Барбара Делински
Брегове на желанието (8)

Осма глава

На следващия ден сутринта Роури придружи мъжете в планината. Тя облече най-топлите си дрехи — сини джинси, един дебел пуловер с риза отдолу и допълнителното вълнено яке на Даниел, всички подбрани така, че да й топлят и да й бъде удобно.

Както си беше наивна, изобщо не й мина през ума, че пътят към самия ледник може да й коства известни усилия. Това, което не беше очаквала, бе едночасов ускорен ход по тесни пътеки, извиващи се по назъбения планински склон. Другото, което не очакваше, беше хлъзгавата трева в по-ниските части, върху която планинските обувки на мъжете стъпваха здраво, а нейните маратонки за тенис се пързаляха безпощадно. Не беше очаквала и нестабилния каменист терен, който замени тревата с увеличаването на надморската височина, и тя, изглежда, правеше една крачка напред за всеки две, които я връщаха обратно. И най-накрая не беше очаквала изтощително бързия ход на мъжете, които бяха свикнали с изкачването и нямаха търпение да се заемат със своите изследвания. Роури бързо се озова в края на колоната, след това десет ярда назад и в последна сметка ги изгуби от погледа си. А според нейните точни изчисления бяха едва на половината път! Напълно изтощена, тя се строполи на най-близката скала, за да си поеме дъх, нещо, което не беше толкова лесно при разредения планински въздух.

— Умори ли се вече, Аврора?

Дълбокият глас прониза умората й с приятната вариация от сричките на пълното й име. Тя се почувства замаяна може би поради високата надморска височина. А може би това се дължеше на звученето на истинското й име, произнесено от устата на този мъж. Най-вероятно комбинацията от двете я накара да избухне в силен смях.

— Това е абсурдно! — възкликна. — Краката ми сякаш са в стачка!

Тя се изсмя отново, но не понечи да стане, а само закри очите си от сутрешното слънце, когато погледна нагоре към тъмното лице, което, за нейно облекчение, изглежда, споделяше веселото й настроение.

— Колко още остава всъщност? — попита тя.

— Бих казал — започна той, като вдигна очи към небето в престорено изчисление, — че ти остават още около шест спъвания, четири подхлъзвания и най-вероятно още цели десет падания, преди да стигнем.

Роури отново избухна в смях.

— А ти как се озова на бойното поле?

Ерик се засмя нежно при признанието за собствената й слабост.

— Страхувам се, че по своя воля. — Той изведнъж замълча, погледна я и тонът му се промени. — Приятно ми е да видя, че имаш чувство за хумор!

— Нямам голям избор, нали? Мога или да се смея, или да плача… а имам чувството, че ще изглеждам достатъчно ужасно в края на деня и без подути и зачервени очи!

Изправи се бавно, като изохка тихо при това движение.

— Води напред! — извика тя, изравни се с него и го изчака да тръгне.

Той кимна с глава и вдигна учудено вежди от факта, че беше готова да продължи. След това се обърна и пое нагоре след групата.

Ако Роури си въобразяваше, че е срещнала трудности преди, то тя не би могла да си представи какво я очакваше. Сега трябваше да се изкачат големи скали и да се прескочат няколко тесни пропасти. Най-лошото бяха силните и добре оформени мускулести крака точно пред нея, които непрестанно отвличаха вниманието й от по-сериозната работа да следи пътя. Дланите й вече бяха изподрани и я боляха, когато Ерик се смили над нея и я преведе през по-опасните места.

Оказа се, че би изтърпяла всякакви трудности само заради търпеливото внимание и нежната помощ, с които той я засипваше. Това наистина беше онзи Ерик, на когото можеше да се възхищава, и тя се наслади на всяка минута в неговата компания, като му отвръщаше с широки усмивки и нетърпелива ръка, да не споменаваме и пълната липса на раздразнителност. Тя откри, че й се иска ледникът да бъде още по-далеч само да може да удължи времето, прекарано с него. Ръката му здраво стискаше нейната, докато я водеше, мускулестите му крака стъпваха сигурно върху хлъзгавата канара, когато й помагаше да прескочи някой остър каменен блок. При прескачането на една малка пукнатина в скалата момичето се вкопчи отчаяно в ръката му, а когато се озова сигурно приземена до него, се усмихна облекчено.

Като по чудо под негово ръководство тя изненада и двамата със своята пъргавина, като претърпя само няколко от препъванията, подхлъзванията и паданията, които той беше предсказал. Сякаш за да я награди за нейната способност, той не пусна и за миг ръката й, докато блестящата му бяла усмивка я заливаше с одобрение и насърчение.

Най-голямо удоволствие Роури изпита точно преди да стигнат до ледника. След като бяха изкатерили една особено стръмна част, трябваше да слязат около четири фута до пътеката. Пръв мина Ерик, който лесно прескочи разстоянието, и се обърна, за да помогне на Роури, чийто плах скок я отведе точно където трябваше — в разперените му ръце.

— Браво! — възкликна той и я прегърна силно. — След това погледна надолу към зачервените й бузи и оросения с капки пот нос. — Справяш се доста добре за начинаеща!

Той се усмихна гордо и се наведе, за да целуне нежно върха на носа й.

Що се отнася до Роури, тя се радваше на вниманието на Ерик прекалено много, за да обърне внимание на болките, които бяха обикновената беда за всеки новак. Тя прие целувката му развълнувано, с искрящи зелени очи, а ръката й беше увита около кръста му и тялото й черпеше сила от неговото.

— Старая се — промърмори тя със свенлива усмивка и отчаяно пожела той да я целуне отново.

— Определено го правиш — похвали я той, а неговият сияещ от възхищение кехлибарен поглед я развълнува много повече от прекрасната гледка на възвишенията около тях.

Сякаш прочел желанието в очите й, той я обърна към себе си и като повдигна с пръст брадичката й, положи върху устните й една кратка и опияняваща целувка. След това също така нежно я пусна и като остави едната си ръка върху раменете й, продължиха нататък.

Тези моменти бяха ценни. Ако Роури можеше да го направи, тя би ги запечатала в бутилка и би ги запазила за вечни времена. Нямаше никакво противопоставяне, никакви подигравки, никаква конкуренция или борба за надмощие. Имаше само чисто приятелство, едно чувство за единство с другия и с природата. Всъщност тя би се разделили с „цивилизования“ свят завинаги само за да съхрани това усещане за спокойствие.

— Ето го — каза той, когато изкачиха и последното възвишение, откъдето можеха да видят ледника.

Спряха се за момент, за да се насладят на тези последни мигове на усамотение. Интересно, но сега, когато би трябвало да се втурне напред, за да види най-накрая онова, което толкова дълго беше чакала, Роури не можеше да откъсне очи от очите на Ерик, така топли и отзивчиви. Наистина е прекрасен, щом пожелае, помисли си тя, когато ръката му бавно се спусна от рамото й и той неохотно отстъпи назад.

— Другите сигурно ни търсят. По-добре да им кажем, че сме успели да пристигнем.

Той говореше тихо и благоразумно, но дори за миг не свали очи от нейните. Тя кимна бавно и прошепна:

— Добре.

Едва тогава Роури погледна към широката ледена покривка, по която мъжете се бяха разпръснали на малки групички.

— Огромен е — възкликна тя със страхопочитание, когато тръгнаха напред. Тръпката от досега с дебелия лед под краката им, която премина през нея, вероятно беше причинена от загубата на неговото докосване, но Роури насочи вниманието си към ледника.

Ерик, изглежда, също беше почувствал това, понеже лицето му стана особено напрегнато, макар че гласът му запази топлината си.

— Всъщност в сравнение с други, е малък.

Той спря, за да помаха на Кристофър, който бе вдигнал глава при тяхната поява. Роури започна да оглежда мъжете един след друг.

— Какво правят? — попита тя, като сбърчи в недоумение нос и това предизвика спонтанна усмивка у нейния учител.

— В рамките на големия проект има няколко по-малки — обясни той търпеливо. — Основно глациолозите искат да знаят дали размерите на ледника се променят, и ако е така, в каква посока. Тенденцията до момента през този век в планински райони като този и Алпите е за отдръпване, разтопяване на леда.

Той сложи едната си ръка върху рамото й и бавно я завъртя, а с другата посочи към Питър И Шийн.

— Виждаш ли онези колчета? Те са забити в леда по различно време. Като измерват промените в тяхното положение, Крис и неговият екип могат да определят скоростта на топене на ледника.

Роури беше очарована от това ясно обяснение на някои от нещата, които се бе опитвала да разбере от не съвсем подредените и четливи записки на Даниел.

— Бързо ли е топенето? — попита тя.

Той поклати глава категорично:

— Не. Всъщност има данни, че летата отново бавно застудяват, което забавя процеса на топене.

Той я отведе по-близо до ледника, за да види по-добре какво правеха мъжете, въпреки че, ако трябваше да бъде искрена, се налагаше да признае, че не я интересува толкова онова, което и казва, а това, че той го казва. Очевидно Ерик не си беше хвърлил сляпо парите във финансиране на проект, за който нито знае нещо, нито го е грижа.

От едната страна Роури видя Даниел, който старателно записваше нещо, което Брайън съсредоточено му разказваше. От противоположната Тони беше зает със заснимане на работата на Кристофър. Тя остана на място, докато Ерик разглеждаше данните, които Питър му предостави, но скоро се върна при нея с подновена и пленителна усмивка.

— Хайде. — Той вдигна глава и като я хвана под лакътя, я отведе до една скала, където можеха да седнат и да гледат как протича работата. — Радвам се, че взе това яке. Много по-топло е от късото ти якенце и по-подходящо от онзи анорак, които беше облякла.

Ако това беше предизвикателство, то тя реши да не му обръща внимание и като притисна якето до тялото си, зае поза на манекен.

— Радвам се, че ти харесва. Последна мода е, направо от Париж…

— Сядай долу и млъквай!

Той се засмя, хвана я закачливо за ръката и я придърпа до себе си. Те постояха мълчаливо за момент и наблюдаваха работата, преди Роури да посмее да зададе един, както се страхуваше, страшно глупав въпрос:

— Каква е главната цел за изучаването на ледниците? Искам да кажа, след като веднъж разберете дали и колко се топят, какво правите с информацията?

За нейно облекчение Ерик изобщо не изглеждаше обезпокоен от елементарния въпрос.

— Има две основни причини — обясни внимателно той. — Първо, всяко неочаквано придвижване на ледниците може да окаже драматично влияние върху околната среда. Например едно внезапно и пълно разтапяне на антарктическата ледена покривка би повишило световното морско равнище с двеста и тридесет фута. Можеш да си представиш какво би се случило с крайбрежните градове!

— Възможно ли е да се случи това?

Тя преглътна, като си представи, че нейният Сиатъл можеше да бъде погълнат от морето.

— Не, не! Това би било крайност. Но дори и един ярд разтопен лед може да окаже влияние върху морското ниво. Ако поне знаем какво ще се случи, можем да бъдем подготвени.

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се тя. — А каква е втората причина?

— Изследванията на общите количества лед са важни, а могат да станат и още по-важни поради бедственото намаляване на сладка вода в различни райони на света. В бъдещето вероятно ще има възможност да се изтеглят големи ледени късове от полюсите до онези места, които се нуждаят от питейна вода.

— Интересна идея.

— И много обещаваща — добави той — за страни, измъчвани от суша!

Роури забеляза апарата на Тони, който запечатваше разговора им отдалеч.

— Мисля, че ни снимат — заяви тя със загадъчен шепот. — Усмивка! — И тя го сръга закачливо с лакът в ребрата, като посочи към фотографа.

— Хей, боли! — извика той, като се усмихна и започна да я гъделичка, което накара Роури, гърчеща се от смях, да се свие на топка. Останала без дъх и на благоволението на дългите пръсти, които сякаш бяха навсякъде, тя се молеше за примирие. Най-накрая той се смили, прегърна я силно и след това я пусна.

Докато Роури си поеме дъх, те седнаха на скалата един до друг. Да уравновеси дишането си след бурния смях, беше едно, но да успокои пулса си след докосването на Ерик, беше съвсем различно.

— Той не е от ревнивите, нали? — внезапно попита мъжът и думите му я изненадаха.

— Кой? Даниел? — Тя го погледна с широко отворени очи. Неговият поглед я прониза утвърдително в търсене на някакъв неразгадаем отговор. — Не, Дан не е от ревнивите.

— Това притеснява ли те? — Ерик отново й хвърли въпросителен поглед.

— Не — отвърна тя уверено.

После нещо в изражението му й напомни за властта, която той има над експедицията, и увереността й внезапно изчезна.

— Не трябва ли да правя нещо? Искам да кажа, да работя или да помагам?

Той се усмихна лукаво и сърцето й замря.

— Да, трябва. — Тя смръщи объркано вежди, а мъжът продължи: — Както виждаш — и той направи жест с ръка, — един наблюдател тук може да се почувства много самотен.

Роури не можа да измисли смислен отговор. Сърцето й биеше лудо, а сетивата й бяха запленени от очарованието на Ерик. Беше се зарекла да спазва дистанция и все пак това беше последното нещо, което искаше в момента. Разбира се, тук беше на сигурно място, с целия екип наоколо. Да, тук беше на сигурно място и напук на всичко щеше да се позабавлява!

— Тогава, предполагам, съм на твое разположение — рече тя, като се отдаде на мига и мястото. По стечение на обстоятелствата мигът и мястото обещаваха един прекрасен ден, смях, вълнение, страст… и накрая отчаяние.

 

 

През останалата част от предобеда Ерик й прави компания, като й разказваше различни неща, свързани с опитите, описваше останалите проекти, които беше спонсорирал, и дори сподели надеждите си за бъдещи експедиции. Колкото и да се съмняваше в разума му що се отнася до жените, разговорът с него прогони всякакви съмнения за неговата всеотдайност, интелигентност и почтеност в служебните въпроси.

Веднага след обяда той поговори насаме с Кристофър и след това с Даниел. После тръгна към нея и я хвана здраво за ръката.

— Извинени сме за следобеда — каза й с широка усмивка на лицето.

— Извинени? — Тя го погледна скептично.

— Да вървим!

Той я дръпна към пътеката, но Роури отстъпи плахо назад.

— Чакай!

Тя погледна колебливо към Даниел, който й помаха и се усмихна широко.

— Виждаш ли? — кимна Ерик. — Вече поисках разрешението му. Сега да вървим!

Той я поведе нататък, докато се скриха от погледите на другите.

— Къде отиваме? — извика тя, като се мъчеше да поддържа неговото темпо.

Мъжът погледна назад, а кехлибарените му очи светеха развълнувано.

— Имам изненада за теб!

— Моля те, Ерик, намали! Доникъде няма да стигна с това темпо!

Той наистина намали ход, като се смили над краката й, които бяха привикнали към гладката повърхност на дансинга, но не и към неравния планински терен. Спускането беше посвоему толкова романтично, колкото бе и изкачването. Той отново я напътстваше покровителствено и нежно и се държеше толкова приятелски, че й вдъхна нова и неизмерима надежда.

Тя си представи, че никога не е имало Дона, с която той е бил така нещастно обвързан. Представи си, че не съществува измамата, че тя и брат й са любовници. Представи си, че никога не е била импулсивната и егоистична принцеса, родена и отгледана в разкош, разглезена и напълно безпомощна в реалния свят. И над всичко си представи през това кратко време, че Ерик я обожава така, както тя го обожаваше, свободно и безусловно и от цялата си душа.

Беше просто въпрос на време. Роури знаеше това, също както и Ерик, от момента, в който тръгнаха заедно в планината. Силите, които ги привличаха един към друг, бяха прекалено могъщи, за да бъдат преодолени, дори и един от тях да беше опитал.

Случи се недалеч от ледника, на около една трета от обратния път към базовия лагер. Когато преминаха една извивка от пътеката, Ерик се огледа дяволито, сякаш търсеше точно определено място. Доволен, че най-сетне го откри, той поведе Роури през една тясна пукнатина между две стърчащи скали към малка издатина, която много практично се оказа „задънена улица“.

— Това ли е изненадата? — попита тя смирено, ужасена от отвесния склон, който я заобикаляше от всички страни.

— Не — усмихна се той. — Това е само нещо странично. Не е ли красива… гледката?

Роури усети как всичките й мускули се стягат.

— Страшничко е. Склонът е много стръмен, а тази издатина тук не е кой знае колко просторна!

Тя се дръпна назад с всичка сила, но Ерик се оказа по-силен и я избута пред себе си.

— Имаш ми доверие, нали, Роури? — попита той, като придърпа треперещото й тяло обратно към своето и огледа околността над главата й. Тя кимна. Да, наистина му имаше доверие.

— Тогава знаеш, че не бих направил нищо, което да те застрашава. Тази тераса е напълно безопасна. Просто исках да видиш гледката.

Ръцете му бяха обгърнали раменете и гърдите й. Сега тя се вкопчи в тях, сякаш от това зависеше животът й, в което — в нейното ужасно състояние — тя твърдо вярваше.

Толкова силен беше страхът й, че тя пропусна възможността да почувства въздействието на северната канадска панорама, която се простираше пред тях. Можеха да се видят зелените равнини, обширните предпланини, далечните планини, окъпани в една сиво-зелена мъгла, и реката, една синя панделка, криволичеща в далечината, докъдето стигаше погледът.

За нещастие погледът на Роури не стигаше много далеч и тя изви глава, като преглътна силно:

— Моля те, Ерик, страх ме е!

Той я погледна в очите и след това бързо я заведе обратно на пътеката, където тя седна на най-близката скала, за да се успокои.

— Съжалявам, скъпа — извини се мъжът, като коленичи.

Този път болката вътре у нея нямаше нищо общо с уплахата, а беше предизвикана от неговата привързаност, както и от нежността и откровеността в гласа му.

Тя погледна нагоре и очите им се срещнаха. Ерик повдигна топлата си ръка и я погали по бузата. Инстинктивно, Роури сложи ръка върху неговата и обърна лице, за да целуне дланта му. Действието й я изненада. Въпреки че то беше толкова естествено и откровено, тя го погледна с извинение заради дързостта. Не каза и дума, но въпреки това Ерик я разбра отлично.

— Всичко е наред, Роури — промълви той тихо. — Никога не се извинявай за нещо, което е толкова правилно.

Нещо, което е толкова правилно… не беше ли чувствала същото преди?

Когато устните му срещнаха нейните, нямаше никакъв стремеж за надмощие, както се бе случвало по-рано. Имаше едно споделено желание, една споделена нужда, които ги събраха в нежна и бавна прегръдка. Устните му я галеха нежно, търсещи, изпитващи и копнеещи единствено за удоволствието от докосването. Тя им отвърна, сякаш вкусваше едно ново и приятно изживяване, което само по себе си беше край, а не прелюдия към нещо друго.

Това беше една продължителна и страстна целувка, и въпреки всичко не нетърпелива, а спокойна. Преживяването беше много по-бурно за Роури, отколкото бяха неговите властни и доминиращи целувки, тъй като това беше наистина споделен миг, миг, в който цялото далеч надминаваше всяка от своите части.

Когато най-накрая се отделиха, останали без дъх, ръцете им останаха сключени, с преплетени пръсти, сякаш подчинени на вечността, която току-що бяха създали заедно и бяха споделили.

— Да вървим! — прошепна дрезгаво Ерик. — Най-хубавото все още предстои!

Когато се изправиха, той сложи ръка на рамото й, придърпа я до себе си и продължиха така, като се разделяха само когато теренът го изискваше. Роури се чудеше на това, как добре си пасваха телата им, също както пръстите им се бяха сплели, а устните им се бяха слели преди минути.

— Променила си се — каза той нежно, докато вървяха надолу, а ръката му стисна одобрително рамото й, за да изтрие всякакви съмнения за двузначност на думите му.

— Ти също.

Тя го погледна през дългите си мигли, изучавайки суровите му и красиви черти, опиянена от неговата мъжественост, а съзнанието й запечатваше картини, които искаше да запази завинаги. Той наистина се беше променил, поне в отношението си към нея през този ден. Сякаш бе започнал да я приема като равна, сякаш наистина бе намерил вътрешно спокойствие след една дълга и трудна битка.

А тя, да, тя също се бе променила, осъзна Роури, докато вървяха мълчаливо. Беше открила една красота в живота, която нямаше нищо общо с външния вид. Тази красота бе неосезаема, невидима, мимолетна. Все пак тя я бе видяла, беше я докоснала и я бе съхранила, макар и само в съзнанието си. Това беше красотата да даваш, да споделяш и… да обичаш. Тя бе открила красотата на любовта, онази любов между мъжа и жената, която се избира, а не се наследява, и която се цени, а не се приема като даденост. Роури знаеше, че дори никога вече да не види Ерик Кларксън, ще го обича до края на живота си, ще носи спомена за тези незаменими с нищо мигове на щастие и хармония завинаги у себе си.

Внезапно тя реши, че той на всяка цена трябва да знае истината. Не можеше повече да го заблуждава.

— Ерик, нека да поговорим — каза тихо тя, когато излязоха на един по-равен участък от пътеката.

— Шшт…

— Но аз искам да…

— Недей да разваляш всичко, Роури — каза той нежно.

Ерик също бе почувствал онова особено нещо, което се бе случило между тях. И понеже знаеше много добре, че реалността скоро ще ги застигне, отказа да пропилее тези ценни моменти.

— Отнася се за Даниел…

Мъжът се спря рязко и се обърна с лице към нея. Сложи двете си ръце на раменете й и погледна надолу повелително.

— Не. Не искам да чувам нищо за Даниел — изрече сърдито, но после погледът му омекна и гласът му се снижи до онзи дълбок и дрезгав тон, който тя обожаваше. — Имаме целия следобед, скъпа. Нека му се насладим!

В очите му се четеше известна молба, както и онова убийствено вълнение, което можеше да я покори по всяко време.

Тя кимна и вдигна глава към него, като нито за миг не скри искреното възхищение в зелените си очи. След това в знак на мълчаливо съгласие обви ръка около кръста му и продължиха да вървят един до друг.

Когато стигнаха до базовия лагер, любопитството на Роури вече бе достигнало неимоверни размери.

— Каква е тази изненада? — попита най-после тя, като не можеше да се стърпи повече.

Той се усмихна със завладяващата си и леко зловеща усмивка.

— Иди си вземи хавлия и ме чакай при джипа.

— Хавлия? — И тя вдигна вежди въпросително.

— Хавлия. Хайде, отивай!

Отне им повече от час да стигнат до целта си. Един час, през който Роури ставаше все по-нетърпелива да узнае тайната на Ерик.

— Пристигнахме! — възкликна най-сетне той.

Като огледа мястото, тя се запита къде ли е изненадата. Това беше една ниша край реката, вдясно от главния път, с лехи от нежни диви теменужки, които растяха край водата и до една горичка, и диви храсти на двата бряга; едно много красиво място, но с нищо по-различно от останалия пейзаж, който вече бе видяла.

— Минерални извори! — заяви Ерик триумфално.

— Минерални извори? — извика след него тя, когато той скочи, заобиколи джипа отпред и галантно й помогна да слезе.

Роури се усмихна приветливо, когато той взе ръката й и я поведе към водата, обяснявайки:

— Някога Юкон е била вулканична земя; сега вече не са останали никакви вулкани. Но ние сме наследили резултатите от тези фантастични експлозии — малките черни камъчета, които се смесват с белите по бреговете на реките, тъмносивата почва, базалтовите скали, дори конусовидната форма на много от планините. И — ето! Минералните извори!

— Минерални извори? — повтори тя недоверчиво. Като я накара да коленичи до него, той потопи ръката й във водата.

— Минерални извори! — Роури разтвори широко очи и се засмя на глас при удоволствието, което й достави топлата вода.

— Вече мислех, че никога няма да го проумееш — каза закачливо Ерик и започна да разкопчава якето си. — Може да ни е малко студено, докато влезем…

— Какво правиш? — извика тя внезапно разтревожена, когато якето му падна на земята и той започна да разкопчава ризата си.

— Ще се къпя.

— Сигурно се шегуваш… — започна Роури, макар да знаеше, че не е така.

— Ти, доколкото разбрах, вчера си взела една хубава топла вана. — Значи беше говорил с Даниел, помисли тя. — Но аз не съм имал това удоволствие от дни. Дори си донесох сапун!

Страшно доволен от себе си, той бръкна в джоба на дънките си и извади едно голямо парче сапун.

Роури беше прекалено шокирана, за да помръдне. Ерик наистина възнамеряваше да се изкъпе, точно тук, пред нея, без да мисли за каквото и да е благоприличие. После тя се опомни. Благоприличие! Не беше ли винаги най-освободената, първата, която захвърляше същото това благоприличие на вятъра по време на нощните партита около басейна, където къпането без бански беше всеобща лудост? Не беше ли тя безгрижно изоставила дрехите си онази нощ в хижата? А сега се притеснява за благоприличието. Или пък просто беше уплашена от Ерик… и от самата себе си?

— О, Роури — настоя той. — Не разваляй забавлението! Не е възможно да си чак толкова скромна. Някога не беше. И в крайна сметка, ти и Даниел…

Тя го прекъсна нервно:

— Трябва да ти кажа…

— Не. Имам намерение да се наслаждавам на една прекрасна гореща баня. Можеш или да стоиш там и да ме гледаш, или да се присъединиш към мен… изборът е твой.

Роури продължаваше да го гледа упорито в очите, а периферното й зрение мярна широкия гръден кош, после ръката му, която освободи токата на колана и разкопча ципа на дънките. Смутена, тя се обърна настрани, като се опита да пренебрегне звука от плъзгащия се по кожата му памучен плат, шумоленето на материята, падаща на земята, и накрая плясъка на водата, когато той се потопи в горещия извор. Вътрешно Роури беше страшно ядосана на себе си заради детинската си постъпка. Денят беше толкова приятен… докато тя не бе развалила цялото удоволствие с неочакваната си предвзетост. Тя се бе опитала да му каже за брат си, но той отказа да слуша и тя се бе подчинила. Сега, когато искаше толкова много да се присъедини към него — а не можеше да го отрече, че както водата, така и Ерик я изкушаваха до болка, — именно тя беше тази, която отказваше на самата себе си. Добре, реши Роури със закъснение, тя няма да помрачи прекрасната свобода на този ден, който ще остане в паметта й през многото дълги и самотни дни занапред.

— О, аз също идвам! — извика момичето и започна да се съблича, като знаеше много добре, че две проницателни очи я наблюдават. Едва когато остана по риза и бельо, тя се осмели да погледне нагоре. Ерик, както предполагаше, следеше всяко нейно движение, самият той покрит до врата от бълбукащата вода.

— Побързай! Ще настинеш! — подвикна той и Роури забеляза, че не й се надсмива.

По-скоро показваше промененото си отношение, което я бе впечатлило по-рано. Неочаквано срамът й изчезна. Дали благодарение на нежността в гласа му, или на онзи негов особен поглед, тя вече не се чувстваше объркана, виновна или покварена. Уверено разкопча ризата си и я съблече, махна сутиена си и в момент на последно съмнение отново погледна към Ерик. Силната ръка, протегната към нея, заличи всякакви остатъци от съмнения и като свали бикините си, тя се присъедини към него във водата.

Струваше си всяко притеснение, с което се бе наложило да се справи на брега. Водата беше приятно гореща и бълбукаща, един чист природен водовъртеж. За Роури това бе една синя панделка, един трофей, награда за това, че бе прекарала последните няколко дни в тази сурова и взискателна земя. Болката в мускулите й като по чудо изчезна. Студът, който беше натрупала от вкочанената земя, още по-мразовитите скали, както и огромната ледена покривка бяха забравени в лечебния извор.

— Доволна ли си, че дойде? — попита той, сякаш нейните усмивки и възторжени възгласи не му бяха дали вече отговор.

— Знаеш, че съм! — възкликна весело тя. — Това е невероятно!

Импулсивно, тя обви ръце около врата му и се усмихна закачливо.

— Ти също! — каза той, а здравите му ръце я хванаха през кръста и придърпаха тялото й, нежно, топло й гъвкаво, към неговото.

Тя въздъхна неволно. Цялата й закачливост изчезна, когато почувства как всяко негово очертание, всеки негов мускул прилепва към нея в най-прекрасната терапия от всички.

— Ерик! — прошепна тя задъхано, когато устните му завладяха нейните, изпитващи, приласкаващи и галещи.

Тялото й плуваше срещу неговото, гърдите й се допираха до косматия му гръден кош, а краката им се бяха сплели в едно. Докато водата пулсираше около тях, сърцата им отекваха в едно гръмко ехо.

Ръцете му започнаха чувствено пътешествие, като я докосваха на места, за които тя никога не бе подозирала, че съществуват и които от този момент нататък никога нямаше да забрави. Без да притъпи ни най-малко усещането по гърдите, устните и бедрата й, движението на водата дори го изостри. Това запали вътре у нея един огън, който достигна до всяко нервно окончание.

Дишането му беше неравномерно, когато накрая той освободи устните й.

— Имаш ли представа какво бих искал да направя, Роури? — попита той и кехлибареният поглед проникна до самото й сърце и до дъното на душата й. Изнемощяла от страстната му атака, тя само поклати глава, а ръцете й още по-здраво се вкопчиха във врата му. — Бих искал да те любя… тук и сега.

Той наведе глава и започна леко да хапе ухото й.

Една част от Роури не би искала нищо повече. Тази част бе привлечена от неговия чар и възбудена от неговата чувственост. Тази част от нея до болка копнееше да изследва необятните пространства на собствената й женственост и да опознае необятните пространства на неговата мъжественост. Тази част от нея се измъчваше от нуждата да разбере какво би означавало да бъде притежавана напълно от този мъж. Тази част я умоляваше да му се отдаде, само на него.

Но имаше и друга част. Тя й напомняше за една не много далечна омраза, за едно презрение и унижение. Тази част й напомняше за една млада съпруга, наречена Дона, за едно лице от една снимка, което беше прекалено познато, за да й даде покой. Тази част и напомняше, че тя беше… девствена.

— Не, Ерик! Не мога! — извика тя, измъчвана от решението си.

— О, скъпа, толкова силно те желая! — каза умоляващо той и Роури твърде добре знаеше колко верни бяха думите му.

— Не, моля те, Ерик… — Тя се отблъсна от него, почти разплакана, и заплува към брега.

Роури бързо излезе от водата, като знаеше, че решителността й много бързо може да се изпари, стига Ерик да реши. Но той не го направи. Тя почти се бе изсушила и бе облякла бельото си, когато чу шума от водата и видя с крайчеца на окото си високата мускулеста фигура да се подсушава на няколко крачки от нея.

— Време е да пораснеш, Роури! — каза сърдито той. Тя замълча, тъй като не знаеше нито какво да каже, нито как да посрещне гнева му. Докато се бореше както със собствените си чувства, така и с неговите, Ерик я погледна сериозно и каза с презрение: — Рано или късно ще трябва да се изправиш срещу това, знаеш го! Нарича се сексуално привличане и това е един груб факт от живота. За бога, държиш се като някоя предвзета малка девственица!

— Но аз… — започна тя само за да бъде прекъсната от нарастващата му ярост.

— Не ми разправяй твоите глупости! Не ми казвай, че не ме желаеш точно толкова, колкото аз теб, защото не ти вярвам! Не можеш просто да разиграваш един мъж, както правиш…

Едва когато той произнесе тези думи, тя осъзна къде блуждаеха очите й и засрамено ги отмести отново към неговите.

— Гледай колкото си искаш, малка лисичке. Толкова различно ли изглежда твоят Даниел… или изобщо не ти позволява да гледаш? — каза насмешливо той.

— Аз не съм…

— Спести си думите! Не трябваше да те питам това — промърмори той.

После, когато тя започна да се облича, добави с ярост, която я разкъса:

— Този Даниел е дяволски добър човек, доколкото мога да видя. Никога няма да разбера как изобщо се е нагърбил с теб! Не един или два пъти, ако бях решил да го направя, ти щеше да му изневериш… И аз харесах всяка една минута от това!

Роури се разтрепери при тази нападка. Тя гледаше шокирана ужасния изблик на неговото ниско, ниско мнение за нея. Сълзи на болка изпълниха очите й, макар че буцата, заседнала в гърлото й, не й позволяваше да говори.

— Сълзите също можеш да си спестиш — кипна той. — Някой нещастен слабоумник може и да си умре за тях. Не и аз!

Обзета от отчаяние, Роури опита още веднъж:

— Ерик, нека да обясня…

— Не искам да слушам обясненията ти. Честно казано, не мисля, че имаш разумно обяснение. Ти си едно малко разглезено момиченце, което е свикнало винаги да става на неговото. Вероятно Даниел те глези и това те прави щастлива. Но докога? — Сега той почти крещеше, като в същото време ядно закопчаваше ризата си. — В живота има много повече от това, Роури. Много повече… но това ти не би разбрала, нали?

Гласът му се бе снижил, но в него звучеше и нотка на поражение, която я разстрои. Сега вече сълзите свободно се лееха по бузите й. Ако този паметен ден беше достигнал до върха, той се бе спуснал и до неимоверни дълбини.

— Веднъж ти казах, че не съм нито изнасилвач, нито прелъстител. Аз съм също човек, който държи на думата си. Повече няма да се доближа до теб, Роури. — Кехлибарените му очи бяха като ками, които я пронизваха с всяка дума. — Някой ден може би ще разбереш какво се опитвам да кажа. Някой ден ще видиш какво пропускаш. Някой ден ти ще дойдеш при мен. Но, повярвай ми, ако провалиш един прекрасен човек като Даниел с детинското си невежество, ще затръшна вратата в красивото ти личице! Сега се обличай и да тръгваме.

Той се обърна рязко и се отправи към джипа, като я остави да се облича, в нейния собствен вътрешен ад.