Едгар Уолъс
Кинг Конг (9)

Глава IX

Бързи дивашки ръце поставиха Анна на дъното на малка ладия. Една ръка беше запушила устата й и въпреки най-отчаяното й съпротивление, тя не можа да се освободи и да издаде някакъв звук, който да стигне до „Скитникът“.

Още в първия момент на пленяването си, тя беше лишена от възможността да вика. Горещи и силни ръце не й позволиха да мърда. Щом като бе навлязла в тъмната част на палубата, някой й запуши устата и след миг тя мина от ръце на ръце, докато се намери в лодката.

Никога през живота си Анна не бе изпитвала такъв страх. Нищо не можеше да се сравни с ужаса, който все повече и повече я обхващаше. Тя просто бе обезумяла. Това надминаваше и най-страховитите истории, които се разправят посред нощ на малките деца. Единствената й надежда беше да извика за помощ, но тя съзнаваше, че даже ако ръката се вдигнеше от устата й нямаше да издаде никакъв звук. Гърлото й се беше схванало.

Краката й, най-после освободени, отказаха да се движат. Когато ладията стигна брега и грабителите й я изправиха на крака, тя не можеше да се задържи права.

Без да се колебаят, двама дивака я вдигнаха на раменете си и забързаха към селото. Носачите се сменяха няколко пъти, преди да стигнат целта си. Това винаги се съпровождаше с една остра и кратка заповед. Когато я чу за трети път, за свой най-голям ужас, Анна позна гласа на стария жрец.

Площадът пред огромната врата беше осветен с многобройни факли. Цялото племе беше излязло, за да присъствува на продължението на тържеството. Всички заемаха местата, които имаха през деня. Отпред пак се намираха черните маймуноподобни същества. Кралят се намираше на старото си място, натруфен със същите пера, висулки и други украшения. След като остави двама пазачи при изнемощялата Анна, жрецът бързо зае мястото си.

Мястото, където сутринта се намираше вързаното момиче, стоеше празно. Замъгленият разсъдък на Анна не можа да схване значението на това. На няколко крачки от нея, в първите редове на тълпата, се намираше едно лице, което гледаше със състрадание пленницата. В него Анна успя да разпознае момичето, което сутринта беше вързано и окичено с цветя. Сега то беше облечено като останалите жени от племето. Това обаче пак не означаваше нищо за Анна. И когато, по заповед на магьосника, бе отнесена на стълбата, тя застана неподвижна, без да разбира, какво щеше да се случи.

Гласът на стария магьосник беше нервен. През целия път от кораба до площада той беше карал носачите да вървят с най-голяма бързина. Сега той още повече бързаше да привърши с церемонията. Анна смътно съзнаваше, че тази бързина се дължеше на страха от екипажа на „Скитникът“, който скоро щеше да тръгне по следите на грабителите. Но тази мисъл не будеше у нея някаква надежда. От момента, когато диваците я бяха свалили в лодката, тя бе загубила всякаква надежда.

По даден сигнал тълпата диваци запя познатата вече песен. Редиците от хора се люлееха напред и назад по такта на тъпаните. Старият магьосник се приближи до Анна и повторно заигра странния си танц. Горилоподобните същества отново заобиколиха жертвата и почнаха лудо да се въртят около нея.

И сега, както и сутринта, по даден знак от жреца, кралят се намеси в церемонията. Той пристъпи напред и с дясната си ръка махна към десет въоръжени диваци. Последните се спуснаха към двете грамадни греди, запречващи вратата.

— Нез!

Анна нямаше нужда да разбира езика на туземците, за да схване, че кралят каза: „Отвори!“ След няколко минути диреците се поместиха. Железата, които поддържаха грамадната врата, заскърцаха. След това с общи усилия десетте войника отвориха едното крило на вратата.

— Инду! — извика кралят.

В същия момент туземецът, който се намираше при грамадния тъпан, нанесе силен удар по опънатата му кожа. Последният прозвуча като гръм.

Стресната от силния шум, за момент Анна разбра, че сигналът, за който Дрискъл намекваше, бе даден.

Това беше сигнал за повикване на страшния неизвестен младоженец, който живееше някъде в джунглите.

След даването на сигнала, пеенето престана. Туземците застанаха в очакване.

По даден от краля знак всички се закатериха по многобройните окачени на стената въжени стълби и скоро се намериха на горната й част. Вълнението и очакването беше огромно. Тогава пеенето започна отново. Външната част на стената бе осветена от многобройните факли, които диваците държаха.

— Таско! — изкрещя кралят.

Пазачите грабнаха Анна и я понесоха навън от оградата.

— Ватю! — повторно изкрещя владетелят.

Моментално вратата бе почти затворена. Остана само един тесен отвор и десетте войника зачакаха връщането на пазачите, за да прекъснат и тази връзка с дивите джунгли. Ала по намръщените и решителни лица можеше да се съди, че ако станеше нужда, нямаше да се поколебаят да затворят вратата преди двамата пазачи да се върнат.

— Гънду! — извика кралят и гръмотевичният сигнал бе даден повторно. Звукът се понесе над дивите джунгли.

Високо на стената диваците вдигаха факлите си, за да виждат по-добре в подножието на стената.

Там имаше малка поляна и зад нея се намираше потънала в мрак бездна. На полянката, на няколко метра от вратата, се издигаше един каменен олтар, стар колкото и самата стена. Високите му стъпала бяха постлани с животински кожи. Площадката, която се издигаше на няколко метра от земята, бе обрасла с гъст зелен мъх, който поглъщаше светлината на факлите. Две високи колони, великолепно издълбани, украсяваха този олтар.

— Таско! Таско! — изкрещя кралят.

Когато гласът му се чу от външната част на стената, двамата пазачи с удвоена бързина помъкнаха Анна нагоре по каменните стъпала. След минута тя бе завързана с дебели гирлянди от трева за едната колона. Младата жена увисна със затворени очи в полусъзнание.

— Гънду! — извика кралят този път на човека при тъпана.

За трети път се разнесе силният сигнал. Тълпата върху стената се унесе във фанатично пеене. Двамата пазачи скочиха от площадката и с изкривени от страх лица се втурнаха назад. Вратата се тръшна зад петите им и Анна остана сама в тъмната нощ.

От мрачната бездна се чу глух страшен рев, който срещна шума на тъпана и го тласна назад към стената.

— Конг!

Диваците, които наблюдаваха джунглите с факли в ръце, извикаха като едно гърло:

— Конг! Конг! Конг!

Особено чувство обхвана Анна. Тя се огледа наоколо, без да може да разбере, дали всичко това не е сън. Погледна китките си и чак сега усети силната болка от въжетата.

На няколко метра от нея се намираше покритата с диваци стена. Зад себе си тя почувствува нечие присъствие и забеляза една сянка.

Анна се обърна. Очите й се разшириха от уплаха. Сянката беше прескочила пропастта и сега добиваше по-осезаем вид. Чудовището се приближаваше към стената: от устата му излизаше див заканителен рев. Грамадните черни космати ръце правеха странни движения. Под светлината на стотиците факли чудовището се поколеба, спря се и като че ли разбра значението на протегнатите към олтара ръце, обърна се и съзря вързаната жена.

То не гледаше нагоре към Анна. Чудовището гледаше от няколко метра над главата на жертвата си. То се приближи и се вгледа между двете колони. От високата стена диваците с притаено дишане следяха действията му. Никакъв звук не се чуваше. Писъкът на Анна прозвуча ясно и страховито в нощта.

Конг отстъпи една крачка и сърдито изръмжа. Голямата му лапа, която се готвеше да хване чудното малко златно същество, се отдръпна. Той се обърна и подозрително погледна към стената. Но тъй като оттам не дойде никакъв звук, а вързаната фигура стоеше неподвижна, гигантският звяр пак започна изследването си.

Скоро той разбра, че не може да вдигне Анна и бързо откри причината. Въжетата обаче не представляваха спънка. След миг те бяха разкъсани, чудовището започна спокойно да разглежда странното същество, което безчувствено падна. Светеща коса, памучни дрехи, копринени чорапи — всичко това още повече заинтересува Конг и той започна да обръща неподвижната фигура, подобно на някое дете, което си играе с ранено врабче.

Когато тълпата отново закрещя, той даже и не погледна към стената.

Като хвърли последен поглед върху бялото същество, той го преметна през рамото си и бавно се отправи към пропастта. Силното изскърцване на отварящата се врата не му направи впечатление. И когато една смела мъжка фигура излезе от оградата, изкрещя високо, и нещо изсвири покрай самото му ухо, той само усили крачките си и след минута се изгуби в черната непрогледна бездна.