Едгар Уолъс
Кинг Конг (15)

Глава XV

Конг не се движеше по пътека, но оставаше зад себе си достатъчно ясни следи. Младият човек го следваше без особени усилия. Конг толкова малко се грижеше за шума, който правеше, че последният често се чуваше на километри из гъстата гора. Освен това, звярът не бързаше да се прибере в жилището си. И ако имаше около него врагове, не изглеждаше, че се страхува от тях.

Само едно нещо можеше да се предположи: че пътят е съвсем безопасен. Гората беше кръстосана с множество пътеки, които несъмнено принадлежаха на разните гигантски животни. Конг обаче избягваше всички пътеки и минаваше през най-гъстата растителност.

Дрискъл го следваше толкова лесно, че доста често се приближаваше на разстояние, което не беше безопасно. В такива моменти го обземаше силен страх и веднага бързаше да се прикрие. Той продължаваше да вярва, че единствената надежда за спасение на Анна се състои в увереността на Конг, че се намира в пълна безопасност. Ако последният открие, че го следят, всичко можеше да се случи. Затова младият човек се стараеше да го следва по-скоро чрез слух, отколкото чрез зрение.

Към обяд, въпреки предпазливостта си, той излезе на една полянка в момента, когато Конг изчезваше на другия й край.

Анна очевидно се намираше още в безсъзнание. Лявата й ръка изглеждаше напълно лишена от живот. Главата й беше облегната на косматото рамо на похитителя й. И последната игла от косата й бе паднала, и тя лежеше върху раменете и гърба й като златна мантия в пълен контраст с черната груба козина на звяра. Единият ръкав се беше скъсал и рамото й се бе оголило. Меката му правилна форма изпъкваше пред грубото набито гигантско тяло.

След тази полянка растителността започна да оредява. Постепенно лианите изчезнаха. Дърветата се намираха на известно разстояние едно от друго и до дънерите им не растяха храсти. Към два часа след пладне Дрискъл започна да вижда части от планината, която имаше форма на череп.

Жилището на Конг навярно се намираше някъде в самата планина, и то някъде в някоя непристъпна за друго същество чука. Едно лишено от растителност място едва ли можеше да се хареса на неприятелите на Конг.

На свечеряване пътят стана извънредно стръмен и младият човек скоро се умори. Тялото му беше изпоранено от падане и драскане в клоните на дърветата.

При това беше огладнял. Краката му едва се влачеха.

След един остър завой пред очите му се откри буен пенлив поток, който излизаше от самата планина и по едно тясно каменисто корито шумно се губеше надолу по джунглите.

Поток! Умореният ум на младия моряк отначало не можа да схване значението на това. Постепенно в него се появи мисълта, че потокът е може би същият, който се разливаше в малкото фантастично за тях езеро и по-нататък минаваше през полянката край голямата стена. Обсъждайки тази възможност, той зави зад грамаден камък и видя само на няколко десетки метра пред себе си похитителя на Анна.

Той бързо се дръпна назад и се скри, преди да бъде забелязан.

Като надникна от скривалището си, той видя, че Конг се бе спрял на едно място, което представляваше естествен амфитеатър, заграден почти отвсякъде с високи скали. Пред краката на чудовището се намираше грамаден черен вир. Това беше особен вир, толкова тих, колкото и непрозрачен: Високо в дъното на скалите се издигаше тясна пътека, която достигаше до площадка пред устието на една пещера.

Изглеждаше, че потокът от никъде не получава вода. Даже на едно място водата се движеше, и то така, като че ли някъде изтичаше под земята. Внезапно умът на Дрискъл се проясни. В течение на вековете океанът бе успял да пробие една дупка и по този начин беше станал главният източник на потока, който минаваше край олтара на диваците. Защо Конг така недоверчиво се взираше в този вир, Дрискъл не можеше да разбере. Освен това, явно беше, че пещерата не бе много дълбока. Но звярът се държеше съвсем странно и продължаваше внимателно да гледа във водата.

Силно заинтересован, Дрискъл пристъпи крачка напред и успя да види източника на безпокойството на Конг. Онова, което в мрака правеше водата да изглежда толкова черна, беше широкият гръб на някакво животно, от рода на влечугите, което сега си бе вдигнало главата и стоеше неподвижно.

Животното бавно започна да се надига и Конг се размърда. Той отстъпи няколко крачки, за да постави Анна в подножието на една скала и като се изправи с целия си ръст, изпусна страшния си предизвикателен рев.

Дрискъл неволно потрепери. Едва успя да се въздържи да не извика.

Изведнъж Конг се хвърли върху противника си във водата, който беше увил опашката си около някакъв голям камък и така значително беше засилил устойчивостта си. Конг се биеше с ръце и с дългите си яки зъби. Освен това си помагаше и с краката. Те му служеха като мощна опора срещу опитите на чудовищното влечуго да го замъкне във водата.

За разлика от предишните сражения на Конг, сега борбата се водеше при пълна тишина. Водното чудовище не издаваше никакъв звук, а Конг едва имаше време да си поеме дъх, тъй като зъбите му непрестанно се впиваха в тялото на противника.

Дрискъл внимателно, наблюдаваше битката, но в продължение на няколко минути не можеше да определи на чия страна клони победата. Зъбите на Конг продължаваха да се впиват в прешленестия гръб, а ръцете му с мъка удържаха чудовищната глава. Краят настъпи толкова ненадейно, че Дрискъл не можа да го предвиди. Приклекнал, Конг вложи цялата си сила в ръцете и притисна до гърдите си главата на водното чудовище. Борбата и този път завърши в полза на царя на този див и страшен остров. Водата се разпени от агонистичните движения на чудовището. След минута Конг се изправи и хвърли настрана главата на убитото животно, която беше откъснал от трупа.

Той се залюля и едва се задържа прав. Беше толкова изморен и запъхтян, че нямаше сила да се измъкне от черния вир. Тялото му потрепери, толкова силна беше умората и отвращението на сухоземните млекопитаещи към животните от рода на влечугите. А когато събра достатъчно сили да излезе и вдигне до гърдите си Анна, не му дойде на ум да се огледа, за да види дали наоколо няма друга опасност.

За първи път през време на дългото преследване Дрискъл не се побоя, че Конг може да го забележи. Той извади ножа си и почти се реши да атакува. Но след минута се разколеба. Грамадните ръце бяха изхабили силата си върху водното чудовище, но все още можеха лесно да се разправят с него. Той скри ножа си със съжаление и се приготви за трудния път, който трябваше да измине. Сега, въпреки умората, трябваше да бъде готов да помогне на Анна, ако тя има нужда.

Нощта беше почти настъпила. От мястото, където се намираше, можеше лесно да се наблюдава изкачването на Конг. Бавно, почти чрез влачене, чудовището продължи пътя си. Дрискъл определи посоката и си каза, че ако стане нужда, може бързо да се изкачи.

Като стигна най-после при пещерата, Конг постави Анна между нозете си. От устата му се изтръгнаха особени звукове. При всяко поемане на въздух силата му бързо се връщаше.

Внезапно той вдигна ръцете си и като се удари по гърдите, изпусна див победоносен рев. Високо над скалите се бе появило едно прилично на грамадна топка чудовище и внимателно следеше царя на джунглите. Конг го забеляза, удвои рева си и зае застрашителна поза.

Дрискъл видя, как Анна се изправи и застана неподвижна. След минута тя се обърна като че ли търсеше отнякъде помощ и диво изпищя.

Конг спря рева си и погледна към младия човек. В слабата светлина Анна едва се виждаше. Само оголеното й рамо издаваше матов блясък. Конг се наведе и най-напред попипа разкошната златиста коса, която в нощта приличаше на същинско злато. Той я потегли, вероятно учуден, че може да има материя, която да блести толкова силно при вечерно осветление. След това посегна към бялото й рамо. Конг пипна оголеното място. След това я хвана здраво и започна да свлича цялото й облекло. След всяко откъснато парче плат, той като че ли се мъчеше да разбере връзката между тази паяжиновидна материя и оголеното бяло тяло.

Анна нададе отчаян писък и Дрискъл стремглаво се закатери нагоре по скалите. Помощта още не идваше, но той повече не можеше да чака. Мускулите му обаче бяха страшно отмалели и затова падаше почти на всяка крачка. Веднаж едва успя да се закрепи, за да не се търколи надолу, към мътния вир. Спря за малко и после пак продължи да се изкачва.

Зашеметен, той се чудеше как Конг не го е забелязал.

Ако по грамадното лице се бе изписала ярост, Дрискъл щеше да загуби всяка надежда. Изражението обаче показваше само подозрителна заинтересованост. Конг беше чул някакъв шум, но в тъмнината не бе успял да го различи.

Решен на всичко, младият човек с последни усилия се закатери към близката площадка. Ако Конг го бе видял, нямаше смисъл да бъде предпазлив.

Той стигна площадката, точно когато Конг хвана един петроктил и започна да го удря в земята.

Този път не стана борба. Неприятелят беше много по-слаб от Конг. Някакво отвратително влечуго се смъкваше от горната част на скалите. Конг успя да се обърне на време. Хвана го точно в момента, когато отворената уста се насочваше към Анна.

Момичето не беше ранено. То се намираше до самия край на каменната площадка. Дрискъл се престраши и тихо извика:

— Анна!

— Джек! О, Джек!

Тя се промъкна по посока на гласа.

Зад гърба на Конг те крепко се хванаха за ръце. Приличаха на две малки деца, затворени в страховития замък на някакъв човекоядец.

— Джек! През всичкото време знаех, че ще дойдеш!

— Сега съм при теб, Анна!

Притискайки я до себе си, той се стараеше да й вдъхне повече вяра, каквато сам не чувствуваше.

— Джек! Не му позволявай повторно да се докосва до мене.

Той хвана ножа си, като си каза, че поне от това може да я избави.

— Нали няма да му позволиш да се допре до мене, Джек!

— Не се тревожи! — И ненадейно в ума му се породи една надежда. Вирът!

— Анна! — прошепна той, — ще отидем в…

Конг бе свършил последното си разрушително дело. Като се обърна, той захвърли останките на влечугото и забеляза притиснатата двойка. Гърлото му се изду. Очите му светнаха.

— Скачай, Анна! — извика Дрискъл и здраво притиснати един до друг, те се хвърлиха в черния вир.