Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 100гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“.
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга се занимава с проблемите на настоящето. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ – Хайне
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.
Кратко обобщение на романа
Глава 1
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих, който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Глава 2
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Глава 3
Станислав „Кат“ Катчински, който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишкия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Глава 4
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си обратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Глава 5
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Глава 6
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Глава 7
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща у дома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Глава 8
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Глава 9
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Алберт се опитват да го успокоят.
Глава 10
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Алберт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Алберт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Глава 11
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер, Мюлер, Леер, техният смел командир на компанията Бертинк умират, а по-късно и Катчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“ Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините бунт и революция, нито Паул, нито останалите войници мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Глава 12
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново, което да се отчете“ (im Westen sei nichts Neues zu melden).
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
IV
Трябва да отидем напред да издигаме заграждения. На смрачаване пристигат камионите. Накачваме се в тях. Вечерта е топла и здрачът е като покривало, под чиято закрила се чувствуваме добре. Той ни сближава: дори скъперникът Тяден ми подарява една цигара и ми дава огън да запаля.
Стоим прави, плътно притиснати един до друг; за сядане няма място. А и не сме свикнали на това. Най-после и Мюлер е в добро настроение — обул е новите си ботуши.
Моторите забръмчават, колите дрънчат и се тресат. Пътищата са разровени и осеяни с ями. Забранено е да се палят светлини, затова така се блъскаме в дупките, че малко остава да изхвърчим от колата. Това не ни тревожи особено. Какво пък толкова може да се случи? По-добре строшена ръка, отколкото продупчен корем, и не един си пожелава такъв добър случай да го пратят в къщи.
Покрай нас се нижат в дълга редица муниционните колони. Те бързат и постоянно ни задминават. Подвикваме им някоя и друга шега, те ни отговарят.
В мрака се появява някакъв зид от къща, която стърчи встрани от пътя. Изведнъж наострям слух. Лъжа ли се? Пак дочувам съвсем ясно — съскането на гъски. Поглеждам към Катчински — поглежда ме и той; разбираме се отведнъж.
— Кат, чувам там един кандидат за котелката…
Той кима.
— Ще стане, щом се върнем. Това място ми е познато.
Има си хас да не му е познато. Той положително е осведомен за всеки гъши крак на двадесет километра околовръст.
Колите навлизат в зоната на артилерията. Оръдейните ракли са замаскирани срещу самолети с храсти и клони, сякаш са украсени за някакъв военен празник на жътвата с беседки и зеленина. Тези беседки биха изглеждали приветливи и мирни, само обитателите им да не бяха топове.
Въздухът натежава от оръдеен пушек и мъгла. Барутният дим нагорчава на езика. Изстрелите така трещят, че колата потреперва; ехото се понася оглушително подир тях, всичко се олюлява. Лицата ни незабележимо се променят. Не сме тръгнали за окопите, само ще издигаме заграждения, но на всяко лице сега се чете: тук е фронтът, ние сме в неговата власт.
Това още не е страх. Който е идвал толкова често тук като нас, кожата му става дебела. Само младите новобранци се вълнуват. Кат ги поучава:
— Това беше тридесет и половина сантиметрово. Познава се по изстрела — веднага след това идва взривът.
Но глухият грохот на детонациите не достига до нас, а потъва в общия ромон на фронта. Кат се ослушва нататък:
— Тази нощ ще стане горещо.
Ослушваме се всички. Фронтът е неспокоен. Кроп казва:
— Томитата вече стрелят.
Изстрелите ясно се чуват. Това са английските батареи вдясно от нашия сектор. Започват един час по-рано. Когато бяхме ние тук, винаги започваха точно в десет.
— Какво ги е прихванало тия? — извиква Мюлер. — Часовниците им трябва да са напред.
— Ще стане горещо, ви казвам, усещам го по кокалите си. — Кат повдига рамене.
Край нас избумтяват три изстрела. Огненият лъч прорязва косо мъглата, оръдията бръмчат и ръмжат. Побиват ни тръпки и сме доволни, че утре рано заранта ще си бъдем отново в бараките.
Лицата ни не са по-бледи или по-червени от друг път, нито по-напрегнати или по-отпуснати, и все пак са някак други. Имаме чувството, че в кръвта ни е превключен контакт. Това не са приказки, а факт. Фронтът, съзнанието за неговата близост включва този контакт. В момента, когато засвирят първите снаряди, когато въздухът се разкъса под напора на изстрелите, в нашите жили, в нашите ръце и очи внезапно се появява едно притаено очакване, дебнене, едно по-напрегнато бодърствуване, особена гъвкавост на сетивата. Отведнъж тялото е в пълна готовност.
Често ми се струва, като че разтърсеният, вибриращ въздух прескача в нас на безшумни вълни или пък че самият фронт излъчва електричество, което мобилизира непознати нервни центрове.
Всеки път е същото: заминаваме навъсени или бодри войници, после се появяват първите оръдейни лафети и всяка дума в нашите разговори има вече друг, променен звук.
Когато Кат стои пред бараките и каже: „Ще стане горещо!“ — това си е негово мнение и толкова; но каже ли го тук, тези думи придобиват остротата на щик, блеснал под сиянието на луната, те разсичат мисълта, стават по-близки и заговорват на подсъзнателното, което се е пробудило у нас, с някакъв неведом смисъл: „Ще стане горещо!“ Може би онзи наш най-съкровен и най-потаен живот потреперва и се вдига на самозащита.
За мен фронтът е като непроницаем водовъртеж. Още когато си далеч от центъра му, в спокойни води, усещаш смукателната му сила, която те увлича бавно, неотвратимо, без много съпротива.
Но от земята, от въздуха в нас се вливат защитни сили, най-много от земята. За никого земята не е това, което е за войника. Когато се притисне о нея, дълго, задъхано, когато зарови дълбоко в нея лице и крайници в смъртния си ужас от огъня, тогава тя е едничкият му приятел, негов брат, негова майка, той поверява своя страх и своите викове на нейното мълчание и закрила, тя ги поема и пак му дава сили за нови десет секунди бягане и живот, после пак го сграбчва — понякога завинаги.
Земя, земя, земя!…
Земя, с твоите гънки, ями и падини, в които можем да се хвърлим и да се скрием! Земя, ти ни даваше сред спазмите на ужаса, сред бликащото унищожение, сред смъртоносния рев на експлозиите могъщата опора на наново спечеления живот! Блуждаещата стихия на почти разпокъсаното битие протичаше през теб обратно в нашите ръце, и ние, спасените, се заравяхме в теб и в немия трепет на плахо щастие, че сме преживели и тази минута, впивахме устни в теб!
При първия вой на снарядите с част от нашето същество ние се връщаме светкавично с хиляди години назад. Инстинктът на животното се пробужда у нас, той ни води и закриля. Той не е съзнателен, той е много по-бърз, много по-сигурен, много по-непогрешим от съзнанието. Това не може да се обясни. Вървиш и не мислиш за нищо — изведнъж се виждаш залегнал в някакъв трап, а над тебе се пръскат осколките; но не си спомняш да си чул снаряда или да ти е дошла мисълта да се хвърлиш по очи. Ако си разчитал на това, вече да си купчина разхвърляни меса. Спасило те е другото, онова ясновидско обоняние у нас, което ни е хвърлило на земята и ни е спасило, без да знаем как. Ако не беше то, отдавна да не е останал жив човек от Фландрия до Вогезите.
Заминаваме като навъсени или бодри войници — стигаме до зоната, където започва фронтът, и вече сме хора-животни.
Навлизаме в проредяла гора. Отминаваме походните кухни. Оттатък гората слизаме от камионите. Те се връщат обратно. Утре преди зазоряване ще дойдат да ни вземат.
Мъгла и оръдеен дим се стелят над поляните до височината на гърдите. Отгоре свети луната. По пътя се ниже войска. Стоманените каски блещукат под бледото сияние на месеца. Глави и пушки стърчат над бялата мъгла — само поклащащи се глави, люлеещи се цеви.
Нататък пред нас мъглата свършва. Главите се превръщат във фигури; куртки, панталони и ботуши изплуват от мъглата като от млечно блато. Сливат се в колона. Колоната крачи право напред, фигурите се спояват в клин, не се различават вече отделни силуети, само един тъмен клин се врязва напред, някак странно попълван от изплуващите из мъглявото блато глави и пушки. Колона — не хора.
По един напречен път се придвижват леки полски оръдия и коли с боеприпаси. Гърбовете на конете лъщят на лунната светлина, движенията им са красиви, те отмятат глави, очите им просветват в тъмното. Оръдия и коли се плъзгат пред разлатия фон на лунния пейзаж, конниците със своите стоманени шлемове приличат на рицари от старо време; някак красиво и вълнуващо е това.
Вървим към пионерния парк. Някои от нас нарамват извити, заострени железни прътове, други провират гладки лостове през макари с бодлива тел и потегляме. Товарите са неудобни и тежки.
Теренът става все по-разоран. Отпред долитат до нас предупредителни викове: „Внимание, отляво дълбока яма от снаряд!“ — „Пази се, окоп!“
Очите ни се взират напрегнато, нозете и пръчките ни опипват почвата, преди да поемат тежестта на тялото. Изведнъж върволицата спира; някои се блъскат с лице в телените макари пред тях, чуват се ругатни.
Пътят ни е препречен от няколко разбити коли. Нова заповед: „Загаси цигарите и лулите!“ — Стигнали сме до самите окопи.
В това време се е смрачило съвсем. Обхождаме една горичка и току пред нас се изпречва фронтовият участък.
От единия до другия край на хоризонта виси треперливо, червеникаво сияние. То е в неспирно движение, прорязвано от пламъците на оръдейните гърла. Сигналните ракети политат нагоре като сребърни и червени топки, пръскат се и се сипят надолу в бели, зелени и червени звезди. Издигат се френски светлинни ракети, разтварят във въздуха копринени парашутчета и съвсем бавно се спускат към земята. Озаряват всичко като ден, сиянието им стига чак до нас, виждаме сенките си остро изрязани на земята. Цели минути се носят във въздуха, докато изгарят. Тутакси се извисяват нови, навред, а сред тях пак зелените, червените и сините.
— Сега загазихме! — казва Кат.
Оръдейната буря се засилва и преминава в слят, глух тътен, сетне отново се разпада на групи от взривове. Сухо пращят картечните залпове. Над нас въздухът е изпълнен със свистене, виене, свирене, съскане. Това са по-дребните мини; между тях обаче профучават с грохот в нощта големи снаряди, най-тежките, и падат далеч някъде зад нас. Те издават особен тръбен, дрезгав, далечен звук, сякаш от разгонени елени, и описват кривата си високо над воя и писъка на по-малките.
Прожектори започват да шарят по черното небе. Плъзгат се по него като исполински, изтънели накрая линеали. Един се заковава на място и леко потреперва. Тутакси до него се озовава втори, кръстосват се, между тях е попаднало черно насекомо и се мъчи да избяга — самолет. Той загубва сигурност, заслепен, и вече се олюлява.
* * *
Забиваме железните пръти на равни разстояния в земята. По двама души държат една макара, другите размотават бодливата тел. Мръсна тел с дълги шипове, стърчащи нагъсто! Отвикнал съм да размотавам тел и си раздирам ръката.
След няколко часа свършваме. Но има още време, докато дойдат камионите. Повечето лягат на земята и заспиват. Опитвам се и аз. Но става много студено. Чувствува се, че сме близо до морето, постоянно се събуждаме от студ.
Най-после заспивам дълбоко. Изведнъж скачам като ужилен, не зная къде се намирам. Виждам звездите, виждам ракетите и за миг имам чувството, че съм заспал на някакво градинско увеселение. Не зная дали е сутрин или вечер, лежа в бледата люлка на здрача и очаквам да чуя тихи думи, които трябва да дойдат, тихи и сподавени — плача ли? Пипам очите си, всичко е тъй чудно — дете ли съм? Кадифеномека кожа — това трае само секунда, после разпознавам силуета на Катчински. Седи си спокойно старият войник и пуши лула, лула с похлупаче, то се знае. Щом забелязва, че съм буден, казва:
— Здравата се стресна! Беше само запалка на снаряд; профуча там някъде в храста.
Изправям се и сядам; чувствувам се странно самотен. Добре, че Кат е тук. Той поглежда замислен към фронта и казва:
— Много хубава илюминация, само да не беше толкова опасна!
Зад мен изтрещява попадение. Неколцина новобранци наскачват уплашени. След две-три минути отново се светва, по-близо отпреди. Кат изтърсва лулата си.
— Ще пердаши артилерията.
Още неизрекъл това, и се започва. Отдалечаваме се пълзешком, колкото можем по-бързо. Следващото попадение е вече между нас.
Разнасят се писъци. На хоризонта се издигат зелени ракети. Пръст хвърчи във въздуха, свистят осколки. Чуваме ги как плющят по земята дълго след като е стихнал грохотът от взривовете.
До нас лежи уплашен до смърт новобранец — русокоса глава. Захлупил е лице с ръцете си. Каската му се е отърколила настрани. Придърпвам я към себе си и понечвам да я нахлузя на главата му. Той поглежда нагоре, блъска каската и се сгушва като дете с глава под мишницата ми, плътно притиснат до гърдите ми. Слабичките рамена потръпват. Кемерих имаше такива рамене.
Оставям го на мира. Но за да има поне някаква полза от каската, закрепвам я на задника му, не за подигравка, а обмислено, защото това е най-високата точка. Макар месата там да са дебели, забие ли се желязо в тях, ужасно боли. Освен това трябва да лежиш месеци по корем в лазарета и накрая сигурно ще ти остане някакво куцане.
Някъде здравата изтрещява. Между взривовете се чуват викове.
Най-после притихва. Огънят е преминал над нас и сега бие върху последните резервни окопи. Решаваме се да погледнем нагоре. Червени ракети трептят на небето. По всяка вероятност ще има атака.
При нас остава спокойно. Повдигам се и сядам, разтърсвам младока за раменете.
— Свърши, малкия, и този път отървахме кожата!
Той се оглежда объркан. Мъча се да го успокоя:
— Ще свикнеш, ще свикнеш!
Той вижда каската си и я слага на главата. Бавно идва на себе си. Изведнъж лицето му пламва аленочервено и добива смутено изражение. Предпазливо посяга с ръка назад и ме поглежда с мъка в очите. Веднага разбирам: канонадна треска. Не за това бях сложил каската точно там — но все пак го утешавам:
— Няма нищо срамно; какви по-важни хора от теб са напълвали гащите при първия огън. Върви хвърли някъде долните гащи. И толкоз…
* * *
Той се измъква. Става по-тихо, но някъде все още се чуват стенания.
— Какво е това, Алберт? — питам.
— Оттатък няколко колони са ударени с пряко попадение.
Воят продължава. Това не са хора, хора не могат да вият така.
— Ранени коне — казва Кат.
Никога не съм чувал коне да вият и едва мога да повярвам. Та това е самата болка на света, там живата твар вие от дива, страшна болка. Всички сме пребледнели. Детеринг се изправя:
— Мръсници, мъчители такива! Защо не ги застреляте?
Той е селянин и разбира от коне. Това го засяга отблизо. И сякаш нарочно огънят сега почти замлъква. Воят на животните се чува още по-ясно. Вече не знаем откъде идва в този тъй тих сега, сребрист пейзаж, той е невидим, прозрачен, навред между небето и земята и сякаш безмерно нараства. Детеринг крещи като побеснял:
— Застреляйте ги, гадове мръсни!
Ставаме и тръгваме да търсим мястото на този вой. Видим ли животните, по-лесно се издържа. Съзираме тъмна група санитари с носилки, огън и по-големи, черни маси, които се движат. Това са ранените и обгорени коне. Но не всички. Някои препускат по-надалеч из полето, строполяват се, пак се изправят и побягват. На един е разпран коремът, червата му са се проточили навън. Той се заплита в тях и пада, но пак става.
Детеринг вдига пушката си и се прицелва. Кат я отклонява настрани.
— Ти луд ли си…?
Детеринг трепери и хвърля пушката на земята.
Сядаме и запушваме ушите си. Но страшното хъхрене, виене, стенание прониква до нас, прониква навсякъде.
Всички можем да понасяме какво ли не. Но пред тази гледка ни избива пот. Иска ти се да скочиш и да избягаш, все едно къде, само да не чуваш повече този рев. При това не са хора, а коне. Трябва да са подивели от паника. Иначе конете умират почти винаги безгласно.
От тъмната купчина пак се отделят носилки. После отекват единични гърмежи. Черните маси потръпват и се снишават. Най-после! Но това още не е краят. Хората не могат да се доближат до ранените животни, които препускат в безумния си ужас, събрали всичката си болка в зиналите муцуни. Една от фигурите коленичи, изстрел — един кон пада, — още един. Последният забива предните си крака в земята и се върти в кръг като въртележка, седнал се върти на запънатите си крака в кръг, навярно му е смазан гръбнакът. Войникът притичва и го застрелва. Бавно, смирено, животното се свлича на земята.
Снемаме ръце от ушите си. Смъртното хриптене е замлъкнало. Само един протяжен, замиращ стон се носи още във въздуха. И пак остават само ракетите, песента на снарядите и звездите — и това е почти непонятно!
Детеринг върви и ругае:
— Искам да знам какво са виновни те!
По-късно пак идва при нас. Гласът му трепери от възбуда и прозвучава едва ли не тържествено, когато изрича:
— Казвам ви, това е най-голямата гадост, дето и животни пращат на война!
* * *
Тръгваме назад. Време е да се върнем при нашите коли. Небето незабележимо е просветляло. Три часът сутринта. Вятърът е свеж и хладен, в предутринната дрезгавина лицата ни изглеждат сиви.
Промъкваме се опипом в колона по един през окопи и ями и пак навлизаме в пояса на мъглата. Катчински е нещо неспокоен, това е лош знак.
— Какво ти е, Кат? — пита Кроп.
— Да си бяхме вече у дома.
У дома — иска да каже в бараките.
— Още малко остава, Кат.
Вижда се, че е нервен.
— Знам ли, знам ли…
Стигаме до съобщителните траншеи и излизаме на ливадите. Появява се горичката; тук ни е позната всяка педя земя. Ето го и войнишкото гробище с могилките и черните кръстове.
В същия миг зад нас се чува свирене, засилва се, бучи и изтрещява. Навеждаме се — сто метра пред нас избухва огнен облак.
При втори взрив в следващата минута цял къс гора се повдига бавно над върхарите, три, четири дървета политат нагоре и се разтрошават на парчета. Към нас вече съскат следващите снаряди като вентили на котли — ураганен огън.
— Прикривай се! — крещи някой. — Прикривай се!
Ливадите са равни, гората е много далеч и опасна — няма друго прикритие освен гробището и гробните могили. Спускаме се безредно в мрака натам и всеки мигновено се залепва като храчка зад някой гроб.
Само миг и щеше да бъде късно. Тъмнината е като обезумяла. Всичко се тресе и бучи. Кълба, по-черни от нощта, се спускат с огромни гърбици към нас, над нас. Огънят на експлозиите озарява призрачно гробището.
Наникъде изход. При едно святкане на взрив се осмелявам да погледна към ливадите. Те са като разбунено море, от което бликат като фонтани пламъците на попаденията. Изключено е някой да може да мине оттам.
Гората изчезва — разломена, разхвърляна, разкъсана. Трябва да останем тук, в гробището.
Пред нас земята изригва. Валят буци пръст. Усещам удар. Ръкавът ми е разкъсан от осколка. Свивам юмрук — не чувствувам болка. Но това не ме успокоява, раните винаги почват да болят едва по-късно. Опипвам ръката. Издраскана е, но е здрава. В този миг нещо така издрънчава върху черепа ми, че съзнанието ми се замъглява. Стрелва ме светкавична мисъл: Само не припадай! — потъвам в черната каша и тутакси се изправям наново. Желязно парче е ударило каската ми; долетяло е толкова отдалеч, че не е могло да я пробие. Избърсвам калта от очите си. Пред мен е зейнала яма, зървам я неясно. Снарядите рядко падат втори път в същия кратер, затова искам да вляза в него. С един скок се изпружвам напред, плосък като риба върху морското дъно — пак свисти, търся прикритие, напипвам нещо отляво, притискам се о него, то е меко, поддава, простенвам, земята се разкъсва, въздушното налягане гърми в ушите ми, пропълзявам под мекото нещо — то е дърво, плат, прикритие, жалко прикритие срещу градушката от железни късове.
Отварям очи; пръстите ми стискат някакъв ръкав, ръка. Някой ранен ли? Изкрещявам му — никакъв отговор — мъртвец. Ръката ми опипва по-нагоре, късове дърво — и тогава се сещам, че лежим в гробището.
Но огънят е по-силен от всичко друго. Той заличава всяка мисъл, аз се заравям още по-дълбоко под ковчега, нека той ме запази, па ако ще и самата смърт да лежи в него.
Пред мен зее ямата. Вкопчвам се с очи в нея като с юмруци, трябва с един скок да се озова вътре — и тогава някой ме удря през лицето, една ръка сграбчва рамото ми — нима е оживял мъртвецът? — ръката ме разтърсва, обръщам глава, в мигновеното сияние зървам лицето на Катчински, той е отворил широко уста и нещо крещи, не чувам какво, раздрусва ме, навежда се по-близо до мен; в миг на затишие гласът му достига до мен:
— Газ… Га-а-з! Предай нататък!
Придърпвам противогаза. Малко встрани от мен лежи някои. Вече не мисля за нищо друго освен за едно: той трябва да знае!
— Га-а-з… Га-а-з!
Викам, примъквам се към него, размахвам противогаза, той нищо не забелязва — още веднъж, още веднъж — той само се притиска о земята — новобранец е… оглеждам се отчаяно за Кат, той си е сложил маската — изваждам трескаво и аз моята, каската отхвръква настрани, маската залепва за лицето ми, стигам до лежащия, най-близко ми е противогазът му, вземам маската, нахлузвам я на главата му, той я хваща — оставям го — и с един скок се хвърлям в ямата.
Тъпият пукот на газовите гранати се смесва с трясъка на експлозивните снаряди. Помежду взривовете звънти камбана, гонгове, остро металическо дрънчене известява навред: Газ… газ… га-а-з!
Зад мен тупва нещо тежко, веднъж, дваж. Избърсвам запотените от дъха ми стъкла на маската. До мен са Кат, Кроп и още един. Четиримата лежим в тежко, очаквателно напрежение и дишаме колкото можем по-слабо.
Тези първи минути с маската са минути между живота и смъртта: достатъчно плътна ли е? Помня страшните картини от лазарета: обгазени войници, които дни наред се гърчат и бълват късове от изгорените си дробове.
Внимателно поемам въздух притиснал уста към филтъра. Газовият облак вече пъпли по земята и изпълва всички падини. Като разлато, мекотело животно се спуска над нашата яма и се намества в нея. Побутвам Кат: по-добре е да изпълзим навън и да залегнем горе, отколкото тук, където се събира най-много газ. Но не успяваме: започва втора огнена градушка. Като че вече не снарядите реват, а самата земя се е развихрила.
С трясък към нас връхлита нещо черно, стоварва се съвсем наблизо — изхвърлен във въздуха ковчег.
Виждам, че Кат нещо се движи и припълзявам до него. Ковчегът е затиснал ръката на четвъртия в нашата яма. Той се опитва с другата ръка да свали маската си. Кроп навреме се спуска, извива яко ръката му зад гърба и я държи така.
Кат и аз се залавяме да освободим строшената ръка. Похлупакът на ковчега е гнил и пропукан, лесно го откъртваме, изхвърляме мъртвеца навън, той се свлича в ямата, после се опитваме да размърдаме самия сандък.
За щастие войникът изпада в безсъзнание и Алберт може да ни помогне. Вече не е нужно да пипаме много внимателно и напрягаме всички сили, докато най-после, с едно напъване, отместваме ковчега с подложената под него лопата.
Станало е по-светло. Кат взема една дъсчица от капака, подлага я под смазаната ръка и всички увиваме нашите бинтове около нея. Повече засега не можем да направим.
Главата ми дрънчи и кънти в газовата маска; още малко ще се пръсне. Дробовете са изпънати до скъсване, те получават все същия горещ, изразходван вече въздух, жилите на слепоочията се издуват, струва ми се, че се задушавам…
Към нас се процежда пепелява светлина. Над гробището повява вятър. Повдигам се над ръба на ямата. В мръсния сумрак пред мен лежи откъснат крак, ботушът е съвсем здрав, за миг виждам всичко съвсем ясно. Но ето че на няколко метра се надига някой, избърсвам стъклата, те пак веднага се запотяват от напрегнатото дишане, взирам се — онзи там вече няма маска на лицето си.
Чакам секунда-две — той не пада, озърта се и прави няколко крачки; вятърът е разсеял газа, въздухът е чист… тогава и аз, едва дишайки, издърпвам маската от лицето си и падам на земята, въздухът като студена вода нахлува в мен, очите ще се изцъклят, вълната ме залива и угасява съзнанието.
* * *
Обстрелът е престанал. Обръщам се към ямата и давам знак на другите. Те се покатерват навън и смъкват маските си. Повдигаме ранения, един придържа превързаната му ръка. Така натоварени, бързо се отправяме назад.
Гробището е поле на опустошението. Навред се търкалят ковчези и трупове. Убили са ги още веднъж; но всеки от тях, който е бил разкъсан на парчета, е спасил някого от нас.
Оградата е срината, релсите на полевата теснолинейка оттатък са изскубнати и стърчат разкривени във въздуха. Пред нас лежи някой. Спираме, само Кроп продължава с ранения напред.
Войникът на земята е новобранец. Хълбокът му е подгизнал в кръв; толкова е омаломощен, че посягам към манерката си, в която нося ром с чай. Кат задържа ръката ми и се навежда към него:
— Къде си ранен, друже?
Войничето само върти очи, няма сили да отговоря.
Внимателно разрязваме панталона. Той стене.
— Спокойно, спокойно, ей сега ще ти стане по-добре…
Ако е улучен в корема, не бива да пие нищо. Не е повръщал — това е добър признак. Разголваме хълбока му — целият е разкашкано месо и натрошени кости. Засегната е ябълката. Този момък вече никога няма да проходи.
Прекарвам навлажнения си пръст по слепоочието му и му давам да пийне една глътка. Очите му се съживяват. Едва сега забелязваме, че кърви и дясната му ръка.
Кат разгъва две превързочни пакетчета колкото се може по-нашироко, за да покрие някак раната. Търся парче плат, за да го увия хлабаво отгоре. Нищо нямаме вече, затова разцепвам панталона на ранения още по-надолу, та да използувам парче от гащите му за превръзка. Но той няма гащи. Вглеждам се по-внимателно: това е същата русокоса глава отпреди малко.
В това време Кат е измъкнал от джобовете на един убит още бинтове и внимателно ги залепваме на раната. Казвам на момчето, което не сваля очи от нас:
— Сега ще докараме носилка…
Тогава то отваря уста и пошепва:
— Тук останете…
— Ей сега ще се върнем. Ще ти докараме носилка.
Не знам дали е разбрал; той скимти като дете подир нас:
— Не си отивайте…
Кат се оглежда и прошепва:
— Не е ли по-добре да взема просто револвера, за да свърши всичко?
Момчето едва ли ще издържи пренасянето и най-много да живее още няколко дни. А всичко досега не е нищо в сравнение с часовете, които му остават, докато умре. Сега е още зашеметен и не усеща нищо. След час ще се превърне в кървящ вързоп от нетърпими болки. Дните, които му остават, ще бъдат само дни на свирепи, безумни мъки. А кому са нужни те…
Кимам утвърдително.
— Да, Кат, трябва с револвера…
— Давай — казва той и се спира.
Решен е, виждам го. Оглеждам се — но вече не сме сами. Пред нас се събира някаква групичка, от ямите и гробовете се подават глави.
Отиваме за носилка.
Кат поклаща глава.
— Такива хлапета — и повтаря: — Такива млади, невинни хлапета…
Нашите загуби са по-малки, отколкото би могло да се очаква: петима убити и осем ранени. Било е само кратка, ненадейна канонада. Двама от нашите убити лежат в един от разровените гробове; остава само да ги заринем.
Тръгваме назад. Мълчаливо се тътрим в нишка по един. Отнасяме ранените в санитарния пункт. Утрото е мрачно, болногледачите сноват с номера и листчета в ръка, ранените охкат. Започва да вали.
След час сме при нашите камиони и се накачваме. Сега има повече място.
Дъждът се засилва. Разгъваме платнищата и ги опъваме над главите си. Дъждът барабани по тях. Отстрани се стичат вадички вода. Колите минават с плясък през локвите, а ние в полусън се люлеем насам-натам.
Двама души отпред държат дълги чаталести пръти. Те следят за телефонните жици, които висят толкова ниско напряко над пътя, че могат да отнесат главите ни. Подхващат ги своевременно с чаталестите пръти и ги прехвърлят зад нас. Чуваме виковете им: „Внимание — жица!“ и в полусън подгъваме колене, после пак се изправяме.
Колите монотонно се клатушкат, монотонно отекват виковете, монотонно ръми дъждът. Ръми върху нашите глави и върху главите на мъртвите там, върху тялото на мъничкия новобранец с раната, която е преголяма за слабичкия му хълбок, ръми върху гроба на Кемерих, ръми върху нашите сърца.
Някъде избумтява снаряд. Ние се стряскаме, очите се взират напрегнато, ръцете са пак готови да прехвърлят тялото през капаците на камиона в крайпътния ров.
Повече не се чува нищо. Само монотонният вик: „Внимание — жица!“ — ние подгъваме колене и пак се унасяме в полусън.