Барбара Делински
Брегове на желанието (9)

Девета глава

Но кошмарът едва сега започваше. Докато пътуваха към лагера, двамата не промълвиха нито дума, атмосферата беше тягостна, а напрежението почти осезаемо. Роури беше толкова смутена, че не забеляза колите на планинските спасителни служби, които префучаха край тях. Тя дори не се учуди, когато пристигнаха в лагера и завариха същите тези коли паркирани пред голямата палатка, както и планинците, които бяха погълнати от сериозен разговор с Кристофър, Едва когато той се втурна към тях и Ерик измърмори едно забързано: „Боже мой, нещо се е случило!“, като изскочи от джипа, тя дойде на себе си.

Роури бързо изтича към Кристофър и Ерик. Тя изгледа въпросително Крис, който погледна внимателно Ерик, преди да насочи вниманието си към нея.

— Стана инцидент — каза тихо той.

Очите й се разшириха от страх.

— Даниел е…

Гласът му заглъхна, защото лицето й стана мъртвешки бледо и тя се вкопчи в ръцете му, за да потърси опора.

— Добре ли е той? — проплака тя.

— Не знам, Роури. Не можем да стигнем до него.

— К-къде е? — заекна тя.

— Падна в една клисура…

— Какво стана? — прекъсна го Роури.

— Той падна. Една тераса се срути…

Тя се вцепени, като си спомни собствения си страх на онази тераса по-рано същия този ден. Едва тогава погледна към Ерик, който наблюдаваше внимателно всяка нейна реакция. Никакъв гняв; тя въздъхна облекчено. Само не гняв, не и сега, когато се нуждая от неговата сила, помисли си момичето безгласно. След това се обърна отново към Кристофър:

— Как ще стигнем до него?

Долната й устна започна да трепери и тя я прехапа, за да може да се овладее поне привидно.

— Просто чакам още помощ. Планинците ще донесат допълнителна екипировка и едва тогава можем да тръгнем. Прекалено трудно е за хеликоптер. Ще трябва да отидем пеш.

— Той движи ли се? — прошепна тя и дори не смееше да изрази страховете си по-директно.

Бавно и неохотно, Кристофър поклати отрицателно глава. Този път коленете й наистина се подкосиха, но ръката на Ерик около кръста й я задържа да не падне.

— Това нищо не означава, Роури — опита се да я успокои той с тих и спокоен глас. — Вероятно знае, че не трябва да се движи, докато не пристигне помощ. Не можем да си мислим най-лошото.

— Ерик е прав — включи се Кристофър. — Нека не правим заключения, докато не разберем нещо по-определено.

— Колко време ще отнеме на спасителния отряд, докато дойде дотук? — попита Ерик, като започна да задава въпроси вместо Роури, която беше изпаднала в състояние на зашеметено мълчание.

Кристофър отново сви рамене.

— Би трябвало вече всеки момент да пристигнат… това може и да са те.

Той посочи към пътя, където бавно нарастващото кресчендо от автомобилни гуми върху чакъла възвести пристигането на спасителния фургон. Той спря и от него слязоха шестима мъже. Ерик и Кристофър веднага тръгнаха към тях.

Роури се огледа уплашено, изведнъж се почувства самотна и изгубена. В този момент тя разбра колко много беше разчитала на подкрепата на Даниел. Дори и в периодите, когато беше далеч по работа, той винаги е бил гръбнакът на семейството. Сега имаше вероятност да е пострадал сериозно…

Обзета от отчаяние, тя седна на една скала наблизо. С ужасен поглед Роури гледаше групата мъже, някои от които жестикулираха, други сочеха, но всички бяха дълбоко заинтригувани от трагичната драма. Тя не беше сигурна дали този обрат на събитията щеше да бъде така опустошителен, ако не се бе случил едновременно с нейното скарване с Ерик. Единственото, което чувстваше, бе една огромна празнина у себе си, едно усещане, че всичко наоколо е рухнало необратимо.

Тя видя, че Ерик се отдели от групата и тръгна към нея, и бавно стана, за да го посрещне. Той каза със спокоен глас, макар че погледът му беше леденостуден:

— Тръгваме веднага щом натоварим. Ти ще останеш тук.

— Не! Ще дойда с вас.

— Не можеш да дойдеш.

Той я погледна строго.

— Все трябва да има нещо, което мога да направя… — замоли се отчаяно тя, а в очите й заблестяха сълзи.

Ерик я хвана здраво за раменете.

— Не. Само ще ни забавиш. Днес вече се изкачи веднъж до горе и обратно. Остани тук. Даниел ще се нуждае от теб в добро състояние, когато го върнем.

Тя не протестира, въпреки че имаше нещо в очите й, освен сълзите, което привлече вниманието му.

— Ще се оправиш ли тук сама? — попита той, като в гласа му прозвуча само лека следа от предишната нежност.

Тя кимна. Как можеше да обясни чувството на самота, което я е обзе? Той я бе попитал дали ще се оправи сама; тя знаеше, че няма никакъв избор! Последното нещо, което би направила, бе да го помоли да остане с нея, но въпреки това беше първото, което искаше! Как беше възможно да я мрази толкова! Хладината в очите му, безчувствените му пръсти върху раменете й… Напълно отчаяна, тя наведе глава и се обърна, а после седна отново на скалата, за да следи приготовленията, безпомощна и объркана.

След няколко минути в лагера не се забелязваха никакви признаци на живот, освен от време на време несъзнателното помръдване на дребното светлокосо момиче, облечено в сини дънки, карирано яке и маратонки. Роури не сваляше очи от пътеката, по която мъжете бяха поели, докато през съзнанието й преминаваше един цял живот, изпълнен с любовта, подкрепата и напътствията на брат й. Тя си спомни всички добри и лоши моменти, награди и наказания, успехи и провали. Даниел винаги беше при нея, когато имаше нужда от него, а сега тя стоеше тук, изтощена и безпомощна, на цяла вечност от мястото, където той лежеше, наранен и самотен, в очакване на помощ.

С чувство на предателство мислите й се насочиха към другия главен изпълнител в драмата на нейния живот, този, който се бе появил на сцената съвсем наскоро. Тя го обичаше безнадеждно. Болката вътре у нея, причинена от неговата липса на обич, беше почти толкова голяма, колкото от мъчителната несигурност за участта на брат й.

С изключение на онзи травмиращ ден преди много време, когато баща й бе напуснал семейството, животът на Роури беше една неспирна поредица от възходи, може би незначителни, но въпреки това жизнерадостни. Тя стоеше на върха на света, докато не бе забелязала с помощта на Дуайърови как тази слаба повърхност започва да се пропуква, което беше вдъхновило това търсене на по-висш смисъл. Тази пукнатина се бе разширила още повече при нейното търсене, като бе отворила една кутия на Пандора, пълна със страхове и несигурност, препятствия и предизвикателства.

Сега, както си седеше на твърдия и студен камък и тихо гледаше и чакаше, докато слънцето бавно клонеше на запад, тя потрепери при мисълта за това, до каква степен се бе нарушил вътрешният й мир както от собствените й действия, така и от ръката на съдбата. Бъдещето внезапно се превърна в една мъглива ничия земя. Тя беше изправена пред една ужасяваща реалност, тя, която винаги бе познавала единствено сигурността. Роури знаеше, че е подложена на сериозно изпитание и или ще изплува на повърхността с една нова и дълго търсена вътрешна сила, или ще бъде пречупена.

Момичето дори и не помисли за вечеря, когато червените лъчи на залеза отстъпиха пред виолетовия здрач, който обви лагера, и още по-лошо — планината, в една дълбока мрачна мъгла. Роури погледна нервно часовника си. Спасителният отряд трябваше отдавна да е стигнал до мястото, но въпреки това тя не можеше, дори да предположи кога ще се върнат. Те със сигурност имаха фенери и щяха да продължат работата си на тъмно. Но напредъкът им щеше да е по-бавен, а — дори и неопитна, Роури предположи, че с всеки изминал час без медицинска помощ шансовете на Даниел да оцелее намаляват.

От отчаяние тя запали силен огън, но неговата топлина само й напомни колко студено е в планината. Въздухът бе неподвижен, огласян единствено от тихите звуци на дивата природа — бухането на нощната сова, далечния шум на реката, пропукването на сухите дърва в огъня. Тя напразно се ослушваше да чуе шума от стъпки, слизащи по стръмната пътека със скъпоценния товар.

Минутите преминаха в часове. Едно дърво беше добавено, после друго. Пламъците осигуряваха единствената светлина, докато Роури умоляваше луната да освети другата страна на планината, където нуждата от светлина беше по-голяма от нейната. Бавно и мъчително нощта приближаваше. Цялото й същество страдаше от липсата на човешка реч, измъчвано от паническата картина, която съзнанието й рисуваше — там брат й лежеше в критично състояние, извън обсега на всякаква помощ или облекчение. Всеки мускул в тялото й тръпнеше в очакване. Но това чакане… това чакане…

Изведнъж тя изправи глава и веднага наостри уши към един слаб звук, който идваше откъм далечния планински склон. Когато той се приближи, Роури чу гласове и разбра, че чакането е свършило. На негово място дойде ужасът, ужасът от това — да разбере дали брат й бе намерен навреме, или не. Едно беше да стои, да чака и да си задава въпроси; съвсем друго — да се окаже пред прага на едно страшно или успокояващо разкритие.

Когато групата наближи, тя изтича до края на лагера, точно навреме, за да види първите светлини, които се показаха иззад завоя. Роури отстъпи настрана, за да направи път на бързащите мъже, като остана да гледа занемяла и с широко отворени очи, когато носилката с брат й приближи, а после мина покрай нея на път за линейката. Тя не можеше нито да проговори, нито да се помръдне и само стоеше парализирана в тъмнината.

Можеше и да си остане там незабелязана от планинците, ако не беше нежната, но здрава ръка на Кристофър около кръста й, която бързо я отведе до колата и носилката.

— Жив е — каза й уверено той, като единствен знаеше истинското естество на чувствата й към ранения. — Ще го откараме в болницата в Уайтхорс и сутринта ще го прехвърлим, ако е необходимо. Ако искаш, можеш да отидеш с него.

Роури не каза нищо, когато й помогнаха да се качи в линейката и й показаха едно място до Даниел. Като преглътна, тя погледна надолу през слабото осветление към лицето му, призрачно бледо и неподвижно, после плахо се протегна и взе студената му безжизнена ръка в своята, като се молеше нейната топлина да го сгрее. Когато двигателят на колата запали, медицинските работници започнаха да действат — продупчваха, увиваха и свързваха интравенозни тръби, като се консултираха с приглушени гласове. Едва когато дейността им позатихна, Роури се осмели да попита:

— Какво е състоянието му? — обърна се към онзи, който, изглежда, беше главният.

Мъжът вдигна очи от пациента си и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Трудно е да се определи точно, госпожо. Докато не го закараме в болницата. После в отговор на умоляващото й изражение добави: — Прилича на многобройни фрактури и възможно увреждане на гръбначния стълб. А за някакви вътрешни травми… трудно е да се каже. Безсъзнанието му ме тревожи най-много.

Той потърка челото си и погледна отново към Даниел.

— Идвал ли е в съзнание изобщо, откакто го намерихте? — попита тя, а гласът й се разтрепери застрашително.

— Още не.

Тази сурова и груба реалност заля тялото й с вълни на подновен ужас. Тя беше безкрайно благодарна за успокояващата ръка на Кристофър, поставена на рамото й, въпреки че до този момент не бе забелязала неговото присъствие до себе си. Роури огледа множеството непознати лица, а после отново погледна към неговото познато и състрадателно изражение.

— Ще оживее ли, Кристофър? — прошепна немощно тя.

Нейният ангел-пазител се усмихна колкото можа по-окуражително:

— Надявам се, Роури. Сега мисли само да го закараме до болницата. Всяко нещо по реда си.

Тя кимна в знак на съгласие, а силният шум на мотора не й позволяваше да долови често зловещия разговор между лекарите. Присъствието на Кристофър беше успокояващо и постепенно тя усети как треперещите й мускули започнаха да се успокояват. Едва тогава се осмели да зададе още въпроси.

— Как се случи инцидентът, Кристофър? Даниел е такъв познавач на…

— Вината не беше негова — обясни съчувствено той. — За нещастие, лоши неща се случват. Без да прозвучи банално, той се оказа на неподходящото място в неподходящото време. Стоеше на онази издатина и правеше снимки, когато се усети трусът. Терасата беше прекалено слаба, за да устои, и просто се срути.

— Трус?

— Имаше един много лек трус в планината днес следобед — нищо особено, ако не беше станало нещастието с Даниел.

Изражението й беше недоумяващо.

— Ние не усетихме никакъв трус… — започна тя.

— Ти и Ерик сте били прекалено далеч по това време.

Нямаше никаква критика в тона му и Роури кимна с разбиране. После, в първия съзнателен миг, откакто бяха донесли Даниел от планината, тя си позволи да помисли за своето възмездие. Гласът й беше смирен, когато най-после намери сили да попита:

— Къде е Ерик сега?

Кристофър я прегърна, усетил необходимостта й от това.

— Следва ни с джипа. Ще се срещнем в болницата.

Роури не беше сигурна дали се почувства облекчена или не при тази новина. От една страна, тя искаше той да е до нея, за да я утешава, да я подкрепя, да й казва, че всичко ще бъде наред. От друга, знаеше, че Ерик няма да направи това и тя трябва да се научи да стои на собствените си крака. Кристофър щеше да й помогне засега. После, може би, когато Даниел щеше да е по-добре…

 

 

Но изгледите за възстановяване на Даниел не бяха добри. Когато дългото пътуване свърши, бързо го откараха до вратата на спешното отделение. Роури беше въведена в една малка чакалня. Още чакане… безполезност… безпомощност… Тя погледна през прозореца в тъмнината към един тих и заспал свят. Реалност ли беше суматохата около спасяването на един живот в дъното на коридора… или всичко беше само един фарс. Дали Даниел имаше шанс?

— Кафе?

Тя разпозна дълбокия глас, без да повдига очи, и с благодарност посегна към чашата. Роури усети, че той седна, въпреки че тя не се опита да започне разговор. По някое време се осмели да изправи глава и погледът й срещна неразгадаемите кехлибарени очи, които я гледаха упорито. Тя се съмняваше дали ще има силата да се откъсне от тях, когато Кристофър дойде.

— Някакви новини? — попита той тихо, като седна и взе свободната й ръка в своята.

Роури се намръщи и поклати глава. Крис погледна въпросително към Ерик.

— Той е на операционната маса. Сигурно не остава много.

Кристофър отново се обърна към Роури:

— Искаш ли да ти донеса нещо? — Тя поклати глава. — Ще ми кажеш, ако промениш намерението си, нали?

Зелените очи, потъмнели от тревога, се спряха на него и Роури се опита да обясни.

— Не мога… — прошепна тя, преди гърлото й да се свие и да прекрати всяка по-нататъшна реч.

— Просто се опитай да се успокоиш. — Той потупа бащински ръката й в своята. — Те правят всичко, което могат.

— Знам — промълви тя и се изправи.

Зад нея Кристофър се премести до Ерик и двамата заговориха с приглушени гласове, като я оставиха да се отдаде изцяло на собствената си болка.

Тя погледна към часовника си веднъж, после отново три минути по-късно. След това хвърли поглед към коридора, за да види дали нямаше някакви признаци на раздвижване, и като не ги намери, отново зарея погледа си в нощта. Вниманието й беше приковано към отражението на осветената чакалня в стъклото, към образите в него на двамата мъже с доближени една до друга глави и накрая към фигурата на Ерик, така тъмен на мястото си, както и мракът навън. Косата и брадата му се сливаха с нощта, но ръцете му изпъкваха в тъмнината, така както ги беше запечатала в съзнанието си. Тесни, но силни, нежни и сурови, но още незагрубели. Тя си спомни тяхната игра по лицето, врата и тялото си. Как само копнееше да ги почувства сега, да я успокояват, да я галят, да я приканват да забрави настоящата трагедия дори само за няколко безценни минути. Той обърна глава към прозореца и очите им се срещнаха, бързо и наелектризиращо; тя веднага отмести своите, като се упрекна безмилостно за това, че таеше такива егоистични мисли в момент като този.

Ядосана на себе си, Роури се обърна и излезе от чакалнята, а маратонките й заскърцаха шумно по коридора, когато тръгна към стаята на сестрите.

— Още ли няма никакви новини за Даниел Търнър? — попита тя тихо дежурната.

Студена и сдържана, тя я погледна нетърпеливо.

— Вярвам, са ви казали, че докторът ще дойде да ви съобщи веднага щом свърши. Най-добре да изчакате там… — Тя посочи към чакалнята, но Роури я прекъсна.

— Аз досега чаках и сега искам да знам какво става там вътре! — възкликна, като повиши глас.

Опитваше се отчаяно да запази спокойствие, но чакането постепенно си беше казало думата. Вечно това чакане…

— Съжалявам, госпожице. Нищо не мога да направя — отвърна й сестрата рязко и отново се зае с работата си.

— Но сигурно… — започна истерично Роури.

— Хайде, Роури.

Това беше Ерик. Той я хвана за раменете и я поведе със себе си. Тя го погледна разтревожено в лицето, така високо над нейното, и с изненада откри, че една нежност се бе завърнала в изражението му и той й казва мило:

— Няма никакъв смисъл да се измъчваш. Можем само да чакаме.

Ерик я отведе до мястото й в чакалнята и седна до нея. Кристофър все още беше там, очевидно потънал в собствените си мисли. Роури сви краката си под тялото и притисна корем с ръце, сякаш така искаше да се успокои. Когато това не помогна, тя погледна колебливо към Ерик:

— Някой от останалите дойде ли с теб?

Той кимна.

— Тони е тук. Опитва да се свърже с издателя си. Момчето приема това много тежко. Изглежда, смята, че вината е негова.

Той погледна към нея, за да види реакцията й.

— Негова вина? Как може изобщо да е нечия вина? Никой не е планирал този трус! — възкликна тя.

Ерик въздъхна.

— Тони смята, че е трябвало той да бъде на онази тераса в клисурата… и на тази операционна маса сега. В крайна сметка фотографът е той. Негова работа е била да направи онези снимки, а не на Даниел!

— Как можеш да бъдеш толкова безсърдечен! — нахвърли се тя върху Ерик, а Кристофър изправи изненадано глава. — Тони се страхува от високото. Преди всичко той изобщо не е трябвало да идва тук! И аз съм убедена, че щеше да направи прекрасни снимки и без онази от терасата…

Гласът й затихна при последната дума и тя се опита да запази спокойствие.

— Шшшт… Съгласен съм с теб — каза тихо Ерик, като обви с длани стиснатите й юмруци. — Само ти казвам как той се чувства сега. Стоварва всичко върху себе си.

Пръстите на Ерик нежно започнаха да масажират юмрука й, като го приканваха да се отпусне, после един по един освободиха пръстите й, докато напрежението започна да намалява.

— Не е трябвало да прави това! — прошепна тя най-сетне, успокоена от докосването на Ерик.

Тя знаеше, че неговото докосване бе единствената утеха, от която имаше нужда, за да я поддържа по време на това изпитание.

— Може би ще помогне, ако ти му го кажеш — предложи той тихо.

Роури отново вдигна очи към него, като несъзнателно се загледа в прекрасните му черти. Той беше, помисли си, не само най-красивият мъж, когото беше познавала, но също и най-чувствителният, най-внимателният, когато пожелаеше. Ако само… ако само…

Тя премести объркано погледа си встрани. Очите й биха могли да издадат много повече, отколкото би си позволила да изкаже с думи. Роури се запита до каква степен той подозираше истинските й чувства. Умееше така бързо да чете мислите й. Дали по този въпрос беше също така прозрачна?

После се упрекна. Какво значение имаше в крайна сметка дали знае, че тя е влюбена в него? Той я презираше и щеше да е безразличен към чувствата и. Но как само щеше да се посмее, каква нова почва за подигравки щяха да му дадат тези нейни най-съкровени мисли! Единствено поради тази причина тя никога нямаше да му каже колко много го обича!

 

 

Бдението нямаше край. Ерик остана до Роури, въпреки че тя премести ръце в скута си. От време на време агонията от чакането изтръгваше стон от устните й и всеки път той се пресягаше да я успокои; всеки път тя се отдръпваше и отказваше жеста му, доколкото това й бе възможно. Накрая, призори, момичето не издържа и се поддаде безпомощно на тихите сълзи, които цяла нощ бяха напирали да се излеят. Този път, когато Ерик сложи покровителствено ръка върху рамото й, тя се отпусна в него, повече жадуваща за нежното успокоение, което той й предлагаше, отколкото загрижена за евентуални емоционални усложнения.

Дрезгавото зазоряване вече просветваше в прозореца, когато един хирург със зачервени клепачи се появи на вратата. Три чифта очи незабавно се впериха в него, а Роури скочи с примряло сърце. Разширените й зеници зададоха въпросите, които сподавеният й глас не можа. Хирургът огледа и тримата, преди да реши, че Роури е главната засегната. Погледът му беше прям, а тонът сдържан.

— Той е в реанимацията — започна лекарят. — Страхувам се, че състоянието му е критично.

Роури потръпна при избора му на думи, а коленете й се разтрепериха. Тя почти не усети Ерик, който я хвана за ръцете, за да я подкрепи. Докторът продължи сериозно:

— Спряхме вътрешното кървене, но нараняванията по гърба и врата са сериозни. Там той, изглежда, не реагира.

— Мога ли да го видя? — прошепна тя плахо.

— Страхувам се, че още не. Ще остане в интензивното отделение още час или два. След това ще можете да го видите.

Замаяна, Роури се обърна и се отдалечи от доктора, като остави Кристофър да разпитва за детайлите, които тя не разбираше. Ерик я хвана под ръка и я отведе до стола й, а после, след като й каза нежно да стои там, също се присъедини към хирурга.

 

 

Роури стоеше с подпрени на коленете лакти, а лицето й беше закрито с ръце. Не беше спала почти двадесет и четири часа и въпреки това не беше изморена. Не беше яла от предния ден на обяд и въпреки това не беше гладна. Беше скована, замаяна и объркана.

И чакането продължи. Понякога тя се чувстваше по-добре, но в следващия миг започваше отново да трепери. В един от тези моменти, когато се почувства по-спокойна, отиде до тоалетната, изми лицето и ръцете си, среса си косата, сложи си леко червило и пудра, ужасена от бледия си образ, който я гледаше от огледалото.

Верен на думата си, докторът се върна след час и половина, избръснат и облечен в цивилни дрехи, за да съобщи, че пациентът е преместен от интензивното отделение и Роури може да го види. Ерик и Кристофър я придружиха до стаята, а след това изчакаха пред стъклената врата, докато тя плахо се приближи до леглото.

Сърцето й се сви, когато видя лицето му, все така призрачно бледо. Тя взе ръката му, която все още беше студена и безчувствена.

— Идвал ли е изобщо в съзнание?

Лекарят поклати глава.

— Какви са шансовете му? — прошепна тя, без да сваля насълзените си очи от лицето на брат си.

— Честно? — Хирургът замълча. — Не много големи — отговори накрая.

Макар Роури да знаеше, че докторът се бе опитал да бъде толкова деликатен, колкото му позволява неговата обективност, думите му я накараха да потръпне от страх.

— Мога ли да остана тук? — попита тя и едва тогава го погледна умоляващо. — Моля ви… — промълви тя с пресипнал глас, а болката от изминалите двадесет и четири часа в очакване бе изписана по цялото й лице!

— Добре. — Докторът се поколеба и погледна отново към пациента си, преди да продължи: — Предполагам, че можете… въпреки че наистина няма да е зле и вие да си починете малко. Ако вашият човек се събуди и ви види как изглеждате…

Но Роури не обърна голямо внимание на думите му. Тя придърпа тихо един стол и като взе отново ръката на Даниел в своята, седна до леглото му, решена да бъде там, когато той най-сетне се събуди.

Роури остана вярна на решението си през целия ден, въпреки че Даниел с нищо не показа, че усеща присъствието й. По настояване на Кристофър тя хапна нещо за обяд, но по-голямата част от сандвича си остана в хартията. Мислите й бяха съсредоточени върху брат й. Тя го умоляваше да я погледне, да й проговори или поне да я чуе, докато повтаряше името му.

Нищо. Тя усещаше от време на време движението на останалите, Ерик или Кристофър, извън стъклените стени на стаята. Гледаше как докторите и сестрите идват да прегледат пациента си. Тя се размърда сковано, когато следобедната светлина бе заменена от вечерния залез. А брат й все още не идваше на себе си.

Мракът отново беше паднал, когато Ерик се върна и настоя, независимо от енергичните й протести, да иде с тях за вечеря. Отново никакъв глад. Тя протестира остро, когато той я заведе лично от ресторанта в близкия хотел.

— Наел съм стаи, Роури. Трябва да поспиш — обясни Ерик, като взе три ключа от рецепцията и хвърли единия на Кристофър.

Тя се дръпна упорито.

— Трябва да се върна в болницата — възпротиви се, без да осъзнава часа и истинското състояние на Даниел.

— Роури — проговори Ерик като на дете. — Даниел ще спи през нощта. А ти ще припаднеш, ако продължаваш така.

Тя бе достатъчно будна, за да забележи уморените кръгове около очите му, мрачната извивка на устата му, разрошената му коса, през която сякаш многократно бе прокарвал пръсти. Момичето настоя упорито:

— Ами ако се събуди? Искам да бъда там!

Той сложи ръка на рамото й и я поведе към стълбите, като й каза нежно, но уверено:

— Докторите знаят къде си. Осведомих и сестрите. Незабавно ще се обадят, ако има някаква промяна.

Дали заради уверения му тон, или заради самите думи нещо дълбоко в нея й подсказа, че е прав. Послушно, тя се остави да я отведе нагоре по стълбите, после по един дълъг коридор към една малка стая с широко пухено легло.

Роури веднага отиде до него и седна на ръба, като залепи очи в пода и стисна с ръце избелялата зелена покривка. Ерик остана известно време до вратата с кръстосани ръце, като чакаше да види някакъв признак на живот у нея. Той бе объркан от начина, по който тя рухна. Беше толкова жилава и енергична, а сега изглеждаше напълно уязвима. За една егоцентрична млада дама беше необикновено загрижена за състоянието на някой друг и в този момент той завиждаше на Даниел заради силното чувство, което тази малка заядливка изпитваше към него. Защо двамата, Даниел и Роури, не се бяха оженили, беше загадка! Ако в собствения му брак бе имало подобно чувство…

Когато слабата фигура на леглото остана неподвижна, той се приближи към нея и коленичи, за да намери отчаяния й поглед.

— Роури — започна той с онзи умоляващ тон, който вече бе чула веднъж, през съдбоносния вчерашен ден, сега сякаш на светлинни години разстояние, — трябва да се стегнеш. Ако обичаш Даниел, направи го заради него. Той не би искал да те види в това състояние. Разбираш ли какво ти казвам?

Умоляващият глас я извади от летаргията й.

— Да — прошепна тя.

Той продължи да я успокоява почти шепнешком:

— Добре. Сега искам да вземеш една хубава гореща вана и след това да си легнеш. Аз ще съм точно отсреща. Крис е две врати по-надолу. Ако имаш нужда от някого от нас, ние ще бъдем там. Казал съм на служителя да ни събуди и тримата веднага щом се обадят от болницата. Разбра ли?

Роури кимна и се усмихна пресилено, само така можеше да му благодари за утехата, която той — за свое голямо неудобство, беше уверена в това — й беше дал. Тя го видя как отиде до вратата, обърна се да я погледне още веднъж и после излезе.

Неговите думи се превърнаха в единствената логика, която заработи в объркания й мозък. „Вземи си една хубава гореща вана“, беше й казал. Съответно, тя взе една хубава гореща вана. Докато лежеше в нея, трескавото й съзнание се раздвояваше между студената и безжизнена ръка на Даниел и ръката на Ерик, топла и успокояваща. Първата я изпълваше със страх, втората — с вина.

Тя си спомни единствените спокойни мигове, които бе преживяла през последните двадесет и четири часа, когато в болничната чакалня беше потърсила утеха в прегръдката на Ерик. През тези минути той бе попил нейната болка и притъпил усещането на страх и несигурност, което непрестанно я глождеше от момента, в който научи за инцидента с Даниел. Без да подозира, през тези няколко минути любовта й към него бе нараснала още повече. Трябва да преодолее това, знаеше тя, но точно в този момент не можеше да го направи. Може би утре. Следващата седмица. Догодина. Но не сега! Тя така се нуждаеше от него! Даниел със сигурност нямаше да има нищо против това, че мислеше за Ерик през тази трудна нощ. Понеже, колкото и нереалистична да беше, любовта й към Ерик бе всичко, което има.

Тя се загледа във водата, която се изтичаше в тръбата, а после се изправи и се подсуши. „После си легни“, беше й казал той; тя послушно направи точно това. Тъй като нямаше нощница, се пъхна гола между чаршафите, тежкият юрган осигури топлината, от която се нуждаеше тялото й.

Роури лежеше в очакване на благословения сън, който да я освободи, макар и временно от нейното мъчение. Но това се оказа нова игра на чакане, най-жестоката и най-мъчителната. Защото, колкото и да беше изтощена, в ума й отново и отново се въртяха изминалите събития, които неизбежно фокусираха неподвижното изражение на Даниел, така безжизнено и ужасяващо. Беше един повтарящ се кошмар, който всеки път ставаше все по-страшен и по-страшен.

При най-малкия шум в коридора тя скачаше с разтуптяно сърце в очакване някой да почука на вратата. Едновременно облекчена и разочарована, обнадеждена и самотна, тя се свиваше отново на топка, изоставена и нещастна. Някога, не преди много нощи, също бе лежала така, но накрая беше намерила толкова сладка утеха…

Този път беше сама. Когато сълзите се появиха, нямаше кой да я прегърне, да я стопли, да прошепне успокоителни думи в ухото й. Липсата на това присъствие тя чувстваше по-силно от всичко друго. Само ако Ерик можеше да й помогне, за последен път. Тя имаше нужда от него, тя го желаеше, тя не знаеше дали ще изкара до сутринта без него.

Подтиквана от най-мощната първична сила, Роури се измъкна от леглото и облече дънките и пуловера си. Сълзите все още се стичаха по бузите й, когато прекоси коридора. Поколеба се още веднъж, преди да почука тихо на вратата, но настоятелната й нужда далеч надминаваше страха от неговия отказ.

Вратата се отвори леко, после по-широко в мълчалива покана. Тя мина тихо покрай него и влезе в стаята, като се обърна едва когато чу тропването зад себе си. Стаята беше осветена единствено от лампата върху малката нощна масичка. Леглото бе намачкано, въпреки че никой не беше спал в него. Погледът й срещна очите на Ерик, който стоеше облегнат на вратата.

Беше облечен също като онази нощ в хижата, само със стегнатите избелели дънки.

Докато го гледаше безмълвно, тя видя изтощението, изписано по лицето му, както и една болка, равна на нейната. За момент Роури си помисли, че ще възобнови последната си яростна словесна атака от минералните извори. „Ти ще дойдеш при мен“, беше казал. И тя го бе направила. Гласът й бе сподавен от вълнение, но въпреки това той чакаше тя да каже нещо, без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха по лицето й, или на другите, които напираха да се излеят. Тя преглътна веднъж, после отново, а мозъкът й трескаво започна да търси подходящите думи. Роури отчаяно искаше да му разкаже за Даниел. Тя отчаяно искаше да му разкаже за себе си. Най-вече отчаяно искаше да му каже за него самия, както и за огромната любов, която беше събудил.

Очертанията му се замъглиха пред погледа й, когато нов порой бликна от очите й. Нов пристъп на самота и страх се надигна вътре у нея и тя не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за отчаяната необходимост от силните му ръце около тялото си.

— Имам нужда от теб.

Беше почти шепот, прекъснат от ридание, но Ерик го чу. Тя го повтори, сега вече плачеше с глас, изпълнен с ужасна мъка.

Имам нужда от теб…

Искаше да изтича към него, но смътният страх от отхвърляне държеше босите й крака прилепени за дървения под. Ерик стоеше неподвижно, а несигурното му изражение се забелязваше дори и през сълзите й. Тя сви рамене и наведе глава, а тялото й се разтресе под напора на риданията.

Когато достигна дълбините на отчаянието, ръцете му обгърнаха раменете й и я придърпаха към него. Треперещото й тяло не почувства тръпката, която премина през него, когато тя обви ръце около врата му и зарови глава в шията му.

— Защо чака толкова дълго? — прошепна Ерик в косата й, после се наведе, взе я на ръце и я отнесе до леглото. Там седна и започна да я люлее в скута си, докато тя изплака страха и болката, насъбрани в душата й. Роури почувства как топлината и силата на тялото му достигат до нея и се потопи изцяло в това, което й предлагаше. Едва когато сълзите намаляха, а треперенето престана, тя вдигна глава и го погледна в лицето. То беше спокойно и нежно и всичко онова, което се бе надявала да бъде. Колкото и да й бе ядосан преди, вече го бе преодолял.

Кехлибарените очи блуждаеха по лицето й, а техният блясък й изпрати едно ново послание, което Роури сега разбра.

— Имам нужда от теб — прошепна задъхано, за последен път.

Ръцете му обгърнаха нежното й лице, а устните му се приближиха, за да отстранят последните сълзи от очите и бузите й. След това се плъзнаха надолу към устата й, където чакаха разтворените й устни. Това беше една бавна, продължителна и сластна целувка.

Противно на нейното нарастващо желание; Ерик съзнателно наложи по-бавно темпо, което напълно прогони болката и мъката, които бяха я обзели. Тя не разбра кога утехата премина в насърчение, така умело бе неговото прелъстяване, но въпреки това Роури усети как се възнася все по-високо и по-високо с всяко следващо докосване на устните му. Тя въздъхна при това ново мъчение, така сладко и опияняващо, а вътрешната й болка вече беше физическа и обхващаше най-интимните и непознати части от тялото й.

Той я обсипваше с продължителни и пленителни целувки, ръцете му също се включиха в играта и започнаха да галят врата, раменете и гърба й, а после се плъзнаха под пуловера към гърдите й, нежни и заоблени. Тя зарови ръце в мъжествената покривка на гръдния му кош и се наслади на силните мускули и стегнатата плът.

Ерик хвана долния край на пуловера й и го вдигна нагоре; после го захвърли небрежно, докато очите му поглъщаха жадно прекрасната бяла кожа и твърдите розови зърна. Все така нежно, сякаш държеше порцеланова кукла, той я постави на леглото, като разпери встрани ръцете й, за да се наслади отново на гледката.

— Толкова си красива! — прошепна дрезгаво той.

Неговите устни бавно започнаха да галят гърдите й, й тя простена от удоволствие, когато езикът му започна да си играе със зърната й. След това той отпусна тялото си наполовина върху нейното, а устните му прокараха една страстна пътека от гърдите към врата и шията й, като си поиграха за малко с брадичката, преди отново да завладеят устата й.

Огънят вътре у нея бе лумнал наново, тръгваше от слабините и се разпалваше все по-силно и по-нагоре с всяка негова целувка и докосване. Тя усещаше същото напрежение и у него, една нужда, която той не можеше нито да скрие, нито да отрече. В изблик на чувства, Ерик я вдигна към себе си. Гърдите й се притиснаха в него, а пръстите й трескаво се впиха в гърба му.

Те бяха преминали в един нов стадий на страст. Всеки от тях го усети и горещо го приветства. За последен път Ерик се отдръпна от нея, но очите му продължаваха да галят тялото й, а после се плъзнаха нагоре, за да срещнат развълнувания й поглед.

— Позволи ми да те любя. Позволи ми да ти доставя удоволствие.

Тези думи бяха много повече от онова, което беше очаквала. Той й даваше шанс да промени намерението си. Но тя знаеше какво иска; нямаше връщане назад. Тя го желаеше, страстно жадуваше за него, имаше нужда от него. Над всичко, тя го обичаше и искаше да му даде онова само нейно, единствено нещо. Тя вдигна ръце към врата му и придърпа главата му към устните си, чието чувствено движение му даде отговора, който искаше.

Този път, когато я положи върху леглото, той се изправи, посегна към дънките й, разкопча ги и след това бавно ги събу. Ерик дълго остана загледан в тялото й, така крехко в голотата си и красиво пред него, после отново я целуна, докато ръцете му започнаха едно интимно и възбуждащо пътешествие. Приливът на страст заплашваше да я задуши и тя тихо изстена под тежестта на въздържанието. Като усети степента на нейната възбуда, той се отмести, за да свали своите дънки.

Колко различно беше това от случката при минералните извори. Тук, в тази малка хотелска стая, те бяха мъж и жена, в най-първичното си състояние. Бавно Ерик се наведе над нея и тя въздъхна гласно при усещането на тялото му върху своето. Това, че той я желаеше толкова, колкото тя него, беше повече от ясно. Той обсипа с целувки лицето, шията и гърдите й, а допирът на тялото му я възвиси до непознати висини. Ръцете му я докосваха на воля, като галеха корема, ханша и бедрата й.

Роури не мислеше за нищо друго, освен за Ерик. Всяка друга мисъл бе изчезнала от съзнанието й, освен тази за тялото му, близо до нейното, върху нейното? Тя потръпваше отново и отново при прекрасното му докосване, като спираловидно нарастващата страст я отведе по-високо, отколкото някога бе сънувала. Тя се молеше да бъде обладана, така ужасна беше нуждата й, когато бедрата му се плъзнаха между нейните и ясно очертаната му мъжественост прониза плътта й. Точно тогава, в един сърцераздирателен и разтърсващ миг той се отдръпна, а обърканият му поглед потърси нейния.

— Роури? — каза дрезгаво той, като дишаше неравномерно. Гласът му бе несигурен, а ръцете му внезапно започнаха да треперят от двете й страни.

Тя също бе изненадана. Това не беше част от сценария; той нямаше как да знае преди!

— Роури, какво по… — Той продължи да я гледа и прочете в очите й това, което бе предположил. — Не може да бъде… Но Даниел?… Роури, какво става тук?

Всяко задоволство, което можеше да изпита от това, че най-после успя да смути този така самоуверен мъж, мина незабелязано. Споменаването на името на брат й беше като кофа студена вода, която угаси пламъците на страстта. Тя се измъкна изпод него, обърна се с гръб, сви колене към гърдите си, но болката в слабините отново засили страданието й.

Тя замръзна в очакване на неговия гняв и се подготви за по-нататъшно унижение. Но нито едно от двете не последва.

— Роури? — повтори Ерик името й нежно. — Бързо се премести и седна на леглото с лице към нея. — Роури, ти си девствена, нали?

Тя продължи да гледа с насълзени очи към чаршафа, със здраво прилепнала към гърдите брадичка. Той вече знаеше; измамата й бе разкрита. Тя кимна отчаяно, а сълзите отново започнаха да се стичат по бузите й.

— Но как? — попита недоумяващо Ерик. — Ако ти и Даниел сте любовници… — Той замълча, потънал в мисли. След това най-големият й страх се сбъдна и гласът му стана суров и студен: — Но вие не сте любовници, нали? Всичко е било една лъжа!

Роури поклати глава, без да поглежда нагоре, прекалено засрамена, за да срещне оправдания му гняв.

— Не, никога не съм лъгала — изхлипа тя.

— Тогава какво е всичко това? — изкрещя той, като се изправи ядосано и тръгна към прозореца, без да обръща внимание на собствената си и нейната голота. — Защо е тази игра, Роури? Отговори ми!

Това беше моментът на истината, независимо дали й харесваше или не.

— Ти ме плашеше, Ерик — извика в отговор тя. И после, като изхлипа тъжно няколко пъти, добави по-тихо: — Плашех се от самата себе си.

— Ха! — избухна той, а очите му просветнаха застрашително. — Точно така! Малкото момиченце не може да се справи с женското си тяло, както разказва приказката. То започва да си измисля истории…

— Не. Ти реши, че сме любовници. Аз просто никога не го отрекох — каза тя в своя защита.

Когато той отиде до ръба на леглото, гласът му стана още по-гневен и суров.

— И кой, по дяволите, е Даниел? Добър приятел? Евнух? Защо изобщо измина целия този път дотук, за да го видиш? Какво всъщност правехте в тази проклета негова палатка?

Ерик седна на леглото пред нея и силно я разтърси. Дъхът й почти секна, а риданията стихнаха, когато той попита за последен път:

— Точно какъв ти е той?

Роури рухна пред този яростен изблик и всеки неин мускул, всяко нервно окончание се отдадоха на поражението.

— Той ми е брат — извика тя, а след това повтори много закъснялата истина почти шепнешком. — Мой брат.

Сълзи започнаха да се стичат по бузите й и тя захлипа тихо под строгото изражение на Ерик. Последва дълга, агонизираща тишина, по време на която тя си представи по-нататъшната омраза, която нейната измама със сигурност щеше да предизвика. Накрая той проговори колебливо и недоумяващо:

— Как е възможно?

Но вместо омразата, която очакваше, в очите му се появи една болка, която я обърка още повече. Доколкото можа спокойно, тя обясни разликата в имената им. Той слушаше също така спокойно, но болката остана.

— Защо не ми каза, за бога? Как можа да го премълчиш… по време на всичко… това?

Тя мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но въпреки това споменаването на инцидента с Даниел ги предизвика с подновена сила. Сви рамене сред мъглата, която я обгърна.

— Опитах се… онзи ден… при изворите. Трябваше да ти кажа по-рано… бях такава глупачка… той искаше да ти кажа… — прошепна тя.

Ръцете на раменете й неочаквано бяха станали нежни.

— Ти наистина го обичаш, нали? — попита той ласкаво, което предизвика още сълзи.

Тя вдигна глава и го погледна през дългите си влажни ресници, като вложи цялата откровеност, на която бе способна, в сподавената си реч.

— Да, а-аз го о-обичам. Той е м-мой брат. Той е всичко, което имам на този свят. И сега той умира. — Тя погледна встрани, напълно отчаяна. — Чувствам се т-тол-кова изгубена. — После гласът й се снижи до шепот: — Аз… толкова исках да бъда силна…

— И ще бъдещ.

Гласът на Ерик прозвуча незабавно, ясен и изпълнен с увереност, когато той я придърпа към себе си. Прегръдката му сега я успокои, внесе вътрешна сила до самата й същина, което я утеши също толкова добре, колкото и сексуалната му сила я беше стимулирала. Тя слушаше биенето на сърцето му, чиято отмереност успокои ритъма на нейното.

Когато той се отдръпна, Роури се хвана здраво за него, ужасена от мисълта да загуби това убежище.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я той с мила усмивка и свали ръцете й от гърба си. — Само искам да взема дрехите.

Роури се сви уплашено.

— Не може ли да остана тук… само още малко? — проплака тя с широко отворени очи.

Той хвана лицето й в силните си ръце.

— Няма да ти позволя да отидеш, където и да било. Искам да прекараш нощта тук с мен. Но няма да рискувам нещата да излязат от контрол, което почти стана преди малко.

Черните му вежди се извиха многозначително, леко напомнящи за минала закачливост.

Сега Роури изпадна в състояние на пълно объркване. Знаеше, че Ерик просто я утешава от съжаление, че я презира заради това, което беше, и това, което бе направила. Тя бе дошла при него с намерението да му се отдаде изцяло. И той щеше да я приеме, когато си мислеше, че е любовница на Даниел. Но й отказа, когато откри, че е девствена… Защо? Защо? Смут бе изписан по цялото й лице, когато той й донесе дрехите, след като сам беше облякъл своите. Въпреки объркването си, тя внезапно осъзна, че е гола, и побърза да се облече. Ерик внимателно следеше движенията й и се доближи до нея едва когато бе приключила.

— Има си място и време за всичко — започна тихо той, като постави пръст под брадичката й и я вдигна към себе си. — Девствеността на една жена е нещо много специално, Роури. Тя трябва да се отдаде с любов, а не от нужда или… отчаяние.

— Но — започна тя, решена да признае несподелената си любов.

— Шшшт. — Ерик възпря думите й, като сложи пръст върху устните й. — Мисля, че и двамата трябва да си починем — каза кротко, като я взе на ръце, сложи я на леглото и издърпа завивката върху тях. — Сега спи — нареди тихо мъжът, отмести буйните къдрици от челото й, нежно я целуна по върха на носа и накрая сложи тъмната си глава на възглавницата.