Едгар Уолъс
Кинг Конг (2)

Глава II

Денхам търсеше подходящо лице. Той се промъкваше около събраната тълпа, около театрите на Бродуей, спираше се, наблюдаваше и от време на време изпускаше сърдити проклятия под носа си, когато някоя твърде обещаваща фигура, при по-внимателно разглеждане, се оказваше най-обикновена.

Денхам обръщаше внимание най-много на чертите на лицето.

Най-разнообразни физиономии се изпречваха пред очите му. Ала нито едно лице не можа да се намери, което да извика: „Ето ме. Аз съм тази, която търсиш“.

Обзет от страшно главоболие и още по-голямо разочарование, той се отправи към центъра на града.

Тук имаше лица пред къщните прагове, лица по кюшетата на улиците, хора в автомобили, в трамваи, чисти лица, мръсни лица, печални лица, весели лица. Ала никъде не се срещна лице, което да сияе, като осветен брилянт, лице, което да подхожда за най-великолепния филм в света.

След едночасово скитане Денхам забеляза, че се бе върнал пак на старото място. Той беше обиколил Пето авеню, Парк авеню, Петдесет и седмо авеню и сега се приближаваше към тълпите, които излизаха от театрите и кинематографиите на Бродуей.

Като не искаше да свърши пак с неуспех, той се спря да запали една цигара. Табакерата му обаче се оказа празна и затова се отби в близкото магазинче. Изглеждаше чудно как доста едрият продавач, както и стоката му, се побираха в него. Вляво от вратата бе поставено едно сандъче с ябълки, върху които се отправяше, и то доста често, окото на притежателя на магазинчето.

Денхам също много добре виждаше плодовете и той пръв забеляза онова, което се случи.

Едно момиче се приближи до сандъка и протегна тънката си бяла ръка към ябълките.

Денхам забеляза това, ала маститият продавач само за секунда се забави да открие грабежа и когато клиентът му разкъсваше пакета с цигари, той излезе навън като крещеше с всичка сила:

— Аха! Най-после те хванах. Крадла такава! — Той хвана момичето за ръцете. — Няма да ми избягаш. Хей! Полиция!

Момичето плачеше и правеше слаби усилия да се освободи.

— Моля ви се, пуснете ме. Нищо не съм взела. Имах намерение, но нищо не съм взела.

— Всеки час ме обират. Достатъчно вече. Хей! Полицай!

— Мълчи! — заповяда Денхам. — Момичето ти каза самата истина. Преди да излезеш, то пусна в сандъка развалените ти ябълки. Нищо не ти е откраднало.

— Да, вярно е, нищо не съм взела.

— Ето, Сократе — додаде Денхам с твърд тон, — вземи този долар и забрави всичко.

Доларът напълно измени решението на едрия продавач. Той го грабна, пусна китките на момичето и като благодареше, влезе в дюкяна си.

Поради толкова неочакваното освобождение, младото момиче щеше да изгуби съзнание и да падне на земята, ако Денхам не бе протегнал бързо ръцете си. Главата й се отпусна на рамото му. Светлината от електрическата крушка на дюкяна сега падаше точно върху лицето й и за първи път чертите можеха да се различат добре. Денхам се вгледа. След една минута полузатворените очи широко се отвориха. Денхам гледа още известно време, след това се засмя силно и като разтърси победоносно раменете си, направи знак на една кола.

— Така — извика той и когато колата спря със скърцане до тротоара, той додаде. — Към най-близкия ресторант. Карай с главоломна бързина.

Половин час след това, в едно сепаре на големия ресторант, Денхам продължаваше да се усмихва победоносно. Срещу него, зад един куп чинии, седеше новата му познайница. Докато се хранеше, тя нищо не каза и Денхам я наблюдаваше с изражение на задоволство и възхищение.

Имаше прекрасно лице. Чертите й бяха идеални и опитното око на филмовия режисьор не можа да открие нито един недостатък.

Големи очи, сини като небосклона след буря, го гледаха изпод дълги черни мигли; сочната уста излъчваше страст и живот; вдигнатата брадичка говореше за смелост. Кожата й бе прозрачно бяла. Тази чудна кожа хармонираше с разкошната й коса, която се подаваше под смачканата шапчица. Това беше чисто злато. Ако Денхам беше поет, можеше да каже, че тази коса е изтъкана от слънчеви лъчи.

Най-сетне тя продума:

— Сега съм съвършено друга Анна Дароу?

— Чувствувате се по-добре, нали?

— Да, благодаря ви. Бяхте премного добър.

— Не ме хвалете толкова — заяви Денхам замислено. — Не изразходвам времето и парите си за вас само от съчувствие.

Веселото изражение и усмивката изчезнаха от лицето на Анна. Тя трепна леко. Денхам се престори, че не забеляза настъпилата промяна:

— Как изпаднахте в това положение?

— Преследваше ме неудача. Има много момичета като мене.

— Има, обаче твърде малко, които по външност приличат на вас.

Анна се усмихна, но в погледа й все още се четеше известен страх.

— Имате ли роднини?

— Зная, че имам един вуйчо някъде по света.

— Играли ли сте някога на сцената?

— В няколко незначителни роли при филмовата къща Порт Ли. Само веднаж изпълнявах една голяма роля. Студиото обаче фалира.

Той й зададе още един въпрос:

— Приличате ли на онези момичета, които крещят при появата на мишка и припадат, когато видят змия?

— По-голямата част от живота си съм прекарала на село и често съм излизала по гарите и по полето… Мъчно е да се каже, че не се боя от мишки, ала знаете ли? Веднаж убих една змия.

Денхам кимна отново с глава в знак, че отговорът й му харесва и стана.

— Слушайте какво ще ви кажа! Мога да ви предложа един ангажимент.

Анна стана и като издържа строгия му поглед, го остави да продължи.

— Когато си починете и се облечете както трябва, вие ще бъдете точно онова момиче, което ми е нужно.

— Откога… откога започва работата ми?

— От този момент. И първото нещо, което ще сторите, е да си купите подходящо облекло. Елате с мене. Вярвам, че магазините на Бродуей са отворени още.

— Но… но в какво се състои работата?

— В спечелването на пари, слава и търсене на приключения. В изпитване на най-чудните преживявания в нашия живот! И всичко това започва утре в шест часа сутринта на борда на готовия за отпътуване параход „Скитникът“.

Анна седна отново и поклати замислено глава. В погледа й вече не се четеше страх. Изглеждаше, като че доброто й настроение се бе възвърнало.

— Не! Съжалявам… Но не мога… Много бих искала да намеря работа, но… Умирах просто от глад… Но не мога…

— Какво? — почти изкрещя Денхам и се вгледа в нея. След това се разсмя и запали цигара.

— О, разбирам! Не, драга, не… Имате грешка. Това, което ви предлагам, е съвсем сериозно.

— Вижте — каза Анна, извинявайки се. — Не исках да има някакво…

— Някакво недоразумение? Вярно е. Разбира се, че сте права. Грешката е моя, загдето се въодушевих, без да ви обясня всичко. Ето в какво се състои работата. Наричам се Денхам. Чували ли сте някога за мене?

— О, да. Да. Вие сте кинорежисьор. Снимате филми в джунглите и пустините.

— Имате право. И аз съм ви избрал да играете главната роля в новия ми филм. Заминаваме в шест часа.

— За къде?

— За известно време няма да знаете това, Анна. Много е далече оттука. Ще пътуваме доста преди да го стигнем. Но животът ще бъде приятен, весел — всред широкото топло море, при меката лунна светлина. Помислете, Анна! Няма значение, какво ще се случи накрая — не е ли това по-хубаво, отколкото да се скиташ из Ню-Йорк със страх в сърцето, че на другата сутрин можеш да се намериш в калта?

— Няма значение какво ще се случи накрая — прошепна Анна. — Предпочитам да дойда с вас. Не мога ли отсега да зная, какво ще трябва да правя?

— Дръжте главата си горе и се доверете на мен — отвърна Денхам и протегна ръка.

Анна го гледа в продължение на една минута. Денхам отвърна със същото. Тогава младото момиче прие подадената й ръка и я стисна със сериозна усмивка.