Барбара Делински
Брегове на желанието (4)

Четвърта глава

Бавно и болезнено нещата се изясниха в главата на Роури. Тя беше унизена, отхвърлена, смачкана по изключително жесток и ужасен начин от един мъж, който неизвестно защо я презираше. Никога преди, дори и в най-буйното си въображение не беше рисувала нещо толкова травмиращо като това, което току-що се бе случило. Беше го желала толкова силно, че тялото й още трепереше. Но той беше решил да й откаже въпреки собствената си възбуда, която тя така живо усещаше през онези няколко пламенни мига. Нещо повече, той беше решен да й покаже кой има последната дума. И наистина бе успял. Тя беше попаднала безпомощно под неговото проклятие и беше харесала всяка минута… докато той не беше решил така внезапно да унищожи всичко.

Ерик видя болезненото изражение, почувства болката, която я мъчеше, и въпреки това отказа да й даде утехата, за която видът й молеше. Тя се опитваше да разбере що за човек е той, толкова мил, нежен и щедър в един момент, и толкова суров и неотстъпчив в следващия. Беше й позволил да вкуси от меда на страстта, а след това го беше изтръгнал от устните й.

Тя не можеше да разбере защо този мъж, когото познаваше само от ден, означава толкова много за нея. Всичко, което знаеше, бе, че той събуди у нея радостта от това да даваш, вместо да получаваш. Да, Роури с радост би направила всичко за него, до такава степен бе запленена. Никога преди тя не беше познавала това върховно щастие, което само за миг усети в силната му прегръдка. И също както не си бе представяла този екстаз, така и не беше допускала пагубното отчаяние, ужасната мъка, която последва.

Като се взираше в огъня, младата жена се запита дали майка й се беше чувствала така, когато баща й ги изостави. Тя беше прекалено малка, за да знае подробностите, и прекалено уплашена, за да попита, когато порасна. Не беше ли по-добре никога да не узнаеш огромната радост от взаимното отдаване, отколкото да я откриеш само за да я загубиш отново?

 

 

С напредването на вечерта тя остана затворена във вътрешната си битка, като се питаше за това, чудеше се за онова, разсъждаваше върху друго. Тази вечер нямаше никакви отговори, ако изобщо съществуваха някакви. По някое време Ерик стана, за да сложи дърва в огъня, но сега двамата се държаха като напълно непознати. Вероятно той се бореше със същите противоречия, въпреки че тя нямаше нито желание да узнае, нито сила да попита. Роури не знаеше колко е часът, когато той най-после се изправи, протегна се, взе спалния си чувал от простора и го застла пред огъня.

Ако движението му не я беше върнало към действителността, тя никога не би чула думите му:

— По-добре да си го поделим. Ще стане още по-студено на зазоряване.

Тя го погледна ужасено и видя, че беше застанал до нея с ръце на кръста и сякаш очакваше съгласието й.

Момичето не можеше да проумее предложението му, поне не и в настоящото си състояние. Затова бавно поклати глава:

— Ти го вземи. Аз не съм уморена.

Чу нотката на поражение в гласа си, но съвсем не я беше грижа дали и той я беше чул. За щастие Ерик не й противоречи, а просто разкопча спалния чувал и се пъхна в него с гръб към огъня, без да пророни и дума. След малко Роури чу ритмичното му дишане, когато, както тя предположи, сънят го обори.

Едва тогава обърна очи към него и болката й се засили. Тя се изправи импулсивно и се премести в един затъмнен ъгъл на стаята, далеч от топлината на огъня, но също така далеч и от нейния мъчител. Момичето се сви на топка и легна, смутено и объркано, а очите й доста често поглеждаха към огнището, или по-скоро към фигурата на пода пред него. Странното беше, че не усещаше нито гняв, нито горчивина, а само болезненото чувство на загуба.

Стори й се, че лежа така в продължение на часове, а тялото й бавно започна да изстива и тя загуби ориентация. В последен опит да намери утеха, даде гръб на източника на страданията си и се обърна към студената стена на хижата. Цялата премръзнала както вътрешно, така и външно, Роури не можа повече да се сдържи. Сълзите бавно се събраха и бликнаха надолу по бузите й, придружени от сподавени стонове, които разтърсиха тялото й. Тя даде воля на мъката си и по този начин се освободи от задушаващото я чувство. Плачеше свободно, но мълчаливо, с присвити към гърдите колена и увити около тях ръце, легнала настрани върху студения и мръсен под. Никога не беше плакала за майчина утеха, не беше търсила майка си, която си имаше достатъчно собствена мъка, майката, която отдавна беше мъртва, но точно сега правеше именно това. Само за да бъде прегърната и утешена…

— Шшшт… всичко е наред.

Две ръце я обгърнаха и я издърпаха на сигурен пристан, като й предложиха топлина и разбиране, и спасение от студа. Те я залюляха нежно, докато тя продължи да плаче, но вече имаше къде да излее мъката си. Голямата му длан притисна главата й към туптящото му сърце и я задържа така, докато сълзите обливаха гърдите му. Тя усещаше единствено избавлението и утехата на ръцете, които я бяха спасили от студеното отчаяние.

Нежни думи погалиха слуха й:

— Измръзнала си, малката, нека те стопля.

Тя инстинктивно обви ръце около врата му, когато той я вдигна от пода и я понесе като загубено дете към огъня. Роури притисна лицето си в шията му и стоновете й стихнаха под успокоителното въздействие на неговия пулс. Тя се вкопчи в него, когато той коленичи, за да я свали, и каза нежно:

— Трябва да подсиля огъня. Цялата си премръзнала, Роури. Стой тук. Веднага се връщам.

Тя му позволи да свали ръцете й от шията си и се загледа как той взима няколко цепеници и ги добавя към огъня. След малко топлите пламъци отново затанцуваха. Когато Ерик се върна, сълзите й бяха пресъхнали, но тя все още трепереше от измръзналите крака до вкочанените от студ пръсти на ръцете.

Той притисна вледененото й тяло до топлите си гърди и прошепна нежно в ухото й:

— Не се дърпай сега, Роури. Ще се разболееш, ако не ми позволиш да те сгрея.

След това се пресегна за спалния чувал и го премести близо до огъня. Внимателно, за да не я стресне, мъжът съблече дебелия си пуловер, защото знаеше, че без него топлината на собственото му тяло щеше да достигне по-бързо до нея. После нежно я вдигна и я постави в спалния чувал, като внимателно го закопча около нея. Тя нямаше сили да се противопостави, нито пък й мина през ума подобно нещо, тъй като той се отпусна до нея и я придърпа към себе си, така че гърбът й прилепна до гърдите му, а коленете й се свиха около неговите. Ръцете му започнаха да разтриват крайниците й, като упорито се мъчеха да им възвърнат живеца, а в същото време топлината на тялото му изпълни спалния чувал. Тя почувства как малко по малко вкочаненото й тяло започна да се отпуска.

— По-добре ли е? — попита той, когато най-сетне почувства, че тя се сгрява. Трябваше обаче дълго да чака отговор, тъй като неговият малък и сгушен жив вързоп се беше поддал на изтощението.

 

 

За Ерик това беше като сън по време на отпуск, несмущаван от звъна на телефон или пиукането на будилник, който беше продължил незнайно колко часа. За Роури, уви, той с нищо не беше по-различен от многото дни, когато тя нямаше особени причини да става рано. Въпреки това той беше различен. Бавно, много бавно тя отвори натежалите си клепачи и осъзна къде се намира. Лежеше настрани с лице към един замрял огън, тялото на един мъж бе плътно зад нея, мускулестата му ръка лежеше под главата й като възглавница, а другата бе преметната около кръста й. Краката й бяха сплетени с неговите, а босите й стъпала бяха топли. Тя се чувстваше напълно отпочинала.

— Най-после се завърна в света на живите… — Звукът в ухото й я стресна.

— Колко е часът? — попита сънливо тя.

— Почти десет. — Дали това не беше насмешка, завърнала се отново в гласа му?

— Десет! — Тя моментално се разсъни напълно и се обърна с лице към Ерик. — Защо не ме събуди по-рано? Сега вече можеше да сме при джипа.

Той разгледа лицето й, доволен от завръщането на здравата руменина по бузите й, които предишната нощ бяха толкова бледи.

— Ти наистина имаше нужда да поспиш, както и аз всъщност. Беше една ужасна нощ!

Като закъснял шок Роури осъзна колко удобно беше прекарала нощта и колко спокойно и естествено се чувстваше сега, полуоблечена, в един спален чувал с този изключително неустоим мъж, чието коляно така интимно и собственически почиваше между бедрата й. Имаше нещо много непринудено в цялата ситуация и този факт я обърка още повече.

— Сигурно си спомняш миналата нощ? — попита той, като улови объркания й поглед, без да знае истинската причина за него.

Тя го погледна за миг и отклони очи.

— Да. Аз… Аз… бях разстроена…

— Едва не умря от студ заради собствения си инат! — извика той, въпреки че ядът му не беше толкова суров, колкото преди.

Съвсем непринудено, макар и доста изненадващо, момичето промълви:

— Благодаря ти. — Тя го погледна в очите, а топлината в зеления поглед подсили думите й. — Всичко беше така хубаво…

Той я погледна отново.

— Може да запееш и друга песен, ако не станем скоро. Ослушай се!

Тя се обърна объркана:

— Не чувам нищо.

— Точно така. Дъждът е спрял. И е по-добре да тръгваме. — Той изчака да види реакцията й, преди нарочно да я предизвика, като добави хапливо: — Не бихме искали да тревожим Даниел…

Тялото й се стегна при споменаване името на брат й. Той със сигурност щеше да се разтревожи… а колко ли пък щеше да се ядоса, ако я видеше сега. Никога не беше я поучавал относно морала й, но беше дал да се разбере, че няма да търпи авантюри от нейна страна, а още по-малко нежелани усложнения.

— Не, не бихме искали — промълви Роури, като разсеяно си играеше с брадата му.

За да се измъкне от ситуацията, тя се опита да излезе от спалния чувал, но се оказа притисната от краката му. Наложи се да го погледне въпросително.

Закачливи пламъчета заиграха в очите му, а устните му се извиха дяволито, когато проговори:

— Знаеш ли, че е много забавно да се спи с теб… и много уютно. Бих искал да опитам отново. Даниел да върви по дяволите.

— Ставаш груб — отсече тя.

След това, като се почувства внезапно освободена, младата жена изпълзя от чувала и облече блузата и пуловера си. Вероятно беше груб, помисли си тя, но не можеше да не се съгласи поне до известна степен с мнението му. На нея също й беше харесало да се събуди до него, както и топлото и интимно докосване на телата им. И през цялата нощ, колкото зашеметена и объркана да се чувстваше, подсъзнателно усещаше неговото успокояващо присъствие.

Като отвори вратата на хижата, тя видя, че слънцето свети ярко и навън наистина е по-топло, отколкото вътре. Роури остави Ерик да се облече и за да избегне ново изкушение, се позабави на външното стъпало, преди да се върне, за да му помогне да вдигнат уютното им гнездо и да опаковат отново провизиите. Едва след това тръгнаха към джипа.

Роури не се обърна назад. Прекалено добре си спомняше емоционалната битка, която беше водила там; прекалено добре си спомняше болката и мъката, които беше изпитала там; прекалено добре си спомняше и споделената близост там. Тя избра да съхрани в сърцето си близостта, независимо от това, какво щеше да й донесе бъдещето.

За късмет дъждът трябва да беше спрял скоро след като бяха заспали, тъй като на повечето места калта се беше втвърдила. Джипът беше непокътнат и изглеждаше точно така, както Ерик го беше оставил предишната вечер. Смяната на гумата се оказа трудна. Въпреки това след половин час те успяха да се върнат отново на шосето и да поемат пътя си. Мълчаливото им споразумение беше да продължат заедно. Ерик нямаше голямо желание да се връща за мотора си, пък и на Роури не й се искаше да губи повече ценно време.

След час стигнаха до едно крайпътно заведение, където можаха да си вземат горещо кафе и сладки — за радост на Роури. Разговорът беше приятен, тъй като и двамата избягваха спорните теми, съобразявайки се с временното примирие, което беше провъзгласено. Момичето с удоволствие позволи на Ерик да шофира. Той изглеждаше напълно спокоен и способен да се справи с чакълестия път. Тя, от своя страна, можеше свободно да се мести, опитвайки се да се настани удобно при силното друсане. То навярно притесняваше и Ерик, но той поне не се оплакваше.

По протежение на пътя се появиха интересни гледки, които да разсеят монотонността — ако такава изобщо съществуваше. Пейзажът непрекъснато се променяше: планини, обширни плата, смърчови гори, трепетлика, бреза и бор. Равнините предлагаха великолепие от диви цветя; склоновете бяха приютили малки стада овце, чиито бели руна изпъстряха зелените поляни. От време на време се виждаше и някой елен край мочурливото устие на крайпътен поток.

Те преминаха покрай групички от „духовни къщи“ — постройки, издигнати от местните индианци, както обясни Ерик, за да приютят мъртвите им в отвъдния живот. По молба на Роури, мотивирана отчасти от нуждата й да се изправи и поразходи, те спряха до една от тях, надникнаха през стъклените прозорци, замърсени, но прозрачни, и видяха пера и мъниста, и други дреболии, останки от бита на починалите.

Не след дълго отново спряха, за да разгледат един малък призрачен град, недалеч от брега на реката. До голяма степен благодарение на пустошта полусъборените хижи почти не се забелязваха и единственото, което можеше да се види, бяха ръждясалите принадлежности на горски ловец, които събуждаха във въображението картини от един труден и самотен живот. Роури намери всичко това за очарователно, дори и неизбежните камари от тенекиени кутии, които говореха за дневното меню на хората в планината: пикантна шунка, фасул, говеждо, супа, компот и пак фасул. Следи от изоставени лагери се виждаха по брега на реката. Тъмни почернели петна, където бяха светили огньове, преди да изгаснат или да бъдат прилежно загасени при потеглянето на компанията.

Късно следобед те пристигнаха в базата. Роури внезапно беше изпълнена с лоши предчувствия, дори с разочарование, когато видяха група палатки в подножието на покритата с лед планина. Въпреки че никога не би си го признала пред него, днес тя се чувстваше добре в компанията на мъжа, и откри, че беше по-спокойна, приятна и поносима от който и да било друг ден. Беше нещо съвсем ново за нея да бъде доволна от собственото си поведение. Въпреки че не мина без няколко хапливи и дръзки забележки, които обикновено характеризираха разговорите й. Той, изглежда, наистина притежаваше дарбата да събужда „най-доброто“ у нея… Тя не знаеше колко време Ерик ще остане в базата, нито колко дълго Даниел ще търпи тук нея. Но щеше да има достатъчно любопитни, които да изключат възможността от повторение на едновременно приятните й опустошителни събития от изминалите двадесет и четири часа.

Ерик насочи джипа към най-голямата от палатките, пред която имаше маса, покрита с вестници, радиопредавател и двама мъже. Те и двамата вдигнаха глави веднага, щом като чуха колата. Роури замръзна, тъй като веднага позна единия от тях. Как беше пристигнал преди нея? Толкова скоро ли беше дошъл неговият човек? Той сигурно беше минал край затъналия в калта джип. Какво ли я чакаше сега?

Даниел веднага беше познал джипа и тръгна към него, преди още да бяха спрели, и се насочи към мястото до шофьора, за да види сестра си.

— Роури! Къде, за бога, беше? Побъркахме се от тревога! Всички планинари те търсят, теб и Ерик Кларк… — Той не довърши и върху разтревоженото му лице просветна разбиране.

Колегата му мина отпред, когато Роури и Ерик слязоха от джипа.

— Ерик! — възкликна той, като протегна ръка с широка усмивка на облекчение, която озари загорялото му от слънцето лице.

Значи Ерик също го очакваха, помисли си Роури. Русият мъж с очилата разтърси ентусиазирано ръката на Ерик.

— Разтревожихме се за теб, приятелю. Дан те очакваше в Уайтхорс, когато получи съобщението ти. Мотор, а?

Много бавно картината започна да се изяснява в обърканите представи на Роури. Сега си обясняваше защо Ерик така спокойно посегна към провизиите, предназначени за базата, гнева при откриването на картата, упорството му да разбере защо се беше насочила натам, както и забавлението от нейното подигравателно споменаване на „важната клечка“ зад експедицията. Ерик Кларксън… председател на фондацията… спонсор на проекта… сега на посещение в базата. Тя погледна към Ерик и видя, че я наблюдава внимателно, а кехлибарените му очи излъчваха веселие. После се обърна към Даниел, странно успокоена да види объркването му, подобно на нейното, тъй като той ясно си спомняше лицето на мъжа, когото беше хванал в страстна прегръдка със сестра си в коридора на хотела.

След като се овладя обаче, той протегна ръка.

— Аз съм Дан Търнър. Радвам се, че сте се справили. — Той погледна колебливо към Роури, после отново към Ерик. — Какво стана с мотора?

Ерик разказа накратко на двамата за своето приключение, като някои моменти от пътуването поукраси, а други тактично пропусна да спомене. Що се отнася до Роури, тя все още не се беше съвзела от изненадата при разкритието на самоличността му и стоеше безмълвно, докато нейният спътник уж точно предаваше събитията от изминалия ден. Значи това обясняваше интелигентността, умението, гладките ръце…

— Значи, Дан, твоето момиче успя да достави както провизиите ни, така и нашия виден посетител — заключи русокосият, като протегна ръка на Роури. — Струва ми се, че не сме се запознавали официално, въпреки че Дан ни наду главите за вас, откакто е пристигнал. Казвам се Кристофър Уин. Вие сте Роури, нали?

— Аурора Матюз… — довърши представянето Дан. — Кристофър е ръководител на експедицията — обясни той със спокоен глас, въпреки че светлокафявия му поглед беше всичко друго, но не и спокоен, когато я прониза с обещание за това, което предстоеше.

Роури сърдечно откликна на представянето:

— За мен е удоволствие, Кристофър — отвърна тя, преди да погледне объркано към брат си. — Но как дойде дотук толкова бързо, Даниел?

Той с мъка прикри чувствата си относно нейното присъствие и обясни:

— След като не можахме да открием и следа от теб, наех самолет и пилот и долетях тази сутрин. Нямаше смисъл да оставам в Уайтхорс, тъй като получих съобщението на Ерик и екипа му — той го погледна колебливо, — а и планинарите вече претърсваха пътя. Реших, че ще бъда по-полезен, ако стоя на радиостанцията тук.

Кристофър веднага се присъедини:

— Като стана дума за това, май е по-добре да се обадя на групите, че сте пристигнали живи и здрави! Те вероятно се чудят дали старият Снежен човек не се е появил отново. — Той се усмихна и добави; — Но той обикновено не излиза по това време на годината.

— Снежен човек? — попита плахо Роури.

— Той е местният призрак — обясни Кристофър с много сериозно изражение и един особен блясък в очите. — Много опасен… нито звук… нито отпечатък… — След което се усмихна топло и искрено и Роури веднага разбра какво иска да каже този човек, който й приличаше повече на държавен служител, отколкото на горски жител.

Тя му отвърна с благодарна усмивка и той се върна при радиопредавателя.

— Разбрах, че вие ще опишете историята на това пътуване. — Дълбокият глас на Ерик я накара да погледне отново към него.

Колкото и да се опитваше да си го представи като престижен и способен председател на една фондация, притежаваща милиарди долари, тя виждаше единствено загадъчния мъж, който умееше да я вбеси и заплени без никакво усилие.

Даниел му отвърна ентусиазирано:

— Точно така! Страхотна възможност е да мога да наблюдавам тези експерименти непосредствено, а още повече и да имам честта да ги опиша. Моят фотограф, Тони Тасинари, в момента е горе с екипа. Той ще е доволен, че с джипа докарахте още филми. — Като каза това, той погледна Роури, а в думите му прозвуча хаплива нотка.

Сега беше ред на Ерик да нанесе удар:

— Излиза, че Роури е една много ценна млада дама! — Кехлибареният му поглед я прониза, преди да се обърне усмихнато към Даниел.

— Да, така е — съгласи се учтиво той, — макар че утре се връща в Уайтхорс.

Роури тъкмо отвори уста да протестира, когато Кристофър се присъедини отново към групата, с широка усмивка изпод русите мустаци.

— Ти сериозно си стреснал планинците, въпреки че те споменаха нещо за някакъв изоставен мотор. — Той погледна към Ерик. — Ще го върнат в Уайтхорс вместо теб… една грижа по-малко!

Без да се колебае, Даниел продължи:

— Тъкмо обяснявах на Ерик, че Роури утре се връща там. Колкото и да е помогнала, като докара провизиите вместо мен — той я погледна внимателно, — тук тя само ще пречи.

— Не, не, момчето ми — възрази Кристофър. — Сега, след като най-сетне пристигна, не виждам причина да я връщаш обратно. Тя е едно прекрасно допълнение към този пъстър екип!

Тя отново беше стресната от гласа от лявата й страна.

— Напълно съм съгласен, Кристофър! — казваше Ерик. — Защо не й дадем някаква работа, Дан — предложи той с дяволит пламък в очите и лека усмивка, които предупредиха Роури, че би могъл доста да усложни и без това трудното й положение. — Сигурно има достатъчно отегчителни задачи из лагера, които би било най-добре да се оставят на една жена. Така, приятели, ще можете да се съсредоточите изцяло върху работата си. А тя ще може да се отплати за минималното количество храна, която ще изконсумира.

Той обгърна с поглед слабото й тяло и по бузите й изби руменина, която тя отчаяно се опита да потисне. Роури усети обаче, че разговорът започва да се върти около нея дори и когато не я засягаше, а тя нямаше намерение да допусне подобно нещо.

— Ще бъда повече от щастлива да помогна, Кристофър, ако си сигурен, че няма да преча. Представям си колко сте заети всички с работата си. Ако мога да помогна…

Тя също можеше да играе по техните правила, каза си момичето, като нарочно се усмихна смирено на Кристофър.

Даниел вече започваше да губи търпение.

— Роури, не мисля, че това е добра идея. Нямаш необходимите принадлежности, нито спален чувал, нито работни обувки. — Той погледна смаяно ботите й, които бяха покрити със засъхнала кал, независимо от усилията й да ги изчисти сутринта. — Нито пък особено топли дрехи — продължи брат й с нарочно пресилена усмивка, — а, доколкото си спомням — той погледна съучастнически двамата мъже, — не си особено добра готвачка!

Роури не възнамеряваше да се предаде толкова лесно, въпреки че всичко, което той каза, беше истина.

— Доколкото аз си спомням, Даниел — противопостави се тя, като вдигна вежди раздразнено, — ти също не си! Ако както предполагам, вие, приятели, се редувате с готвенето, аз не бих била много по-лоша от някои! Стана така, че аз приготвих вечерята снощи… и не умряхме нито от глад, нито от хранително натравяне.

Тя се обърна към Ерик, като го предизвика да отрече думите й. Чудеше се на какво точно е способен при дадените обстоятелства…

— Сигурен съм, че ще се справи отлично — намеси се Кристофър със спокойна и насърчителна усмивка. — Може да се върне с Ерик в края на седмицата. — После се обърна към Даниел и добави: — Така е по-разумно, отколкото да караме самолета да се връща специално за това! Значи — каза накрая той — всичко е решено. Роури, можеш да се нанесеш в палатката на Даниел. Сигурен съм, че имаме резервни одеяла, но мисля, че с огромната нервна енергия, която той събра през последните часове, ще те стопли достатъчно. Тони може да се премести в една от другите палатки. Сега, Ерик, ела да ти покажа какво сме свършили дотук. Ще разтоварим джипа, когато другите се върнат… освен ако Роури не желае да свърши това!

Той й се усмихна предизвикателно, след което сложи приятелски ръка върху рамото на Ерик и двамата се отдалечиха към купчините от листове върху импровизираното бюро до голямата палатка.

За Роури беше дошъл моментът на равносметка, тъй като Даниел я хвана за рамото и я поведе в срещуположната посока, към група скали, които ограждаха лагера. Когато се увери, че бяха достатъчно далеч, за да ги чуят, той се обърна към нея. Тя занемя в очакване на неговата атака… която така и не последва.

Вместо това се оказа изправена срещу един дълбоко емоционален поглед, в който се четяха страх, загриженост, облекчение и почти никакъв гняв.

— Толкова се разтревожих, глупаче такова! — възкликна той и я прегърна така силно, че почти я задуши. Наистина той беше нейният по-голям брат, покровителствен и грижовен. Тя също го прегърна и случайно погледна към палатката — Ерик ги гледаше. По тази причина нарочно удължи прегръдката; нека да си мисли каквото ще, арогантно животно!

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Защо ли той търсеше нещо по-дълбоко?

— Разбира се, че съм сигурна, Даниел. Какво би могло да се случи? Сега съм тук пред теб, нали? — попита тя тихо и седна на една от по-ниските скали.

Даниел сложи ръце на кръста и застана с разтворени крака.

— Това, което виждам отвън, изглежда добре… малко мръсна, малко разрошена, но хубава. Това, което е отвътре, ме тревожи. — Той повдигна въпросително вежди, но Роури не пожела да улесни задачата му. Тя просто си седеше, мълчеше упорито и го гледаше. — Случи ли се нещо, Роури? — попита директно той.

— Какво би могло да се случи? Приютихме се в една изоставена хижа и прекарахме нощта, като се опитахме да се изсушим, да се стоплим и нахраним. Какво по-здравословно от това?

Тя все още продължаваше да го гледа упорито.

— Роури — започна той, а тонът му показваше, че губи търпение, — той не се… опита да направи нещо, нали?

Очите й внезапно заблестяха.

— Какво? Благородният Ерик Кларксън? Достоен с добро положение, уважаван… да тормози една бедна и невинна девица? Не, Даниел, сестра ти все още е девствена, ако точно това те интересува. — При тази налудничава мисъл тя погледна укорително брат си, въпреки че това нямаше да има никакво значение, ако той знаеше истината. — Той не се… опита да направи нищо — увери го тя, по-тъжно, отколкото би й се искало.

— Е, това поне е облекчение. — Дан въздъхна и наистина изглеждаше успокоен, което внезапно обърка Роури.

Тя го погледна внимателно:

— Ти наистина си се разтревожил, нали?

— Разбира се, че се разтревожих! — отвърна той. — Дъждът, никаква следа от теб, нищо…

— Искам да кажа, относно това, че Ерик ме е докоснал… Знам какво чувстваш, но мислех, че ми имаш доверие за тези неща.

Тя беше леко засегната.

— Разбира се, че ти имам доверие, празноглавке. Този, на когото нямам доверие, е Кларксън.

Дан погледна намръщено през рамо към Ерик, който се беше задълбочил над някакви чертежи с Кристофър.

Сега вече Роури беше двойно объркана. Дали брат й знае нещо, което тя не знае?

— Защо казваш това, Даниел?

Брат й я погледна остро, в сравнение с изражението му къдравата му коса изглеждаше изключително нежна.

— Не съм сляп, Роури. Видях как те целуна онзи ден в коридора. И после понаучих нещо за него… и неговата репутация.

Дъхът на Роури почти спря от вълнение.

— Какво за него? — попита тя спокойно, като се опита да прикрие колко много означава отговорът му за нея.

— Смятат го за страшен негодник, Роури. И голям женкар. Не малко сърца е разбил по пътя си. — Даниел я погледна въпросително, а тя преглътна. Но той имаше още много неща да каже, преди тя да може да отговори. — Изглежда, що се отнася до бизнес, този човек е образец на почтеност. Той е интелектуален гений… но е истинско бедствие в личния живот. Вече е имал една трагична женитба…

Роури не можа да се сдържи повече.

— Откъде знаеш всичко това? — попита тя с укор.

— Кристофър ми каза тази сутрин. Чакането беше много отегчително. Както изглежда, той е стар приятел на семейството, дори е познавал първата му жена.

— Но защо Кристофър е споделил всички тези мръсни клюки с теб? Не е ли това един вид предателство, ако наистина са толкова близки приятели?

Очите й заблестяха от яд и съвсем не я беше грижа дали не издава собствените си чувства. Тонът на Даниел омекна.

— Успокой се, миличка. Кристофър беше много, много разтревожен. Случаят с мотоциклета явно е само последното от поредица саморазрушителни приключения. Според него Кларксън е опитвал също и парашутизъм, безмоторно летене, рали… Колкото по-опасно, толкова по-добре!

— Не мога да повярвам — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на брат си. — Той изглежда толкова солиден, сериозен и… уравновесен. — Когато се обърна, Дан я изучаваше съсредоточено. — Какво знаеш за брака му?

Той й беше казал, че не е женен, но тогава беше играл същата игра на думи като нея. Тя беше попитала дали е женен в сегашно време; той беше отвърнал напълно основателно, че не е.

— Казват, че се е оженил съвсем млад… любов от детските години, която просто не е могла да се примири с неговия успех. След няколко години се развели; тя се самоубила година по-късно. Това е, което каза Кристофър, а аз нямам причина да се съмнявам в думите му.

Погледът на Роури се беше насочил към високата и слаба фигура, сега с гръб към нея. Имаше толкова много неща да проумее, толкова много неща да осмисли.

— Роури?

Той изглеждаше така силен, така непобедим, така спокоен и практичен, способен да погледне всяка трудна ситуация право в очите и да се справи с нея. Човешката слабост му беше така неприсъща…

— Роури! Къде си? — Гласът на брат й беше мек, но настойчив. Едва тогава тя осъзна, че ръцете му са върху раменете й, и отново го погледна учудено. — Ерик опита това и с теб, нали? — обвини я той, внезапно ядосан.

— Не, Даниел! — отрече тя енергично. — Е, не точно… — Как би могла да обясни какво се бе случило? Пред нея стоеше брат й, когото тя обожаваше и който я обожаваше. Но нещо ново и различно се беше случило. — Аз… аз го харесвам, това е всичко. Той не се прояви в нито един от вариантите, които ти описа. Не мога да повярвам, че говорим за един и същи човек!

Даниел замълча, като я погледа известно време, преди нежно да докосне бузата й.

— Изглеждаш някак различно. Какво всъщност се случи в онази хижа? — Роури сви рамене, не беше сигурна дали тя самата разбира. — Наистина изглеждаш различно. Потисната. Замислена. Не си онази малка сприхава примадона, която винаги си била.

Като сключи вежди, той продължи да я гледа изпитателно, което я накара да отмести очи встрани.

Накрая тя се опита да обясни с думи както на него, така и на себе си какво се беше случило.

— Беше странно, Даниел. Той се държеше толкова уверено и толкова покровителствено… и въпреки това настояваше да се оправям съвсем сама. — Тя се усмихна внезапно. — Можеш да се обзаложиш, че прекарах страхотно, докато се опитвах да приготвя вечеря, след като съвсем наскоро се научих да се справям с традиционната кухня. — Даниел се засмя нежно заедно с нея и това отслаби напрежението помежду им. — Той ме накара… да се грижа за себе си, и независимо от това беше до мен през цялото време. Изглежда, имаше доверие в мен… въпреки че не знам как и защо, тъй като едва ме познава и навярно ме смята за едно разглезено дете след някои от нещата, които наговорих. — Тя погледна засрамено брат си. — Никога няма да разбера.

Изражението на Даниел беше станало почти болезнено.

— Роури — започна той, — обещай ми едно нещо!

Тя повдигна вежди, решена да чуе молбата му, преди да се съгласи с каквото и да било.

— Не се забърквай с него. Приеми това, което се е случило снощи, като минало изживяване. Не се задълбочавай повече във връзка, която не означава нищо. Той може да те нарани, ако вече не го е направил, а аз не желая това! Що се отнася до жените, той е опитен мъж и особено опасен. Стой настрана от него, Роури, заради самата себе си. Обещаваш ли?

— Не мога — прошепна тя. Въпреки ужасното унижение, което й бяха нанесли ръцете на Ерик миналата нощ, знаеше, че не би могла да избяга. — Не търся нищо, Дан, и чувам всичко, което ми говориш, но не мога да ти дам никакво обещание. Толкова е трудно да се обясни… това привличане. — Роури се поколеба. — Той настоява да порасна, докато ти отказваш да го допуснеш. — Тя прехапа устни при омразното звучене на думите си и продължи нататък, за да ги заглади. — Даниел, аз пораствам. Имам нужда от това. Не можеш да го спреш. Трябва да ми бъде позволено да правя свои собствени грешки дори и ако понякога наистина се наранявам. Не можеш ли да разбереш?

Зелените й очи го молеха за разбиране, докато ръцете й хванаха умоляващо неговите.

Той я погледна с възхищение, преди да въздъхне, и след това се усмихна внимателно.

— Знаеш ли, че за празноглавка си започнала да говориш много добре?

След това я прегърна енергично и двамата се отправиха към джипа, за да се заемат с разтоварването.