Барбара Делински
Брегове на желанието (7)

Седма глава

На следващия ден Роури имаше достатъчно време да размисли върху думите му, тъй като Даниел категорично отказа да й позволи да придружи групата до ледника.

— Защо не? — попита го тя сърдито.

— Защото е опасно! Вчера щеше да се пребиеш тук, долу. Представям си какво може да ти се случи горе — отвърна той, като поне за момента заглуши възраженията й.

Кристофър й предложи да направи опис на провизиите, за да решат каква храна е нужно да се купи при следващото слизане до града. Тя беше благодарна за тази задача, макар и да подозираше, че зад нея стои Ерик.

Що се отнася до него, по време на закуската той дори не я погледна, но приближи до нея едва когато мъжете поеха по пътеката. Тя събираше чинии за първото си слизане до реката, когато ниският глас прозвуча зад гърба й.

— Много практично — пошегува се той по повод голямата кърпа, която си бе приспособила за престилка.

Тя го погледна разочаровано, беше очаквала малко по-смислен разговор след вълнуващото изживяване през нощта. Отвърна му обидено:

— Ако единственото, което можеш да правиш, е да ме дразниш, то по-добре ми помогни. Ето — тя му връчи една купчина чинии, — занеси ги до реката вместо мен, като добро момче.

След това по много драматичен начин отметна назад къдрици, наведе се да вземе останалите съдове и тръгна пред него, като само се обърна да види дали я следва.

Разбира се, веднага щом остави товара си до водата, втората купчина се появи до него. Без да коментира, тя започна бавно да търка първата чиния и едва когато се обърна, за да я постави на една суха скала, го забеляза небрежно подпрян на едно дърво.

Като присви очи срещу огряната от слънцето фигура, Роури подметна:

— Нямаш ли нещо по-добро за вършене? Или просто си умираш да сушиш чинии?

Тя трябваше да признае, че раздразнението й се дължи повече на собствените й реакции, сърцето й винаги се разтуптяваше, когато този мъж беше наблизо.

Докато я гледаше, едно странно изражение се появи върху лицето на Ерик.

— Не си свикнала с такава работа, нали? — попита той.

Учудващо беше, че в гласа му липсва подигравателната нотка от преди малко.

— Не мога да кажа, че имам толкова практика, колкото някои — съгласи се тя и продължи да търка енергично като начин да се противопостави на излъчването му.

— Даниел прислужва ли ти?

— И защо да го прави?

— Все някой трябва да чисти.

Роури не отговори. Трябваше ли да му каже, че вкъщи си имаха прислуга за тази работа? При неговото положение той също имаше.

— Заедно ли живеете с Даниел?

Тъмната му глава бе изправена в очакване, което противоречеше на небрежния му тон.

— Разбира се! — отговори автоматично тя. Дълбокият глас повтори думите й, тихо и дълбоко:

— Разбира се…

Едва последвалата тишина й даде възможност да помисли върху машиналния си отговор. Тя беше казала истината, но Ерик неизбежно я бе изтълкувал погрешно. Трябваше ли да го просветли по въпроса? Не! Беше обещала на Даниел да пази тайната и може би това все още би й било от полза. Ерик беше достатъчно труден за контролиране и без това!

Учудена от продължителното мълчание, тя прекрати работата си и се обърна назад към него. Той все още стоеше облегнат на дървото, а силните му ръце бяха кръстосани арогантно пред гърдите.

— Цял ден ли ще стоиш там? — попита тя.

— Някакви възражения?

— Всъщност да. Бих предпочела да работя насаме. Това не беше съвсем вярно, нов дадения случай — наложително. Тя не беше сигурна колко дълго ще устои на погледа му.

А този поглед на минутата стана още по-остър и по-тревожен.

— Струва ми се — започна той, като повдигна едната си вежда, — че твоето предпочитание е на второ място тук, тъй като на теория ти работиш за моя проект.

Макар и вътрешно да беше бясна от неговото отношение, Роури разбра, че колкото повече спори, толкова повече и той ще продължава да прави същото. Затова замълча, като си наложи да не му обръща внимание. Външно успя, вътрешно обаче — не, и гневът й достигна връхната си точка, когато мъжът най-накрая проговори:

— Смяташ ли, че можеш да се оправиш без мен?

Подигравката ясно се долавяше в гласа му и това преля чашата. Тя го погледна гневно.

— Справях се много добре през последните двадесет и една години!

Той бавно пристъпи към нея и каза провлачено:

— Нима?

— Да — почти изкрещя Роури. После, когато той се наведе над нея, извика: — Защо не избереш някой с твоите размери?

— Като Даниел ли? — попита мъчителят й с дълбок и сериозен глас.

Тя се изправи обезумяла.

— Дръж мръсните си ръце далеч от моя… — Като по чудо се усети, преди да бе допуснала непоправима грешка. — Не замесвай Даниел в това… моля те!

Зелените й очи гледаха умоляващо, а стомахът й гореше. Не можеше да разбере защо той винаги успява да провокира у нея такива емоционални крайности.

Дяволита усмивка неочаквано се разля по лицето му.

— Започваш да влизаш във форма — каза иронично.

Роури го погледна въпросително. След това погледът й проследи неговия до купчината измити чинии до нея. При внезапното си изправяне преди малко ги бе съборила в прахта.

Вбесена от неговото задоволство, както и от собственото си невнимание, тя се обърна към него и извика:

— Махай се! Ще ме оставиш ли сама за разнообразие!

Той се поклони бавно и предвзето:

— За мен ще бъде удоволствие. Не мисля, че ще мога да понеса гледката на още бедствия.

След това й хвърли една последна лукава и вбесяваща усмивка и се запъти към гората, като успя да избегне насапунената гъба, запратена към него.

Щом изми отново измърсените чинии и довърши тиганите и другите съдове, тя направи необходимите курсове до лагера, за да нареди всичко спретнато, преди да се заеме със следващата си задача. Беше безкрайно благодарна на онази незнайна сила, която позволи останалата част от деня да премине без проблеми. Подготви описа на провизиите, напредна малко със записките на Даниел и дори беше сложила вечерята да се вари, когато мъжете се върнаха, с право впечатлени от новата й работоспособност.

Роури дори беше имала време да помисли, но размислите не я оставиха през цялата вечер, а това я направи безразлична към успеха, който бе постигнала този ден. Ерик беше страшно объркваща тема, този Ерик Кларксън, който предизвикваше у нея реакции, които учудваха, объркваха, доставяха удоволствие и вбесяваха. Сякаш емоциите през тези четири кратки дни й стигаха за цял живот.

Ако нейната загриженост по време на вечерята бе забелязана, то никой не спомена и дума, като се изключат трите продължителни и съсредоточени погледа; които се спряха върху нея от три различни ъгъла. Но тя не ги забеляза. След вечеря се извини тихо и заспа в палатката си дълго преди последните оранжеви лъчи да потъмнеят в синьо-виолетови над върховете на боровете. Дали от изтощение, или за да избяга от действителността, тя спа непробудно, без да чува гласовете, които говореха за нея шепнешком пред палатката.

— Мислиш ли, че тя е добре? — попита тъмнокосият висок мъж, като не успяваше да скрие загрижеността в кехлибарените си очи. — Беше ужасно тиха, когато се върнахме днес.

Неговият събеседник, с когото бяха прекарали една приятна вечер в разговори, се обърна към спящата си сестра и се усмихна топло и любящо:

— Мисля, че се е преуморила. Това е добре за нея, въпреки че, трябва да призная, аз бях много против нейното идване тук — прошепна той.

Един различен, по-разтревожен поглед премина по лицето на човека с брадата, преди да се усмихне пресилено на своя приятел.

— Е, лека нощ, Дан. — Той каза това със сдържан глас и после го остави сам.

 

 

— Хайде, Роури! Днес идваш с мен. Хайде, размърдай се!

Даниел събуди сестра си с едно силно потупване по гърба, което почти нямаше ефект през дебелите одеяла, с които се бе завила, но беше достатъчно, за да я накара да се размърда.

— Къде ще ходим? — промърмори сънено, след като последиците от три почти безсънни нощи най-накрая си бяха казали своето. Веднага след това обаче Роури се ококори.

— Мога ли да се кача горе днес, Даниел? — попита тя и бързо седна сред завивките.

— Ъъъ… — поклати отрицателно глава брат й. — Не, ще те заведа до града!

Широката му усмивка почти компенсираше отказа.

— В града? — попита тя недоверчиво. — За какво говориш?

Тя отметна няколко непокорни къдрици от лицето си и го погледна косо.

— Всъщност — обясни той оправдателно — трябва да изпратя един репортаж, така че, докато сме там, ще вземем и прането.

Сърцето на Роури подскочи.

— Прането?

— Да, миличка. Как мислиш, че всички ние успяваме да изглеждаме толкова елегантни? Една жена ни пере в Рос Ривър, но трябва да й го занесем до десет, иначе няма да е готово, за да го вземем обратно. Хайде да тръгваме!

Тя остана с отворена уста, докато брат й отиде да донесе нещо за закуска. В очакване на един „по-цивилизован“ ден и с намерение да изпере и собствените си дрехи, Роури облече чифт кафяви джинси, риза и бежов ирландски пуловер, още едно от предложенията на Дорис, което се оказа идеално. Облеклото беше доста елегантно, но нейната основна грижа бе да намери най-близката баня в града и съответно си приготви чантата.

Очарованите погледи, които я посрещнаха, когато приближи останалите, не бяха напразни тази сутрин и тя им отвърна с непринудена усмивка, като взе чинията с палачинки и чашата с кафе, които й подадоха. Само едно лице беше сериозно и тя го отбягваше, доколкото беше възможно. Преди да тръгнат, Роури настоя да измие чиниите и по този начин елиминира възможността за критичния поглед на Ерик заради липсата на старание. Всъщност лицето му беше още по-намръщено, когато тя се качи в джипа и Даниел потегли, и то остана запечатано в съзнанието й през целия ден.

Госпожа О’Хара не само прие прането с усмивка, но и настоя Роури да използва ваната в собствената й къща, предложение, което тя нямаше намерение да отхвърли. Така, докато Даниел си вършеше работата в пощата и една телефонна будка, тя се изтегна доволно в горещата вана, пълна със сапунени мехурчета, която нейната благодетелка беше така добра да й осигури. Това беше истински рай за нея, понеже, откакто бе напуснала Сиатъл, се бе отказала от подобни удоволствия. Свежият мирис на кожата й, подновеният блясък на косата й, влажната руменина по бузите — всички тези неща я накараха отново да се запита дали някога щеше да свикне с живота на открито. После се замисли за Ерик, докато разпръсваше влажните си къдрици по раменете, напръска се с парфюм и тръгна да търси брат си, смутена както винаги.

Верен на думата си, Даниел я заведе в най-елегантния ресторант, който малкото градче можеше да предложи — едно не прекалено изискано място в домашна обстановка с елементарно меню и прилична храна.

— Винаги ли е по-вкусно, когато някой друг готви, или просто това е много по-различно от храната, която ние ядем? — попита тя с пълна уста.

Даниел се засмя от сърце.

— Звучиш като опитна домакиня. — След това изправи глава и я погледна сериозно: — За какво си мислиш през последните няколко дни?

Роури замълча за миг, а очите й шареха върху чашата с вода.

— Това беше… едно изживяване! — тихо каза тя, но беше толкова сериозна, колкото и брат й и не можа да намери дума, с която да обобщи чувствата си.

— Какво означава това — хубаво… лошо… безразлично? Такова желание имаше да дойдеш тук — напомни й той.

В съзнанието на Роури, след онзи разговор в Уайтхорс, сякаш беше минала цяла вечност. Толкова много нови граници бяха пресечени оттогава, но въпреки това тя трудно можеше да каже дали някои от тях бяха покорени. Това беше толкова объркващо…

— О, по малко от всичко — призна тя най-накрая.

Той изучаваше лицето й с интерес, който тя не можеше и не искаше да пренебрегне, и с радост посрещна тази възможност да сподели чувствата си с някого.

— По малко от всичко? — повтори той думите й, докато сестра му бавно се опитваше да събере мислите си.

Тя вдигна рамене със свенлива усмивка.

— Малко хубаво… малко лошо… малко безразлично.

Никога преди не беше изпитвала срам пред брат си, това бе нещо ново и то се присъедини към останалите чувства.

— Добре — започна търпеливо Даниел, когато сервитьорката им донесе по една голяма халба бира. — Започни с безразличното.

Роури не се поколеба да обясни това, най-откровената от нейните реакции.

— Вечеря… чинии… чистене… миене… писане на машина… — После тя с готовност сподели мнението си. — Всъщност не мога да кажа, че тези неща ме оставят напълно безразлична. Самата работа трябва да бъде свършена, но това е едно механично повторение, едно и също отново и отново. Има и известно удовлетворение… предполагам… — Гласът й заглъхна, когато си спомни гордостта, която бе изпитала от това, че е способна да се справи с тези „механични“ задачи, очаквайки най-вече одобрение от една специална личност…

След като тя не каза нищо, за да довърши, Даниел премина към следващата категория:

— А какво ще кажеш за лошото?

Той отново зачака търпеливо, като я гледаше как си играе с остатъците от храната си, докато си подбере думите.

— Унижението от това да оплескаш някоя работа, като спалните чували или смачканите сандвичи, неловкото положение с онова привидение на скелети край реката. — Тя се изчерви и се усмихна при този спомен. — Коляното ми…

— Животът е пълен с преживявания като това… те не са толкова лоши в крайна сметка — възрази тихо той.

Тя погледна нагоре, като кимни бавно в знак на съгласие.

— Знам, но… — Гласът й заглъхна. За щастие брат й реши да я остави на мира.

— Добре. Нека да чуем най-добрата част, хубавото — настоя Дан, учуден да види как лицето на сестра му придобива тъжно, почти болезнено изражение. Той също се намръщи, докато седяха мълчаливи и в един момент се запита дали тя не съжалява, че е дошла.

— Хубавото — повтори Роури замислено, като започна да увива разсеяно около пръста си една нежна къдрица, детски навик, който определено беше потиснала, но който избра точно този момент, за да се появи отново. Даниел, на свой ред, се развълнува при спомена за онова много чувствително и много уязвимо момиченце, което с течение на годините беше създало около себе си една фасада на самоувереност и егоизъм. — Не съм сигурна как да го обясня — започна тихо тя, като съзнателно избягваше погледа на брат си. — Чувството, че правя нещо, че оправдавам съществуването си, чувството на заслужена почивка в края на деня, тръпката от едно посрещнато предизвикателство…

Той я упрекна нежно:

— Но ти си имала много предизвикателства…

— Спомням си, не много отдавна ти каза — отвърна Роури с лукава усмивка, — че този вид предизвикателства били съвсем различни. — После тя стана по-сериозна. — Беше прав… както и Чарлз, и Моника. Те са съвсем наясно с различните видове предизвикателства. Биха били горди с мен, ако можеха да ме видят сега. — Тя се усмихна тъжно при мисълта за приятелите си.

Но мислите на Даниел бяха свързани с друг човек.

— И къде попада Ерик Кларксън в триизмерната ти схема? — Гласът му беше много по-нисък, по-напрегнат и Роури се запита за миг дали не беше ядосан… докато привързаността в светлокафявите му очи засенчи интонацията му и тя отново се отпусна. — Той хубаво, лошо или безразлично е? — усмихна се братът.

Роури отметна глава назад и се засмя, светлите й къдрици се разтърсиха весело, когато отново погледна към него.

— Не е безразлично, само това мога да ти кажа!

Тя се изсмя, като почувства, че срамът, който беше изпитала преди малко, се завръща.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

Това беше по-възрастният брат, заместникът на бащата, който я подтикваше да му отговори.

Много старателно момичето се опита да събере мислите си, нещо, което не успяваше да направи от няколко дни.

— Аз го харесвам. И не го харесвам. Той ме вълнува. И ме вбесява. Той ме очарова. И ме изважда от търпение. — Тя се подвоуми и обърна умоляващо зелените си очи към него за помощ. — Какво мога да кажа? Не разбирам нищо от това!

Даниел взе ръката й в своята, точно както правеше, когато беше по-малка, и я потупа утешително:

— Не е лесна работа да пораснеш!

— О, Даниел! — извика тя. — Не ми се подигравай! Не съм дете. На двадесет и една съм, пълноправен възрастен.

— Шшт — утеши я той, като забеляза, че няколко души от местните посетители се бяха обърнали към тях при раздразнения глас на тази странно изглеждаща млада дама. — Напълно съм сериозен, Роури. Смятам, че си прекалено… що се отнася до Ерик.

Тя погледна изненадано и след това тъжно поклати глава:

— У него има толкова много неща, които ме объркват. А аз знам толкова малко за неговия живот, когато не е в отпуск.

Даниел я погледна с престорена изненада.

— Откога се интересуваш толкова от всички подробности? Той е една много уважавана личност, Роури. Няколко пъти си поговорихме доста добре. Вече ти казах, че го харесвам. Също така му се възхищавам и му имам доверие.

Роури беше истински изненадана, докато брат й защитаваше доскорошния си неприятел.

— Знаеш, че той спонсорира тази експедиция. — Роури кимна, тъй като това беше известно. — А знаеш ли, че той е спонсорирал също и други научни проекти?

Тя поклати глава. Беше й хрумвало, че е направил това по прищявка, за да разсее вината, която изпитва към семейството на бившата си съпруга, чийто член бе и Кристофър.

Даниел продължи:

— Миналата година е финансирал изследването на влиянието на крайбрежните петролни кладенци върху възможното отглеждане на протеинови градини под морското равнище. По-миналата година са били изучавани проблемите, свързани с безразборното изхвърляне на отпадъци. Той е заклет защитник на околната среда.

Роури с право бе впечатлена.

— Откъде взема парите, за да подкрепя тези изследвания?

Без да се замисли, Даниел повтори историята, която този човек много по-скромно му беше разказал.

— Той се е издигнал съвсем млад, Роури. Започнал е от най-долното стъпало, когато е бил на около седемнадесет. Работел е за някакъв съсед в родния си град, който е имал малък бизнес с научни прибори. Посещавал колеж вечер и изучавал бизнеса през деня. Бързо го превърнал в национална корпорация с много по-разширен обхват, не е нужно да споменавам. Когато собственикът починал, Ерик имал дял в компанията и пари, за да купи още, което му дало възможност да вземе контролния пакет. Това станало преди осем години. Оттогава компанията е станала международна и още повече се е разраснала. — Той замълча, възхитен от подвига на този човек. — Хубава история, нали?

Роури бавно кимна:

— Много по-различна от нашата…

Брат й веднага разбра какво има предвид.

— За нас всичко беше много лесно.

Когато сервитьорката прибра чиниите и им донесе по една димяща чаша с кафе, те останаха мълчаливи и мислено се върнаха към спомените за онзи живот на удобство и спокойствие, който техните родители им бяха осигурили.

— Така че ние търсим предизвикателствата си другаде. — Роури най-сетне наруши тишината, за да изрази с думи онова, за което брат й също си мислеше. — Ти имаш своята работа, а аз имам… — Тя отново замлъкна, понеже не знаеше как да продължи.

— Той е голямо предизвикателство, сестричке! Роури изправи шокирана глава при тази внезапна смяна на темата. Нямаше никаква насмешка, никакъв гняв, а само добронамерен хумор и откровеност. Но ако тези негови думи я бяха изненадали, то следващите направо я смаяха. — Мисля, че трябва да му кажем истината, Роури.

Последва една много по-мъчителна пауза от тази до момента.

— За нас ли? — промълви тя невярващо.

— Че каква друга истина имаме да му казваме? — упрекна я той нежно.

— Не!

Отговорът й прозвуча незабавно и категорично, преди още да беше обмислила предложението на брат си.

— Защо не?

Тъй като не можа веднага да намери обяснение, тя му отвърна също с въпрос:

— А защо да го правим?

Даниел се загледа в напрегнатите й черти, преди да отвърне спокойно и логично:

— Мисля, че той има право да знае. Той е много увлечен…

— Проектът няма нищо общо с това — прекъсна го забързано Роури.

— Не говоря за проекта, глупаче.

Тя не обърна внимание на иронията, а очите й се свиха подозрително.

— Пак ли си му говорил за мен?

Отказът на Даниел бе незабавен:

— Не! Никога не съм му говорил за теб. Това е истина. Той бяга от тази тема като от чума!

— Той ме мрази!

По цялото й лице беше изписано огорчение, въпреки че очите й останаха сухи, а устните й не потрепнаха.

— За бога, Роури, трябва да си сляпа!

— Не съм сляпа — отвърна тя енергично. — Не виждаш ли начина, по който ми нарежда, надсмива ми се, унижава ме, а после ме пренебрегва, когато може… и то пред всички останали!

— Роури… Роури… чуй ме!

Сега вече сълзите се появиха в очите й, а Даниел взе ръката й в своята и се опита да й обясни.

— Роури — започна той, а гласът му бе изпълнен с увереност и решителност, — ти самата си толкова увлечена, че не можеш да видиш какво става. Ако Ерик те мразеше, той никога не би правил подобни неща. Това съвсем не е в неговия стил! — Роури го слушаше, въпреки че явен скептицизъм бе засенчил лицето й. — Роури, той ревнува и е ядосан. Той те ревнува от мен и ти е ядосан — това е същината на неговия проблем… и на твоя.

Тя почти щеше да му повярва, понеже той беше онази стабилна опора, на която се бе възхищавала в продължение на години. Но имаше една малка подробност, за която брат й не знаеше. Тя поклати нещастно глава:

— Не е толкова просто, Дан. Виж, говорих с Кристофър онази вечер…

Тя разказа на брат си за многото нещастни години и невероятната си външна прилика с Дона.

Даниел слушаше замислено и отпиваше намръщено от кафето си. Когато свърши, Роури наведе глава и прошепна плахо:

— Какво да правя, Дан?

— Не мога да ти кажа това, миличка — отговори той тихо. — Не съм психоаналитик. Не мога да определя дали това, което ми каза, е важно или не. — След това я погледна остро: — Искаш ли да продължиш?

Роури знаеше отговора и винаги го бе знаела. Тя кимна мълчаливо, със сериозен поглед в зелените си очи, около които гъстите светлокестеняви мигли образуваха нещо като ореол.

— Тогава, мисля, че трябва да му кажем.

— Не!

— Защо не?

— Не мога.

— Защо не, Роури?

— Аз… се страхувам.

Това беше очевидно от болката в погледа й.

— От какво се страхуваш? — Думите отекнаха в съзнанието й. — Роури, от какво се страхуваш?

Болката премина в объркване, докато тя се опитваше да намери отговор на въпроса му.

— Не знам — промърмори момичето. — Той… аз… не знам! — Тя вдигна умоляващо очи към него. — Знам, че се чувствам по-сигурно така, с теб като закрилник. Просто ми дай още малко време… моля те!

Роури не можеше да каже дали Даниел разбра напълно страховете й. Колкото повече си мислеше за това по-късно, толкова повече разбираше, че се страхуваше да не изгуби контрол… както обикновено ставаше в присъствието на Ерик. Докато не беше сигурна какво точно иска, трябваше да спазва някаква дистанция, независимо от настоящите копнежи на собственото си тяло. Трябваше да спазва дистанция…

— Добре, миличка — съгласи се нежно брат й. — Ще запазим тайната, докато се почувстваш, готова. — После, той се подвоуми, сякаш разискваше нещо наум. — Но, Роури, ще ми обещаеш ли нещо? — Веждите й се повдигнаха въпросително. — Смятам, че Ерик те харесва. И мисля, че би те направил много щастлива… — Той вдигна ръка, за да заглуши протеста, който се оформяше върху устните й. — Изслушай ме, Роури! Имам му доверие. Това е нещо инстинктивно. Искам винаги да знаеш, че той е до теб, ако някога имаш нужда от помощ, дори и нищо да не излезе от връзката ви…

— Звучиш толкова мрачно, Даниел — каза най-накрая Роури, като преглътна с все сили, за да прекара буцата, заседнала в гърлото й.

— Ерик и аз станахме приятели — отвърна той. — Обещаваш ли?

Нетърпелива да разпръсне внезапното и необикновено тягостно настроение, тя се съгласи:

— Да, Даниел, обещавам.