалко, можехме да я вземем двамата. И каква беше?

— Шест яйца от чайка и медал — отвръщам и лицето ми пламва. Цигулките свирят тъй тихо, че се чу тътренето на множество нозе. — Ето че танцуваме заедно. Помниш ли как се гонехме вечер след гимнастиката?

Тя кимва.

— Да, тогава постъпвахме доста детински. Я погледни насреща, момичето в червено. Тези блузи лежер са най-модерното сега. Шик, нали?

Цигулките отстъпват мелодията на челото. Тръпнещи като сподавено ридание вибрират златистокафяви звуци.

— Когато те заговорих за пръв път, и двамата побягнахме — казвам. — Беше през юни на градския насип, помня и до днес…

Аделе махва на някого. Едва тогава отново се връща към мен.

— Ами да, щуротии разни. А ти можеш ли да танцуваш танго? Тъмнокосият отсреща е знаменит на тангото.

Не отговарям. Музиката замлъква.

— Ще дойдеш ли за малко на нашата маса? — питам Аделе.

Тя извива лице натам.

— Кой е стройният младеж с лачените обуща?

— Карл Брьогер.

Аделе сяда при нас. Вили й предлага чаша ракия и пуска някаква шега. Тя се усмихва и поглежда към Карл. Сегиз-тогиз плъзга очи по нагиздената кобилка на Карл — това е момичето с модерната рокля. Наблюдавам я учуден: колко се е променила. Нима споменът ме е заблудил и тук? Нима той е избуявал, докато засенчил действителността? Та тук на масата седи някакво чуждо, доста шумно момиче, което говори много, прекалено много. Дали под външността й се крие друго същество, което познавам по-добре? Нима нещо може да се промени дотолкова само защото вече сме по-възрастни? Може би причината е във времето, мисля си, та нали са изминали повече от три години, тогава тя е била шестнайсетгодишна и още дете, сега е на деветнайсет и е жена. И внезапно ме обзема неизразимата печал на отлитащото време — то тече ли, тече и променя всичко, а когато се върнеш, не заварваш нищо от предишното. Ех, сбогуването е тежко, ала завръщането понякога е още по-тежко.

— Каква е тая физиономия, Ернст? — пита Вили. — Да не ти стържат червата?

— Той е скучен — казва Аделе през смях. — И по-рано си беше такъв. Я по-весело! На момичетата това повече им харесва, отколкото да седиш като надгробен паметник!

Свърши, мисля си, и това свърши. Не защото тя флиртува с тъмнокосия тип и с Карл Брьогер, не защото ме намира скучен, не защото е станала друга — не. Сега виждам, че всичко е безполезно. Обикалях ли, обикалях, чуках по всички врати на своето юношество и исках да се върна там, мислех, че то ще ме приеме отново, та нали все още съм млад и толкова силно желаех да забравя… Ала то ми се изплъзваше като мираж, безшумно се разпадаше като прахан, щом го докоснех; нищо не проумявах, поне тук навярно бе останало нещо, пробвах отново и отново и ставах смешен, и се натъжавах. Но сега съзнавам, че и в света на спомените е бушувала тиха, мълчалива война и че е безсмислено да диря повече. Времето като широка пропаст е зейнало помежду ни, аз не мога да се върна, не ми остава нищо друго, освен да вървя, да крача навред, все едно накъде, понеже все още нямам цел.

Ръката ми стисва чашата, вдигам очи. До мен седи Аделе и още разпитва Карл откъде да си купи контрабандни копринени чорапи; наоколо танцуват както преди, а оркестърът свири все същия валс от оперетата „Къщата на трите момичета“ — аз самият още седя на стола и дишам, и живея както преди… Но дали не е паднал гръм и не ме е поразил, дали светът около мен внезапно не е потънал, а аз съм останал сам-самичък и току-що съм загубил всичко безвъзвратно?

* * *

Аделе става и се сбогува с Карл.

— Значи в „Майер и Никел“ — казва весело тя. — Вярно, те търгуват с всевъзможни контрабандни стоки. Утре ще се отбия. Довиждане, Ернст.

— Ще те поизпратя — казвам.

Навън тя ми подава ръка.

— По-нататък недей, чакат ме.

Намирам, че е безразсъдно и сантиментално, ала нищо не мога да сторя: свалям фуражка и дълбоко й се покланям, сякаш се сбогувам завинаги с нещо — не с нея — с цялото си минало. За секунда Аделе ме поглежда изпитателно.

— Понякога наистина ти се чудя.

После си затананиква и изтичва надолу по пътя.

Облаците са се разсеяли, ясна нощ се е надвесила над града. Дълго гледам натам. Сетне се запътвам обратно.