Барбара Делински
Брегове на желанието (6)

Шеста глава

Даниел не повярва нито за миг на невероятната й история за това, как Ерик пристигнал при нея точно когато имала най-голяма нужда от помощ, но не продължи да говори за това. Той просто я загъна топло под тежките одеяла, целуна я братски за лека нощ и сам легна. Роури не можеше да не забележи къде беше разположен спалният му чувал — точно до входа на палатката. Така можеше да контролира всяко влизане или излизане. Това само по себе си беше едно тъжно доказателство относно мнението му за нейната история.

Безкрайно благодарна, че той не бе задълбочил унижението, което Ерик беше започнал, Роури не се противи следващата сутрин, когато целият екип се приготви да тръгне към глетчера без нея. Всъщност тя искаше малко време, да помисли за това, което се бе случило и продължаваше да се случва с нея. По тази причина компанията на Ерик, дори и в група, не беше нещо, с което би могла да се справи точно в този момент. Беше й достатъчно по време на закуската да го гледа как заедно с другите се подготвя за дневната програма. Той бе достатъчно добър да не й обръща внимание.

Сутрешното слънце стопли въздуха, като позволи на мъжете да захвърлят тежките си якета и да ги заменят с вълнени и кадифени ризи и памучни пуловери. Докато Даниел се обличаше, Роури почувства, че я избива пот.

Когато се присъедини към тях, член на екипа приготвяше закуска. Тя бързо се включи, преди един определен човек да може да я унижи, като я помоли за същото. Мъжете, изглежда, бяха добре тренирани, тъй като всеки сложи мръсните си чинии в една голяма пластмасова кофа. Роури можеше единствено да стои настрана и да гледа, като недоумяваше какво точно щеше да е в състояние да направи.

Накрая тя забеляза, че Кристофър беше съвсем сам с купчина книжа, и си позволи да засегне въпроса за своята дилема.

— Кристофър — започна колебливо, — имаш ли минутка?

Голямата руса глава незабавно се обърна към нея.

— По всяко време, Роури. Какво мога да направя за теб?

Тя се усмихна дяволито:

— По-скоро бих попитала обратното. Какво мога аз да направя за теб? Ще бъда тук през целия ден и докато ви чакам да се върнете, ще се радвам да свърша нещо.

— Като начало — прозвуча един дълбок глас отляво — би могла да отидеш да помогнеш на Брайън да опакова обяда. След това — продължи той и кехлибареният поглед я прониза безмилостно — можеш да измиеш чиниите от закуската. Днес може да ти отнеме малко повече време — предположи самодоволно мъжът, — тъй като няма да имаш никакъв… ааа… помощник, който да носи нещата вместо теб. Вероятно ще се наложи да направиш няколко курса. След това трябва да се проветрят палатките и спалните чували. Нещо друго, Крис?

Той нито за миг не свали поглед от лицето й, очаквайки да види нейната реакция.

— Това е достатъчно, Ерик. Не е ли дори малко прекалено?

— Не и ако Роури иска да заслужи престоя си. Тя сигурно не би искала да го направи, като се пече върху покрива на джипа… или като прекарва часове в печатане на нейните… на записките на Търнър — отряза язвително Ерик. След това се обърна и тръгна, като остави тягостна тишина след себе си.

По време на неговата тирада Роури нарочно си държа устата затворена, ужасена от това, което замалко щеше да му изкрещи гневно пред Кристофър. Той се обърна към нея, като клатеше объркано глава.

— Чудя се за какво беше всичко това — промърмори по-възрастният мъж.

— Мога да си представя — отвърна Роури много тихо, като гледаше смаяно.

— Е? — попита Кристофър и проследи с поглед приятеля си.

— А, нищо! — прошепна смутено момичето, преди да се върне съзнателно към темата, която беше предизвикала цялата сцена. — Тогава да започвам — предложи тя и тръгна, но Кристофър нежно я хвана за ръката.

— Слушай, Роури, не е необходимо да се тревожиш за всичко това! Тук не сме фанатици на тема чистота… и доколкото си спомням, Ерик също.

Той отново погледна след отдалечаващия се мъж и някакво объркване засенчи лицето му.

Като не обърна внимание на последното изречение, Роури настоя твърдо:

— Не, не. Ще се радвам да го направя. Ще свърша толкова, колкото мога — каза тя и след това добави с дяволит блясък в очите: — Човек никога не знае. Може дори да ми остане време да се пека малко върху покрива на джипа.

Като отметна гордо русите си къдрици назад, тя се запъти към масата и Брайън.

 

 

Роури изпълни всичко, което Ерик така надменно й бе наредил, въпреки че съвсем не й беше лесно. От една страна, Брайън съвсем не беше такъв добър учител като Шийн и ужасно я стресна с едно презрително: „Е, хайде сега!“, когато тя сложи сандвичите на дъното на раницата, а след това непредвидливо пусна портокали отгоре.

От друга страна, Ерик се беше оказал прав за съдовете. Понеже работеше сама, тя трябваше три пъти да отиде до реката и да се върне, като пренасяше покрити със засъхнали яйца и втвърдена мазнина чинии, загорели тигани и изцапани от кафе чаши. И когато съдовете бяха чисти, мръсната беше тя. Това наложи четвърто слизане до реката, за да изпере дрехите, които така недосетливо бе изцапала. Може би в края на краищата имаше някакъв смисъл, помисли си тя, от това най-сериозно от всички сериозни изобретения — престилката! Зарече се, че за следващия път ще импровизира една.

Проветряването на палатките и спалните чували мина без проблем — и, да, тя наистина се изтегна за малко върху джипа — най-вече напук, а не толкова, че слънцето беше божествено. Проблемът се появи, когато дойде време да си спомни кой спален чувал от коя палатка беше взела. Нямаше никакви етикети с имената, никаква разлика в цветовете и следователно никакъв начин да избегне възможна грешка. Страшно ядосана на себе си, тя нави всеки поотделно, после ги събра на купчина и реши да остави мъжете сами да решат този проблем.

 

 

Беше станало обед и тя се чувстваше изтощена от необичайната си дейност, въпреки че, както сметна, за умората й допринасяше и преживяната неспокойна нощ. Като реши, че й се полага нещо за хапване, Роури претършува запасите, за да намери нещо подходящо. Но готвенето означаваше почистване, а почистването означаваше още едно ходене до реката, а гладът… не си струваше това. Така че тя се задоволи с няколко филии сух хляб, един портокал и остатъка от сутрешното кафе. След това се отправи към пишещата машина на Даниел и купищата от записки, които я очакваха.

С тази дейност поне се чувстваше в свои води. За нещастие земята беше толкова твърда, че гърбът започна да я боли още преди да е довършила и една страница. Като изруга на глас, тя вдигна пишещата машина и тръгна към масата пред голямата палатка, но се препъна в корена на едно дърво и се претърколи на земята. Обзета от паника и със сълзи на безсилие в очите, побърза да провери дали машината не се бе повредила и с облекчение установи, че само се бе изцапала. Коляното й обаче не беше съвсем непокътнато. Крачолът на дънките се бе скъсал и кръвта бавно се процеждаше през него.

Никога не беше я бивало да оказва първа помощ. Всъщност всички знаеха, че припада, когато види кръв… особено своята собствена. Тя си спомни една случка, когато беше осем или деветгодишна. Искаше да покаже лъскавото си ново колело на приятелите си, когато внезапно се блъсна в новата кола на майка си. Изгуби съзнание, въпреки че сега се питаше дали това не е било повече от унижение, отколкото от вида на собствената й кръв. Тогава беше се отървала със сцепена устна, разкървавен нос и понижено самомнение. Сега за щастие й се размина по-леко и се успокои с тази мисъл, докато претърсваше палатката с провизиите за чантичката за първа помощ.

Когато късно следобед мъжете се завърнаха, Роури беше напълно успокоена, физически изтощена и не много весела. Да, каза си тя, беше искала да е полезна, но дали винаги щеше да бъде толкова трудно? Сякаш тъмнокосият с кехлибарените очи беше прокълнал всяко нейно добро намерение, като я принуждаваше да се труди двойно повече дори и за най-малкия успех. И това щеше да продължи…

— Не, не… не така, Роури — укори я добрият глас на Шийн, когато той се показа от завоя точно пред Питър и Брайън и се втурна към огъня, който тя се опитваше да запали. — Не си сложила правилно дървата, те се нуждаят от място, за да дишат — обясни той, като ги подреди и след това взе кибрита от ръката й. — За бога, какво ти се е случило? — попита мъжът, като видя скъсания крачол и червеното петно на коляното й.

Роури се упрекна, че беше забравила да се преоблече.

— А, нищо — засмя се тя. — Спънах се и си одрасках коляното.

В действителност това беше по-скоро дълбока рана, отколкото одраскване и тя усещаше, че я щипе ужасно.

— Трябва да внимаваш къде стъпваш — пошегува се той. — Не бихме искали да изгубим един голям майстор в паленето на огън! — Шийн се засмя и се изправи и след като я потупа по рамото, тръгна към палатката си.

Бавно, Роури също се изправи. Нямаше обаче никакво време, за да си отдъхне, тъй като точно тогава се появиха Тони, Кристофър и — за нейна голяма изненада — Даниел и Ерик в съвместен разговор. Тя не пристъпи към тях, страхувайки се, че ще забележат куцането и, а само се помъчи да се усмихне.

— Изглеждаш ужасно! — проговори Даниел пръв, когато приближи достатъчно, за да види бледото й лице.

— Струва ми се, че е прекарала тежък ден — подметна Ерик, като погледна с насмешка нараненото й коляно.

Кристофър беше този, който я попита:

— Какво се е случило, Роури?

Най-после, въздъхна тя и се усмихна смутено.

— Спънах се. Изглежда по-зле, отколкото е!

Върху лицето на Даниел се изписа тревога.

— Чакай да погледна — предложи той, коленичи и посегна да вдигне скъсания крачол на дънките й.

Внимателно, тя отстъпи назад още по-объркана и се зачуди дали този незначителен инцидент няма да се превърне в нейното поредно изпитание.

— Не, не — възрази Роури бързо. — Вече го превързах.

— Почисти ли раната преди това? — Кехлибарените очи я погледнаха несигурно.

Като вдигна глава, тя отвърна:

— Разбира се, че я почистих. Не бих си и помислила да превързвам замърсена рана.

Този път Даниел довърши и без това изчерпаното й търпение.

— Не си спомням някога да си превързвала каквото и да било! Сега нека да погледна!

— Всичко е наред, Даниел — настоя с яд Роури, като се приближи към Кристофър. — Мисля, че свърших всичко, което ми каза — заяви спокойно тя, решена да не доставя на Ерик удоволствието да признае, че всъщност беше свършила онова, което той бе поискал. — Направих само една голяма грешка — понижи глас тя, — проветрих всички спални чували и после забравих кой на кого е.

Всички очи се обърнаха към огромната камара, до която вече беше застанал Шийн и се почесваше объркано по главата.

— Страхотно! — възкликна той и се разсмя от сърце.

Роури щеше да потъне в земята.

— Няма проблем… всеки си има отличителен знак, който ти няма как да знаеш.

Беше Питър, скъпият Питър, който й се притече на помощ, а тя се зачуди как можаха всички останали да я оставят да страда дори и само няколко дълги секунди.

Докато Питър разпределяше спалните чували, Ерик пристъпи заплашително напред и каза достатъчно високо, за да чуят всички:

— Къде е вечерята?

Тя се обърна и неволно потрепна, тъй като коляното й възнегодува от това рязко движение.

— Вечеря?

Той не беше включил това в задълженията й. Защо не се беше сетила сама?

— Нали знаеш — продължи да я измъчва той, — храната, която се яде в края на дългия и уморителен ден!

Тонът му я накара да настръхне. Този тон много успешно можеше да я постави на място. Но ако той щеше да се подиграва с нейната гордост, то тя все още имаше достатъчно кураж.

— Мисля, че знам какво е това, Ерик — отвърна Роури раздразнено. — Но нямах и представа какво изтънчено меню сте планували за тази вечер. — Тонът й стана още по-сериозен. — И понеже самата аз прекарах един дълъг и тежък ден; смятам, че малко помощ би ми дошла добре.

Той се засмя садистично:

— Значи е бил дълъг и тежък ден, така ли? Не си свикнала с такава тежка работа като миенето на чинии?

Беше решил да я унижи пред цялата група. Момичето обаче се зарече, че няма да допусне това. Една болка вътре у нея сега се присъедини към тази в коляното. Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и преглътна сълзите си.

— Не, не и при тези условия. Наистина си признавам. Но опитах. И мисля, че се справих прилично. Сега, ако ме извините, ще се погрижа за вечерята. — Тя се обърна към другите и гласът й прозвуча малко по-спокойно, макар и все така натъртено: — Шийн, би ли наглеждал, ако обичаш, огъня, който запали? Даниел, ти можеш да дойдеш с мен да изберем менюто и да ми помогнеш да го приготвя. Имам да ти казвам някои неща.

Без да поглежда към Ерик, тя се отдалечи накуцвайки, като не обърна внимание нито на болката в коляното, нито на лекото отклонение в походката си.

Роури не обърна внимание също и на забележката, която Кристофър направи на Ерик, когато тя тръгна.

— Наистина смятам, че си намери майстора, приятелю!

След това той също се завъртя на пета и остави Ерик на неговите мрачни мисли.

Клетият Даниел обаче трябваше да понесе цялата тежест от яда и раздразнението на Роури.

— Защо не каза, нещо? Как можа да му позволиш да ме унижава по този начин, Даниел? — развика му се тя веднага щом влязоха в палатката с провизиите.

— Той не е толкова лош.

Роури не повярва на ушите си. Даниел ли беше казал това?

— Я повтори!

Със сигурност беше чула погрешно. Но Даниел каза с висок и ясен глас:

— Трябва да се съглася с онова, което каза вчера, Роури. Аз почти го харесвам.

— Не мога да повярвам, че ти казваш това… след хижата, миналата нощ, това…

Той изглеждаше развеселен от нейната реакция.

— Каза ми, че нищо не се е случило между вас двамата, и аз ти вярвам. Вече си голямо момиче, Роури. Изглежда, разбираш, че пропускаш някои неща… Не е точно така, както си си представяла, нали?

— Вие двамата за мен ли говорехте днес? — Тя присви подозрително очи.

— Нямаше нужда да го правим. Той достатъчно добре показва пред всички мнението си за теб.

Даниел се засмя на шегата си, в която Роури не видя нищо смешно. Тя стисна зъби разярено.

— Всички вие сте непоносими!

— Не, миличка — оспори думите й брат й, — ти си нетърпима понякога. Сега, като добро момиче, позволи ми да видя коляното ти.

Яростта й избухна без повече задръжки. Когато Даниел коленичи, за да прегледа крака й, тя го изрита с всичка сила.

— За нищо на света! — отсече, като посочи изхода на палатката. — Махай се! — изръмжа тя. — Мога да се справя прекрасно и без теб!

Брат й леко се усмихна.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш — каза той и след това се измъкна точно навреме, за да избегне нови удари.

Тя наистина сама си беше надробила попарата — в пряк и в преносен смисъл. При тази мисъл той се засмя на глас и се отправи към своята палатка.

 

 

Поне един човек се оказа на нейна страна. Този път това беше Тони, най-невероятният кандидат, когото тя смяташе за толкова невеж в кулинарните въпроси, колкото и самата себе си. Съвсем скоро обаче откри, че не бе така.

С общи усилия успяха да приготвят една доста прилична вечеря, а Роури отново понаучи това-онова от своя „помощник“. Кристофър се появи по някое време да види как вървят приготовленията, макар тя да усети, че бе искал да види най-вече нея. Той й се усмихна насърчително и я потупа бащински по рамото.

За щастие, и най-вероятно благодарение на Кристофър, беше освободена от задължението да почиства. Брайън и Питър се заеха с тази работа, докато Кристофър я покани да поиграят на дама.

Той беше, както тя отново забеляза, съвършеният ръководител. Веднага щом влязоха в неговата палатка, за да потърсят дамата, той се обърна към нея и настоя тихо, но решително:

— Нека да погледна набързо това твое коляно, преди да започнем.

На всеки друг момичето би възразило твърдо. Предложено от него обаче, тя с радост прие вниманието. Коляното й причиняваше доста неприятности. По негово настояване седна на земята, докато той внимателно вдигна крачола и махна превръзката. Тя изохка, когато марлята се отлепи от раната.

— Ау — възкликна Кристофър, като леко опипваше удареното място. — Трябва да е било голямо падане. Чакай да взема нещо за дезинфекция. Веднага се връщам.

Той излезе и остави Роури да се бори с гаденето, което видът на влажната рана беше събудил отново. Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и погледна настрани, като се стараеше да мисли за всичко друго, но не и за ужасното разкървавено коляно. За нейна изненада погледът й се спря на чифт скъпи кожени обувки, после се придвижи бавно и недоумяващо нагоре, докато стигна до смуглото и покрито с брада лице с изящен нос и най-запленяващите очи, които някога беше виждала.

Ерик просто се взираше в нея, като гледаше ту лицето, ту коляното й.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

Гаденето като по чудо изчезна.

— Не бих ти направила това удоволствие — кипна тя.

— Сигурна ли си, че направи това съвсем сама? — подразни я той. — Раната е ужасно голяма за малко момиче като теб.

— Всъщност — отсече Роури — случайно бях спъната от един планинец по време на играта ни на футбол.

— Мисля, че това, от което имаш нужда, е бавачка.

— А пък аз мисля, че това, от което ти имаш нужда, е една хубава нощ в града с местната барманка. Сега излез и ме остави на мира.

Той я изгледа строго и продължително с леденостудени очи.

— Права си! Барманката би била за предпочитане. После се обърна и излезе, преди тя да може да каже последната дума.

Със стиснати юмруци, Роури захапа горната си устна, за да спре сълзите, които бликнаха в очите и. За беда Кристофър избра точно този момент да се върне като влезе в палатката странично, сякаш гледаше някого отвън, а после се обърна и забеляза болезненото й изражение.

— Съжалявам, че се забавих толкова. — Той отново надникна навън, преди да спре поглед върху лицето й.

— Толкова много ли те боли?

— Коляното ли? — Тя изсумтя. — Не… — Гласът й пресекна и тя почувства, че започва да губи самообладание. — Ще се оправя след секунда — прошепна, като пое дълбоко въздух, за да заглуши риданията си, и покри очите си с ръка, за да скрие сълзите си. Беше почти благодарна на силно щипещия дезинфектант, когато той проми раната. Докато Кристофър поставяше чиста превръзка, момичето се поуспокои.

— Сигурна ли си, че си в състояние да играеш дама? — попита той, след като тя спусна крачола на дънките си и пое ръката му, за да се изправи.

Тя кимна, като избърса и последната сълза от бузата си.

— Мисля, че ще се справя по-добре от всякога. Нещо, което да откъсне вниманието ми от…

Гласът й затихна и тя успя да се овладее, преди да издаде скритите си чувства. Не можеше да обясни сама на себе си, а още по-малко на него защо толкова много я беше заболяло от думите на Ерик.

Кристофър я погледна замислено, преди да продължи да нарежда играта на масата пред палатката. Той изчака да минат няколко хода и подхвана темата.

— Какво става между теб и Ерик? — попита тихо, като говореше така, че да може да го чуе единствено тя.

— Между мен и Ерик? — повтори невинно момичето.

Той не каза нищо повече, само я гледаше спокойно в очакване на отговор.

— Нищо… Какво те накара да зададеш подобен въпрос?

Кристофър направи своя ход върху дъската и каза:

— Лицето ти точно в този момент. Мислех, че всичко е от негова страна. Никога не съм го виждал да се държи по този начин с жена. — Той говореше все така внимателно, а очите му бяха изпълнени със загриженост. — Но точно сега той беше тук… и това бе изписано по цялото ти лице.

Тя погледна бързо встрани.

— Той ме презира, неизвестно защо — промърмори момичето и се престори, че обмисля следващия си ход.

— Да те презира? Съмнявам се в това, Роури — упрекна я нежно гласът на Кристофър.

— Тогава защо постоянно ме измъчва? — прошепна тя, а очите й неволно издадоха болката й.

— Може би защото той сам се измъчва. — Сега Кристофър я погледна в очите и двамата временно забравиха играта.

Тя го гледаше объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога Ерик беше женен…

— Да, знам — прекъсна го тя, а той, изглежда, съвсем не се изненада.

— Това беше едно много тежко изживяване за него.

Кристофър се поколеба, потънал в собствените си мисли и спомени.

— Но какво общо има това с отношението му към мен? — Зелените й очи го предизвикаха с предишната й дързост.

— Чакай. Ще ти покажа.

Докато Роури гледаше в недоумение, той влезе в палатката и се върна няколко минути по-късно с портфейла си в ръка. Като седна отново, запрехвърля множество кредитни и лични карти, докато не намери една малка снимка с оръфани ъгли и й я подаде.

Роури незабавно разбра всичко, щом видя двете лица на снимката, и възкликна:

— О, боже мой!

— Да, Роури, изглеждаш точно като нея. Не е ли странно?

— Откъде имаш това, Кристофър? — прошепна тя с разтреперан глас.

— Дона беше моя племенница. Двамата бяхме много близки.

Роури замълча за момент, докато се взираше в сватбената снимка на един много по-млад и гладко избръснат Ерик Кларксън и неговата сияеща невеста.

— Изглеждат толкова щастливи…

— И бяха, за кратко. После, много бавно, всичко започна да се разпада…

— Съжалявам — прошепна тя, като се отъждестви така дълбоко с младата жена на снимката, че почувства как една пареща тъга премина през тялото й.

— И двамата страдаха. — Когато проговори, Кристофър също сподели тъгата й. — Може би Дона имаше късмет. Страданието й свърши. Но мъката на Ерик продължава. О, той успява да го скрие — добави мъжът бързо, като очакваше Роури да не му повярва — и се погребва в работата си, но, изглежда, не може да намери онова спокойствие…

Той говореше, за момент почти забравил за присъствието на Роури; сега я погледна учудено и се изкашля, внезапно объркан от това, което беше разкрил импулсивно.

— Мисля, че ти си на ход — каза несигурно Кристофър и когато Роури проследи погледа му до дъската за игра, той обърна разговора. — А какво ще кажеш за себе си?

Нямаше съмнение за какво се отнасяше въпросът, а и тя не се престори, че не е разбрала. Просто сви рамене, като продължи да гледа надолу.

— Не знам. Всичко това е толкова объркващо…

Сега гласът му прозвуча едва доловимо.

— Ами Даниел? Обичаш ли го?

Тя изправи глава и незабавно отговори:

— Разбира се, че го обичам. Той ми е бра…

Веднага млъкна, като разбра какво беше казала на този бащински загрижен и изпълнен с разбиране човек, и се помоли оценката й за него да се окаже вярна.

Беше ред на Кристофър да погледне към дъската и той засука мустак, докато проумее думите й.

— Твой брат? Трябваше да се досетя…

— Моля те, не му се сърди, Кристофър — прошепна умоляващо тя. — Той не ме искаше тук горе… аз малко или много му се натрапих… и просто изглеждаше по-сигурно да оставим хората да си мислят каквото си искат.

Мъжът направи своя ход, като спокойно прескочи две от нейните фигури. След това подпря лакти на масата, кръстоса ръце и се замисли. За Роури тази пауза беше истинска мъка и тя се запита дали наистина няма да провали работата на Даниел.

— Но неговата фамилия е Търнър, а твоята е Матюз. Защо е тази разлика?

Като се надяваше да спечели отново доверието му с откровеност, тя обясни:

— Аз взех моминското име на мама, когато се разведе с баща ми. Даниел запази фамилията на татко.

Той кимна замислено, като явно прие обяснението.

— Колко дълго мислехте да поддържате измамата?

Не беше нито ядосан — за облекчение на Роури, — нито развеселен, а само странно обективен спрямо цялата ситуация и тя не знаеше дали това трябва да я тревожи, или да я успокои.

Тя отново сви рамене.

— Докато си тръгна, предполагам. — Тогава й хрумна нещо обезпокояващо. — Ти няма да кажеш нищо, Кристофър, нали?

Зелените й очи бяха като на дете, големи и умоляващи.

За пръв път по време на разговора той се усмихна.

— Не, Роури. Няма да издам тайната ви. Но това определено е смешно, колкото повече си мисля за него.

Тя повдигна вежди.

— В какъв смисъл?

Кристофър я погледна мило, с дяволит пламък в очите:

— Мисля, че Ерик адски те ревнува от твоя Даниел!

— Това е добре за него, арогантния нещастник — отвърна тя, като сега мислеше само за прочутия женкар, а не за клетия любовник. Леката насмешка в очите противоречеше на строгата нотка в гласа й.

— Може и да си права — съгласи се противникът й в дамата, докато небрежно прескочи двама от нейните крале и окончателно спечели играта.

 

 

Ревност. Самият Ерик й беше споменал тази дума. А сега и Кристофър. Дори и в най-бурните си фантазии тя не можеше да повярва, че е истина. Както му бе казала веднъж, той беше имал своя шанс и я беше отхвърлил. От какво можеше да ревнува? Той знаеше, че може да я манипулира, и в този смисъл имаше всичко, което искаше. Можеше да я унижава отново и отново и знаеше това. Така той, изглежда, получаваше удовлетворение… или това беше отмъщение?

Сега имаше нещо ново в картината. Ерик гледаше Роури и си спомняше за бившата си съпруга, неговата красива любима от детските години, сега мъртва, макар и съвсем жива в мислите му. Обясняваше ли това защо той явно искаше да накаже Роури… за да навакса за цялото наказание, което беше понесъл — било то чрез самота или вина, през последните години?

Колкото и да беше изморена, Роури лежеше под завивките и минутите бавно и мъчително преминаваха в часове. Кристофър я беше запитал: „Ами ти?“ Честно казано, тя не знаеше отговора. Харесваше Ерик… понякога. Намираше го за очарователен… по принцип. Настръхваше при неговото безочие… често. И беше безсилна да устои на привличането му… винаги.

Това, че го желаеше телом, вече не беше въпрос, а факт. Но беше ли достатъчно? Смешното беше, че той толкова прилича на Даниел. Искаше да я подчини, а това тя нямаше да допусне. Нито пък, имайки предвид последното си откритие за него, щеше да му позволи да се отнася към нея като към спомен, който го преследва безмилостно.

Имаше и още нещо: нежността и разбирането му, интелекта и ума му, решителността и доверието както у него самия, така и у нея. Всички тези положителни неща неизменно я тласкаха към една неизвестна орис, съвсем различна от съдбата на онази русокоса младоженка преди много време.

Като се мъчеше да открие истината сред бурята от емоции, Роури осъзна, че обожава този мъж, че колкото и да се мъчи да се убеди в обратното, с нетърпение очаква да го види дори и когато така жестоко я унижава. Обожаваше го и щеше да продължава да го прави, независимо от болката, която й причиняваше с безсърдечната си липса на уважение към нея. В това се състоеше и най-голямата й мъка.

Тя не можа да си спомни дали накрая беше заспала или не, когато някакъв шум наблизо я обезпокои и две ръце се протегнаха, за да я събудят.

— Спиш ли? — прошепна глас в ухото й.

Изненадана и уплашена, тя изправи глава и щеше да извика, ако не бе разпознала бързо онази мускусна миризма, която бе запечатана в съзнанието й.

— Как влезе тук? — прошепна тя, като погледна спящия Даниел до входа на палатката.

— Шшшт! Спи много дълбоко. Трябва да си го изморила! — В гласа му прозвуча нотка на сарказъм. — Излез за минута. Искам да видиш нещо.

— Какво си намислил? — попита тя подозрително.

— Това е точно за теб. Ела. — Той взе топлата й ръка в своята и нежно я подкани. — Само за минутка. Хайде… Ще се държа добре!

Шепотът му беше толкова искрен, независимо от насмешката, че тя не можа да откаже. Като се стараеше да вдига възможно най-малко шум, се измъкна изпод одеялата и пропълзя след Ерик, който все още здраво стискаше ръката й, покрай тялото на Даниел навън в хладната нощ.

Нямаше нужда Ерик да насочва вниманието й. Тя ахна веднага щом го видя. Беше небето, което струеше и се въртеше, фучеше и проблясваше в една нощна арабеска от цветове: зелено преливаше във виолетово, розово преминаваше в оранжево, а после се сливаха в червено. За Роури това беше наистина величествена гледка и тя стоеше там с Ерик, който бе плътно зад нея.

— Какво е това? — прошепна тя, обзета от страх.

— Аврора Бореалис, Северното сияние — обясни тихо в ухото й той. — Тези светлини се появяват по-често през пролетта, но предполагам, че сега се появиха по-рано заради името ти!

— Невероятно е! — възкликна задъхано тя, без да обръща внимание, че се е, облегнала на него, когато вдигна глава назад, за да гледа. Той леко я хвана през кръста и въпреки че това тя също не забеляза, усети едно вътрешно спокойствие.

Внезапно момичето потръпна.

— Студено ли ти е? — попита нежно той в косата й.

— Не. Просто това… изведнъж се почувствах толкова нищожна… като едно малко нищо в тази огромна вселена…

— Не си точно това, което бих нарекъл „малко нищо“ — подразни я той.

Очите й останаха зареяни в небето, когато тя се опита да дообясни:

— Искам да кажа… ние имаме толкова малка власт. Нещо така величествено като това там горе… ние не можем да го предизвикаме или да го спрем… това е страшно!

Тя се обърна в сключените около нея ръце й го погледна в лицето. Дали беше разбрал какво чувства?

— Много неща в живота са така, Роури. — Гласът му беше мек и търпелив. — Има неща в природата, също като Северното сияние, над които нямаме никаква власт. — Той погледна нагоре към северното небе, а после отново към изпълненото й с чувство лице. — И има неща в човешкия живот, пред които сме също така безсилни.

Докато тя се взираше учудено в него, той наведе глава и я целуна бързо и нежно по устните. След това я обърна и я насочи към палатката й.

— Точно по тази причина, малката, мисля, че сега трябва да се връщаш в леглото — прошепна той. — Само исках да видиш…

— Благодаря ти.

Тя произнесе думите тихо, като бързо извърна глава, за да го види за последен път, преди брезентът на палатката да скрие неговото небесно очертание от погледа й.