Ерих Мария Ремарк
Обратният път (10)

V

Лудвиг Брайер, Алберт Троске и аз сме се запътили за училище. Занятията ще се подновят. Ние учехме в педагогическото и не сме държали изпит. Участниците във войната от гимназията бяха по-добре. Мнозина от тях са държали изпит, преди да идат войници или през отпуските си. А пък останалите, които не са го сторили, също като нас трябва да се върнат в клас. Карл Брьогер е от тях.

Минаваме покрай катедралата. Зелените медни плоски на камбанариите са свалени и заменени със сива покривна мушама. Камбанариите изглеждат мухлясали и проядени, затова и църквата, кажи-речи, наподобява фабрика. Медните плочки са били претопени за гранати.

— Дядо господ това не го е и сънувал — казва Алберт.

От западната страна на катедралата, в една крива уличка се намира двуетажното педагогическо училище. Косо насреща му е гимназията. Зад нея — реката и насипът с липите. Преди да идем войници, тези сгради ограждаха нашия свят. По-късно ги заместеха окопите. Сега сме отново тук. Ала това вече не е нашият свят. Окопите излязоха по-силни.

Пред гимназията срещаме другаря си от детските игри Георг Рае. Той беше лейтенант и ротен командир, но през отпуските е къркал и е безделничел и не е помислял за матурата. Ето защо сега ще трябва да се върне в седми гимназиален, който вече е повтарял две години.

— Георг — питам го, — вярно ли е, че на фронта си станал цар на латинския?

Георг се смее и крачи с щъркеловите си крака към гимназията.

— Гледай да не докачиш някоя двойка по поведение — подвиква ми той.

През последната половин година той беше летец. Свалил е четирима англичани, но не ми се вярва, че още може да докаже Питагоровата теорема.

Продължаваме към педагогическото. Уличката гъмжи от униформи. Изникват лица, които почти сме забравили, имена, които от години не сме чували. Към нас куцука Ханс Валдорф, когото през ноември седемнайсета измъкнахме от фронтовата линия с раздробено коляно. Ампутираха му крака до бедрото, сега носи тежка протеза с шарнири, която здравата тропа на всяка крачка. Появява се Курт Лайполд и засмян се представя:

— Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка.

Дясната му ръка е изкуствена. После от ъгъла на вратата се задава един и изгъргорва:

— Мен май не можете да ме познаете, а?

Вглеждам се в лицето му, доколкото то изобщо е лице. Челото се пресича от широк червен белег, който стига до лявото око. Месото така е зараснало, че окото е хлътнало и едва се вижда. Но то поне е невредимо. Дясното око е неподвижно, стъклено. Носа го няма, мястото му покрива черна превръзка. Белегът, който излиза изпод нея, на два пъти разцепва устата. Тя е безформено удебелена и зараснала накриво, оттам и неясният говор. Зъбите са изкуствени. Вижда се скобата. Нерешително гледам това лице. Гъргорещият глас изрича:

— Паул Радемахер.

Сега го познавам. Та това е неговият сив раиран костюм.

— Здрасти, Паул, как е?

— Нали виждаш — мъчи се да изкриви устни в усмивка той. — Два удара с лопата. Че и това в добавка — и вдига ръката си, на която липсват три пръста. Тъжно примигва единственото му око. Другото, неподвижно и безучастно, гледа напред. — Поне да знаех дали ще мога да стана даскал. Говора ми хич го няма. Ти как ме разбираш?

— Добре — отговарям. — Всичко ще се оправи. Сигурно ще те оперират още веднъж.

Той вдига рамене и замълчава. Не личи да се навива кой знае колко. Ако бе възможно, досега да са го сторили вече.

Вили се присъединява към нас и ни разказва последните новини. Узнаваме, че Боркман все пак е починал от раната в белия дроб. Прихванал и скоротечна туберкулоза. Хенце се застрелял, като разбрал, че раната в гръбнака ще го прикове към инвалиден стол. Понятно е: той бе най-добрият ни футболист. Майер паднал убит през септември, Лихтенфелд — през юни. Лихтенфелд бе само два дни на фронта.

Внезапно се втрещяваме. Пред нас се изпречва дребна хилава фигурка.

— Вестерхолт, ти ли си? — невярващ пита Вили.

— Аз я, мухоморка такава! — отговаря оня.

Вили е слисан.

— Мислех те за убит.

— Още не съм — преспокойно отвръща Вестерхолт.

— Но нали прочетох във вестника.

— Ами сгрешили са — подхилва се дребосъкът.

— На нищо вече не можеш да вярваш — клати глава Вили. — Мислех, че червеите отдавна са те изяли.

— След теб, Вили — самодоволно отговаря Вестерхолт. — Първо ще дойде твоят ред. Рижите не живеят дълго.

* * *

Влизаме. Дворът, където в десет часа си ядяхме филиите, класните стаи с черните дъски и чиновете, коридорите с редиците закачалки за шапките — всичко това си е точно както преди, ала на нас ни изглежда сякаш от друг свят. Позната ни е само миризмата на сумрачните помещения, тя ни напомня за казармите, макар да не е толкова силна.

Огромен, със стотици тръби, проблясва в аулата органът. Вдясно от него е групата на учителите. На директорската катедра са поставени две декоративни растения с листа сякаш от кожа. Отпред е окачен лавров венец с лента. Директорът е в редингот. Значи, ще има тържество.

Скупчваме се един до друг. Никой няма желание да застане в първата редица. Единствен Вили непринудено се строява там. Главата му свети в полумрака на залата като червен фенер на публичен дом.

Разглеждам групата на учителите. По-рано за нас те означаваха нещо повече от другите хора; не само защото ни бяха наставници, а и защото дълбоко в себе си вярвахме в тях, макар и да им се присмивахме. Днес за нас те са като куп старци, които добродушно презираме.

Ето ги, стоят пред нас и отново се канят да ни поучават. На лицата им е изписана готовност да пожертвуват частица от достойнството си. Но на какво ли мотат да ни научат? Сега познаваме живота по-добре от тях, придобили сме други знания, сурови, кървави, жестоки и неумолими. Днес ние бихме могли да ги учим, ала кой ти иска това! Ако сега последва ненадейна атака върху аулата, те ще се разскачат като зайци, страхливо и безпомощно, докато никой от нас няма да загуби самообладание. Спокойно и решително веднага ще сторим най-уместното, тоест ще ги затворим, за да не ни пречат, и ще пристъпим към отбрана.

* * *

Директорът се покашля и започва словото си. Думите изскачат от устата му обли и гладки, той е превъзходен оратор, няма как да не го признаем. Говори за героичната борба на войските ни, за битки, за победи, за храброст. Но въпреки всички красиви фрази, а може би тъкмо заради тях усещам как нещо ме пробожда. Нещата не бяха толкова гладки и обли. Споглеждаме се с Лудвиг, после с Алберт, Валдорф, Вестерхолт, Вайнерсман; на никого речта не му е по вкуса.

Директорът се вдъхновява от собствените си приказки. В момента възхвалява героизма не само на фронта, а и по-незабележимия героизъм в тила.

— И ние тук, в родината, изпълнявахме всецяло дълга си, подлагахме се на лишения и гладувахме за нашите войници, страхувахме се и треперехме, тежки времена бяха, и често ни бе едва ли не по-трудно да издържим отколкото на нашите смели фронтоваци…

— Ха така! — обажда се Вестерхолт.

Надига се ропот. Старият ни поглежда накриво и продължава:

— И все пак тези две неща естествено не могат да се съпоставят. Вие безстрашно гледахте челичения лик на смъртта и изпълнихте великия си дълг и макар крайната победа да не бе отредена на нашето оръжие, нека сега още по-силно се сплотим с гореща обич около страдалото ни отечество, нека възстановим разрушеното, напук на всички враждебни сили, в духа на нашия първоучител Гьоте, който от глъбините на столетията строго призовава смутното ни време: „Напук на враг неумолим ний трябва да се съхраним!“

Гласът на стария спада с една терца. Сега той звучи, сякаш е обгърнат в траурен креп и миросан. Трепет минава през черната дружинка на учителите. На лицата им се четат вглъбеност и сериозност.

— Специално ще възпоменем падналите във войната възпитаници на нашето учебно заведение, които доблестно побързаха към фронта, за да защитят родината, и останаха на полето на честта. Двадесет и един от другарите ви не са вече между нас, двадесет и един воини загинаха със смъртта на славните, двадесет и един герои почиват в чужда земя, далеч от звъна на оръжията, и спят вечния си сън под зелената морава…

В този миг се разнася отривист, гръмлив смях. Не приятно изненадан, директорът млъква. Смее се Вили, който е застанал отпред досущ масивен гардероб. Лицето му е червено като пуяк, толкова е разярен.

— Зелена морава… зелена морава — заеква той. — Вечен сън, а? В калта на ямите лежат те, простреляни, разкъсани, затънали в блатата. Зелена морава! Тук да не сме в час по пеене! — Вили размахва ръце като вятърна мелница в буря. — Геройска смърт! Как си я представяте вие! Искате ли да узнаете как умря малкият Хойер? Цял ден лежа на телената мрежа и крещя, а червата му висяха от корема като макарони. След това парче от снаряд му откъсна пръстите на едната ръка, два часа по-късно и част от крака, а той все още бе жив и с другата ръка се мъчеше да си натъпче червата в корема и свърши чак вечерта. Когато през нощта се добрахме до него, беше надупчен като решето. Разкажете на майка му как е умрял, ако ви стиска!

Директорът е пребледнял. Двоуми се дали да въдвори дисциплина, или да ни умири с добро. Обаче не успява да стори нито едното, нито другото.

— Господин директор — подхваща Алберт троснато. — Тук сме не за да чуем от вас, че добре сме си свършили работата, но въпреки това за жалост не сме победили. Майната му на това!

Директорът трепва, а с него и цялото преподавателско тяло, аулата се разлюлява, органът се тресе.

— Принуден съм да помоля поне изразите… — подема той възмутен.

— Майната му, майната му и още веднъж майната му! — повтаря Алберт. — Години наред това ни беше всяка трета дума, разберете го най-сетне! Когато на фронта положението ни беше толкова окаяно, че отдавна бяхме забравили всичките ви глупости, стисвахме зъби, казвахме „майната му“ и всичко си идваше на мястото. Изглежда, вие дори и не подозирате какво е станало! Тук са дошли не послушни възпитаници, нито добрички момченца, тук са дошли войници!

— Но, господа! — възкликва едва ли не умолително старият. — Недоразумение, неприятно недоразумение…

Не успява да довърши. Прекъсва го Хелмут Райнерсман, който на Изер измъкна ранения си брат изпод ураганен огън, но докато го довлече до превързочния пункт, брат му умря.

— Те загинаха — диво се провикна той, — загинаха не за да се държат речи за тях! Те са наши другари и точка! Не желаем да се дрънка за тях!

Настава невъобразима бъркотия. Директорът стърчи ужасен и напълно безпомощен. Учителското тяло прилича на ято подплашени кокошки. Само двама учители запазват спокойствие. Те са били на фронта.

Старият се опитва да ни укроти на всяка цена. Твърде много сме, а застаналият пред него Вили реве като слон. Пък и кой знае какво още може да се очаква от тия подивели типове, току-виж в следващата минута извадили и ръчни гранати от джобовете си. Той размахва ръце както архангел крилата си, обаче никой не го слуша. Но отведнъж данданията стихва. Отпред е излязъл Лудвиг Брайер. Настъпва тишина.

— Господин директор — казва Лудвиг със звънливия си глас, — вие сте видели войната през вашия поглед. С развети знамена, с въодушевление и маршова музика. Но сте я видели само до гарата, от която тръгнахме. Не желаем да ви упрекваме за това. Всички ние мислехме също като вас. Ала през това време опознахме и другата страна. Пред нея патосът от 1914-а скоро се разпадна на прах. Въпреки това издържахме, понеже ни сплотяваше нещо по-силно, нещо, възникнало на фронта, една отговорност, за която вие не знаете и за която не може да се говори.

Лудвиг поглежда за миг пред себе си. Сетне си потърква челото и продължава:

— Ние не ви искаме сметка, това би било безразсъдно. Обаче искаме да не ни налагате как да мислим за тези неща. Потеглихме въодушевени, с думата „отечество“ на уста, а се върнахме без шум, но с понятието „отечество“ в сърцата си. Ето защо сега ви молим да замълчите. Оставете големите думи. Те не ни прилягат вече. Не прилягат и на убитите ни другари. Ние ги гледахме как умират. Споменът за това е толкова близък, че ни е непоносимо, когато за тях се говори така, както го вършите вие. Те загинаха за нещо по-голямо от такива речи.

Настъпила е пълна тишина. Директорът кърши ръце.

— Но, Брайер — продумва той едва-едва, — та аз… аз не исках да кажа това.

Лудвиг мълчи.

Подир някое време директорът продължава:

— Тогава сами кажете какво желаете.

Споглеждаме се. Какво желаем ли? Да, ако беше толкова просто да се предаде с едно изречение. Силно, но неясно чувство клокочи в нас… но как да го изразим с думи? Може би по-късно ще дойдат и думите!

* * *

Но ето че след миг мълчание Вестерхолт си пробива път и се изтъпанчва пред директора.

— Да поговорим за практическата страна — казва той. — Това сега е най-належащото. Как си я представяте тая работа? Тук стоят седемдесет войници, които отново трябва да се върнат на ученическата скамейка. Отсега ви казвам: Почти нищо не си спомняме от вашия учебен материал, пък нямаме и желание да останем задълго тук.

Директорът се овладява. Обяснява, че за тези неща все още нямал указания отгоре. Ето защо временно трябвало да се върнем в класовете, от които сме излезли. А по-нататък щял да види какво може да се направи.

Отговарят му ропот и смях.

— Та вие сам не вярвате — казва ядосано Вили, — че ще седнем на един чин с децата, които не са били войници, и послушно ще вдигаме ръка, когато знаем нещо. Ще си останем заедно.

Едва сега истински осъзнаваме колко смешно е всичко тук. Години наред ни позволяваха да стреляме, да пронизваме с щикове и да убиваме, а сега се оказва важно дали сме тръгнали на война от втори или от трети клас. Едни от нас можеха да решават задачи с две неизвестни, а други — само с едно. Това са разликите, които са решаващи тук. Директорът обещава да подаде молба за издействуване на извънредни курсова за войниците.

— Няма за кога да чакаме — казва лаконично Алберт Троске. — По-добре сами да се заемем с това.

Директорът не отговаря; мълчаливо се запътва към вратата. Учителите го следват. Ние също затрополяваме към изхода. Ала преди това Вили, за когото всичко приключи твърде мирно и кротко, взема двете саксии от катедрата и ги джасва в пода.

— И без друго никога не съм понасял този зарзават — казва сърдито той. Лавровия венец нахлузва на главата на Вестерхолт. — Свари си супа от него.

* * *

Пурите и цигарите димят. Събрали сме се заедно с фронтоваците от гимназията и се съвещаваме. Над сто войници, осемнайсет лейтенанти, трийсет фелдфебели и подофицери.

Вестерхолт е донесъл стария училищен правилник и чете извадки от него. Четенето върви бавно, защото след всеки пасаж избухва смях. Не можем да си представим, че навремето сме му се подчинявали.

Вестерхолт се майтапи най-вече с това, че преди войната без разрешение на класния не ни позволяваха да излизаме след седем вечерта. Обаче Вили го обуздава.

— Я мирувай, Алвин! — подвиква му той. — Че ти изложи класния си повече от нас. Обявяват те за загинал, трогнатият директор ти дръпва възпоменателно слово, величае те като герой и образцов ученик, а след всичко имаш наглостта да се върнеш жив! Старият хубавичко се притесни. Сега ще трябва да си взема назад всичките похвали, с които те е удостоил като покойник — защото по алгебра и свободно съчинение положително не си по-добър отпреди.

* * *

Избираме ученически съвет, понеже учителите може и да ги бива да ни налеят в главите едно-друго за изпита, но да ни управляват няма да позволим. От нашите избираме Лудвиг Брайер, Хелмут Райнерсман и Алберт Троске, а от гимназистите — Георг Рае и Карл Брьогер. После определяме трима представители, които утре ще трябва да идат в местния отдел и в министерството, за да прокарат исканията ни за срока на обучение и за изпита. За тая работа подбираме Вили, Вестерхолт и Алберт. Лудвиг не може да пътува, тъй като не е напълно оздравял. Тримата получават войнишки удостоверения и безплатни билети, от които имаме в запас цели кочани. Лейтенанти и войнишки депутати, за да ги подпишат, също има достатъчно.

Хелмут Райнерсман придава на цялата история и подходящ външен вид. Той кара Вили да остави в къщи новата куртка, която докопа в склада, и за пътуването да облече закърпена, надупчена от снаряди куртка.

— От къде на къде? — пита поразеният Вили.

— На канцеларските плъхове това им въздействува по-силно от сто довода — обяснява Хелмут.

Вили се дърпа, понеже се гордее с куртката си и иска да се поперчи с нея из кафенетата на големия град.

— Като му тресна на инспектора с юмрук по масата, пак така ще му подействува — възразява той.

Обаче Хелмут не ще и да чуе.

— Не можем да правим всичко на пух и прах, Вили — казва той. — Тия хора са ни необходими, няма как. Ако с кърпена куртка треснеш с юмрук по масата, ще постигнеш много повече отколкото с новата. Такива са тия типове, повярвай ми.

Вили отстъпва. Хелмут се обръща към Алвин Вестерхолт и го оглежда. Вижда му се не дотам представителен, затова му забожда ордена на Лудвиг Брайер.

— Така ще си по-убедителен пред тайния съветник — додава Хелмут.

Алберт няма нужда от това. На гърдите му висят достатъчно дрънкулки. Ето че и тримата са екипирани както се полага. Хелмут оглежда творението си.

— Блестящо — казва той. — А сега напред! Покажете на тия оядени свине какво значи истинският фронтовак.

— Можеш да разчиташ на нас — заявява Вили, който междувременно се е окопитил.

* * *

Пурите и лулите димят. В нас клокочат хаотични желания, мисли и страсти. Бог знае какво ще излезе от тях. Сто млади войници, осемнайсет лейтенанти, трийсет фелдфебели и подофицери седят тук и искат да започнат нов живот. Всеки от тях може да преведе под огъня цяла рота през най-тежкия терен и с най-малки загуби; всеки от тях без миг колебание ще действува правилно, ако през нощта в неговата траншея се разнесе ревът: „Идат!“; всеки от тях е закален в безчет безжалостни дни; всеки от тях е съвършен войник, ни повече, ни по-малко.

Но за мирното време? Годни ли сме за него? Дали изобщо ни бива за нещо друго, освен да бъдем войници?