Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“.
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга се занимава с проблемите на настоящето. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ – Хайне
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.
Кратко обобщение на романа
Глава 1
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих, който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Глава 2
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Глава 3
Станислав „Кат“ Катчински, който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишкия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Глава 4
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си обратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Глава 5
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Глава 6
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Глава 7
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща у дома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Глава 8
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Глава 9
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Алберт се опитват да го успокоят.
Глава 10
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Алберт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Алберт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Глава 11
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер, Мюлер, Леер, техният смел командир на компанията Бертинк умират, а по-късно и Катчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“ Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините бунт и революция, нито Паул, нито останалите войници мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Глава 12
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново, което да се отчете“ (im Westen sei nichts Neues zu melden).
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
III
Получаваме попълнение. Празните места се запълват и скоро всички сламеници в бараките са отново заети. Повечето са възрастни хора, но ни зачисляват и двадесет и пет души младоци от полевите новобрански лагери. Те са почти с една година по-млади от нас. Кроп ме побутва:
— Видя ли дечурлигата?
Аз кимам. Ние се пъчим като петли, сядаме да се бръснем на двора, пъхаме ръце в джобовете, оглеждаме новобранците от главата до петите и се чувствуваме кой знае колко стари войници.
Катчински се присъединява към нас. Минаваме през конюшните и се озоваваме при новодошлите от попълнението, на които тъкмо раздават газови маски и кафе. Кат запитва един от най-младите:
— Май отдавна не сте имали нещо свястно за лапане?
Момчето прави гримаса.
— Сутрин хляб от ряпа, на обед готвена ряпа, вечер котлети и салата от ряпа.
Катчински подсвирва с компетентен вид.
— Хляб от ряпа ли? Че вие сте имали късмет, вече го правят и от талаш. А ти какво ще кажеш за един черпак бобец, а?
Момчето поруменява.
— Няма защо да ме поднасяш.
Вместо отговор Катчински казва само:
— Вземи си котелката.
Тръгваме любопитни подир тях. Той ни завежда при една бака до неговия сламеник. Тя наистина е наполовина пълна с бял боб и говеждо. Катчински застава като генерал пред него и казва:
— Очи зорки, ръце дълги! Такава е паролата при прусаците.
Ние сме изумени. Аз питам:
— Дявол да те вземе, Кат, отде напипа това?
— Доматът беше доволен, че го отървах от манджата. Дадох му три парчета парашутна коприна срещу нея. А пък бобецът си го бива и студен, нали?
Той сипва покровителствено една порция на младока и казва:
— Когато ми дойдеш следващия път с котелката, да носиш в лявата ръка една пура или стиска тютюн. Разбрано?
После се обръща към нас:
— Вие, разбира се, ще получите и така.
* * *
Катчински е незаменим, защото е човек с шесто чувство. Навсякъде се срещат такива хора, но отвън по нищо не им личи. Във всяка рота има по един-двама такива. Катчински е най-изпраксаният от всички, които познавам. По професия, мисля, е обущар, но това няма никакво значение, защото той разбира от всичко. Добре е да си приятел с него. Ние с Кроп сме му приятели, също и Хайе Вестхус — донякъде. Но той е повече нещо като изпълнителен орган, защото работи под командата на Кат, когато се провежда акция, за която са нужни яки ръце. Затова пък получава облаги.
Попадаме например нощем в някое съвсем непознато селище, окаяно място, където веднага се вижда, че всичко е сринато до голи стени. За квартира ни дават една малка, тъмна фабрика, току-що приспособена за тази цел. Вътре има легла или по-скоро голи нарове, сковани от дървени летви, преплетени с тел.
Теленият плет е корав. Одеяла за подлагане нямаме, защото нашите ни трябват за завиване. Платнището пък е много тънко.
Кат преценява положението и казва на Хайе Вестхус:
— Я ела с мен.
И двамата тръгват из съвсем непознатото селище. След половин час се връщат и мъкнат огромни наръчи слама. Кат намерил някаква конюшня и там открил сламата. Сега бихме могли да спим на топло, само стомасите ни да не стържеха тъй ужасно от глад.
Кроп запитва един артилерист, който е вече отдавна по тия места:
— Има ли някъде лавка тук?
Онзи се изсмива:
— Ама че го рече! Нищо няма тук. И кора хляб не можеш намери.
— Че никой ли не живее вече тук?
Онзи се изхрачва, после отговаря:
— А, има неколцина. Ама и те се увъртат около походните кухни и просят.
Лоша работа, значи. Ще трябва да стегнем още повече коланите и да чакаме до утре.
Виждам обаче, че Кат си слага фуражката, и го питам:
— Къде отиваш, Кат?
— Да поразуча положението — и се измъква навън.
Артилеристът се хили насмешливо.
— Поразучи, поразучи… Само гледай да не се спънеш някъде.
Ние си лягаме разочаровани и вече обмисляме дали да не наченем неприкосновения запас. Но ни се вижда твърде рисковано. Опитваме се да подремнем.
Кроп скъсва една цигара на две и ми дава половината. Тяден разказва за своето национално ястие — едър боб със сланина. Казва, че нищо не струвало, ако не му се сложи чубрика. Но най-важното е всичко да се вари заедно, в никакъв случай поотделно картофите, бобът и сланината. Някой изръмжава, че ще стрие самия Тяден на чубрика, ако не млъкне веднага. В голямото помещение се възцарява тишина. Само една-две свещи мъждукат, набучени в бутилки, и от време на време артилеристът се изхрачва.
Тъкмо сме позадремали, когато вратата широко се отваря и се появява Кат. Струва ми се, че сънувам: под мишница носи два хляба, а в ръката — окървавен чувал с конско месо.
Артилеристът изпуска лулата от устата си. Опипва хляба.
— Ама вярно, истински хляб! И още топъл.
Кат не казва повече нито дума. Намерил е хляб, всичко друго няма значение. Убеден съм, че ако го оставеха сам в пустинята, за един час само би стъкмил чудесна вечеря с фурми, печено и вино.
— Насечи дърва — нарежда той на Хайе.
После измъква изпод куртката си един тиган, а от джоба си изважда шепа сол и дори буца мас — за всичко е помислил. Хайе наклажда огън на вода. Пламъците запращяват в голото фабрично хале. Ние изпълзяваме от леглата.
Артилеристът се колебае. Не знае дали да каже нещо похвално, та дано и него го огрее. Но Катчински въобще не го вижда, все едно че там има само въздух. Тогава онзи се измъква навън, ругаейки.
Кат знае как се пече конско месо така, че да остане меко. Не се слага веднага в тигана, тогава става много кораво. Трябва преди това да се повари в малко вода. Ние наклякваме в кръг с ножове в ръце и си натъпкваме стомасите.
Такъв е Кат. Ако за цяла година на някое място се появи нещо за ядене само за един час, тъкмо в този час, като че воден от просветление, той ще сложи фуражката си, ще излезе, ще отиде право там като с компас и ще го намери.
Той всичко намира: когато е студено — малки печки и дърва, сено и слама, маси, столове, но преди всичко — ядене. Истинска загадка, би рекъл човек, че го получава с магическа пръчка от въздуха. Най-блестящото му постижение бяха четири кутии консервирани омари. Вярно е, че бихме предпочели да е свинска мас.
* * *
Налягали сме на тревата откъм слънчевата страна на бараките. Мирише на катран, лято и спарени крака.
Кат седи до мен, защото обича да разговаря. Днес по обед упражнявахме цял час отдаване на чест, понеже Тяден поздравил небрежно някакъв майор. На Кат не му излиза от главата това.
— Помни ми думата — заявява той, — ще загубим войната, защото умеем да поздравяваме прекалено добре.
Кроп се приближава към нас на куц крак, бос, със запретнати крачоли. Слага изпраните си чорапи да съхнат на тревата. Кат поглежда към небето, изпуска някакъв силен звук и промърморва унесен:
— Всяко бобче шава, гласчето си издава.
Двамата започват да спорят. В същото време се обзалагат на бутилка бира за изхода от въздушния бой, който се води над главите ни.
Кат не отстъпва от едно свое убеждение, което като стар фронтовак пак изразява в рими:
— Поравно ядене, заплата равна, войната да е свършила отдавна.
Кроп обаче е човек мислещ. Той предлага обявяването на воина да стане нещо като народно празненство с входни билети и музика, досущ като при борбите с бикове. Тогава министрите и генералите от двете страни ще излизат на арената по бански гащи, въоръжени с тояги, и ще се нахвърлят един върху друг. Който оцелее, неговата страна е победила. Така би било по-просто и по-хубаво, отколкото тук, на фронта, където се бият хора, нямащи нищо общо с кавгите на големите.
Това предложение допада на всички. После разговорът ни минава на казарменото обучение.
Тогава ми хрумва следната картина: Жарко пладне в казармения двор. Жегата тегне неподвижна над плаца. Казармите са мъртви. Всичко спи. Чуват се само барабанчици, които се упражняват — строили са се някъде и се упражняват, несръчно, монотонно, тъпо. Какво тризвучие само: обедна горещина, казармен двор и упражнения на барабани!
Прозорците на казармата зеят пусти и тъмни. На някои висят прострени дочени панталони. Поглеждаме с копнеж натам. Помещенията са прохладни…
О, вие тъмни, дъхащи на плесен казармени помещения с железни кревати, завивки на квадрати, войнишки шкафчета и столчета пред тях! Дори вие можете да бъдете предмет на въжделение: тук, на фронта, вие сте приказен отблясък от родината, вие, здания, напоени с миризма на престояло ядене, спящи хора, тютюнев дим и дрехи!
Катчински ги описва с най-пищни краски и много жестове. Какво не бихме дали да се върнем пак в тях! Защото по-далеч мислите ни не смеят да отидат…
Вие, часове по словесно обучение в ранни зори: „От какви части се състои пушка 98?“ — и следобедни часове по гимнастика: „Пианистите една крачка напред! На дя-сно, хо-дом марш! Явете се в кухнята за чистене на картофи!“
Унасяме се в сладостни възпоминания. Изведнъж Кроп прихва да се смее и казва:
— Прекачване в Льоне!
Това беше любимата игра на нашия подофицер. Льоне е междинна гара, на която се сменят влакове. За да не се объркат там отпускарите, Химелщос упражняваше с нас прекачването от един влак в друг в спалното помещение. Трябваше да се научим, че в Льоне прехвърлянето в другия влак става по един гаров подлез. Креватите представляваха подлеза и всеки заставаше от лявата им страна. При командата „Прекачване в Льоне!“ всички се напъхваха светкавично под леглата и изпълзяваха от другата страна. Това упражнявахме часове наред…
Междувременно немският самолет е свален. Той полита като комета надолу и оставя подир себе си диря от дим. Това означава, че Кроп е загубил бутилка бира, и той унило преброява парите си.
— Като пощальон Химелщос сигурно е бил скромен човечец — казвам аз, след като е преминало разочарованието на Алберт. — Как е станало така, че като подофицер е такъв душевадец?
При този въпрос Кроп отново се оживява.
— Станало е не само с Химелщос, има ги много, много като него. Дадат ли им нашивки или сабя, стават други хора, като че ли не хляб, а бетон са яли.
— Това прави униформата — изказвам предположение аз.
— Има нещо такова — казва Кат и се намества по-удобно за дълга реч. — Но причината е другаде. Научиш ли например някое куче да яде картофи и му дадеш след това парче месо, то пак ще се нахвърли на месото, защото това му е в природата. Същото е и с човека: дай му мъничко власт и той веднага се нахвърля на нея. То си идва от само себе си, защото човекът е преди всичко звяр и само отгоре, като филия с мас, е намазан с малко човещина. В това се състои военщината — винаги един да има власт над другия. Лошото е там, че всеки има прекалено много власт; подофицерът може да тормози редника до полудяване, лейтенантът — подофицера, капитанът — лейтенанта. И защото знае, че може, веднага свиква да го прави. Вземи най-простото нещо: връщаме се от учебния плац капнали като кучета. Дава се заповед: „Песен!“ Да, но от пеенето нищо не излиза, защото хората едва мъкнат пушките си. И ето че ротата прави кръгом и трябва още един час да води обучение. На връщане отново заповед: „Песен!“ и сега всички пеят както се полага. Какъв смисъл има всичко това? Ротният се заинатява и налага волята си, защото има нужната власт за това. Никой няма да го упрекне, напротив, ще кажат, че е стегнат командир. А това е само дребна работа, какви по-други неща има, с които ти съдират кожата от гърба. Питам ви сега: какъвто ще да си в цивилния живот, в коя професия ще ти позволят такова нещо, без да ти разбият мутрата? Това го има само във войската! Ето така на всички им се замайват главите! И колкото по-малко важат като цивилни, толкова повече се замайват.
— Нали казват, че трябвало да има дисциплина — вметва с пренебрежителен тон Кроп.
— Причини — изръмжава Кат — винаги ще се намерят. Може и така да е. Но дисциплината не бива да се превръща в разиграване. Я иди го обясни на някой шлосер или ратай, или работник тук, обясни го на някоя пехотинка, те повечето са такива тук; той вижда само това, че го тормозят и че трябва да отиде на фронта, и му е съвсем ясно какво е нужно и какво не. Казвам ви, това, дето го издържа простият войник тук, на бойната линия, не е шега работа! Не е шега, ви казвам!
Всеки го признава, защото всеки знае, че само в окопите престава казарменият тормоз, но само на няколко километра зад фронта започва отново, па ако ще и да е с най-голямата безсмислица — отдаване на чест и парадна маршировка. Защото такъв е железният закон: войникът трябва винаги да бъде зает с нещо.
Но ето че се появява Тяден с алени петна по лицето. Толкова е възбуден, че заеква. Сияещ изрича на срички новината:
— Химелщос е тръгнал за насам. Изпратили са го на фронта.
* * *
Тяден има зъб на Химелщос, защото докато бяхме още в лагера, подофицерът го възпитаваше по свой особен начин. Тяден се напикава насън, нощем, просто има такова заболяване човекът. Химелщос пък твърдеше безпрекословно, че било само от мързел, и изнамери достойно за себе си средство да излекува Тяден от този порок.
Издири в съседната барака втори такъв, който се напикаваше нощем, по име Киндерфатер, и ги настани двамата с Тяден заедно. В бараките имаше обичайните двуетажни кревати с телени дъна. Химелщос нареди двамата така, че единият да получи горното легло, а другият — леглото под него. Долният, разбира се, се намираше в гадно положение. Затова пък на следващата вечер се сменяха, долният се качваше горе, та да получи своето възмездие. Това Химелщос наричаше самовъзпитание.
Идеята беше отвратителна, макар и поначало логична. За жалост от нея нямаше никаква полза, защото самата предпоставка беше погрешна: и при двамата причината беше не мързел, а болест. В това можеше да се увери всеки само като видеше бледожълтия цвят на кожата им. Цялата история завърши с това, че винаги един от двамата спеше на пода и така лесно можеше да се простуди.
В това време и Хайе се е настанил до нас. Той ми смига и благоговейно потърква лапата си. Тогава ние заедно преживяхме най-хубавия ден във войнишкия си живот. Беше вечерта преди заминаването ни за фронта. Бяхме зачислени към един от полковете с големи номера, преди това обаче ни изпратиха в гарнизона да ни облекат, но не в новобранския разпределителен пункт, а в друга казарма. Рано на следващата сутрин трябваше да отпътуваме. Вечерта излязохме да си разчистим сметките с Химелщос — за това се бяхме зарекли още преди няколко седмици. Кроп дори си беше наумил, като свърши войната, да постъпи в пощите, та по-късно, когато Химелщос отново тръгне като раздавач, да стане негов началник. С най-голямо удоволствие си представяше как би го мачкал тогава. Ето това беше причината, поради която подофицерът не успя да ни превие: винаги живеехме с мисълта, че когато и да е той ще ни падне в ръцете, па ако ще и в края на войната.
Тогава обаче искахме да му теглим един хубав пердах. Какво можеха да ни направят, ако не ни познаеше, пък и без това рано сутринта щяхме да заминем.
Знаехме в коя кръчма се отбива всяка вечер. На излизане оттам за казармата трябваше да мине по една тъмна, незастроена уличка. Притаихме се да го чакаме зад купчина камъни. Аз носех със себе си чаршаф. Тръпнехме от очакване да видим дали ще бъде сам. Най-после чухме стъпките му, познавахме ги отлично, тъй често ги бяхме чували сутрин, когато вратата широко се отваряше и той изкрещяваше: „Ставай!“
— Сам е! — пошепна Корп.
— Сам! — Аз и Тяден пропълзяхме около купчината камъни.
Ето че проблесна токата на колана му. Химелщос, изглежда, си беше пийнал — тананикаше си. Без да подозира нищо, мина покрай нас.
С лек скок се озовахме при него, метнахме чаршафа отзад на главата му и го дръпнахме надолу, така че той изведнъж застана като бял чувал и не можеше да вдигне ръцете си. Песента секна.
В следващия миг довтаса Хайе Вестхус. С разперени ръце той ни изблъска назад, само и само да бъде първият. С видимо удоволствие зае нужната поза, вдигна ръка като семафор и със своята длан като лопата стовари върху белия чувал един удар, който би могъл да убие вол.
Химелщос се преметна презглава, отхвърча на пет метра и започна да реве. И за това се бяхме погрижили — носехме със себе си възглавница. Хайе приклекна, сложи възглавницата на коленете си, сграбчи Химелщос там, където беше главата му, и я притисна върху възглавницата. Тутакси гласът заглъхна. От време на време Хайе му даваше да си поеме малко въздух, тогава хъхренето преминаваше в чудесен, пронизителен крясък, който веднага отново омекваше.
Сега Тяден разкопча презрамките на Химелщос и смъкна панталоните му, като държеше със зъби една тупалка. После се изправи и започна да налага жертвата.
Чудна картина беше: Химелщос на земята, над него наведен Хайе, притиснал главата му на коленете си, със сатанински ухилено лице и отворена от наслаждение уста, сетне потръпващите раирани долни гащи с кривите крачка, които при всеки удар правеха най-чудновати движения в смъкнатите панталони, а над тях, като дървосекач, неуморимият Тяден. Накрая трябваше просто да го избутаме насила, за да се вредим и ние.
Най-после Хайе изправи Химелщос на крака и в заключение устрои едно самостоятелно представление. Замахна с десницата си, сякаш се готвеше звезди да събира от небето, и зашлеви на Химелщос такава плесница, че той отново се търколи на земята. Сетне пак го изправи, нагласи си го на сгода и му стовари втори, чудесно прицелен удар с лявата ръка. Химелщос започна да вие и побягна на четири крака. Набразденият му на ивици пощальонски задник блестеше на лунната светлина.
Ние изчезнахме в галоп.
Хайе се обърна още веднъж назад и с тон на утолена злоба изрече донейде загадъчните думи:
— Отмъщението е като кървавица!
Всъщност Химелщос можеше да бъде доволен: неговата теория, че трябвало да се възпитаваме един друг, донесе плодове на собствения му гръб. Бяхме се оказали възприемчиви ученици на неговите методи.
Той никога не можа да научи кому дължи всичко това. Така или иначе, от цялата история му остана един чаршаф; когато след няколко часа отидохме да го потърсим на мястото, не го намерихме.
Тази именно вечер стана причина да заминем на другата сутрин доста ободрени. Затова и някакъв дядо с развяваща се брада разчувствуван ни нарече „героична младеж“.