Едгар Уолъс
Кинг Конг (16)

Глава XVI

Черният вир прие в обятията си Анна и я притисна към дълбокото си дъно. Водата беше топла. Със стиснати зъби тя очакваше смразяващ студ. Но водата беше почти гореща и действуваше чудно приятно на полуголото й тяло. Тя премахваше всякаква болка и отморяваше като с балсам мускулите. Стройното й тяло се отдаде на приятно усещане.

Още във въздуха Дрискъл й бе извикал: „Не се страхувай, дръж си дъха!“ — Тя беше изпълнила заповедите му. Ръката му беше останала около кръста й и след като се появиха на повърхността, тя се отдели и заплува сама, пълнейки бързо и откъслечно дробовете си с въздух.

— Всичко е благополучно, нали?

Дрискъл избърса очите си и я погледна.

— Да — отвърна със слаб глас Анна. — Мога да плувам. Но, Джек, още не съм в състояние да повярвам, че ти си при мен.

— Не се тревожи — отвърна самоуверено Дрискъл, но бързо се обърна и погледна нагоре.

Заради силното отвращение, което изпитваше към водата, Конг беше хванал дългия път към вира. И почти беше стигнал до подножието на скалите.

С ръце и крака той се движеше така бързо, че всякакво друго животно на негово място щеше да се търколи надолу във вид на безформена маса.

Младият човек посочи на Анна мястото, където се намираше подземния канал и й обясни плана си.

— Готова съм — отвърна тя. — Но моля те, стой близо до мене.

— На всяка цена. — Той я погали по косата.

След няколко грамадни скока Конг се намери в подножието на скалите. С ръце, протегнати напред, със светещи от ярост очи и разтворени уста, той се впусна към брега на вира.

Анна отчаяно изпищя.

— Под водата! — извика Дрискъл.

Анна моментално изпълни заповедта. Дрискъл я последва. Когато младата жена се видя принудена да излезе и си поеме дъх, той я изпревари и се издигна над водата точно при входа на тунела, на няколко метра от нея.

Конг беше отгатнал плана им или пък острият му поглед бе проследил тъмните им очертания през време на подводното плуване.

С див рев той се спусна към устието на канала и протегна напред грамадните си ръце.

— Под водата! — отново извика Дрискъл.

Слепешката Анна отново се гмурна.

Този път разстоянието беше по силите й и тя с туптящо сърце пореше водата на няколко метра под повърхността. Бялото й тяло обаче ясно се виждаше отгоре. При всяко движение жалките останки от облеклото й се свличаха от нея. Тя потърси с поглед Дрискъл, но кръвта й замръзна, когато видя над себе си черната сянка на протегната космата лапа. В този момент слабо докосване до ръката й даде да разбере, че приятелят й се намираше зад нея. В същата минута подводното течение започна да оказва действието си.

Тя не се противопостави на неговото теглене. Спомни си, как един човек беше успял да се спаси от канадските бързеи като стегнал тялото си, без да прави каквото и да е движение. Тя стори същото. Обхванала с ръце главата си, за да я предпази от удари, тя се остави всецяло на бързото течение.

Завоите на тунела бяха единствената пречка. В течение на векове водата беше изгладила и тях. Веднъж само коляното й силно се удари в камък. Дробовете й едва бяха започнали да се свиват, следствие на липсата на въздух, когато тя усети, че се издига над повърхността, от другата страна на планината. След минута тя плуваше всред тихи води, огряна от меката лунна светлина.

— Джек!

Анна извика високо. Внезапен страх я обхвана. Тя се обърна по гърди, за да потърси приятеля си; той се намираше до нея и бързо протегна ръката си под уморената й глава. Анна затвори очи, щастливо отмаляла. Така, без да гледа, тя усещаше как течението бързо я носи напред.

— Всичко е благополучно — прошепна Джек на ухото й. — Този поток ще ни отведе до самото село. Даже ако Конг ни последва, ще трябва да се движи по сухо и ще го изпреварим с няколко часа. Ако не успеем — додаде той със сериозен глас, — той трябва да влезе във водата и да ни намери на самото дъно.

Анна погали нежно главата му.

— Не, Джек! — извика тя. — Ти си ранен.

— Конг — обясни й той. — Опита се да ме хване точно, когато влизах в тунела.

— Е, добре, мили — продума тя, като се мъчеше да се засмее, защото чувствуваше, че след минута сълзите й ще потекат. — Нямам никакви дрехи върху себе си. Но ако излезеш на брега и затвориш очите си, ще се опитам да намеря нещо подходящо за превръзка.

Дрискъл се усмихна. До този момент той плуваше по гръб, за да поддържа по-лесно с ръката си Анна. Сега той се обърна, хвана я в обятията и устните им се сляха, макар че и двамата изчезнаха под водата. След момент Анна изплува и избърса очите си.

— Това отчасти се дължи на слабата ми воля — усмихнато й обясни младият човек. — А също в чест на избавлението ни.

Анна също се усмихна. Тя обаче още не можеше да се успокои от ужасите, които бе преживяла. Беше сигурна, че Конг ще ги проследи. А тя се чувствуваше толкова изморена, че ако не беше здравата ръка на младия човек, скоро щеше да се намери на каменистото дъно на потока. Слабостта й се дължеше и на продължителния глад. А освен това тя знаеше, че на всяка крачка ги дебнат най-различни опасности. И все пак Анна се чувствуваше неизмеримо щастлива. Тя повика с очите си младия момък, обви с ръка главата му и леко го целуна по устните.

— И аз искам да отпразнувам избавлението ни — каза тя, — а освен това и моята воля не е по-силна от твоята.

Дрискъл за трети път я целуна, но след това се отдалечи от нея. В лунната светлина тъмното му тяло бавно се отдели от нейното.

— Никой от нас не си дава сметка за това, което можеше да се случи — продума той.

— Понякога предпочитам да съм щастлива, без да се грижа за бъдещето — отвърна Анна и отправи поглед към лунния диск.

— Имаш ли някаква представа, къде се намираме и къде отиваме? — запита той.

— Където ти поискаш.

— Доверието ти много ме ласкае. Но почакай да ти кажа няколко думи.

Той й обясни предположението си, че реката води към поляната пред селото. През време на разговора им, двата бряга на реката започнаха да се губят в тъмнината и течението отслабна.

— Щом си починеш, ще започнем бавно да плуваме — каза той.

— Не вярвам да ни остава още много път, но не трябва да губим много време.

— И сега мога да плувам.

— По-бавно — предупреди я Дрискъл. — Опитай се да плуваш с по-големи удари. Нужно е само да помагаме на течението.

В полупрозрачната сянка на крайбрежните дървета ръцете и краката на Анна ритмично се задвижиха в изпълнение на заповедите на Дрискъл.

— Така е отлично. Ако се измориш, ще се спрем край брега. Но за предпочитане е да не се бавим. Само Господ знае какво може да ни се изпречи на пътя.

— За известно време ще мога да плувам.

— Когато стигнем лагуната, в която се намира леговището на динозавъра, ще излезем на сухо. Там течението почти се губи. Като бързаме, ще спестим доста време.

При мисълта, че трябва да се ходи, Анна съзна всичката си слабост и се видя принудена да я признае.

— Вярвам, че с твоята помощ ще мога да плувам и то доста време. Но, Джек! Не съм в състояние да направя и стотина крачки.

— Не взех под внимание това, скъпа. Тогава ще те нося на ръце.

— Да ме носиш! След всичко, което си преживял, Джек! По никакъв начин.

След минута Дрискъл меко отвърна:

— Не се тревожи. Ако е нужно, мога да те нося и десет мили дори.

Анна знаеше, че младият човек е страшно изморен. Но, въпреки това, тя беше сигурна, че ако е нужно, той ще намери потребната сила.

— Дали ни преследва, Джек?

— И аз мислех за това — отвърна със свит и развълнуван глас Дрискъл. — Не предполагам, че това животно има достатъчно разсъдък, за да преследва тези, които не може да вижда. Освен това се намираме много по-напред от него. Не ми се вярва, че ще се върне в селото само заради тебе. Гладът ще го принуди да се спре. Сигурен съм, че не е по-малко гладен от нас, а в звяра гладът господствува над всичко.

— Ако наистина той е животно — продума тихо Анна.

— Ако?

За момент тя не отговори. След това отвърна с глас, който слабо трепереше:

— Джек! Страшно е да се намираш в ръцете му. Не можеш да си представиш тези ръце, ако не са те пипали…

Дрискъл я прихвана с ръка.

— Забрави го! — заповяда й той. — Той съвсем не е толкова тайнствен, колкото си представяш. И ако не беше толкова изморена, нямаше да мислиш така.

— Може би не — продума Анна и се приближи към него.

Тихо плуваха под водата, облени от меката лунна светлина. Течението все повече отслабваше и усилията да поддържат същата бързина се затрудняваха. Веднаж, въпреки протестите на Анна, Дрискъл я застави да си отпочине край брега. Твърде къса почивка.

— Забележи как бреговете се отдалечават — прошепна й той след известно време. Те рядко говореха. Неизвестността ги потискаше.

— Приближаваме лагуната с чудовището — забеляза Анна.

След малко се оказа, че това е лагуната. Течението се беше изгубило. Дрискъл внимателно я отведе към брега.

Той взе в ръцете си изморената жена. Анна се възпротиви, но той не я послуша. В неговите ръце тя най-после схвана колко бе изморена и се отпусна върху гърдите му. Очите й се затвориха. Тя чувствуваше голямо успокоение в силната му прегръдка, в случайното допиране на главата му до мекото й рамо. Стоя със затворени очи, докато той я положи на земята.

— Само една минута почивка — тихо продума той.

Намираха се всред гъста растителност, под сянката на едно дърво. Но даже и там лунната светлина се промъкваше, и той я премести, защото със своята белота тялото й можеше да привлече нечий поглед.

— Готово — прошепна той и отново я вдигна.

Дрискъл спира да почине още три пъти. Когато се спряха за четвърти път, Анна забеляза, че се намират при потока. Течението тук беше по-силно. Лагуната се намираше зад тях.

— Какво бе това?

Дрискъл спря. Някъде в другия край на гората се чу силно изтрещяване.

— Някое мощно животно — отсече той бързо.

— Да тръгваме.

Анна знаеше, че Дрискъл е схванал добре произхода на шума. Ужасът отново я обхвана.

Ослушвайки се, откри, че страхът й придава нови сили. Освен това, си беше починала в ръцете на приятеля си. Плуваха бързо. Когато тя се изморяваше, хващаше се за рамото му и така продължаваха. По такъв начин бързината не се намаляваше.

Пред тях се чу слабо клокочене. При този звук Дрискъл развълнувано я бутна.

— Помниш ли! — прошепна той. — Нали ти казах, че при един малък пад потокът навлиза в равнината пред олтара. Именно това е падът.

Клокоченето на водата се усили.

— Ще бъде доста тежко — тихо додаде той. — Но на никаква цена не трябва да губим време и заобикаляме по брега.

— Не се страхувам — отвърна Анна.

— Храбро момиче!

— Грешиш. Но стой наблизо до мене, Джек.

— Няма да се отделя от теб.

На няколко метра пред тях водата се пенеше и губеше надолу.

— Бъди спокойна — окуражи я Дрискъл.

Зад тях, от гората долетя повторен трясък. Той още беше далече, но и двамата го чуха ясно. Опасността ги подтикна напред.

Водата ги поде, завъртя и ги прати в малкия водопад.

След момент всичко бе свършено. Ала този път и двамата пострадаха. Лявата ръка на Дрискъл увисна неподвижна и от нея потече кръв. Бялото бедро на Анна цяло се зачерви от дълбока и дълга драскотина.

— Счупена ли е? — запита шепнешком Анна, като излязоха на брега.

— Не, само ранена. Но и ти си пострадала.

— Да, и няма с какво да се превържа — опита се да се усмихне Анна и погледна почти несъществуващото си облекло. — Но какво от това? Виж, Джек! Виж!

Пред поляната до олтара се издигаше висок стълб. След по-внимателно взиране, те откриха, че това е светлина от факли, забити пред отворената врата на грамадната стена.

— Чакат ни! — извика Анна. — Джек, о Джек! Спасени сме!

Хванати за ръце, те се погледнаха с облекчение и радост. След това се отправиха към приветливите факли.

Когато излизаха от тъмнината, Анна дочу зад себе си шум, но той беше твърде слаб и тя не му обърна внимание.