Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“.
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга се занимава с проблемите на настоящето. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ – Хайне
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.
Кратко обобщение на романа
Глава 1
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих, който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Глава 2
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Глава 3
Станислав „Кат“ Катчински, който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишкия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Глава 4
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си обратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Глава 5
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Глава 6
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Глава 7
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща у дома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Глава 8
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Глава 9
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Алберт се опитват да го успокоят.
Глава 10
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Алберт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Алберт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Глава 11
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер, Мюлер, Леер, техният смел командир на компанията Бертинк умират, а по-късно и Катчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“ Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините бунт и революция, нито Паул, нито останалите войници мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Глава 12
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново, което да се отчете“ (im Westen sei nichts Neues zu melden).
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
X
Докопахме се до хубава служба. Осмина души трябва да охраняваме едно село, чиито жители са евакуирани, защото се намира под много силен обстрел.
Главната ни задача е да пазим хранителния склад, който още не е съвсем празен. За продоволствие ще се грижим сами от наличните запаси. Тъкмо работа за нас — Кат, Алберт, Мюлер, Тяден, Лер, Детеринг, цялото ни отделение е тук. Вярно, Хайе е мъртъв. Но все пак имаме голям късмет, защото всички други отделения са с къде-къде по-големи загуби от нас.
За блиндаж си избираме една бетонирана изба, до която отвън води стълба. Освен това входът е защитен и от допълнителен бетонен зид.
Развиваме оживена дейност. Ето пак сгоден случай да ни се поотпуснат не само краката, но и душите. А такива случаи ние не изтърваваме, защото положението ни е твърде окаяно, за да можем за дълго да се отдаваме на чувства. Това е възможно само докато още не е станало съвсем зле. А какво друго ни остава на нас, освен да бъдем делови? Тъй делови, че понякога ми причернява, когато за миг в главата ми пръкне някоя мисъл от миналото, от времето преди войната. Тя и не се задържа дълго.
Трябва да гледаме на положението си колкото може с по-леко сърце. За тази цел използуваме всеки възможен повод и затова редом с ужаса, съвсем плътно до него, са нелепите шеги и глупостите. Другояче не можем, направо се вкопчваме в тях. И сега с пламенно усърдие се залавяме да си устроим някаква идилия — идилия на ядене и спане, разбира се.
Преди всичко застиламе квартирата с дюшеци, които довличаме от къщите наоколо. И войнишкият задник обича да седи на меко. Само в средата на помещението остава свободно място. Сетне си набавяме одеяла и пухеници — чудно меки. Всичко се намира в селото. Алберт и аз откриваме един разглобяем махагонов креват с балдахин от синя коприна и дантела отгоре. Изпотяваме се като дяволи, докато го пренесем, но такова нещо не се изпуска, още повече че след някой ден снарядите сигурно ще го разбият на трески.
Кат и аз предприемаме малка патрулна обиколка из къщите. За кратко време събираме дузина яйца и килограм доста прясно масло. В някакъв салон изведнъж изтрещява нещо и една желязна печка профучава през стената и само на метър от нас излита през другата стена. Две дупки. Долетя от отсрещната къща, където е паднал снаряд.
— Имахме късмет — ухилва се Кат и продължаваме да търсим.
Изведнъж наостряме уши и ускоряваме крачка. Миг след това се спираме като омагьосани. В малка кочина пред нас се боричкат две живи прасенца. Разтриваме очи и пак поглеждаме предпазливо: да, наистина са там. Попипваме ги — никакво съмнение, две истински малки прасета.
Чудесно ядене ще стане. На петдесетина крачки от нашия блиндаж стърчи малка къща, която е служила за офицерска квартира. В кухнята има огромно огнище с две скари, тигани, тенджери и котли. Всичко има, дори сума ситно нацепени дърва под един сайвант — истинска находка.
Още от сутринта двама души са по нивите да търсят картофи, моркови и зелен грах. Вече сме взискателни и консервите от склада не ни задоволяват, всичко трябва да е прясно. В килера се мъдрят вече два карфиола.
Прасетата са заклани, тази работа свърши Кат. Към печеното решаваме да приготвим картофени тиганици. Нямаме обаче ренде за картофите. Но и на това му намираме цаката — надупчваме с гвоздеи тенекиени капаци и рендетата са готови. Трима души си слагат дебели ръкавици, за да не си издерат пръстите, други двама белят картофите и работата спори.
Кат се занимава с прасенцата, морковите, граха и карфиола. С карфиола дори забърква някакъв бял сос. Аз пържа тиганиците, по четири наведнъж. След десет минути вече умея така да въртя тигана, че подхвърлям нагоре изпържените от едната страна тиганици преобръщам ги във въздуха и пак ги подхващам с тигана. Прасенцата се пекат цели. Всички са се струпали около тях като край олтар.
В това време ни идват и гости, двама телеграфисти, и ние щедро ги поканваме на угощение. Те спят в дневната, където има пиано. Единият свири, другият пее „На Везер“. Пее човекът с чувство, но със силен саксонски акцент. Въпреки това сме разчувствувани. По едно време забелязваме, че ни обстрелва артилерията. Наблюдателните балони са надушили дима от нашия комин и огънят се насочва върху нас. Бият ни с проклетите малки бризантни снаряди, които правят съвсем малки дупки, но се пръскат ниско и нашироко. Покрай нас непрекъснато пищи и свири, но яденето не можем да оставим. Онези дяволи се упражняват в стрелба по нас. Няколко осколки изсвистяват горе през кухненския прозорец. С печеното сме вече готови, но пърженето на тиганиците става сега по-трудно. Попаденията идват толкова наблизо, че осколките все по-често плющят по стените на къщата и влитат през прозорците. Всеки път, като чуя приближаващо се свирене, приклякам с тигана и тиганиците и се свивам зад прозоречния зид. После веднага се изправям и продължавам пърженето.
Саксонците спират да свирят — една осколка е попаднала в пианото. Вече привършваме и ние и организираме оттеглянето. След следващия взрив двама души грабват тенджерите със зарзавата и пробягват пет десетте метра до блиндажа. Виждаме ги как изчезват в него.
Ново избухване. Всичко се снишава, после изтичват други двама с по една кана първокачествено кафе и преди следващия удар стигат в блиндажа.
Сега Кат и Кроп грабват самото съкровище: голямата тава с добре зачервените прасенца. Отново рев на снаряд, приклякване и двамата профучават през петдесетте метра открито пространство.
Аз допържвам последните четири тиганици: в това време два пъти се тръшкам на пода — но все пак това са четири тиганици повече, а те са любимото ми ястие.
После вземам тавата с високата камара тиганици и се свивам зад къщната врата. Един снаряд изсвистява, изтрещява и аз се понасям в галоп, притиснал с две ръце тавата о гърдите си. Тъкмо да стигна, чувам ново засилващо се свистене, подскачам като елен, заобикалям бетонния зид, осколките плющят о стената, отърколвам се по стълбата надолу, ожулвам си лактите, но не съм изтървал нито една тиганица, нито съм обърнал тавата.
Към два часа започваме да ядем. Продължаваме до шест. До шест и половина пием кафе — офицерско кафе от артелната, — пушим с него офицерски пури и цигари, пак от склада. Точно в шест и половина започваме вечерята. Към десет изхвърляме кокалите от прасенцата пред вратата. После има коняк и ром, също от благословения склад, и пак дълги, дебели пури красива лента по средата. Тяден заявява, че само едно ни липсвало: момичета от офицерски публичен дом.
Късно вечерта чуваме мяукане. Една малка сива котка седи на входа. Примамваме я и я нагостяваме. От това ни се отваря и на нас апетит. Още с пълни уста лягаме да спим.
Но през нощта става лошо. Всички сме яли твърде много тлъсто. Прясното месо от прасенце-сукалче разхлабва червата. В блиндажа започва неспирно влизане и излизане. По двама-трима души все клечат със смъкнати гащи навън и ругаят. Самият аз се разхождам девет пъти. Към четири часа след полунощ отбелязваме рекорд: всичките единадесет души, караул и гости, са клекнали навън.
Горящи къщи светят като факли в нощта. Към нас профучават снаряди и избухват. Муниционни колони летят по улицата. Хранителният склад е ударен в единия край. Като рой пчели се струпват там хора от оборите и грабят хляб въпреки пръскащите се край тях снаряди. Не ги закачаме. Ако се обадим, най-много да отнесем някой хубав пердах. Затова правим друго. Съобщаваме им, че ние сме охраната, и тъй като сме в течение на събитията, изваждаме консерви и ги разменяме срещу неща, които ни липсват. Какво пък толкова — скоро и без това всичко ще стане на пух и прах! За себе си вземаме от склада шоколад и го лапаме на цели блокчета. Кат казва, че за разслабен стомах е хубаво да се яде шоколад.
Почти две седмици минават така в ядене, пиене и шляене. Никой не нарушава спокойствието ни. Селото малко по малко се руши и чезне под артилерийския огън, а ние си живеем щастливо. Докато все още стои и част от хранителния склад, всичко ни е все едно и едничкото ни желание е да дочакаме тук края на войната.
Тяден е станал толкова изискан, че пуши пурите до половина. Надменно заявява, че така бил свикнал. Кат също е в много добро настроение. Сутрин първите му думи са: „Емил, донесете ми хайвер и кафе!“ Въобще при нас е удивително аристократично, всеки смята другия за свой лакей, говори му на вие и му дава нареждания. „Кроп, нещо ме сърби под ходилото, махнете моля тая въшка там“ — и Лер протяга крака си като балерина, а Алберт го повлича за крака по стълбите нагоре.
— Тяден!
— Какво?
— Застанете както трябва, Тяден, и освен това не се казва „Какво?“, а „Заповядайте!“ — та така: Тяден!
А Тяден отново разиграва една сцена от „Гьоц фон Берлихинген“, сякаш цял живот само това е правил.
След още една седмица получаваме заповед да се върнем в частта. Край на блаженството. Два големи камиона ни вземат. Те са натоварени догоре с дъски. Но Алберт и аз сглобяваме на върха нашето легло с балдахина от синя коприна, дюшеците и дантелени покривки. Отзад при възглавниците има за всеки по една торба с деликатеси. От време на време ги попипваме — твърдия метвурст, кутиите с пастет, консервите и кутиите с пури — и сърцата ни ликуват. Всеки е помъкнал такава пълна торба със себе си.
Но освен това Кроп и аз спасихме и две червени плюшени кресла. Сложили сме ги в кревата и се изтягаме в тях като в театрална ложа. Над нас се издува коприненият балдахин. Всеки е захапал дълга пура и така отвисоко оглеждаме местността.
Между нас се мъдри един кафез за папагал, които намерихме за котката. Взели сме и нея, тя лежи вътре пред паничката с месо и мърка.
Камионите бавно пъплят по шосето. Ние пеем. Зад нас снарядите пръскат фонтани от пръст в напълно изоставеното вече село.
* * *
Няколко дни по-късно ни изпращат да опразним едно селище. По пътя ни срещат бягащите жители, които са изселени оттам. Те мъкнат своето имущество в каруци, детски колички и на гръб. Фигурите им са превити, по лицата се чете мъка, отчаяние, страх и примирение. Децата са увиснали на ръцете на майките; понякога по-големичко момиче води за ръка малките, които се клатушкат по пътя и все поглеждат назад. Някои носят жалки кукли в ръце. Всички мълчат, когато минават край нас.
Ние още вървим в походна колона — французите няма да вземат да обстрелват село, в което има техни хора. Но само няколко минути по-късно въздухът заехтява, земята се разтърсва, отекват писъци — един снаряд е поразил края на колоната. Пръсваме се като пилци във всички посоки и залягаме, но в същия миг усещам как ме напуска напрежението, което при огън винаги несъзнателно ми е подсказвало какво да правя; със задушаващ, ужасен страх в мен трепва мисълта: „Загубен си!“ — и в следващия миг нещо като удар с камшик ме парва по левия крак. Чувам, че Алберт изкрещява, той е до мен.
— Ставай, ставай, Алберт! — изревавам аз, защото лежим незащитени на открито поле.
Той се изправя, олюлявайки се, и започва да тича. Аз не се отделям от него. Трябва да прескочим един плет, по-висок от нас. Кроп се залавя за клоните, аз хващам крака му, той извиква, тласвам го и той се премята оттатък. С един скок се озовавам и аз при него и цопвам в блатото, което е непосредствено зад плета.
Лицата ни са целите в жабуняк и тиня, но прикритието е добро. Затова нагазваме навътре до шия. Изсвири ли снаряд, потапяме глави във водата.
След като правим това десетина пъти, ми додява. И Алберт простенва:
— Да се махаме оттук, иначе ще се гътна и ще е удавя.
— Къде си ударен? — питам.
— В коляното, мисля.
— Можеш ли да тичаш?
— Май мога…
— Тогава, давай!
Стигаме до крайпътната канавка и тичаме приведени по нея. Огънят ни следва по петите. Шосето води към един муниционен склад. Ако го вдигнат във въздуха, от нас няма да намерят и копче. Затова променяме плана и свиваме напряко през полето.
Алберт започва да изостава.
— Ти бягай напред, ще те настигна — казва той и се тръшва на земята.
Аз го сграбчвам за ръката и го разтърсвам:
— Ставай, Алберт, легнеш ли, вече не можеш да продължиш. Хайде, аз ще те придържам.
Най-после стигаме до един малък блиндаж. Кроп се хвърля на земята и аз го превързвам. Раната е над самото коляно. После сам се оглеждам. Панталонът ми е окървавен, ръката също. Алберт намотава своите бинтове около раните. Той вече не може да движи крака си и двамата се чудим как въобще е могъл да се дотътри дотук. Това е направил само страхът; щяхме да бягаме дори с откъснати ходила — тъй, само по кочани.
Аз мога да пълзя по малко и повиквам една минаваща каруца, която ни взема. Колата е пълна с ранени. Има и един санитарен ефрейтор, който ни бие по една инжекция за тетанус в гърдите.
В полския лазарет успяваме да уредим да ни сложат на две съседни легла. Дават ни някаква рядка чорба, която изсърбваме жадно и презрително, защото сме свикнали на по-хубаво, но сме гладни.
— Сега вече у дома, Алберт — казвам аз.
— Дано — отвръща той. — Само да знаех какво ми има.
Болките стават по-силни. Превръзките горят като огън. Пием непрестанно вода — чаша подир чаша.
— Колко над коляното е раната ми? — пита Алберт.
— Най-малко десет сантиметра, Алберт — отговарям.
В действителност са може би три.
— Решил съм — казва след малко той, — ако ми отрежат някой кокал, да сложа край на живота си. Не искам да се влача като инвалид по света.
* * *
Така лежим, всеки с мислите си, и чакаме.
Вечерта ни отнасят в операционната. Изтръпнал от страх, бързо съобразявам какво да правя; известно е, че лекарите в полевите лазарети ампутират с лека ръка. При големия наплив от ранени това е по-лесно от сложните кърпежи. Сещам се за Кемерих. В никакъв случай няма да дам да ме упоят, дори ако трябва да разбия нечия глава.
Засега върви добре. Лекарят ровичка в раната, та ми причернява пред очите.
— Не се лигавете, де! — изругава той и продължава да човърка.
Инструментите проблясват в ярката светлина като зли зверчета. Болките са непоносими. Двама болногледачи ме държат за ръцете, успявам да се отскубна и тъкмо замахвам да цапардосам лекаря в очилата, но той се усеща и навреме отскача.
— Хлороформирайте то! — изкрещява разярен той.
Тогава се усмирявам.
— Извинете, господин докторе, ще стоя мирно, само не ме упоявайте.
— Е, добре — измрънква той и отново взема инструментите си.
Русокос момък, най-много тридесетгодишен, със саблени белези по лицето и с гадни златни очила. Забелязвам, че сега нарочно ме измъчва, човърка в раната и току ме поглежда над очилата. Ръцете ми са впити до премазване в дъските, по-скоро ще пукна, но няма да чуе гък от мен.
Извадил е едно желязно парче и ми го подхвърля. Изглежда доволен от държанието ми, защото сега ми поставя грижливо шината и казва:
— Утре си тръгвате за дома.
След това ме гипсират. Когато отново се събираме с Кроп, разправям му, че вероятно още утре ще пристигне санитарен влак.
— Трябва да поговорим със санитарния фелдфебел да ни сложат пак заедно, Алберт.
Успявам с няколко подходящи думи да бутна на фелдфебела две от моите пури с шарени етикети. Той ги помирисва и пита:
— Имаш ли още?
— Цяла шепа — отговарям, — и моят приятел тук — посочвам Кроп — също. Утре с удоволствие бихме ви ги подали двамата заедно от прозореца на санитарния влак.
Той, не ще и дума, разбира накъде бия, помирисва още веднъж пурите и казва:
— Дадено.
През нощта не можем да мигнем нито минутка. В нашата зала умират седем души. Един пее цял час хорали с висок, писклив тенор, преди да се задави от хрипове. Друг пък се е довлякъл от леглото до прозореца и лежи там, сякаш е искал за последен път да погледне навън.
* * *
Носилките ни са вече на гарата. Чакаме влака. Вали, а гарата е без покрив. Одеялата са тънки. Чакаме вече два часа.
Фелдфебелът ни наглежда като родна майка. Въпреки че ми е много зле, не забравям какво сме намислили. Тъй между другото показвам пакетчетата и давам една пура като аванс. За отплата фелдфебелът ме покрива с едно платнище.
— Слушай, Алберт — припомням си аз, — ами нашето легло с балдахина и котката…
— Ами креслата? — допълва той.
Да, креслата с червения плюш. Вечер седяхме кат князе в тях и се канехме по-късно да ги даваме под наем на час. По една цигара на час. Безгрижен живот щеше да бъде, а и хубава сделка.
— Алберт — сещам се пак, — ами торбите с лапането!
Наляга ни меланхолия. Хубава работа щяха да ни свършат те сега. Ако влакът беше заминал един ден по-късно, Кат сигурно щеше да ни намери и да ни ги донесе.
Проклета съдба! В стомасите ни се бълника брашнена супа, рядка лазаретна помия, а в нашите торби има свинско печено в консерва. Но сме толкова слаби, че не бива повече да се вълнуваме.
Когато влакът влиза в гарата, носилките са подгизнали от вода. Фелдфебелът се погрижва да ни настани в един и същ вагон. Наоколо сноват сума сестри от Червения кръст. Слагат Кроп долу, а мен ме повдигат, за да се кача на горното легло.
— За бога, не! — изплъзва се внезапно от устата ми.
— Какво има? — пита сестрата.
Хвърлям още един поглед към леглото. То е застлано със снежнобели чаршафи, невъобразимо чисти чаршафи, по които дори още личат гънките от гладенето. А пък моята риза не е прана от шест седмици и е ужасно мръсна.
— Не може ли сам да се наместите? — пита загрижено сестрата.
— Мога — казвам целият облян в пот, — но първо махнете бельото.
— Ама защо?
Чувствувам се като свиня. Нима аз трябва да легна в него?
— Но ще го… — Още се колебая.
— Изцапате малко? — пита насърчително тя. — Няма нищо, ние пак ще го изперем.
— Не, не затова… — казвам възбуден.
Не съм дорасъл за такова културно настъпление.
— Щом вие сте лежали в окопите, можем и ние да изперем един чаршаф — продължава тя.
Поглеждам я, тя е такава крехка, младичка и нежна, свети от чистота, както всичко тук, просто не проумявам, че всичко това не е само за офицери, и се чувствувам неловко и дори някак застрашен.
Но жената е същински палач и не ме оставя, докато не си кажа всичко.
— Само дето… — спирам се, тя трябва да се досети най-после какво имам предвид.
— Какво още?
— Ами въшките! — изревавам най-после.
Тя се смее.
— Е, нека и те видят по-хубави дни.
Сега вече ми е все едно. Намъквам се в леглото и се завивам.
Една ръка опипва одеялото. Фелдфебелът. Прибира пурите и си отива.
След час забелязваме, че влакът се движи.
* * *
През нощта се събуждам. И Кроп се размърда. Влакът тихо се плъзга по релсите. Всичко е още тъй непонятно: легло, влак, пътуваме за дома. Прошепвам:
— Алберт!
— Да…
— Знаеш ли къде е тук нужникът?
— Май е вратата отсреща вдясно.
— Ще ида да видя.
Тъмно е, търся с ръка ръба на леглото и понечвам внимателно да се спусна долу. Но кракът ми не намира опора, подхлъзвам се, гипсираният крак не ме удържа и с трясък се стоварвам на пода.
— Да опустее дано! — казвам.
— Удари ли се? — пита Кроп.
— Това поне си чул — сопвам се, — как издрънча главата ми…
В края на вагона се отваря врата. Сестрата идва със светлина и ме вижда.
— Той падна от леглото…
Тя опипва пулса ми и слага ръка на челото ми.
— Но вие нямате температура.
— Нямам — съгласявам се аз.
— Да не сте сънували?
— Нещо такова — отговарям уклончиво.
Сега пак ще почне да ме разпитва. Тя ме гледа със светлите си очи, такава чистичка и нежна, как мога да кажа какво искам!
Помага ми отново да се кача горе. Сега се наредих! Щом си отиде, трябва веднага пак да се опитам да сляза. Ако беше някоя стара жена, по би могло, но тя е съвсем млада, най-много двадесет и пет, няма как, не мога да й кажа.
Тогава Алберт ми идва на помощ, той не се стеснява, пък и в края на краищата не се отнася до него. Повиква сестрата. Тя се обръща:
— Сестро, той иска… — но ето че и Алберт засича и вече не знае как да се изрази безукорно и прилично.
Там, помежду си, назоваваме това с една-едничка дума, но тук, пред една такава дама — изведнъж обаче той се сеща за училищните години и завършва изрядно гладко:
— Той иска да отиде по нужда, сестро.
— А, така ли — казва сестрата, — че за това няма защо да слиза от леглото с гипсирания си крак. Каква точно? — обръща се тя към мен.
Аз съм уплашен до смърт от този нов обрат, защото нямам и понятие как тези неща се наричат професионално. Сестрата ми идва на помощ.
— Малка или голяма?
Какъв срам! Аз се изпотявам като маймуна и казвам:
— Е, само малка…
Получавам едно шише. След няколко часа вече не съм единственият, а на сутринта така сме свикнали, че никак не ни е срам да си поискаме каквото ни трябва.
Влакът се движи бавно. Понякога спира и разтоварват умрелите. Спира често.
* * *
Алберт прави температура. Аз горе-долу се държа, имам болки, но по-лошото е, че под гипсовата превръзка навярно са останали още въшки. Ужасно ме сърби, а не мога да се почеша.
Дните минават в дрямка. Местностите се нижат тихо край прозорците. Третата нощ сме в Хербестал. Чувам от сестрата, че на следващата гара ще свалят Алберт заради високата температура.
— Докъде е влакът? — питам я.
— До Кьолн.
— Алберт, ще останем заедно — казвам аз, — ще видиш.
При следващата обиколка на сестрата вдишвам дълбоко и задържам въздуха, като го насочвам към главата. Лицето ми се подува и се зачервява. Тя се спира.
— Имате ли болки?
— Да — изпъшквам аз, — тъй изведнъж.
Тя ми дава термометър и отминава нататък. Трябва да не си чиракувал при Кат, за да не знаеш какво се прави в такива случаи. Тези войнишки термометри не са направени за изпраксани ветерани. Работата е само да се вдигне живачният стълб нагоре, сетне той си остава в тънката тръбичка и вече не слиза.
Пъхам термометъра под мишницата косо надолу и постоянно го почуквам с показалеца. След това го тръсвам няколко пъти нагоре. Така получавам 37,9 градуса. Това обаче не е достатъчно. Внимателно приближавам до него запалена кибритена клечка и готово — 38,7 градуса. Когато сестрата се връща, аз пъшкам, дишам на пресекулки, въртя се неспокойно и шептя:
— Не мога повече.
Тя ме записва на една бележка. Знам със сигурност, че само при крайна нужда ще снемат гипса.
Свалят ни двамата с Алберт.
* * *
Лежим в една католическа болница, в една и съща стая. Това е голям късмет, защото католическите болници са известни с доброто гледане и с доброто ядене. Лазаретът е напълнен от нашия влак до последното място, има и сума тежки случаи. Днес още няма да успеят да ни прегледат, защото лекарите тук са малко. По коридора сноват неспирно плоските болнични колички на гумени колела и все има някой върху тях. Отвратително положение — да лежиш тъй изпънат, — добре е само когато спиш.
Нощта е много неспокойна. Никой не може да спи. Едва на разсъмване се унасяме в дрямка. Когато се събуждам, вече е светло. Вратата е отворена и от коридора се чуват гласове. Събуждат се и другите. Един, който е от няколко дни тук, обяснява каква е работата:
— Тук горе се молят всяка сутрин в коридора. Сестрите му казват утринно моление. За да получите и вие вашия дял, държат вратите отворени.
Те положително ни мислят доброто, но нас ни болят и кокалите, и главите.
— Що за глупост — казвам аз, — тъкмо когато е позадрямал човек.
— Тук горе са настанени по-леките случаи, затова правят тъй — отвръща той.
Алберт стене. Аз побеснявам и извиквам:
— Тихо, вие там!
След минута се появява една сестра. С униформата си в бяло и черно тя прилича на хубав кафеник.
— Затворете най-после вратата, сестро — казва някой.
— Там се молят, затова вратата е отворена — отвръща тя.
— Да, ама ние искаме още да поспим…
— Да се молиш е по-добре, отколкото да спиш. — Тя стои и се усмихва невинно. — Пък и часът е вече седем.
Алберт пак изохква.
— Затворете вратата! — озъбвам се аз.
Тя е съвсем озадачена, такова нещо явно не може да проумее.
— Ами там се молят и за вас.
— Все едно! Затворете вратата!
Тя изчезва и оставя вратата отворена. Песнопението прозвучава отново. Разярен, извиквам:
— Ще броя до три! Ако дотогава не спрете, ще изхвърчи нещо!
— И от мен — обажда се друг.
Аз броя до пет. После вземам едно шише, прицелвам се и го запращам през вратата в коридора. То се пръсва на хиляди парчета. Пеенето спира. Появяват се цял рояк сестри и ни гълчат кротко.
— Затворете вратата! — крещим ние.
Те си отиват. Малката, която бе влязла одеве, излиза последна.
— Безбожници — изчуруликва тя, но затваря вратата.
Ние сме победили.
* * *
По обед идва лазаретният инспектор и здравата ни нахоква. Обещава ни затвор и дори нещо повече. Но лазаретният инспектор, досущ като интенданта по прехраната, макар да носи дълга сабя и пагони, си е всъщност обикновен чиновник, така че дори новобранецът не го взема много сериозно. Затова го оставяме да си говори. Какво толкова могат да ни направят?
— Кой хвърли шишето? — пита той.
Преди да се реша да кажа или не, някой се обажда:
— Аз!
Някакъв мъж с четинеста брада се изправя. Всички наострят уши да чуят защо той се обажда.
— Вие ли?
— Да. Ядосах се, задето ни будят без нужда, и си загубих ума, та не знаех какво върша.
Той говори, като че ли чете по книга.
— Как се казвате?
— Запасен войник Йозеф Хамахер.
Инспекторът си отива.
Всички са любопитни.
— Защо се обади? Нали не беше ти!
Той се ухилва.
— Какво от това. Аз имам „ловен билет“.
Тогава, разбира се, на всички ни става ясно. Който има „ловен билет“, може да прави каквото си иска.
— Да — разказва той, — бях ранен в главата и за това ми издадоха свидетелство, че на периоди съм невменяем. Оттогава се оправям чудесно. Никой не бива да ме дразни. Значи нищо не могат да ми направят. Онзи, там долу, има много да се ядосва. А се обадих, защото хвърлянето ми направи удоволствие. Ако утре отново отворят вратата, пак ще хвърляме.
Всички сме до немай-къде доволни. Щом Йозеф Хамахер е сред нас, можем вече всичко да си позволим.
После идват безшумните, плоски колички, за да ни вземат за преглед.
Превръзките са се слепили. Ние ревем като на заколение.
* * *
В нашата стая лежат осем души. Най-тежко раненият е Петер, черна рошава глава — доста сложно попадение в белите дробове. На Франц Вехтер до него е раздробена ръката, отначало не изглежда много зле. Но третата нощ ни вика да позвъним, защото му се струва, че има кръвоизлив.
Аз звъня силно. Нощната сестра не идва. Снощи и отворихме доста много работа, понеже всички имаха нови превръзки и следователно — силни болки. Един моли така да му нагласят крака, друг — иначе, трети иска вода, на четвърти трябва да се оправи възглавницата — старата дебелана взе да мърмори сърдито и накрая затръшна вратата след себе си. Сега сигурно пак предполага нещо подобно и затова не идва.
Чакаме. Сетне Франц казва:
— Позвъни пак!
Аз звъня. Все още я няма. В нашето крило нощем има само една дежурна сестра, може точно сега да са я повикали в друга стая.
— Сигурен ли си, Франц, че кървиш? — питам аз. — Иначе пак ще ни трият сол на главата.
— Мокро е. Не може ли някой да запали лампата?
И това не можем. Електрическият ключ е до вратата, а никой не може да стане. Аз непрекъснато натискам звънеца, докато палецът ми изтръпва. Може би сестрата е задрямала. Имат твърде много работа и още през деня всички са преуморени. Отгоре на всичко и постоянното молене.
— Да хвърляме ли шишета? — пита Йозеф Хамахер с „ловния билет“.
— Това ще чуе по-малко и от звънеца.
Най-после вратата се отваря. Показва се старицата, кисела и сънена. Като вижда какво е състоянието на Франц, веднага се разтичва и вика:
— Защо никой не е казал по-рано?
— Ами че ние звънихме. Тук никой не може да стане на крака.
Франц е загубил много кръв и го превързват наново. Сутринта, когато виждаме лицето му, то е станало по-заострено и по-бледо, а снощи имаше почти здрав вид. Сега една сестра идва по-често при нас.
* * *
Понякога идват и спомагателни сестри от Червения кръст. Те са добри и мили, но и малко нещо непохватни. Когато те обръщат в леглото, често ти причиняват болка и така се изплашват, че още повече те заболява.
Монахините са по-опитни. Знаят как да те хванат, но ни се иска да са малко по-приветливи. Някои имат чувство за хумор и са направо знаменити. Кой не би сторил всичко за сестра Либертине, тази чудесна сестра, която повдига настроението на цялото крило само щом се зададе отдалеч. А като нея има и други няколко. За тях сме готови и през огън да минем. Наистина не можем да се оплачем, тук монахините се отнасят с нас като с цивилни. Като си помисля какво е в гарнизонните лазарети, ми настръхват косите.
Франц Вехтер повече не се съвзема. Един ден го изнасят от стаята и вече не се връща. Йозеф Хамахер знае как стои работата.
— Него вече няма да го видим. Откарали са го в смъртната стая.
— Каква смъртна стая? — пита Кроп.
— Е, такава, стая за умиращи…
— Какво е това?
— Една малка стая в края на нашето крило. Наближи ли някой да хвърли топа, откарват го там. Вътре има две легла. Навсякъде я наричат смъртната стая.
— Но защо правят това?
— Така им се отваря, по-малко работа после. По-удобно е, защото е до самия подемник за моргата. Може би го правят и за да не умират хората в залите, заради другите, де. Пък и по-добре могат да го наглеждат, когато е сам.
— Ами самият той?
Йозеф повдига рамене.
— Обикновено вече не забелязва много нещо.
— И всеки ли знае това?
— Който е от по-дълго време тук, знае, разбира се.
* * *
Следобед на леглото на Франц Вехтер идва нов болен. След няколко дни го изнасят и него от стаята. Йозеф прави многозначително движение с ръка. И други виждаме как ги внасят и после изнасят.
Понякога край леглата седят близки на ранените и плачат или говорят тихо и смутено. Една стара жена не иска да си отиде, но през нощта няма как да остане. На другата сутрин идва съвсем рано, но все пак не достатъчно рано; когато се отправя към леглото, вижда, че друг вече лежи там. Трябва да отиде в моргата. Ябълките, които е донесла, раздава на нас.
И на малкия Петер състоянието се влошава. Температурната му таблица изглежда ужасно и един ден при леглото му спира плоската количка.
— Къде ще ме карате? — пита той.
— В превързочната.
Вдигат го от леглото. Но сестрата прави грешка, че откача куртката му от закачалката и я мята върху количката, за да не трябва да се връща повторно. Петер веднага се досеща и се опитва да се отърколи от количката.
— Тук ще остана!
Насила го задържат. Той роптае тихичко с простреляните си дробове:
— Не искам в смъртната стая!
— Нали ти казваме, че отиваме в превързочната.
— Защо ви е тогава куртката ми? — Не може да говори повече. Пресипнал, възбуден, едва шепне: — Тук да остана, тук да остана!
Не отговарят нищо и го изкарват навън. Пред вратата се опитва да се надигне. Черната му рошава глава трепери, очите му са пълни със сълзи.
— Аз пак ще се върна! Пак ще се върна!
Вратата се затваря. Всички сме развълнувани — но мълчим. Най-после Йозеф се обажда:
— Това го е казвал не един. Но влезеш ли вътре, вече няма връщане.
* * *
Оперират ме и два дни повръщам. Костите ми не били зараствали — казва болничният писар. На друг лък са зараснали накриво и трябва да му ги строшат наново. Човешка мъка!
Сред новодошлите в стаята има и двама млади войници с плоски ходила. При визитацията главният лекар ги открива и зарадван се спира.
— Ще ви оправим — говори той, — ще направим една малка операцийка и ще имате съвсем здрави крака. Запишете ги, сестро.
Когато си отива, Йозеф, който всичко знае, предупреждава момчетата:
— Не давайте да ви оперират! Това си е една научна приумица на стария. Нахвърля се на всекиго, който му падне под ръка. Ще ви оперира плоските ходила, а после ще останете и без тях; затова пък ще имате сакати крака и цял живот ще се влачите с патерици.
— Че какво можем да направим? — пита единият.
— Няма да се съгласявате! Дошли сте тук да ви лекуват раните, а не плоските ходила! Нали на фронта сте ходили с тях? Ето, виждате ли? Сега все още можете да ходите, но турне ли ви старият под ножа, оставате си инвалиди. Трябват му опитни зайчета, затова за него войната е чудо време, както и за всички лекари. Я погледнете в отделението долу; там се мъкнат десетина души, дето все той ги е оперирал. Някои са тук от четиринайсета или петнайсета година, през цялото време. Нито един не ходи по-добре отпреди, а почти всички — по-зле, повечето с гипсови протези. Мине, не мине половин година и той ги хваща и им троши наново кокалите, и всеки път след това щяло всичко да се оправи. Отваряйте си очите, той не може да ви оперира, ако кажете „не“!
— Ах, братче — уморено казва единият, — по-добре краката, отколкото главата. Зная ли какво ме чака, като ме пратят пак на фронта? Да правят с мен каквото щат, само да се прибера в къщи. По-добре сакат, отколкото мъртъв.
Другият, млад човек като нас, не е съгласен. На следващата сутрин старият нарежда да свалят двамата долу и след дълги приказки и хокания успява да ги склони. Какво друго могат да сторят? Те са прости пехотинки, а той е важна птица. Връщат ги в стаята гипсирани и хлороформирани.
* * *
Алберт е зле. Вземат го от стаята и му ампутират крака. Отрязан е целият крак догоре. Сега вече почти не говори. Веднъж само каза, че щял да се застреля, ако би могъл да се добере до револвера си.
Пристига нов влак с ранени. В нашата стая докарват двама слепи. Единият е съвсем младичък музикант. Когато му дават храна, сестрите никога не носят нож със себе си; веднъж е успял да им грабне един от ръцете. Въпреки тези предпазни мерки ето че се случва нещо. Една вечер повикват от леглото му сестрата, която го храни, и тя оставя чинията с вилицата на неговата маса. Той протяга пипнешком ръка, грабва вилицата и я забива с все сила в гърдите си, където е сърцето, после взема една обувка и започва да удря бясно върху дръжката. Ние се развикваме за помощ и трима души едва успяват да му измъкнат вилицата. Тъпите й шипове бяха вече дълбоко проникнали навътре. Цяла нощ той ругае по нас и никой не може да заспи. На сутринта започва да се гърчи и да крещи.
Отново се освобождават легла. Дни след дни минават в болки и страх, в стенания и предсмъртни хрипове. Не помагат вече и смъртните стаи, защото са много малко; нощем умират хора и в нашата зала. Смъртта изпреварва колебливостта на сестрите.
Един ден обаче вратата шумно се отваря, влиза плоската количка и в нея седи бледен, измършавял, изправен, тържествуващ, с настръхнала рошава черна глава Петер. Сестра Либертине, цялата сияеща, го закарва на старото му легло. Той се връща от смъртната стая. Отдавна вече го смятахме за умрял.
Петер се оглежда:
— Е, какво ще кажете?
Дори Йозеф трябва да признае, че такова нещо му се случва за пръв път.
* * *
Някои от нас вече могат да стават по малко. Дават и на мен патерици, за да куцукам насам-натам. Но малко ги използувам; не мога да понасям погледа на Алберт, когато минавам през стаята. Той винаги гледа подире ми с такива особени очи. Затова понякога се измъквам в коридора — там мога да се движа по-свободно.
В етажа под нас лежат ранени в стомаха и в гръбначния стълб, ранени в главата и с ампутирани два крака. Отдясно в нашето крило са хората с раздробени челюсти, отровените от газ, ранените в носа, ушите и врата; отляво — слепите и ранените в дробовете, в таза, в ставите, в бъбреците, в тестисите, в стомаха. Едва тук виждаш на колко места може да бъде поразен човек.
Двама души умират от тетанус. Кожата става пепелявобледа, крайниците се втвърдяват, накрая остават живи още дълго време само очите. На някои ранени простреляният крайник виси свободно на примка във въздуха; под раната поставят леген, в който да капе гнойта. На всеки два-три часа изпразват съда. Други лежат в екстензионна превръзка, с големи, дърпащи ги надолу тежести. Виждам рани в червата, постоянно пълни с изпражнения. Болничният писар ми показва рентгенови снимки на съвсем разтрошени тазобедрени стави, колена и рамене.
Човек не може да проумее как над тия разкъсани трупове може още да има човешки лица, в които животът продължава всекидневния си ход. И това е само един лазарет, само една болница — а има стотици хиляди в Германия, стотици хиляди във Франция, стотици хиляди в Русия. Колко безсмислено е всичко, което някога е било писано, вършено, мислено, щом това е възможно! Всичко трябва да е лъжа и празен шум, щом като културата на хилядолетията не е могла да попречи да се проливат тия реки от кръв, да съществуват тия зандани за изтезаване на стотици хиляди. Едва в лазарета разбираш какво е война.
Аз съм млад, само на двадесет години; но от живота не познавам нищо освен отчаяние, смърт, страх и това съжителство на най-нелепото безсмислие с преизподнята на страданието. Виждам, че хвърлят народите един срещу друг и те се избиват безсмислено, несвястно, нелепо, покорно, невинно. Виждам, че най-умните мозъци на света изнамират оръжия и думи, за да направят всичко това още по-изтънчено и по-дълготрайно. И заедно с мен го виждат всички хора на моята възраст, тук и от другата страна, в целия свят, заедно с мен го преживява цялото мое поколение. Какво ще правят нашите бащи, когато един ден се изправим, застанем пред тях и им поискаме сметка? Какво ще очакват те от нас, когато настъпи време без война? Години наред наше занимание е било да убиваме — то е първата ни професия в живота. Това, което знаем за живота, се свежда до смъртта. Какво още може да се случи след това? И какво ще стане с нас?
* * *
Най-възрастният в нашата стая е Левандовски. Той е четиридесетгодишен и лежи вече десет месеца в болницата с тежка рана в стомаха. Едва през последните седмици може да става и да куцука по малко, превит одве.
От няколко дни е в голяма възбуда. Жена му е писала от селцето в Полша, където живее, че е спестила достатъчно пари за път и скоро ще дойде да го навести.
Тя е на път и може всеки ден да пристигне. На Левандовски вече не му се яде, дори червеното зеле с пържена наденица дава на другите, хапнал, не хапнал няколко залъка. Постоянно ходи с писмото из стаята, всички сме го чели вече по десет пъти, пощенските клейма са проверявани кой знае колко пъти, написаното едва се чете от мазни петна и следи от пръсти — и неизбежното става: Левандовски вдига температура и трябва отново да легне.
Той не е виждал жена си от две години. През това време му се е родило дете и тя ще го донесе със себе си. Но съвсем друго занимава мислите на Левандовски. Той се е надявал да получи разрешение да излезе навън, когато дойде жена му, защото е съвсем ясно: да се видят мъж и жена е хубаво наистина, но когато жена ти толкова дълго не е била при теб, иска ти се, ако може, и нещо друго.
Левандовски обсъжда по цели часове този въпрос с нас, защото във войниклъка за подобни неща тайни няма. Пък и никой не намира нещо особено в това. Онези от нас, които вече могат да излизат, са му казали за няколко чудесни кътчета в града, градинки или паркове, където никой не би го смущавал. Един дори знае някаква малка стая.
Но каква полза. Левандовски е на легло и е до немай-къде угрижен. Целият живот ще му опротивее, ако изпусне този случай. Ние го утешаваме и му обещаваме, че работата все някак ще се уреди.
На другия следобед пристига жена му — дребно, свитичко същество с боязливи, подвижни очички, наметнала нещо като черна мантиля с къдрава якичка и панделка; бог знае от кого й се е паднала в наследство.
Тя тихичко казва нещо и се спира смутена на вратата. Уплашена е, като ни вижда шестима мъже на крака.
— Е, Маря — казва Левандовски и преглъща застрашително с адамовата си ябълка, — можеш спокойно да влезеш, тия нищо няма да ти сторят…
Тя ни обикаля и на всекиго подава ръка. После развива детето, което в това време е нацапало пелените. Тя носи голяма чанта, бродирана с мъниста, изважда от нея чиста кърпа и чевръсто повива наново малкото. С това преминава първото й смущение и двамата почват да си говорят.
Левандовски е много неспокоен и току ни поглежда крайно нещастен с големите си изпъкнали очи.
Моментът е сгоден, лекарският преглед е минал, най-много някоя сестра да надзърне в стаята. Затова един от нас излиза още веднъж навън да разузнае. Връща се и кима с глава.
— Жив гъз няма. Хайде, кажи й, Йохан, и действувай!
Двамата се разговарят на своя език. Жената поглежда малко зачервена и смутена към нас. Ние се хилим добродушно и махаме пренебрежително с ръка — какво пък толкова! По дяволите всички предразсъдъци, те са създадени за по-други времена, тук лежи дърводелецът Йохан Левандовски, войник, превърнат в инвалид, при него е жена му, кой знае кога ще я види пак, човекът иска да я има, нека я има и толкоз.
Двама души застават пред вратата, за да пресрещат сестрите и да ги заприказват, ако случайно някоя мине насам. Ще стоят на пост горе-долу четвърт част.
Левандовски може да лежи само на една страна, затова един му подлага няколко възглавници под гърба, на Алберт дават да държи детето, сетне ние се поизвръщаме встрани, черната мантиля изчезва под завивката, а ние играем шумно скат и дърдорим на висок глас.
Всичко върви добре. Аз държа в ръката си страшно асо спатия с четворки. Тъй се захласваме в играта, че почти забравяме Левандовски. След известно време детето започва да хленчи, въпреки че Алберт отчаяно го люшка. Сетне нещо изскърцва и прошумява и като се обръщаме, тъй между другото, виждаме, че биберонът е вече в устата на малкото и то е отново в ръцете на майка си. Работата значи е наред.
Сега се чувствуваме като голямо семейство. Жената видимо се е поободрила, а Левандовски лежи изпотен и сияещ.
Той отваря бродираната чанта и изважда от нея хубави колбаси, взема ножа, сякаш е букет цветя, и нарязва месото на филии. С широк жест посочва към нас — и дребната, свита женица тръгва от човек на човек, усмихва ни се и ни раздава колбаса; сега направо изглежда хубавичка. Ние й казваме „майко“, а тя се радва и ни отупва възглавниците.
След няколко седмици започвам да ходя всяка сутрин в Зандеровия институт. Там притягат към уред крака ми и го раздвижват. Ръката отдавна е оздравяла.
От фронта пристигат нови ешелони с ранени. Превръзките не са вече от платно, а от бяла крепова хартия. Превързочните материали не достигат там.
Ампутираният крак на Алберт заздравява добре, раната почти се е затворила. След няколко седмици ще го изпратят в станцията за протези. Той все още говори малко и е много по-сериозен отпреди. Често млъква посред разговора и се заглежда втренчено пред себе си. Ако не беше заедно с нас, отдавна да е сложил край на живота си. Сега обаче е прескочил най-лошото. Понякога ни гледа, като играем скат.
Дават ми отпуск за почивка.
Майка ми не иска да ме пусне вече. Тя толкова е отслабнала. Всичко е още по-зле, отколкото миналия път.
След това ме повикват от полка и отново заминавам на фронта.
Раздялата с моя приятел Кроп е тежка. Но във войската след време човек свиква и с това.