Едгар Уолъс
Кинг Конг (4)

Глава IV

Тъпият безформен нос на „Скитникът“ цепеше неуморно гладката повърхност на Южното море. Гребените на вълните се издигаха, блъскаха се в страните на стария кораб и се разбиваха на хиляди водни капчици. Ала тази непрестанна борба не плашеше „Скитникът“. Подпомогнат от мощните си машини, той бързо се движеше напред.

Атлантическият океан беше вече далеч зад тях. Минаха през Панамския канал, край Хавайските острови, Япония, Филипините, Борнео, даже и Суматра. Въпреки това, бързината от четиридесет мили в час не бе намалена.

Посоката беше югозападна. Часовникът показваше дванадесет по обяд. Времето беше горещо. Беше толкова горещо, че екипажът носеше дрехи, които само най-елементарното приличие налагаше да се носят в присъствието на дама. Лъмпи беше облечен почти толкова, колкото и верния му Игнац. Старият моряк беше извънредно слаб. Ребрата му се открояваха с най-малки подробности. От хълбоците му висяха жалки панталони, които свършваха някъде под коленете. И според неговата честна дума това беше всичко, което притежаваше.

Все пак това бе костюм, който представляваше облекло напълно подходящо за температурата. Но температурата можеше да бъде по-висока, като се има предвид, че „Скитникът“ плуваше в най-горещия пояс на Индийския океан. Първият офицер на „Скитникът“, в бели панталони и риза, беше сравнително спокоен. Той можеше да е още по-спокоен, ако температурата не беше се покачила и ако не отсъствуваше една личност.

Най-после Анна се яви. И тя беше облечена в бяло, носеше мека ленена шапка, а голите й крака бяха обути в малки платнени обувки. Заоблените й глезени имаха цвета на златните есенни листа. Бузите й излъчваха свежест и живот.

— Добър ден, Лъмпи — каза тя.

Лъмпи се изправи и потърка изгорелите си от слънцето гърди. После накара също и Игнац да стане.

— А за мене няма ли поздрав?

— Здравейте, Джек — додаде Анна усмихнато.

— Къде се губехте досега?

— Пробвах си костюмите. Повечето от тях отлично ми отиват. Много е важно да разбера коя част от лицето ми е най-добра за снимане.

— Според мене цялото ви лице отговаря на изискванията на фотографското изкуство.

Анна се обърна към Игнац и малкият акробат в миг се намери в ръцете й. Зад известното прикритие, което представляваше тялото му, тя се засмя слабо смутена.

— Прието, но вие не сте режисьор.

— Ако бях, в този момент нямаше да се намирате на кораба — заяви със сериозен глас Дрискъл.

— Хм! Твърде мило от ваша страна.

— Вярвам, че разбирате какво искам да кажа — настоя той все така сериозен, въпреки усмихнатия поглед на младата жена. — И дума не може да става, че съм повече от доволен от присъствието ви. Ала защо сте тука? Какъв фантастичен филм готви Денхам, когато пристигнем… кой знае в кой край на света?

— Не ме интересуват неговите планове. Не се безпокоя и от това, че пази в тайна целта на пътуването. Няма значение къде отиваме и не е важно какво ще ме кара да върша. — Тя направи с ръка един полукръг, сочейки безкрайната водна шир. — На този стар кораб съм преживяла най-щастливите минути от живота си.

— Нима това е истина, Анна?

— Разбира се! — Ала тя изведнаж взе шеговит тон. — Всички сте толкова добри: Лъмпи, вие, мистър Денхам и капитана.

Те се отправиха бавно към перилата на палубата и се вгледаха в тропическото море. Водата се плискаше о стените, като разпръскваше малки жълти частички, които при по-внимателно наблюдение се оказваха миниатюрни медузи. Всяка от тях не беше достатъчна да запълни една детска шепа, но те плуваха спокойни и сигурни всред безбрежния океан. „Морски дяволчета“, така ги наричаше Лъмпи.

Анна и Дрискъл стояха мълчаливи и доволни.

През времето, което бе изтекло от напускането на нюйоркското пристанище, те се бяха много сближили. Дрискъл беше затворен и несвикнал да другарува с жени. Въпреки това той беше вече разказал на Анна как избягал от дома си, за да не ходи на училище. Беше й говорил също за своята майка. Тя му бе простила отдавна, ала с трепет следяла всичките опасни приключения, в които се бе впускал. Анна разправи на Дрискъл, и то само на него, за живота си до момента, когато Денхам я намери. Описа му чифлика, в който се бе родила. Разказа му за смъртта на родителите си, подлостта на чичо си, който след смъртта на баща й бе й отнел имуществото. Разправи му за отиването си в Ню Йорк, за отчаяните опити да си намери работа, за глада и страха, който бе преживяла.

Мислите й в този момент отново се върнаха към преживените тежки часове.

— Имах щастие — продума тя ненадейно със сериозен глас, — да попадна в ръцете на мистър Денхам.

— Щом като говорите за Денхам, ще му позволите ли да се намеси в разговора? — запита зад тях един отривист глас и те се обърнаха, за да видят директора на филмовото предприятие.

— Нови проби ли? — пожела да се осведоми Дрискъл. Анна постави Игнац в ръцете на Лъмпи, но Денхам поклати отрицателно глава.

— Няма защо да бързате — каза той.

Когато Анна се отдалечи, Денхам запали цигара. Той предложи на Дрискъл, но първият офицер тикна ръцете си дълбоко в джобовете, като ги сви така, че те изпъкнаха ясно под плата.

— Мистър Денхам — каза той упорито, — искам да се осведомя по една работа.

— Какво има, Джек? — запита Денхам и се загледа във върха на цигарата си.

— Кога ще узнаем целта на нашето пътуване?

— Твърде скоро — отвърна усмихнато Денхам.

— Ще ни кажете ли какво трябва да правим, когато пристигнем там?

— Не ме карайте да ставам гадател, млади човече.

— Дявол да го вземе! Нима нямате поне представа за онова, което ни очаква?

Денхам хвърли цигарата си през перилата и изгледа Дрискъл въпросително.

— Искаш да ме ядосаш, Джек?

— Знаете, че нямам подобно намерение.

— Тогава, защо създаваш ненужни неприятности?

— Не разбирате ли, че не се отнася до мен. Анна…

— О! — Денхам стана сериозен. — Значи ти си се увлякъл повече, отколкото предполагах. По-добре се откажи от това, Джек. Имам достатъчно други неприятности. Не прибавяй към тях и една любовна история.

— Кой е говорил за любовни истории? — отвърна Дрискъл заруменял.

— Всякога се случва така — каза Денхам, като отправи поглед към наблюдателницата. — Някое голямо твърдо сварено яйце се срещне с едно хубавичко личице и — свършено! Счупва се и се стопява.

— Кой го е счупил? — запита възмутено Дрискъл. — Нямам нищо общо с Анна, не е ли така?

— Разбира се! Винаги съм те смятал за сериозен, решителен млад човек, Джек. Ала, ако красотата ти повлияе… — Той постави ръцете си на хълбоците и леко се засмя. — Ето на, че попаднах на нужната тема за главната си песен.

— Какво приказвате, за Бога?

— Отнася се до новия ми филм, който подготвям. Звярът е решителен, по-решителен от тебе и от когото и да било смъртен човек. Той е способен да преобърне света. Но когато красотата се приближи до него, той бива укротен. При нейното появяване той става кротък като дете. Забравя първоначалната си цел. И малките ловци го побеждават. Размисли върху това, млади човече.

Дрискъл все още ядосан и забъркан гледаше усмихнатия си началник, когато един млад моряк бързо се приближи.

— Мистър Денхам — каза той, — капитанът ви моли да отидете на мостчето. Според него сме стигнали вече мястото, за където пътуваме.

— Добре, Джими.

Лицето на Денхам се проясни и той разтърси триумфално рамене:

— Хайде, Джек. Вярвам, че се интересуваш от това. Преди малко искаше да знаеш къде отиваме. Ела с мене, за да ти кажа.

Той полетя към капитанското мостче, следван по петите от Дрискъл, чиито очи светеха.

Капитан Енгелхорн, спокоен даже и в този тъй дългоочакван момент, разглеждаше голямата карта, която лежеше върху една маса.

— Това е положението по обяд — каза той, като предъвкваше бавно тютюна. — Две на юг и деветдесет на изток. Вие обещахте, че когато стигнем тази точка, ще ми дадете някои сведения.

— На запад от Суматра. — Денхам разгледа с голямо внимание посоченото място. — Вярно! На запад от Суматра! На запад изобщо от каквито и да са морски пътища. Аз познавам Индийския океан като пръстите на ръцете си, но в тези води никога преди не съм идвал.

— Накъде ще отплуваме сега? — запита възбудено Дрискъл.

— Към югозапад — каза троснато Денхам.

— Югозапад? — Енгелхорн запридъвка по-бавно тютюна си.

— Но в тази посока няма нищо… никаква земя в протежение на хиляди мили. А какво ще правим без храна? Екипажът ни твърде скоро ще я привърши. А вода? А въглища?

— Успокой се, капитане — каза Денхам със смях. Върху лицето му се четеше задоволство. — Твърде малко ни остава да плуваме.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади натъпкан портфейл. От многото книжа той избра два пожълтели къса хартия, написани с дребен почерк и ги постави върху масата.

— Ето островът, който ни трябва.

— А! Какво местоположение! — Енгелхорн гледаше учудено. Мистър Дрискъл донесете голямата карта.

— Този остров не е отбелязан и на най-подробната карта, капитане. Трябва само да го намерим. И скицата и местоположението на острова са нанесени от един мой приятел, капитан на един норвежки кораб.

— Той се е пошегувал с вас — каза Дрискъл.

— Слушайте! — Денхам се обърна с лице към двамата си събеседници, като че ли искаше да ги убеди с погледа си. — Една лодка пълна с туземци била отвлечена от силна буря. Когато моят приятел я забелязал, в лодката се намирал само един жив човек. Този човек умрял, преди да стигнат най-близкото пристанище. Ала капитанът успял да научи от него някои подробности за острова и да определи приблизително местонахождението му.

— А кога сте научили тази история? — запита Дрискъл.

— Преди две години в Сингапур. С норвежеца се познавах от години. Той предполагаше, че този остров ще ме интересува.

— А вашият норвежец вярва ли в историята на туземеца? — промърмори Енгелхорн.

— Няма значение. Аз вярвам! Защо пък не? Нима е възможно един дивак да има толкова развита фантазия?

Картата беше наистина внушителна. Започваше от левия край с един песъчлив полуостров, дълъг около миля и половина. На предната част на полуострова беше означен висок скалист бряг с мъчно проходим зигзагообразен канал, който водеше до малко заливче. Другият край на този полуостров, обрасъл с гъсти гори, свързваше при морето със стръмен и висок бряг. Според означенията на норвежеца, на някои места брегът беше висок около няколкостотин метра. Някъде към средата на останалата част на острова, пред който полуостровът се губеше, се издигаше грамадна планина, прилична на човешки череп. Последната подробност на картата се състоеше в една стена, висока повече от дванадесет човешки боя. Тази стена, масивна и огромна, служеше като сигурна пречка срещу всеки, който би се опитал да се прехвърли в полуострова откъм отделената със стена част на острова.

— Една стена! — промърмори смаяно Енгелхорн.

— И то каква стена! — каза Денхам. — Построена толкова отдавна, че наследниците на строителите й са се върнали отново към първобитния живот и са забравили напълно за цветущата цивилизация, която им е издигнала тази защита. Стената е толкова здрава, колкото и преди векове.

Денхам се спря и поклати внушително глава.

— Туземците се грижат стената да е винаги здрава. Имат нужда от нея.

— Защо? — запита Дрискъл.

— Защото от другата страна съществува нещо… нещо, което ги изпълва със страх.

— Неприятелско племе? — каза Енгелхорн.

Денхам се обърна към капитана и го изгледа продължително. След това седна и запали цигара.

— Чували ли сте някога за… Конг?

Дрискъл поклати отрицателно с глава. Енгелхорн дъвчеше замислено.

— Как? Да… разбира се. Малайско суеверие. Нали имам право? Някакъв бог, или дявол или нещо подобно.

— Да, струва ми се, че имаш право — съгласи се Денхам. — Ала това не е нито човек, нито животно. Нещо чудовищно. Всесилно. Страшно подвижно. От векове държи острова под непрестанен гнет.

Енгелхорн отново задъвка тютюн. Дрискъл слушаше с явно недоверие.

— Казвам ви, че има нещо на този остров — заяви Денхам. — Нещо, което бял човек не е виждал. Всяка легенда има в основата си истина.

— И — възкликна Енгелхорн със светнало лице — вие се надявате да го снимате?

— Каквото и да се намира там, аз ще го снимам.

— Да предположим — намеси се Дрискъл със сух глас, — че „той“ не пожелае да се види на филм?

Денхам се изправи и потри весело ръце.

— Да предположим, че не се съгласи, а? — каза той. — А защо тогава съм взел тези газови бомби?

Той се обърна и отправи поглед на югозапад. Колкото и да беше скептичен и загрижен за Анна, Дрискъл не можа да устои и да не се обърне към същата посока. Неволно очите му светнаха в нетърпеливо очакване. Енгелхорн дъвчеше спокойно, като разглеждаше в продължение на няколко минути грубата скица. След това се зае да определи месторазположението на острова върху простряната на масата голяма карта.