Едгар Уолъс
Кинг Конг (8)

Глава VIII

Когато се събраха в капитанската кабина, Денхам повдигна въпроса, който вълнуваше всички. Той заговори със сериозен глас на една публика, която също беше сериозна. Имаха достатъчно време да обсъдят опасността, на която бяха изложени и се позамислят върху зловещата мистерия, която се съдържаше в името Конг.

— Искам да зная — започна той — кой е тоя Конг, за когото вождът и жрецът им толкова бръщолевиха.

— Може би това да е самият крал — предложи Анна.

— Не — заяви с увереност той. — Вие не видяхте колко беше изплашено момичето. Не би била тъй изплашена, ако беше определена за жена на вожда. По-скоро щеше да се чувствува радостна. Ала тя беше полуобезумяла от страх.

— Според мене, тайната се крие в облечените като горили диваци — намеси се Дрискъл.

— Защо? — запита Денхам и погледна внимателно помощника си.

— Само едно предположение. Изглеждаше, че те искаха да представят истинския младоженец. Но в горната част на онази врата висеше един огромен тъпан. До него стоеше туземец, готов да го удари с грамадната бухалка, която държеше с една ръка. Уверен съм, че когато кралят ни видя и спря церемонията, той се готвеше да даде знак да отворят вратата.

— Мисля, че те разбирам — продума Денхам.

— Но аз не! — възкликна Анна. — Намирам се в пълно недоумение.

— Кралят — обясни бавно Дрискъл, — се канеше да изведе момичето пред вратата, при някакво същество, което се намира отвъд оградата. А какво е това същество?

Цялото село е в пълна безопасност. Отвъд няма нищо друго, освен джунгли — и опасността, срещу която племето поддържа стената. Кралят се готвеше да отвори вратата и заведе момичето при онова същество, което ги държи в постоянен страх. Той изпращаше младоженка на Конг и дивакът при тъпана щеше да извести на Конг за подаръка, който му се правеше.

Денхам кимна с глава.

— Струва ми се — промърмори Енгелхорн — че днешното хубаво момиче не е първият подарък, който се прави на Конг.

— Искате да кажете… — Анна цяла се разтрепера.

— Иска да каже — прекъсна я спокойно Дрискъл — че момичето се принасяше в жертва и че през известен интервал се дава по една нова жертва… когато настъпи пълнолуние или нещо подобно.

— Ала даже и да се съглася с всичко това, още не мога да разбера, що за същество е този Конг.

— А аз знам — заяви самоуверено Денхам. — Онази стена не е построена срещу някаква незначителна опасност. И това същество безсъмнено е в състояние да глътне като таблетка аспирин и най-голямата горила, която сме виждали.

— Ала никога до сега не е съществувало подобно животно! — разсмя се с недоверие Анна.

Денхам отново бе завладян от настроение, подобно на онова, което го бе обхванало при наближаването към острова.

— Помниш ли? — каза той. — Казваше, че няма да намерим острова. Но сега знаеш, че сме се лъгали. Не е ли възможно в едно толкова далечно от морските пристанища място да намерим някое допотопно исполинско същество? — Очите му светнаха. — Боже мой! Какъв филм ще направим, ако намерим чудовището!

Тези думи накараха Дрискъл да скочи като пружина.

— А каква роля ще играе Анна в един подобен филм? — нервно запита той.

Денхам също се изправи с готов отговор на предизвикателния въпрос. Но след момент се засмя.

— Джек — продума той, — няма ли да ме оставиш сам да нареждам работите си? Знаех, че ще се разнежиш. Анна е достатъчна причина за това. Но не мисли, че ще се откажа от филма, ако се яви някоя пречка.

Той постоя замислен около една минута.

— Признавам — продължи той — че сега не мога да определя кой каква роля ще играе. Времето ще покаже.

— Хм! — изръмжа Енгелхорн в знак на съгласие.

— Ето какво! — додаде филмовият директор. — Ще оставим тези въпроси за след вечеря. До тогава ще начертая първата стъпка.

— А до тогава — каза Енгелхорн — наредете да се поставят няколко въоръжени часовои, мистър Дрискъл. Онзи стар доктор никак не ми харесва. Ето, че тъпаните пак започнаха.

По време на разговора шумът от тъпаните на туземците се беше усилил. Обаче звукът, който този път издаваха, беше по-особен: нисък, приличен на сподавен говор на много хора или по-скоро звук, който кара диваците да напрягат умствените си сили.

След като постави часовоите, Дрискъл отиде при Енгелхорн и погледна към небето.

— Луната скоро ще се скрие зад облаците. Нощта ще бъде тъмна, като в рог. А това не е добро — предрече той.

— Мистър Денхам има право — пошегува се капитанът. — Твърде много се грижиш за Анна. Няма опасност от тъмнината. Достатъчно далече сме от брега, та не ми се вярва да посмеят да ни изненадат.

— Не ми харесват тези тъпани!

Последните продължаваха да безпокоят Дрискъл, особено когато внезапният тропичен мрак се спусна над морето. По време на вечерята обаче той се мъчеше да скрие безпокойството си. Но това не беше много лесно, тъй като със своя план Денхам ги държеше в очакване.

— Обещах да начертая първата стъпка на действие — започна той в края на вечерята. — Добре, утре рано сутринта ще сляза на брега. С една въоръжена група няма да има никаква опасност. На всяка цена ще разбера, що за същество е този Конг.

Дрискъл бутна настрана чашата с кафе и погледна към Анна.

— Пий и не се тревожи, Джек — усмихна се Денхам.

— Анна ще остане на парахода.

— Добре — промърмори Енгелхорн.

— Готова съм да дойда с вас, ако това е нужно — заяви Анна.

— Не. По принцип не се разделям от апарата и артистите, но обичам хората ми да не се излагат на опасности, които не съм предвидил и преценил. А в този случай неизвестностите изобилствуват. Затова ще ви оставя, докато разбера положението.

— Позволете аз да направя разследването — намеси се Дрискъл с молба в гласа. — Придружен от една група въоръжени хора, опасността не ще бъде така голяма. Но ако си счупя някъде главата, работата няма да спре.

— Не допускайте това! — почти изкрещя Анна.

— Винаги готов да се жертвува за другите. Но сега Анна протестира — усмихна се Денхам. — Но това няма да стане. Обичам сам да бъда начело на организирания от самия мен поход.

Дрискъл се изчерви до върха на ушите си.

— Имам малко работа на палубата — продума той и излезе.

Тъпаните още продължаваха да издават монотонен, глух шум. От време на време се мяркаха силуетите на въоръжените часовои върху борда на „Скитникът“. Освен това, по палубата се разхождаха няколко моряка, които търсеха разхлада от настъпилата след мъглата горещина. Един от тях беше Лъмпи. Изтегнат върху един подвижен стол, той мързеливо играеше с Игнац.

— Добър вечер, Лъмпи.

— Добър вечер, мис Анна. Помръдни се, Игнац. Отстъпи мястото си на госпожицата. Научих се, че сте прекарали отлично на брега.

— Доста се изплаших.

След това и двамата млъкнаха. Лъмпи го мързеше да говори, а Анна беше спряла поглед в черната бездна, която се простираше пред нея.

Денхам и Енгелхорн се спряха на моста.

— Чуваш ли тези тъпани — продума Денхам. — Ако беше възможно да се снима в тъмнината, още тази минута щях да се отправя към селото.

— Тука сте много по-добре, мистър Денхам.

— Зная! Но не обичам да изпускам хубавите случаи.

— Мене ми е все едно.

— Слушай, капитане! Достатъчно са ми безпокойствата на Дрискъл.

— Аз не се тревожа, но се чувствувам по-добре, когато има часовой. И почти съм решил да не се прибирам в кабинета си.

— Ах! Но всичките диваци са заети с празненството.

— Зная. Но, въпреки това, предпочитам да остана тука.

— Тогава и аз ще сторя същото — засмя се Денхам. — Ще изкараме една партия на бридж.

Лъмпи се изправи и се вгледа в тъмнината.

— Около кого се върти всичката тази церемония? — запита той.

— Едно момиче.

— Момиче?

— Да, обречено в жертва на Конг.

— О, да! — кимна с глава Лъмпи. — Момчетата разправяха, че тя била годеница на Конг.

— Годеница на Конг! — шепнешком повтори Анна и цяла трепна. — Лъмпи, кажи, как си представляваш Конг.

— А-а! — отвърна презрително старият моряк. — Някакъв езически бог. Всяко племе притежава по едно божество. Най-често стар изсъхнал пън или статуя от кал. Басирам се, че Конг не е нищо друго, освен буца и годеницата му никога няма да го види. Старият магьосник най-лесно ще ви каже, къде е отишло момичето. Тези дяволи обикновено имат цели хареми, скрити някъде в гората.

Анна се засмя и като се помести, за да заеме по-удобно място, седна върху крака на Игнац. Чувствителното животно изквича и след миг се изгуби в тъмнината.

— Хвани го, Лъмпи — каза Анна. — Ще влезе в кабините и всичко ще изпотроши.

— Тука, проклетнико! — изкрещя Лъмпи и погна любимеца си.

Анна се изправи и лениво протегна ръце.

Докато разговаряше с Лъмпи, тя се беше поуспокоила. Беше почти забравила за Конг. Тя се отправи към онази част на палубата, която се стесняваше в пътека, поради мястото, заемано от надпалубните кабини.

За момент тя се поколеба. Преди да навлезе в тъмната част, светлината от близкия окачен фенер падна върху златистата й коса. Шумът от барабаните на туземците стана оглушителен. После ненадейно затихна.

На капитанското мостче Денхам спореше за нещо с Енгелхорн.

— Ще се сприятелим с тях. Отнесоха се враждебно спрямо нас, защото им прекъснахме тържеството. Но ние ще ги убедим, че това е станало случайно.

— Не знам — промърмори Енгелхорн. — Протестираха, че сме им развалили цялата церемония. Може би искаха да кажат, че трябва да намерят нова годеница на Конг.

— Отлично! Ако повторят цялата церемония, на всяка цена ще ги филмирам.

Енгелхорн погледна Денхам с истинско възхищение.

— Не съм виждал по-голяма дързост от тая — продума той.

В този момент се появи Дрискъл.

— Току-що привърших обиколката. Като че ли ще вали дъжд. Къде е Анна?

— Някъде по палубата. Откога не си я виждал? — запита шеговито Денхам. — Цял половин час?

— Радвам се — изръмжа младият човек — че не съм някое студенокръвно животно. — След това се отдалечи към средната част на палубата.

Там беше Лъмпи. Той забъркано гледаше празния подрижен стол.

— Виждал ли си мис Дароу, Лъмпи?

— Беше тука преди десет минути, сър. Приказвахме за тържеството на диваците и маймуната побягна към кабините. Тогава мис Анна ме изпрати да я хвана. Мислех, че като се върна, ще я заваря тука.

— Вероятно се е прибрала в кабината си — заключи Дрискъл.

Носейки в ръце Игнац, Лъмпи тръгна към задната част на палубата. Неговият път минаваше през мястото, откъдето беше минала Анна преди десетина минути. Ненадейно кракът му ритна някакъв предмет. Старият моряк се наведе, вдигна находката и я приближи — към фенера.

— Елате всички! — след миг закрещя той. — На палубата! По-скоро!

Часовите подеха вика му и след минута от долните помещения на кораба заизкачваха полуоблечени моряци. Дрискъл едва не се сблъска с Енгелхорн и Денхам. И тримата едновременно пристигнаха при стария моряк.

— Вижте, сър! — едва избъбри последният. — Намерих го на палубата!

— Украшение на дивак! — извика Денхам.

— Някои от тези дяволи са се качвали на кораба, сър.

— Веднага да се претърси целия кораб, капитане — даде бързо нареждане Денхам.

— Къде е Анна? — почти изрева Дрискъл.

Енгелхорн и филмовият директор се спогледаха.

След това моряците се впуснаха да я търсят.

— В кабината си… — започна Денхам, като се мъчеше да успокои младия човек.

— Няма я! Току-що търсих там.

В този момент долетя гласът на часовоя от страната на кораба, която се намираше към брега.

— Не, сър! Никакъв шум не съм чувал. Абсолютно нищо!

Последва острият, заповеднически глас на капитана:

— Свалете лодките. Всеки човек да вземе по една пушка.

Настъпи голям шум. Зачуха се свирки. След момент задрънкаха оръжия.

Денхам се втренчи в Дрискъл.

— Лодките! — извика той. — Лодките. Чухте ли ме, капитане! Да не мислите…

— Не зная — отвърна Енгелхорн. — Но не трябва да губим нито секунда. Мистър Дрискъл, поемете претърсването на кораба. И пипайте бързо, мое момче! Пипайте бързо.