Ерих Мария Ремарк
На Западния фронт нищо ново (9)

IX

Пътуваме няколко дни. На небето се появяват първите самолети. Минаваме покрай товарни ешелони. Оръдия, оръдия… Прехвърляме се на полевата теснолинейка. Разпитвам за моя полк. Никой не знае къде е разположен в момента. Пренощувам някъде, някъде получавам сутринта храна и няколко неопределени инструкции. И отново тръгвам на път с раницата и пушката.

Когато пристигам, не намирам вече никого от нашите в разрушеното селце. Научавам, че са ни сформирали в хвърчаща дивизия, която хвърляли навсякъде, където стане горещо. Това не ме настройва много весело. Разправят ми, че сме претърпели големи загуби. Разпитвам за Кат и Алберт. Никой не знае нищо за тях.

Продължавам да търся и да се лутам — то е някакво чудновато чувство. Една нощ и после още една станувам на полето като индианец. Сетне получавам точни сведения и следобед вече мога да се представя в канцеларията.

Фелдфебелът ме задържа тук. Ротата ще се върне след два дни, няма смисъл да ме пращат сега при тях.

— Как мина отпуската? — пита той. — Хубаво, а?

— Горе-долу — отговарям.

— Да, да — въздиша той, — само да не трябваше човек да се връща отново. Това винаги ти разваля втората половина.

Шляя се нагоре-надолу, а на другата сутрин ротата се завръща — всички сиви, изкаляни, навъсени и унили. Скачам и се спускам сред тях, очите ми търсят, ето го Тяден, там пухти и Мюлер, ето ги Кат и Кроп. Пак нагласяме сламениците си един до друг. Чувствувам се някак виновен, като ги гледам, а няма причина. Преди да си легнем, изваждам останалото от картофените тиганици и мармалада, за да хапнат и те.

Двете най-горни тиганици са хванали мухъл, но още стават за ядене. Тях оставям за себе си, а по-запазените давам на Кат и Кроп.

Кат дъвче и пита:

— Сигурно са от майка ти?

Аз кимам.

— Хубаво — казва той, — познава се по вкуса.

Иде ми да заплача. Вече сам себе си не разбирам.

Но ще ми стане по-добре тук с Кат и Алберт, и другите. Тук ми е на мен мястото.

— Имал си късмет — шепне ми Кроп, преди да заспим, — говори се, че ще отидем в Русия.

В Русия. Че там вече няма война.

В далечината тътне фронтът. Стените на бараките дрънчат.

* * *

Голямо чистене и лъскане. Проверка след проверка. Оглеждат ни от всички страни. Което е скъсано, се заменя с ново. Успявам да докача една безукорна нова куртка, Кат, разбира се — цяла униформа. Пръска се слух, че щяло да има мир, ала другата мълва е по-правдоподобна: че ще ни прехвърлят в Русия. Но пък защо ни трябват по-добри дрехи за Русия? Накрая истината излиза наяве: кайзерът пристига на обиколка.

Затова са многото проверки и приготовления.

Цяла седмица имам чувството, че сме в новобранска казарма: толкова усилено работим и се обучаваме. Всички са сърдити и нервни, защото прекаленото чистене не ни е по вкуса, още по-малко — парадната маршировка. Тъкмо тези неща дразнят войника повече, отколкото самите окопи.

Най-после идва и този момент. Ние стоим мирно, появява се кайзерът. Любопитни сме да го видим как изглежда. Той крачи пред строените редици и да си кажа право, оставам малко разочарован: според портретите си го бях представял по-едър, по-внушителен, най-вече с някакъв гръмовен глас.

Той раздава железни кръстове и заговаря с тоя, с оня.

След това сядаме на приказки. Тяден забелязва учудено:

— Това е, значи, най-висшето началство, дето съществува. Пред тоя всеки трябва да стои мирно, изобщо всички! — Той се замисля: — Дори Хинденбург трябва да му стои мирно, а?

— Да — потвърждава Кат.

Тяден още не е свършил. Размишлява известно време, после запитва:

— А ако е някой крал, пак ли трябва да стои мирно пред кайзера?

Никой не знае точно, но не ни се вярва да е така. И двамата са толкова високопоставени, че при тях сигурно вече няма никакво стоене мирно.

— Какви щуротии ти идват на ума — казва Кат. — Важното е, че ти самият стоиш мирно.

Но Тяден е като хипнотизиран от тази мисъл. Суховатата му иначе фантазия сега се раздува като мехур.

— Чуйте какво ще ви кажа — оповестява той, — мен въобще не ми се побира в главата, че и кайзерът ходи в нужника като мен.

— Виж, за това можеш да заложиш главата си — смее се Кроп.

— На тоя нещо му е мръднала чивията — допълва Кат, — каква муха ти е бръмнала в главата, Тяден? Я сам върви по-скоро в нужника да ти се избистри главата, че да не дърдориш като пеленак.

Тяден излиза.

— Едно обаче искам все пак да зная — казва Алберт, — щеше ли да има война, ако кайзерът беше казал „не“?

— Сигурен съм в това — обаждам се аз, — той и без това, казват, отначало не бил искал.

— Да речем, че сам не е могъл да направи нищо, но ако двадесет-тридесет души в целия свят бяха казали „не“, тогава?

— Тогава, да — съгласявам се аз, — но там е работата, че тъкмо те са искали.

— Смешно е, като си помисли човек — продължава Кроп, — ние сме дошли тук да защитаваме нашето отечество. Но и французите са там отсреща, за да защитават отечеството си. Кой тогава е прав?

— Може би и едните, и другите — казвам аз, без сам да го вярвам.

— Е, добре — възразява Алберт и виждам, че иска да ме постави натясно, — ама нашите професори, пастори и вестници говорят, че само ние сме били прави, и дано да е така; но пък френските професори, пастори и вестници твърдят, че само те били прави. Какво излиза тогава?

— Това не знам — казвам аз, — знам само, че има война и всеки месец се намесват нови държави в нея.

Тяден отново се появява. Той още е възбуден и веднага се включва в разговора, като задава въпроса, как въобще се стига до война.

— Повечето пъти така, че една държава нанася тежка обида на друга — отговаря Алберт с известно чувство на превъзходство.

— Държава ли? Това не мога да го разбера. Една планина в Германия не може да обиди някоя планина във Франция. Или пък река, или гора, или нива.

— Ти наистина ли си толкова тъп или само се правиш на такъв? — сопва се Кроп. — Не искам да кажа това. Един народ обижда друг…

— Щом е тъй, аз нямам работа тук — отвръща Тяден, — аз не се чувствувам обиден.

— И на теб да вземе да обяснява нещо човек! — казва ядосан Алберт. — За такъв селяндур като тебе въобще не става дума!

— Тогава, значи, мога спокойно да си отида в къщи — упорствува Тяден и всички се смеят.

— Абе, братче, говорим за народа като цяло, значи държавата — извиква Мюлер.

— Държавата, та държавата — Тяден хитро изплющява с пръсти, — селски стражари, полиция, данъци, това е то нашата държава. Ако ми говорите за нея, много благодаря.

— Тук си прав — казва Кат, — веднъж и ти да кажеш нещо вярно, Тяден; държава и отечество — това са наистина две различни неща.

— Да, но едното върви с другото — разсъждава Кроп. — Няма отечество без държава.

— Така е. Но не забравяй, че почти всички ние сме прости хора. А и във Франция повечето хора са работници, занаятчии или дребни чиновници. Защо му е на един френски шлосер или обущар да ни напада? Не, това правят само правителствата. Никога не съм виждал французин, преди да дойда тук, и същото ще е с повечето французи. И тях ги питат толкова, колкото питат нас.

— Тогава защо въобще има война? — пита Тяден.

Кат свива рамене.

— Сигурно има хора, които извличат полза от войната.

— Е, ама аз не съм от тях — хили се Тяден.

— Нито ти, нито който и да било тук.

— А кой тогава? — упорствува Тяден. — Кайзерът също няма полза от нея. Че той си има всичко каквото му трябва.

— Това не казвай — възразява Кат. — Той досега не е имал война. А всеки по-голям кайзер има нужда поне от една война, иначе няма да стане прочут. Отвори само учебниците си и ще видиш.

— Те и генералите стават прочути на война — казва Детеринг.

— По-прочути и от кайзера — потвърждава Кат.

— Сигурно зад тях се крият други хора, които искат да спечелят от войната — промърморва Детеринг.

— Мисля, че то е по-скоро нещо като треска — каза Алберт. — Никой не го иска всъщност и изведнъж ти идва до главата. Ние не искахме войната, другите говорят същото и въпреки това половината свят се е натопил в нея.

— Ония отсреща обаче лъжат повече от нас — забелязвам аз. — Я си спомнете позивите у пленниците, в които пишеше, че сме ядели белгийски деца. Хора, дето пишат такива работи, трябва да ги бесят. Те са истинските виновници.

Мюлер се изправя.

— Във всеки случай по-добре войната да е тук, от колкото в Германия. Я погледнете тия разровени полета!

— Това е истина — съгласява се Тяден, — но още по-добре е да няма война.

И си излиза горд, задето най-после ни е затворил устата на нас, школниците. Всъщност неговото мнение е твърде типично тук, постоянно го чуваш и не щеш да му възразиш нищо смислено, защото то изключва всякакви други съображения. Националното чувство на простия войник се свежда до това, че е на фронта. Но и с това се свършва, всичко друго преценява практически и от собствената си гледна точка.

Алберт се тръшва ядосан на тревата.

— Най-добре е да не говорим за тези дивотии.

— И да говорим, нищо няма да се промени — съгласява се Кат.

На всичко отгоре трябва да върнем почти всички нови неща, които ни раздадоха, и получаваме пак предишните си вехтории. Хубавите бяха само за парада.

* * *

Вместо към Русия отиваме пак на фронта. Пътят минаваме през една окаяна гора с разкъсани стволове и разорана земя. Тук-там зеят страшни ями.

— Дявол да го вземе, тук здравата са ударили — казвам на Кат.

— Минохвъргачки — отвръща той и посочва нагоре.

Сред клоните висят мъртъвци. Един гол войник е кацнал върху чаталест клон, каската му е още на главата, иначе няма дрехи на себе си. Само половината от него стои там горе, труп без крака.

— Какво е станало тук? — питам.

— Тоя са го изхлузили от дрехите — изръмжава Тяден.

Кат казва:

— Чудна работа, вече няколко пъти виждаме такова нещо. Като се стовари такава мина, наистина ти издърпва дрехите от гърба. Това е от въздушното налягане.

Поглеждам по-нататък. Наистина е така. Там висят само дрипи от униформа, другаде е залепнала кървава каша, която някога е била човешки крайници. Тук лежи труп, на който само на единия крак е останало парче от долните гащи, а на врата — яката на куртката. Иначе си е гол, дрехите висят на близкото дърво. Двете ръце ги няма, сякаш са отвинтени. Едната откривам двадесет крачки по-нататък в храсталака.

Мъртвият лежи ничком. Там, където са раните на ръцете, земята е почерняла от кръвта. Под нозете шумата е разхвърляна, сякаш човекът още е ритал с рака.

— Не е шега, Кат — казвам.

— И парче снаряд в корема също не е — отвръща той и свива рамене.

— Само не се размеквайте — додава Тяден.

Това не може да е станало много отдавна, кръвта е още прясна. Тъй като всички войници, които виждаме, са мъртви, не се задържаме повече, а съобщаваме за тях на следващия санитарен пункт. В края на краищата не е наше задължение да вършим работата на тия катъри с носилките.

* * *

Трябва да се изпрати патрул напред, за да разузнае докъде е още заета неприятелската позиция. Поради отпуска у мен е заседнало някакво особено чувство спрямо другите и затова сам пожелавам да отида. Уговаряме плана за действие, промъкваме се през телената мрежа, сетне се разделяме, за да пълзим поотделно напред. След малко попадам на една плитка яма и се хлъзвам в нея. Оттук се оглеждам.

Полето наоколо се обстрелва със среден картечен огън. Бият от всички страни, не много силно, но все пак достатъчно, за да не мога много-много да стърча.

Разтваря се парашутче на светлинна ракета. Теренът е като замръзнал под мъртвата светлина. Толкова по-непрогледна става след това тъмнината. В окопите неотдавна разправяха, че срещу нас имало чернокожи. Неприятно е, защото не се различават добре, пък и са много ловки като патрули. Странно нещо, но и те често пъти са също тъй непредпазливи — Кат и Кроп веднъж, по време на разузнаване, очистиха цял противников патрул от черни, защото от нетърпение да запушат, запалили по пътя цигари. Кат и Алберт трябвало само да се прицелват в тлеещите огънчета на цигарите.

Край мен изсвистява малък снаряд. Не съм чул приближаването му и страшно се уплашвам. В същия миг ме обзема безразсъден ужас. Тук съм сам и почти безпомощен в тъмнината — може би отдавна ме следят от някоя яма две други очи и гранатата е вече приготвена да ме разкъса на парчета. Опитвам се да се овладея. Това не е първият ми патрул, нито е от най-опасните. Но е първият след отпуска ми, а освен това местността ми е още доста чужда.

Мъча се да си втълпя, че възбудата ми е нелепост, че в тъмното по всяка вероятност нищо не ме дебне, защото иначе нямаше да стрелят тъй ниско над земята.

Напразно. Мислите ми се гонят безредно в главата — чувам предупредителния глас на майка ми, виждам русите с веещите се бради, облегнали се на мрежата, привижда ми се светлата, чудна картина на лавка с кресла, на едно кино във Валансиен, мъчително и страшно изпъква във въображението ми сивата, безчувствена цев на пушка, която безгласно ме дебне и следва, накъдето и да завъртя глава; пот избива по цялото ми тяло.

Все още лежа в моя трап. Поглеждам часовника минали са само няколко минути. Челото ми е мокро, очните ми кухини са влажни, ръцете треперят, тихо пъшкам. Това е чисто и просто ужасен пристъп на страх, долнопробен кучешки страх да подам глава на вън и да изпълзя напред.

Напрежението ми се размеква като каша в желанието да остана да лежа тук. Крайниците ми са залепнали за земята. Правя един напразен опит — не искат да се отделят. Притискам се в пръстта, не мога да вървя напред, решавам да остана да лежа тук.

Но тутакси ме залива отново вълната — вълна на срам, угризение и все пак на сигурност. Повдигам се, за да хвърля поглед наоколо. Очите ми горят, така напрегнато се взирам в тъмното. Светва ракета — отново залягам.

Боря се безсмислено, объркано със себе си, искам да изляза от ямата и пак се хлъзвам обратно, казвам си: „Трябва да излезеш, там са твоите другари, това не е някаква си глупава заповед“ и веднага след това: „Какво ме е грижа, имам само един живот за губене!“

Всичко е от този отпуск — мъча се ядно да се извинявам. Но сам не го вярвам, чувствувам ужасна отмала, надигам се бавно и протягам лакти напред, притеглям гърба след тях и вече лежа наполовина на ръба на ямата.

В този миг чувам шумове и се стрелвам назад. Въпреки грохота на артилерията подозрителните шумове се чуват ясно. Ослушвам се — шумът е зад мен. Това са наши хора, движат се в окопите. Сега долавям и сподавени гласове. Според тона може и да е Кат, дето говори там.

Изведнъж необикновена топлина се разлива в мен. Тези гласове, тези няколко тихи думи, тези стъпки в окопа зад мен ме изтръгват рязко от страшното усамотение на смъртния ужас, на който почти се бях поддал. Те са нещо повече от самия живот, тия гласове, повече от майчина ласка и от страха, те са най-могъщото и най-закрилящото, което има на света — гласовете на моите другари.

Вече не съм трепереща отломка живот, сам в тъмнината — аз принадлежа на тях и те ми принадлежат, всички изпитваме същия страх и живеем същия живот, ние сме свързани някак просто и неразривно. Иска ми се да заровя лице в тях, в тия гласове, в тия откъслечни думи, които ме спасиха и ще ме крепят и занапред.

* * *

Внимателно изпълзявам от ямата и пролазвам напред. Пъпля на четири крака; напредвам добре, засичам посоката, оглеждам се и запомням блясъка на оръдейните изстрели, за да мога да се върна после назад. След това се опитвам да вляза във връзка с останалите.

Все още чувствувам страх, но това е страх разумен, напрегнато до краен предел внимание. Нощта е ветровита и при всяко святкане на оръдията пробягват сенки. Поради това виждам или прекалено много, или прекалено малко. Често се вцепенявам, но все без причина. Така стигам доста напред и след това в кръг се отправям за назад. Не можах да се свържа с другите. Всеки метър към нашия окоп ме изпълва с упование — но и ме кара още повече да бързам. Няма да е хубаво тъкмо накрая да ме пречукат.

Изведнъж ме пронизва нова уплаха. Вече не мога точно да налучкам посоката. Свличам се тихо в една яма и се опитвам да се ориентирам. Неведнъж се е случвало някой да скочи зарадван в окопа пред него и едва тогава да разбере, че е попаднал точно там, където не трябва.

След малко пак се вслушвам. Още не мога да открия верния път. Лабиринтът от ями ми се струва сега тъй необозрим, че от възбуда не зная вече на коя страна да се обърна. Може би пълзя успоредно на окопите, това може да продължи безкрайно. Затова пак криввам встрани.

Проклети ракети! Горят сякаш по цял час, при най-малкото движение около мене засвистяват куршуми.

Но няма как, трябва да изляза от ямата. На пресекулки се придвижвам напред, пъпля като рак и си раздирам ръцете в нащърбените осколки, остри като бръсначи. Понякога имам впечатлението, че небето на хоризонта леко просветлява, но може да е само илюзия. И постепенно си давам сметка, че вече пълзя за спасението на живота си.

Избухва снаряд. Веднага след него — още два. И адът започва. Внезапен артилерийски огън. Трещят картечници. Засега не ми остава друго, освен да лежа. Изглежда, че започва атака. Отвред излитат сигнални ракети. Неспирно.

Лежа превит в голяма яма, краката ми са във вода до корема. Ако започне атака, ще се потопя колкото мога във водата, без да се задуша, с лице в тинята. Ще се преструвам на убит.

Изведнъж чувам как огънят отскача назад. Мигновено се свличам във водата на дъното, каската отметната на тила, устата вдигната само колкото да мога да поемам въздух.

После се смръзвам — някъде се чува дрънчене, стъпки трополят все по-наблизо, — всичките ми нерви са свити в ледено кълбо. Стъпките изтопуркват над мен, първата редица отминава. В мен има само една разкъсваща мисъл: Какво ще правиш, ако някой скочи в твоята яма? Бързо измъквам малката кама, хващам я здраво и пак я натиквам с ръка в тинята. Ще я забия веднага, ако някой скочи в ямата — тази мисъл пулсира в челото ми, — веднага ще му прережа гръкляна, за да не може да вика, друг изход няма, той ще бъде също тъй уплашен като мен и в страха си двамата ще се нахвърлим един върху друг, аз трябва да бъда първият.

Започват да стрелят и нашите батареи. Наблизо до мен пада снаряд. Това ме подлудява — само това оставаше, да ме улучи наше оръдие; псувам и скърцам със зъби в калта — припадък на безсилна ярост, накрая мога само още да стена и да се моля.

Трясъкът на снарядите ме оглушава. Ако нашите контраатакуват, ще бъда освободен. Притискам глава о земята и се вслушвам в глухия тътен, сякаш експлозии в далечен рудник — после пак я вдигам, за да мога да чувам шумовете горе.

Картечниците тракат. Зная, че нашите телени заграждения са здрави и почти невредими; по част от тях е пуснат ток с високо напрежение. Пушечният огън е засилва. Те не могат да пробият и трябва да се оттеглят назад.

Свивам се пак на кълбо, напрегнат до краен предел. Отново се чува дрънченето и влаченето, тропотът на стъпки. Откъслечен пронизителен вик. Атаката е отбита.

* * *

Станало е малко по-светло. Покрай мен профучават стъпки. Първите. Отминават. След тях други. Тракането на картечниците се слива в непрекъсната верига. Тъкмо искам да се пообърна и нещо изтрополява, едно тяло изплясква тежко до мен в ямата, търкулва се и ме притисва отгоре…

Не мисля нищо, не решавам нищо — бясно забивам ножа и само усещам как тялото се сгърчва, след това омеква и се свлича като чувал. Когато идвам на себе си, ръката ми е лепкава и мокра.

Другият хъхри задавено. Струва ми се като че крещи, всяко вдишване е като вик, като гръм — но това е само биенето на кръвта в жилите ми. Иска ми се да му запуша устата, да я натъпча с пръст, да го промуша още веднъж, за да млъкне, защото ще ме издаде; но вече съм толкова изтрезнял и изведнъж така отмалял, че не мога повече да вдигна ръка срещу него.

Пропълзявам до най-далечния ъгъл на ямата и се свивам там, вторачил очи в него, стиснал ножа, готов, ако мръдне, пак да се хвърля върху него. Но той вече нищо не може да ми стори, разбирам това по хъркането му.

Виждам го неясно. Имам само едно желание — да се измъкна оттук. Ако това не стане скоро, ще се развидели прекалено много; и сега е трудно вече. Но като понечвам да вдигна глава, тутакси виждам, че е невъзможно. Картечният огън е тъй плътен, че ще ме надупчат на решето, преди още да съм направил един скок.

Опитвам още веднъж с каската и я вдигам нагоре, за да видя на каква височина минават изстрелите. Миг по-късно един куршум я избива от ръката ми. Огънят, значи, бие много ниско над земята. Не съм се отдалечил достатъчно от противниковата позиция и някой от техните стрелци веднага ще ми види сметката, ако се опитам да побягна.

Става все по-светло. Очаквам задъхан атака от нашите. Ръцете ми са бели на кокалчетата, тъй силно съм ги стиснал, тъй пламенно се моля огънят да спре и другарите да дойдат.

Минутите се точат една след друга. Вече не смея да погледна към тъмната фигура в ямата. Взирам се напрегнато встрани и чакам, чакам. Снарядите свирят, кръстосани в стоманена мрежа, и не спират, не спират.

Тогава виждам окървавената си ръка и изведнъж ми се повдига. Вземам пръст и я натривам върху кожата, така ръката е поне накаляна и кръвта не се вижда.

Огънят не отслабва. Сега е еднакво силен и от двете страни. Нашите сигурно вече отдавна са ме отписали.

Светло, сиво утро. Хъркането продължава. Запушвам си ушите, но скоро снемам пръстите си, защото не чувам и другите шумове.

Отсреща фигурата се раздвижва. Изтръпвам и поглеждам неволно натам. Очите ми остават като залепени. Там лежи мъж с малки мустачки, главата клюмнала настрани, едната ръка полупревита, главата отпусната безсилно върху нея. Другата ръка лежи върху гърдите и е в кръв.

Той е мъртъв, говоря си, трябва да е мъртъв, вече не чувствува нищо; само тялото му още хърка. Но главата се опитва да се надигне, охкането за миг се засилва, после челото пак се свлича върху ръката. Той не е мъртъв, умира, но не е мъртъв. Пропълзявам към него, спирам се, подпирам се на длани, влека се още малко, чакам — още малко, ужасен път от три метра, дълъг, страшен път. Най-после се озовавам при него.

Той отваря очи. Трябва да ме е чул и ме поглежда с израз на неописуем ужас. Тялото е неподвижно, но очите са изпълнени с такъв огромен страх, щото за миг си помислям, че биха имали силата да повлекат тялото на стотици километри далеч оттук, с един само напън на погледа. Тялото е неподвижно, съвсем спокойно, не издава звук, хъркането е замлъкнало, но очите крещят, в тях е сбран целият живот в безсвестен порив да избяга, в ужасен страх от смъртта — от мен.

Свивам се и се подпирам на лактите.

— Няма, няма — шепна.

Погледът ме следва. Не съм в състояние да направя и най-малкото движение, докато той не се махне от мен.

После ръката му се свлича бавно от гърдите, само малко, няколко сантиметра, но това движение ме освобождава от властната сила на очите. Навеждам се над него, поклащам глава и шепна:

— Няма, няма, няма — вдигам едната си ръка, за да му покажа, че искам да му помогна, и я прекарвам през челото му. При приближаването на ръката очите са се свили конвулсивно, сега втренчеността изчезва, клепачите падат по-ниско, напрежението отслабва. Разкопчавам му яката и намествам главата по-удобно.

Устата е полуотворена, той се мъчи да изговаря думи. Устните са сухи. Манерката ми не е тук, не съм я взел със себе си. Но в тинята, долу в ямата, има вода. Смъквам се там, изваждам кърпата си, разгъвам я, натискам я надолу и с шепа загребвам от жълтеникавата вода, която блика през нея.

Той я поглъща. Донасям му още. Сетне разкопчавам куртката му, за да го превържа, ако може. Така или иначе, трябва да направя това, та ако онези отсреща ме пленят, да видят, че съм искал да му помогна, и да не ме застрелят. Той понечва да ме задържи, но ръката му е твърде немощна. Ризата е залепнала и не може да се издърпа настрани, закопчана е отзад. Не остава друго, освен да се разреже.

Търся ножа и го намирам. Но когато започвам да разрязвам ризата, очите се отварят още веднъж и отново в тях се появява оня вик и безумният израз, та трябва да ги натисна, да ги затворя, и шепна:

— Искам да ти помогна, камарад, camarade, camarade — наблягам на тази дума, за да я разбере.

Три рани са от ножа. Моите бинтове ги покриват, кръвта тече изпод тях, притискам ги по-силно, той изохква.

Това е всичко, което мога да направя. Сега ни остава само да чакаме, да чакаме.

* * *

Какви часове! Хъркането започва отново — колко бавно умира човек! Защото знам едно: той не може да бъде спасен. Опитвах се наистина да си внуша това, но към пладне тази увереност рухна, разнищена от неговите стенания. Ако не бях загубил револвера си при пълзенето, щях да го застрелям. Да го пробода с ножа — не мога.

По обед се унасям в полусън, на границата на мисълта. Гложди ме глад, почти ми се плаче, дето няма какво да ям, но не мога да се боря с това. На няколко пъти давам вода на умиращия и сам пия от нея.

Това е първият човек, когото съм убил със собствените си ръце, когото мога да видя ясно, чиято смърт е мое дело. И Кат, и Кроп, и Мюлер са виждали, когато са улучвали някого, с мнозина става така, особено в ръкопашен бой…

Но всяко негово вдишване оголва сърцето ми. Този умиращ е господар на часовете, той има невидим нож, с който ме пронизва — времето и моите мисли.

Много бих дал да можеше да остане жив. Тежко е да лежиш така и да трябва да гледаш и да слушаш.

Следобед към три часа той вече е мъртъв.

Поемам си дъх. Но само за кратко. Скоро мълчанието започва да ми тежи още по-непоносимо от стенанията. Иска ми се пак да чувам това хъркане, на хрипове, пресипнало, ту като тихо свирене, ту сетне пак дрезгаво и високо.

Безсмислено е всичко, което правя. Но трябва да се занимавам с нещо. Затова още веднъж нагласям мъртвеца да лежи по-удобно, макар че той вече нищо не чувствува. Затварям му очите. Те са кафяви, косата му е черна, леко къдрава при слепоочията.

Под мустаците устните са пълни и меки, носът е малко гърбав, кожата — възмургава, вече не е тъй пепелявобледа както преди, докато беше жив. За миг лицето дори изглежда като на здрав човек — после бързо застива в една от онези чужди, мъртвешки маски, които често съм виждал и които всички си приличат.

Жена му сигурно мисли сега за него; тя не знае какво се е случило. Като го гледам, си мисля, че той често й е пишел — тя ще получава още писма от него — утре, след седмица — може би някое залутало се писмо — след месец. Ще го чете и той ще и говори в него.

Състоянието ми се влошава все повече и повече, вече не съм господар на мислите си. Как ли изглежда жена му? Като онази, слабата мургава, оттатък канала? Не ми ли принадлежи тя? Може би сега тъкмо затова ми принадлежи. Да беше Канторек тук до мен! Ако майка ми можеше да ме види отнякъде. Мъртвият сигурно щеше да живее още тридесет години, ако аз бях запомнил по-добре пътя назад. Ако беше тичал два метра по-вляво, щеше да си седи сега в окопа отсреща и да пише ново писмо на жена си.

Но така не стигам доникъде — защото такава е съдбата на всички ни: ако Кемерих беше държал крака си десет сантиметра по-вдясно, ако Хайе се бе навел пет сантиметра по-напред…

Мълчанието се разраства. Аз говоря, трябва да говоря. Обръщам се към него и му казвам:

— Приятелю, аз не исках да те убия. Ако сега ти скочеше отново при мен, не бих го направил, стига и ти да си разумен. Но преди ти беше само някаква мисъл за мен, комбинация, която живееше в мозъка ми и предизвика моето решение — тази комбинация аз прободох с ножа. Едва сега виждам, че и ти си човек като мен. Аз мислех за твоите ръчни гранати, за твоя щик и твоето оръжие — сега виждам твоята жена, лицето ти и общото, което ни свързва. Прости ми, другарю! Ние винаги разбираме твърде късно. Но защо не ни повтарят постоянно, че вие сте също такива бедни псета като нас, че и вашите майки треперят като нашите, че всички изпитваме същия ужас пред смъртта, по същия начин умираме и също така ни боли. Прости ми, приятелю, как би могъл ти да бъдеш мой враг? Ако захвърлим тия оръжия и тази униформа, ти би могъл да ми бъдеш също такъв брат като Кат и Алберт. Вземи двадесет години от моя живот, друже, и стани — вземи повече, защото вече не зная за какво ми са те.

Тихо е, фронтът е почти спокоен, чува се само пушечен пукот. Куршумите бият плътно до земята, не стрелят безцелно, от всички страни се мерят точно. Не мога да изляза.

— Аз ще пиша на жена ти — казвам бързо на мъртвия, — ще й пиша, нека научи от мен, ще й кажа всичко, което казвам и на теб, тя не бива да страда, ще й помогна, и на твоите родители, и на децата ти…

Униформата му е още полуразкопчана. Лесно намирам портфейла, но не се решавам да го отворя. В него е билетът с името му. Докато не зная името му, може би ще мога да го забравя, времето ще заличи тоя образ. Но името е като гвоздей, който ще се забие в мен и вече никога няма да може да се извади. Той има силата да извиква всичко отново в паметта, то винаги ще може да се връща и да се изправя пред мен.

Държа нерешително портфейла в ръката си. Той пада и сам се отваря. Разпиляват се няколко снимки и писма. Събирам ги и понечвам да ги прибера, но натискът, който тегне над мен, цялата тази неизвестност, гладът, опасността, часовете насаме с мъртвия са ме довели до отчаяние, искам да ускоря развръзката, да засиля болката и да й сложа край, тъй както удряме нетърпимо болящата ни ръка о някое дърво, без да мислим какво ще стане.

Това са снимки на жена и на момиченце, малки любителски фотографии пред стена, обрасла с бръшлян. До тях има писма. Изваждам ги и се опитвам да чета. Почти нищо не разбирам, почеркът е нечетлив, пък и аз знам твърде малко френски. Но всяка дума, която успявам да разбера, се забива като изстрел в гърдите — като удар с нож в гърдите…

Главата ми гори. Но поне толкова мога да разбера, че не бива никога да пиша на тия хора, както си мислех преди. Невъзможно е. Поглеждам още веднъж снимката; не изглежда да са богати хора. Бих могъл да им пратя пари, без да посоча името си, когато почна да печеля по-късно. За тази мисъл се вкопчвам, поне е някаква малка опора. Този мъртвец е свързан с моя живот, затова трябва всичко да правя и всичко да обещавам, за да се спася; слепешката давам обет, че ще живея само за него и за неговото семейство — с влажни устни му говоря и го уверявам, а някъде дълбоко у мен се таи надеждата, че с това се изкупвам и може би все пак ще се измъкна оттук, — с хитрата уговорка, че по-късно човек винаги може пак да премисли нещата. Затова отварям билета и чета: Жерар Дювал, типограф.

Записвам адреса с молива на убития върху един плик и после изведнъж натиквам бързо всичко в куртката му.

Аз убих печатаря Жерар Дювал. Аз трябва да стана печатар, мисля си съвсем объркан, трябва да стана печатар, печатар…

* * *

Следобед съм по-спокоен. Страхът ми се е оказал неоснователен. Името не ме смущава вече. Пристъпът отминава.

— Приятелю — казвам на мъртвеца оттатък, но го казвам хладнокръвно, — днес ти, утре аз. Но ако се измъкна оттук, приятелю, ще се боря срещу онова, което унищожи и двама ни: на теб живота — а на мен…? И на мен живота. Обещавам ти, приятелю. Това не бива вече никога да се повтори.

Слънчевите лъчи падат косо. Замаян съм от изтощение и глад. Вчерашният ден ми е като мъгла, вече не се надявам да се измъкна оттук. Унасям се в дрямка и дори не си давам сметка, че се свечерява. Здрачът иде. Сега ми се вижда бързо. Още един час. Ако беше лято — още три часа. Още един час.

Внезапно започвам да треперя да се случи нещо непредвидено. Вече не мисля за мъртвия, той ми е сега съвсем безразличен. С един тласък жаждата за живот бликва отново и пред нея избледнява всичко, в което съм се заричал. Само за да не ми се случи нещо лошо, бръщолевя механично:

— Ще изпълня всичко, всичко ще изпълня, каквото ти обещах — но още отсега зная, че нищо няма да направя.

Изведнъж ми идва наум, че собствените ми другари могат да стрелят по мен, когато допълзя до тях; нали те не знаят нищо. Ще почна да викам колкото може по-отдалеч, дано ме разберат. Дотогава ще лежа някъде пред окопа.

Първата звезда. Фронтът остава спокоен. Поемам дъх и от възбуда си говоря сам:

— Само без глупости сега, Паул — спокойствие, само спокойствие, Паул — и си спасен, Паул!

И това, че си говоря тъй на име, ме успокоява, сякаш ми говори някой друг и затова ми действува по-силно.

Мракът се сгъстява. Възбудата ми се уталожва, от предпазливост чакам да излетят първите ракети, после изпълзявам от ямата. Мъртвия вече съм забравил. Пред мен е начеващата нощ и бледо осветеното поле. Погледът ми се спира на една близка дупка; в момента, в който угасва светлината, се стрелвам натам, опипвам пътя по-нататък, прибягвам до следващата, залягам в нея и пак изскачам.

Приближавам се. Под светлината на една ракета виждам, че зад телта нещо мърда, после застива, лежа неподвижно. Следващия път виждам същото, сигурно са другари от нашия окоп. Но съм предпазлив, докато разпозная каските. Тогава извиквам.

Тутакси отеква в отговор моето име:

— Паул… Паул…

Извиквам повторно. Това са Кат и Алберт, които са излезли с платнище да ме търсят.

— Ранен ли си?

— Не, не…

Спускам се в окопа. Искам ядене и го поглъщам наведнъж. Мюлер ми дава цигара. С няколко думи само разправям какво се е случило. Не е нещо ново; такива работи често стават. Особеното в цялата история е само нощната атака. Но Кат веднъж е лежал в Русия цели два дни зад руските линии, преди да успее да се промъкне назад.

За убития печатар не казвам нищо.

Но на другата сутрин вече не мога да се сдържа. Трябва да разкажа всичко на Кат и Алберт. И двамата ме успокояват.

— Няма смисъл да умуваш. Какво друго си могъл да сториш? Нали затова си жив!

Слушам ги и се чувствувам закрилен, тяхната близост ме утешава. Що за глупости дърдорех там в ямата!

— Я погледни натам — сочи Кат.

Зад бруствера стоят няколко стрелци. Насочили са пушки с визирни тръби и дебнейки, оглеждат противниковия участък отсреща. От време на време изтрещява изстрел.

Разнасят се викове.

— Улучи го! Видя ли как подскочи?

Сержант Йолрих се извръща гордо и си записва една точка. В днешния стрелкови отчет той води с три безспорно установени попадения.

— Какво ще кажеш? — пита Кат.

Аз само кимам.

— Ако кара все така, довечера ще му закачат още една шарена лентичка на петлика — казва Кроп.

— Или пък скоро ще го произведат старши подофицер — допълва Кат.

Споглеждаме се.

— Аз не бих го направил — казвам.

— Все пак — забеляза Кат — добре е, че го видя тъкмо сега.

Сержант Йолрих застава отново на бруствера. Цевта на пушката му се движи насам-натам.

— Та за твоята история няма какво повече да му мислиш — кима Алберт.

Аз вече и сам не мога да се разбера.

— Всичко е от това, че трябваше толкова дълго да лежа заедно с него — казвам.

Войната си е война, в края на краищата.

Пушката на Йолрих изпуква отривисто и сухо.