Барбара Делински
Брегове на желанието (3)

Трета глава

Неговата забележка й причини по-голяма болка от наранения пръст. Роури внимателно издърпа другия крачол на дънките си, които вече бяха мръсни от нечистотията по пода на хижата, провря крака с ударения пръст и след това се изправи, за да ги закопчее. Така облечена, тя насочи цялото си внимание към топлината на огъня.

В действителност обаче само част от вниманието й беше там. Останалата част беше заета с онова, което се беше случило така непринудено и спонтанно преди малко. Тя не знаеше почти нищо за Ерик Кларксън и въпреки това беше завладяна от него. Той вероятно беше около тридесетте, далеч повече от нейните двадесет и една, но тя беше излизала с мъже на неговата възраст и дори по-възрастни. Изглеждаше прилично и с брадата, говорът и постъпките му показваха добро възпитание, като се изключеха моторът и сексуалната му сила, и освен това я намираше физически привлекателна, въпреки че остроумните забележки относно нейната възраст и зрялост говореха за обратното.

Роури разбра инстинктивно, че той беше независим човек и не би позволил на никоя жена да го командва, нещо, което тя винаги беше правила с мъжете в живота си. Точно това се бе опитала да направи безуспешно, преди той да я изостави в джипа. Макар там да беше останала с впечатлението, че решението за това, какво да правят, зависи от нея, тя подозираше, че той незабавно щеше да го отхвърли, ако то не съвпадаше с неговото.

Дали тази независимост я вълнуваше толкова? Или пък беше нещо по-дълбоко? Докосването на никой друг мъж не я беше възбуждало така. Неговата сила я изплаши, като немалка част от тази уплаха се дължеше на новите и неочаквани усещания на собственото й тяло. Хрумна й дори, че тук, в тази разнебитена дървена хижа, би могла изцяло да се поддаде на чувственото привличане на този мъж. Тя погледна несигурно към него и го видя да се мъчи с една от консервите, които беше домъкнала от джипа. Не беше взела отварачка за консерви… колко глупаво… Дали той имаше някаква?

Роури скочи импулсивно и се приближи към него с леко накуцване. Той наистина се опитваше да отвори консервата с някакъв метален предмет, който не изглеждаше нито достатъчно здрав, нито достатъчно остър за това.

— Имам нокторезачка в чантата си. Дали ще помогне? — попита плахо тя, а гласът й прозвуча странно дори за самата нея.

Той вдигна поглед и се засмя самодоволно, като забеляза виещата се пара около все още влажните й дънки.

— Струва си да опитам.

Тя се обърна бързо, взе чантичката си и започна да тършува из нея, докато не напипа малкия остър предмет. След това му го подаде, а той веднага го пое, като стисна ръката й в знак на признателност.

— Благодаря — промълви нежно Ерик и се усмихна широко. Роури не би могла да иска друга награда за изобретателността си, освен тази лъчезарна усмивка.

— Готово — възкликна тържествуващо той не след дълго, когато горният капак на консервата беше огънат назад, за да разкрие солена телешка яхния, не съвсем изискано ястие, но за сметка на това пък питателно.

— Я да видим какво друго имаме — предложи той, като отиде до пакета и изсипа останалото му съдържание на пода. — Хм, не е зле. Различни зеленчуци, сладки картофи, компот. Съвсем не е зле. Мога да се върна да взема още.

Роури го погледна недоверчиво.

— Колко пъти точно смяташ да се храниш тук?

Без да се смущава, той обясни спокойно:

— Не съм хапвал нищо от снощи, пък и вечерята не беше кой знае каква. Не че забелязах какво ям, но все пак… — Гласът му затихна, подтекстът на думите му остана скрит, а неговите мисли заблуждаха около нещо неразгадаемо. — Сега умирам от глад. Това все пак е закуска и обяд едновременно.

— Я почакай! — прекъсна го тя. — Говориш, сякаш единственото нещо, което трябва да правиш тук, е да ядеш!

Той я измери изпод вежди.

— Нещо друго ли имаш предвид, Роури?

— О, я стига! — Момичето погледна объркано встрани, като се чудеше на ограничеността на мъжкото съзнание. — Не знам… гледай огъня, брой дъждовните капки… — Тя се страхуваше, че затъва все повече. — И между другото, тези продукти не са мои.

— А, да — пошегува се той с дяволита усмивка. — Но ако очакваш от мен да сменя гумата, трябва да съм добре нахранен.

— Това е изнудване! — упрекна го Роури, като знаеше, че той ще получи толкова храна, колкото иска, дори и ако самата тя трябва да плати на Даниел. Като не желаеше да се признае за победена, тя се обърна и закрачи към огъня, докато не й хрумна друга мисъл. — Но до джипа има много път, а земята не е кой знае колко по-суха.

Протестът й беше посрещнат с бурен смях.

— Не е толкова далеч. Стигнах за по-малко от пет минути до тук, въпреки че на теб ти е отнело значително повече. Но ти успя. Гордеех се с теб. Обзалагам се, че не си правила нещо подобно преди, нали?

Той се бе доближил до огъня и бе клекнал до нея.

Сега беше ред на Роури да се пошегува:

— Не, от доста време. Винаги съм се страхувала прекалено, че дрехите ми ще се изцапат!

Способността да се надсмива над себе си беше нещо ново и освежаващо за нея.

— Откъде си? — попита я Ерик нежно.

— Сиатъл. Целият ми живот е минал там.

Тя се загледа в огъня, като си спомни красивия колониален шедьовър, построен на подбрано парче гориста земя в покрайнините на града. Като дете си го беше представяла като палат, родителите си като краля и кралицата, а двамата с брат й — като принц, и принцеса. Тогава светът беше толкова прост, изпълнен с топлина и щастие и всички възможни неща, които едно дете можеше да си пожелае. После един ден балонът се бе спукал и светът на мечтите рухна. Бащата, когото тя обожаваше, изчезна от кралството, остави кралицата и нейната свита да царуват и седна на нов трон другаде. Това беше удар най-вече за Роури. Тя беше прекалено малка, за да разбере, и прекалено голяма, за да забрави лесно. В търсене на самосъхранение се бе обърнала към майка си, после все повече към брат си, защото изпитваше нужда от вниманието, което така грубо и рязко й беше отнето.

— Толкова болезнени ли са спомените? — попита Ерик нежно, като я гледаше изпитателно.

Погледът й, объркан от собствената й прозрачност, срещна неговия.

— Виждаш прекалено много — промърмори тя и бързо извърна очи към огъня, като че ли по този начин можеше да скрие чувствата си. В този момент искаше да забрави, миналото.

Ерик не се предаде толкова лесно.

— Имаш ли семейство там?

— Сега ли? — попита Роури, като улови лекото му кимване. — Не. — Това до известна степен беше напълно вярно. — Мислех, че си гладен — напомни му тя, тъй като въпросът му я върна по-близо до дома, отколкото искаше.

Той я погледа замислено още няколко минути, преди да реши да я остави на мира. След това се усмихна с онази топла и зашеметяваща усмивка, която стопи студа у нея, както нито един огън не би могъл.

— Хм, права си. Почти бях забравил. Но май това е глад повече за живот, отколкото за храна. — И той се изправи, за да донесе още няколко консерви.

Роури го гледаше как се движи, движенията му бяха в пълна хармония. Той ходеше като истински атлет, чието тяло е тренирано да не прахоса дори и грам жизнена енергия. След това Ерик отново застана до нея, като нареди в права редица ястията. Въпреки че би могла да се изкуши, ако храната беше, да кажем, консервирани сардини, при вида на осоленото телешко Роури реши да запази апетита си за вечеря.

— Няма ли да се присъединиш? — попита той, а усмивката му показваше, че отново беше прочел мислите й.

Тя преглътна, преди да отговори.

— Благодаря, но мисля, че ще изчакам. — В този миг й хрумна нещо, и тя попита: — А как ще го сготвиш или… ядеш всъщност?

Към развеселения му поглед сега се прибави и непринуден смях.

— Никога не си била скаут, нали?

Като въздъхна с привидно примирение, тя поклати глава:

— Никоя от майките в квартала ни не искаше да бъде водач. — Всъщност никое от момичетата не беше искало това от майка си. Не и в нейния квартал!

— Тогава просто ще трябва да прибегнеш до същата онази находчивост, която прояви при отварянето на консервите — каза весело той.

Без много да се замисля, тя му напомни:

— Но ти отвори консервите.

— Именно. Ако работим заедно, с твоя ум и моята сила може и да успеем!

Роури можеше само да се наслади на уверената му усмивка, която прогони всякакво съмнение в способността му да се справи. Единствено нейната способност беше под съмнение в случая.

Тя го погледна несигурно, проследи погледа му из стаята и видя едно прогнило легло, чиито крака можеха да послужат единствено за разпалване на огъня, който пропукваше весело зад тях, няколко счупени стола и дървен бюфет в тъмния ъгъл. Като взе фенера, момичето се приближи към него, а Ерик беше точно до нея, заинтригуван, колкото и тя. Металният катинар отдавна бе ръждясал, но за късмет бе отворен. Ерик се протегна, за да надникне отгоре, а светлината на фенера разкри множество останки от миналото. Пожълтели и избледнели снимки на една съпруга и майка, изпокъсани писма, стара и доста износена Библия; всички те бяха очарователни, макар и неприложими като съдове за готвене или хранене.

Освен един. Роури бръкна предпазливо в шкафа и въздъхна доволно, след като извади кръгла медна кутийка почти шест инча в диаметър. На външната й страна бяха инкрустирани изящни танцуващи фигури. С нарастващо вълнение тя вдигна капака и извика от изненада, тъй като това се оказа музикална кутия, забравена от години, чиято мелодия беше най-красивата и в същото време най-печалната, която беше чувала някога.

— Не е ли изключителна? — прошепна тя задъхано, когато песента свърши, и то толкова тихо, че можеше да се каже, че думите й бяха само една сянка от мислите й.

— Това е страхотно! — възкликна Ерик и неговият ентусиазъм я стресна, просто беше напълно несъвместим с предмета. — Меден съд — продължи той весело. — Какво повече бихме могли да искаме?

Тя беше объркана, докато изведнъж осъзна намерението му.

— О, Ерик, ти не би могъл… Толкова е красива!

Той обаче остана глух за молбата й, взе музикалната кутийка от ръцете й и започна да я разглежда внимателно, за да разбере дали може да извади механизмите и да я пригоди за по-практични цели.

— Моля те, почакай! — помоли се тя. — Нека да чуя отново.

Зелените й очи подкрепиха молбата й с кратка въздишка той й подаде кутията. Тя нави ключа колкото можа и се заслуша омаяна, докато мелодията се повтаряше нежно и сантиментално, пробуждаща тъжни и самотни образи сред една странна красота. Когато прозвуча за последен път, тя се запечата в съзнанието й и остави незаличими следи в паметта й. После Роури мълчаливо върна музикалната кутия на Ерик, като го остави да извърши своето разрушение, а тя отиде до огъня.

Имаше нещо специално в мелодията… или това беше просто от времето и мястото. Докато се взираше в огъня, тя се питаше кой ли друг бе стигнал до същото заключение преди много години. Притежателят на музикалната кутийка, човекът, построил тази хижа… Кой ли друг беше минал по този път и беше ли намерил онова, което е търсил? Тази тъжна мелодия, без думи и неизвестна, беше разказала на Роури за един дълъг път, който предстои. Дали това не беше нейното собствено бъдеще?

Цвъртящ звук привлече вниманието й и миризмата на нещо — тя се запита дали на телешкото или на зеленчуците — се понесе из стаята.

— Мирише ужасно — оплака се тя на готвача, който сръчно държеше медния съд между две пръчки.

— В такъв случай е добре, че не си гладна. — Той махна съда от огъня и го сложи на пода до ръба на камината. — Веднага се връщам — каза, като стана и тръгна да излиза. — Не ми яж обяда, докато ме няма — добави той и се завтече в дъжда.

Не след дълго се върна с няколко парчета извита дебела кора в ръка.

— Лъжици — заяви гордо той, като се разположи с кръстосани крака пред огъня и пред учудените очи на Роури започна да поглъща блудкавата смес. След малко погледна към отвратеното й изражение и самодоволно вдигна вежди: — Не знаеш какво изпускаш!

— Благодаря на бога за това — отвърна троснато тя и се изпъна настрана край огъня. Внезапно по някаква необяснима причина се почувства изтощена. Необяснима ли — помисли си тя, — миналата нощ почти не беше спала, беше прекарала един ужасен ден, с няколко важни изключения. А в момента нямаше какво по-добро да прави, затова взе чантичката си, за да я използва за възглавница, и незабавно потъна в дълбок сън.

Образи заплуваха в съзнанието й; въртяха се само откъслечни мисли и други по-завършени. Всички една след друга избледняваха и потъваха в подсъзнанието й. Тогава измежду накъсаните видения се появи едно постоянно. То представляваше ужасяваща сцена, по-точно една бездна, изпълнена с въртяща се маса от влага и мъгла, сред която тя трескаво усещаше някаква непозната и невидима опасност. Осъзнаваше единствено нуждата да достигне някакъв смътен остров, мътен и мъглив, далеч от бавно избледняващото светло петно, което временно я обгръщаше. Тя можеше да различи и лица, едното така познато, сякаш беше нейното, а другото — по-непознато, но и по-привлекателно. Докато се мъчеше да намери опора за краката си и малко по малко се придвижваше над едно тайнствено плато, лицата само отлитаха напред, като се разделяха и пак се събираха само за да се разделят отново. Тя не можеше да ги догони, вървеше слепешком напред и се препъваше, но напразно. А трябваше да ги настигне, ако не двете, то поне някое от тях. Обзета от паника, тя извика името на брат си; той със сигурност нямаше да я остави да загине сред въртящата се пропаст…

— Събуди се, Роури.

Една здрава ръка я разтърси за рамото, докато също толкова силен и настоятелен глас милостиво я спаси. Но лицето, което видя, когато отвори уплашените си очи, не беше на брат й. То беше тъмно, а червеният отблясък на огъня очертаваше застрашително строгите му черти.

— Ерик — въздъхна тя с облекчение, като изправи треперещото си тяло и седна. — Беше такъв ужасен сън…

— Спести ми детайлите — отсече той. — Ето ти въже. Току-що ходих до джипа да взема още провизии.

Той беше целият мокър, за причината тя лесно можеше да се досети.

— Колко е часът? — попита момичето, като все още се опитваше да се държи добре и да успокои нервите си, а внезапната смяна на неговото настроение изобщо не й помагаше.

— Почти шест — заяви той натъртено, като я гледаше ядосано. — Искам да опънеш някак си това въже, така че да можем да окачим мокрите неща на него. Спалният ми чувал не е толкова…

— Спален чувал? Откъде си го взел?

— През цялото време си беше с мен — отвърна припряно той. — Не видя ли да го внасям в джипа, когато ме качи?

Роури поклати смирено глава. Не — помисли си тя, — тогава бях толкова завладяна от присъствието ти, че не можех да мисля за каквото и да е друго. Но поне единият от нас е знаел каква екипировка ще е необходима за планината.

При други обстоятелства тя би протестирала срещу несправедливото му обвинение; наистина знаеше, че ще има нужда от спален чувал, и би взела един, ако не беше се наложило да избяга така внезапно от Уайтхорс. Но Ерик не би могъл да знае това; а и едно ново объркване я накара да замълчи. Кога всъщност беше казала, че отива в планината?

— Добре, времето за почивка свърши — нареди той и хвърли кълбото връв в скута й.

Тя погледна въжето, после Ерик, а след това отново въжето. Нямаше и представа как да опъне простор при тези неподходящи обстоятелства, но един последен поглед към заплашителното му изражение я накара да разбере, че ще трябва да измисли нещо.

Като се изправи, тя се огледа и забеляза счупената панта на един от прозорците й няколко пирона точно отсреща. С надеждата, че връвта е достатъчно дълга, се протегна към пантата, като се изправи на пръсти, за да може да завърже единия й край около нея. След това, бавно размотавайки кълбото, тя тръгна към другия прозорец, но за малко не успя да стигне до него.

— Тц, тц. Опитай пак.

Ниският глас сякаш натри сол върху рана, макар тя с облекчение да забеляза, че част от гнева беше заместен от подигравателния тон, който поне се понасяше по-леко. По необяснима причина неговият гняв беше особено язвителен и това, че той така я разстройваше, не й даваше покой. В крайна сметка какво значение имаше дали я мрази? На другия ден по това време сигурно щяха да са се разделили и тя никога нямаше да го срещне отново.

— Е — започна нетърпеливо той, — цяла вечност ли ще те чакам?

Тя се обърна към него, а раздразнението й премина в яд.

— Я млъквай! Ако не ти харесва, можеш да го направиш сам!

Роури можеше да търпи неговата припряност толкова, колкото той нейната несръчност.

След като се върна към задачата си, тя отиде до една голяма желязна кука, забита над камината; дотам въжето стигаше спокойно.

— Идеално — промърмори тихо тя и се качи на една купчина тухли, за да върже въжето и да се увери, че е достатъчно опънато. След това, насърчена от успеха си, се обърна към безпристрастната си публика:

— Мислех, че ти трябваше да осигуриш силата за тази операция. Какво стана? Изразходва я цялата за онази кратка разходка през гората ли? — попита насмешливо тя с ръце на кръста.

— Не точно — отвърна той и преди момичето да може да направи нещо, за да го избегне, я вдигна на ръце.

Тя почувства осезаемо мокрите му дрехи, както и мириса на тялото му.

— Пусни ме долу! — запротестира Роури, като започна да го удря с ръце и крака, но при това той само я хвана още по-здраво.

— Ще те пусна, малката, когато бъда добър и готов. Никога не забравяй това — предупреди я той, като отпусна ръката под коленете й, така че тя застана права пред него. Колкото и да й се искаше отново да му се противопостави, неговата близост беше започнала да я опиянява и тя чуваше единствено силното биене на сърцето си.

— Сега — започна той прелъстително — имаш да свършиш малко работа.

После рязко я пусна и това, че тя успя да запази равновесие, си беше чиста случайност, като се имаше предвид как се бяха разтреперили коленете й при неговото докосване. Ерик посочи мястото, където беше захвърлила небрежно мократа си блуза и якето.

— Вдигни ги. Тук няма прислужница, която да разчиства след теб! А аз не искам да прекарам дори и една нощ в кочина!

Тя го погледна онемяла, но реши, че няма никакъв смисъл да спори. В крайна сметка той беше по-голям и по-силен… и беше показал току-що, че ще бъде на неговото. Покорно, макар и с яд, коленичи да вземе блузата и якето си, които сега бяха мръсни и все още доста мокри. Ако трябваше да висят и да се сушат цяла нощ, можеше поне да бъдат чисти, помисли си тя и мина покрай Ерик към вратата, като усети как погледът му я прониза.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той.

Тя бързо се обърна към него с предизвикателно вдигната брадичка.

— Мръсни са. Ако ще ги нося отново, бих искала да са чисти. Виждаш ли, не съм толкова немарлива, колкото си мислиш.

— О, никога не съм казал, че си немарлива — отвърна той. Беше застанал с гръб към огъня, така че лицето му оставаше в сянка, но въпреки това тя можа да долови насмешката в думите му и разбра, че сега вече се беше поотпуснал и се наслаждаваше на неудобството й. — Подозирам обаче, че си свикнала да ти прислужват.

Роури отново настръхна:

— И какво точно те кара да си мислиш така?

Може би за момент тя беше започнала да гледа на себе си като на онази сръчна жена, която Чарлз и Моника бяха пробудили у нея; може би просто се надяваше Ерик да я види по този начин. За нещастие обаче не стана така.

— Хайде, Роури — упрекна я той, а гласът му прозвуча точно като на по-големия й брат. — Всичко около теб вони на разглезено малко момиченце: тонът ти, думите ти, възмутените ти погледи, високомерието ти; и тези бели като лилия ръце. — Той ги взе в своите, започна да гали дланите й с палци и продължи, напълно уверен в себе си: — Толкова меки и гладки и със сигурност алергични към ръчна работа.

Мъчейки се да потисне странното усещане, тя издърпа ръцете си от неговите и прикри несигурността си с раздразнителност:

— Ами ако ти кажа, че нося гумени ръкавици, докато мия чиниите, ще ми повярваш ли?

— Не.

Тя го погледна.

— Това си е твой проблем — каза момичето и се извърна, за да избегне изпепеляващия му кехлибарен поглед. Движението й беше спряно от здравата му ръка, която я хвана за рамото.

— Не, твой е. — Гласът му беше искрен и Роури вярваше на всяка негова дума. — Казвам ти, че няма да ти прислужвам и че ще трябва да вършиш своя дял от работата.

— Точно такова намерение имам и аз — почти шепнешком обеща тя, нещо, което беше както в нейна, така и в негова полза.

Въпреки това, когато Ерик бавно отпусна ръката й, Роури не можа да не се разбунтува срещу неговата снизходителност. В крайна сметка пътуваха с нейния джип: тя имаше думата. Всъщност не беше нейният джип, призна си почти веднага, и не тя имаше думата, колкото и да се преструваше, че е така. Ерик Кларксън я плашеше по един странен начин и докато изпитваше това чувство, не знаеше дали бе разумно да го предизвиква повече от необходимото.

Роури беше учудена и от това, че той бе успял да я анализира толкова вярно. Колкото и да се опитваше да промени нещата, факт беше, че бе свикнала да й слугуват — както емоционално, така и физически. Този човек, изглежда, умееше да вижда през нея, трябваше да внимава!

— Хайде, помогни ми — каза той, след като беше изплакнала нещата си и ги беше окачила на въжето.

Ерик разгъна спалния си чувал и каза:

— Преметни този край през въжето. Искам да изсъхне добре до довечера. Вечер става студено.

Роури хвана края на спалния чувал и го прехвърли през въжето. След това се загледа как мъжът изправи обувките си до огъня и метна якето си на простора.

— Нещо друго, което трябва да се изсуши? — попита Ерик, като я погледна внимателно.

Тя се огледа и сви рамене. Нейните обувки бяха до огъня, въпреки че изобщо не се надяваше да се оправят, а дънките й бяха вече съвсем сухи.

Един звук привлече вниманието й и тя погледна към Ерик, който свали мократа си риза и я окачи до якето си. Роури едва се сдържа да не ахне. Той стоеше там висок и слаб и гол до кръста. Ако преди беше имала, някакви съмнения относно силата му, то сега те изчезнаха. Раменете му, широки и мускулести, бяха загорели от слънцето и позлатени от отблясъците на огъня, а силните му ръце ограждаха една гъста покривка от тъмен мъжествен мъх по гърдите, която надолу изтъняваше до фина линия и изчезваше под колана.

Старата Роури щеше да приближи дръзко до него, да прокара върховете на пръстите си през този мъх и по добре оформените мускули. Но защо така внезапно беше обзета от срам? Благодарна на тъмнината за това, че скри изчервяването й, тя се обърна, отвори вратата и се загледа навън в дъжда.

Почти се беше стъмнило и синкава мъгла се спускаше над гората, като придаваше сюрреалистична окраска на падащия дъжд. Температурата й се стори прекалено ниска за лято, докато не си спомни колко далеч на север бе дошла. Изведнъж я споходи чувство на самота при мисълта, че е сама в пустошта, също както по време на мъчителното си пътуване от джипа до хижата. Но тук, в тази примитивна и зле оборудвана хижа, Роури се чувстваше сигурна, стоплена и суха.

— Върни се при огъня. Обещавам, че няма да те нападна. — Гласът на Ерик беше толкова мек и нежен, а ръката на рамото й — толкова топла, че тя едва не се разплака от смущение. Той бавно я обърна с лице към себе си й видя дълбокото чувство, изписано на лицето й. — Какво има, малката? — попита я нежно.

Тя отмести предпазливо погледа си от лицето към гърдите му. Това беше грешка, която не трябваше да прави, тъй като веднага беше обзета от копнеж, непознат, но всепоглъщащ — да притежава и да бъде притежавана, да докосва и да бъде докосвана.

Той погали брадичката й, повдигна я и отново я погледна в очите.

— Не се страхуваш от мен, нали?

Тя преглътна бавно и поклати не много убедително глава. Ръцете й горяха, болезнено усещащи кожата му срещу дланите си, но въпреки това ги сви в юмруци, като се опитваше да се овладее.

— От него ли се страхуваш? — попита Ерик и в гласа му прозвуча враждебна нотка.

Стресната от намека му, Роури смръщи объркано вежди.

— Кой?

— Струва ми се, че го нарече Даниел, когато той така грубо ни прекъсна вчера следобед.

Странно, тя съвсем не се беше сетила за Даниел, въпреки че бягството й, както и неизбежната им скорошна среща би трябвало да го поставят на първо място в мислите й.

— Ти се страхуваш от него!

Роури кимна:

— В известен смисъл може и така да се каже.

Тя обожаваше брат си и съжаляваше, че му създава толкова много грижи. Без съмнение той щеше да се обади на приятелите си по радиото, да разбере, че още не е пристигнала, и да се поболее от притеснение. Да, страхуваше се от неговия гняв, ако трябваше да каже истината, въпреки да знаеше, че това беше само израз на обичта му към нея, а тя ценеше тази обич.

Отново вдигна лице към неговото.

— Хайде. Няма да усложнявам нещата. Да хапнем нещо за вечеря и после ще поговорим — каза той.

След това сложи покровителствено ръка на рамото й, издърпа я от студа, затвори вратата и я отведе до средата на стаята, където огънят грееше.

Тя тъжно размишляваше над думите му. Няма да усложнявам нещата, беше казал той. Колко по-лесно беше, когато й се подиграваше, мъмреше я или пък й нареждаше арогантно. На това лесно можеше да се противопостави. Но топлината и разбирането бяха нещо, на което трудно можеше да устои. Да, в този момент Роури разбра, че Ерик Кларксън беше най-очарователният мъж, когото някога бе срещала, освен това беше и най-красивият.

За щастие скоро лесно можа да пренебрегне неговата привлекателност, защото той седна пред огъня и настоя тя да приготви вечерята.

— Твой ред е — лаконично рече Ерик.

— Но аз не ядох нищо, когато беше твой ред — протестира тя. Спорейки с него, тя се чувстваше по-сигурна.

— Ти сама реши така. Хайде сега, сигурно умираш от глад!

Наистина беше така. Беше изминало доста време от закуската и въпреки че повече от всичко копнееше за чаша кафе, тя се захвана със свинското и фасула, които Ерик извади от провизиите. С известно затруднение и за негово голямо забавление, както Роури забеляза сърдито, успя да стопли храната. Всъщност единствената трудност беше да измести съда от огъня. Това, което трябваше да направи, бе да се опита да крепи кутията между две пръчки и с тях да я свали на земята.

Докато тя се мъчеше, Ерик стоеше отстрани, без да й предложи помощ или да й даде някакъв съвет. Накрая, уморена, объркана и малко унижена, тя примъкна една студена тухла до разжарените цепеници под кутията, премести я върху тухлата и след това ги изтика заедно по-далеч от огъня, където можеха да се хранят, без пламъците да ги парят.

— Много хитро — поздрави я той с кимване и започна да яде с учудващо настървение, като се имаше предвид скорошната му закуска.

Роури намери храната за изключително вкусна, въпреки че отдаде това по-скоро на глада, отколкото на влошаване на вкусовите си навици. Това беше едно особено задушевно хранене, по време на което бяха разменени само няколко думи. Те се редуваха да гребат от съдържанието на консервата, като вместо с лъжици успешно си служеха с парчетата кора, които Ерик беше донесъл по-рано. Когато се нахрани, Роури седна и се загледа как мъжът довършва останалото.

— Как успяваш да останеш толкова слаб, след като поглъщаш такива количества? — пошегува се тя.

Очите му проблеснаха добронамерено.

— О, работя — отговори уклончиво той.

— Какво? Досега не си ми казал с какво се занимаваш — настоя тя, като се поддаде на любопитството си и се възползва от доброто му разположение на духа.

— Недвижими имоти тук и там. Инвестиции. По малко от всичко…

— Къде работиш?

— Сан Франциско, Лос Анджелис, Ню Йорк… където ме отведе бизнесът.

— Женен ли си? — Въпросът изскочи от устата й толкова неочаквано, че едва след това тя осъзна своята прибързаност.

Той вдигна ръка и се почеса по брадата.

— Какво е това, разпит ли?

Роури не обърна внимание на въпроса му, а зелените й очи светнаха предизвикателно:

— Е?

— Какво? — подразни я той, като нарочно удължи агонията й.

— Женен ли си? — Тя въздъхна с престорено объркване, надявайки се да прикрие силното си любопитство.

— Не, свободен съм.

— Защо?

Той избухна непринуден здрав смях, а после я погледна с весело пламъче в очите, което смекчи думите му.

— Въпросът не е ли прекалено интимен?

Нерешително, тя огледа гнезденцето, което двамата бяха стъкмили.

— А това не е ли една доста интимна ситуация?

Ерик замълча за миг, като я гледаше замислено.

— Права си — заключи накрая той, а тя мислено отбеляза едно на нула за нея, преди обаче да чуе следващите му думи: — Кой е Даниел?

Гласът му се беше снижил с няколко тона, а Роури осъзна, че си го беше търсила. Не можеше да очаква да го засипе с въпроси, без самата тя да се окаже на подсъдимата скамейка.

— Даниел? — повтори тя тихо и май не беше съвсем готова да признае, че става дума за брат й.

Очите му я пронизаха, изискващи отговор.

— Да, Даниел.

— Обожавам Даниел. — Тя каза това почти шепнешком, въпреки че говореше истината. Беше откъснала очи от Ерик и сега гледаше към огъня, като се молеше той да не я разпитва повече.

— Откъде взе това? — попита мъжът, с още по-суров глас.

Погледът й се спря на парче хартия, което той беше извадил от джоба на дънките си и държеше пред нея. Колебливо, Роури се пресегна към него, разгънато и видя картата, по която се беше ориентирала рано същата сутрин. Объркана от интереса му към нещо, което не го засягаше, тя го погледна смутено.

— На Даниел е. Той работи тук. — И посочи приблизителното разположение на базата. — Но какво толкова важно има? — попита, смутена от настойчивия му поглед.

— Натам ли си се запътила?

— Да.

— Защо?

— Карам някои… По дяволите, това съвсем не е твоя работа — отвърна Роури, без да е убедена, че изобщо трябва да му казва нещо.

Гневът му явно нарасна:

— Но то е моя работа. Самият аз отивам там.

— Ти! — възкликна тя и веждите й се извиха от изненада. — Защо? Нали каза, че си на почивка?

— Така е. Въпреки че вероятно ти е трудно да разбереш, малката — започна той, като видя как тя настръхна при употребата на умалителното. — Ваканцията може да бъде и нещо поучително.

Това беше изказване типично в стила на Чарлз, нещо, с което тя не би се съгласила преди година, но което сега разбираше. Така че когато той продължи, тя замълча.

— Искам да видя как работят тези глациолози. А каква е твоята цел?

Е, поне той знаеше какво става в базата, отбелязана с Х върху картата, и това му даваше известна легитимност. Сега беше неин ред да обясни пътуването си.

— Както бях започнала да ти казвам — обърна се тя към него, — карам някои провизии до базата. — И очите й светнаха. — Същите онези, мога да добавя, които ти така лакомо поглъщаш!

Ерик не обърна внимание на забележката й.

— Къде е Даниел сега?

— Остана в Уайтхорс.

Тя се напрегна. Дали нямаше да започне да опява за връзката й с Даниел?

— Какво искаше да кажеш с това, че си откраднала джипа? — попита той. — Ти наистина не знаеше какво има в него, нали?

— Аз… просто се пошегувах — оправда се неумело момичето.

Той я погледна с присвити очи.

— Роури, искам да ми кажеш какво означава всичко това. Веднага.

С намерението само да избегне пронизващия му поглед, Роури отново наведе очи към гърдите му, толкова широки и силни, загорели от слънцето, мъжествени. И отново бе обзета от желанието да го докосне, но отново устоя, като се извъртя рязко с гръб към него.

Той обаче нямаше намерение да я остави да се измъкне. Постави ръце на раменете й, грубо я обърна обратно и я задържа така пред себе си, сякаш беше негова жертва.

— Роури — провлече Ерик, — какво ще ми кажеш?

Бавно и неспокойно, тя вдигна очи към него. После си пое дълбоко дъх и повтори онова, което вече му беше казала:

— Карам провизиите до базата.

— Знам това — извика нетърпеливо той, а пръстите му се впиха в нежната плът на раменете й, като й причиниха болка дори през дебелия пуловер.

— Каква роля има Даниел във всичко това?

— Той е журналист. Пише статия за ледниковата експедиция.

Стори й се, че видя проблясък на разбиране в очите му, преди да нанесе следващия си удар.

— Защо той не се върна в базата с теб?

— Той… трябваше да остане в Уайтхорс.

— Не ти вярвам. — В очите му светна предупреждение, че бързо губи търпение.

Сама нетърпелива, тя попита:

— И какво точно вярваш?

Той я погледна право в очите, когато отвърна:

— Вярвам, че може да си тръгнала без знанието и съгласието на твоя Даниел.

Роури съвсем се стъписа, защото Ерик беше разгадал ситуацията и затова беше ядосан. Тя знаеше какво да очаква, когато Даниел се вбесеше — следваше неизбежното викане и крачене из стаята, но никога не беше посягал да я нарани. За характера на Ерик обаче не знаеше нищо. Напълно предвидливо, тя реши да не го изпробва.

— Не е точно така — започна Роури. — Даниел трябваше да остане в Уайтхорс, за да вземе някакъв човек, важната клечка, която спонсорира експедицията.

Нещо в думите й, вероятно презрителният тон, го развесели, въпреки че леката извивка в ъгълчето на устните му се задържа само за миг, след което той стана сериозен и я погледна строго в очите.

— А защо ти не остана да чакаш заедно с него?

— Провизиите трябваше да бъдат доставени.

Той повдигна вежди:

— Роури…

Тя неохотно допусна едно по-нататъшно усложнение.

— Той не искаше да остана с него.

Все още не беше казала истината, въпреки че се питаше колко още би могла да я избягва.

— Все пак ти каза, че той не е бил съгласен да шофираш по тези пътища сама. — Беше я оплел в собствените й мрежи, а тя нямаше представа как да се измъкне.

— Е?…

— А каква е разликата? — извика Роури, объркана от това, че се беше оказала в подобно нелепо положение. С всички сили се отскубна и застана на няколко метра от него. — Каква е разликата? — повтори, намусена и объркана. За нищо на света не можеше да разбере защо той трябва да знае всичко това, защо толкова настоява да му разкаже.

Дълбокият му глас прозвуча отново:

— Има страшно голяма разлика. Бих искал да знам с какво точно съм се нагърбил.

Сега тя побесня, стана предишната Роури и се нахвърли енергично:

— С какво ти си се нагърбил? И кой по-точно си въобразяваш, че си ти? По-скоро става въпрос за това, с какво аз съм се нагърбила, тъй като това е моят джип, моята храна и моята воля, която ти дава право да ме придружаваш…

В яда си Роури се беше изправила на колене и беше заела позицията на котка, готова за скок.

За нейна голяма изненада изражението на Ерик се смекчи неочаквано и по устните му се разля усмивка.

— Ела тук — каза той със строг, но вече спокоен тон.

— К-какво? — заекна тя, напълно объркана от този обрат.

Кехлибареният му поглед се спря върху нейния, когато повтори командата си, този път по-нежно и определено прелъстително:

— Ела тук!

— Не.

Гласът й прозвуча слабо и неубедително. Тя осъзна, че не вярваше нито в неговите намерения… нито пък в своите. Тишината между тях се нарушаваше единствено от силното почукване на дъжда по покрива.

— Роури, ела тук.

Той не беше помръднал и въпреки това тя усещаше магнетичното му привличане, гласът му, очите му цялото му същество я зовеше. Думите й убягваха; тя само поклати отрицателно глава на неговата настоятелност, отрицание, което някакво вътрешно чувство й подсказваше, че е напразно.

— Роури…

Той седна до огъня, привличането му ставаше все по-силно и по-силно. Последният вик на здравия разум, слаб и далечен, й каза да не се поддава на тази заплашително неустоима сила. Скоро обаче този глас заглъхна, тя бавно стана и приближи към Ерик. Беше като в транс — осъзнаваше какво става, но не беше в състояние да го промени.

Той обви ръце около кръста й, придърпа я по-близо и я накара да коленичи, а бедрата й пламнаха при допира с неговите. Пред очите й беше цялото онова великолепие, което тя до болка беше жадувала да притежава. В този момент не можеше повече да се въздържа и вдигна ръце, отначало свенливо, към гърдите му, като първо докосваше, а след това започна да гали мъжествените очертания. Погледът й проследи движението на пръстите й, наслаждаващи се на топлината и силата на неговото тяло, а гъстият и тъмен мъх на гърдите му стимулираше дланите й.

Устните й потръпваха от вълнение, когато отново вдигна поглед към него, а ръцете й сега се движеха по раменете му. Нямаше нищо обезсърчително в израза му, когато вдигна устните си към неговите, притвори очи и вкуси от опияняващия им нектар, а ръцете й се сключиха около врата му и тялото й преля в неговото.

Роури не разбра кога точно той започна да й отвръща, толкова зашеметена беше от собствените си освободени желания. Но когато устните му се разтвориха, за да посрещнат нейните, тя почувства как ръцете му, които вече не бяха около кръста й, се плъзгат под пуловера по кожата й, нежна и еластична под търсещото му докосване. Почувства неговата страст, когато милувките му станаха по-дръзки, целувките му — по-изискващи, и това я възбуди още повече.

Устните му започнаха да си играят с ухото й, а след това се спуснаха надолу и тя наклони назад главата си, за да им позволи да достигнат до шията. Ръката му нежно покри заоблената й гърда и въздишка на неочаквано удоволствие се изплъзна от влажните й устни, когато палецът му очерта кръг около зърното. Струваше й се, че ще се взриви отвътре, толкова силно беше това усещане.

Когато устните му отново преминаха към ухото й, тя чу думите:

— Равни права, така казват…

Преди да може да разбере тяхното значение, ръцете му сръчно съблякоха тежкия пуловер.

— О, Роури! — промълви той с тих и пресипнал глас.

Тя отново потърси устните му, като обхвана лицето му с малките си нежни ръце. Ако можеше да разсъждава трезво в този момент, би се определила като безнравствена жена, добре запозната с навиците на мъжете и техните удоволствия. Ерик нямаше как да знае, че само той беше събудил — за пръв път — най-примитивните нужди и копнежи, които управляваха тялото й.

Роури усети как напрежението намаля, когато той се отдалечи колкото да разкопчее предното копче на сутиена й — последната останала преграда, — който се присъедини към пуловера на пода. Тя посегна да привлече мъжа отново към себе си, но той се дръпна назад.

— Нека да те погледам — прошепна й и копнежът в очите му беше прекалено силен, за да му устои. Силата на неговия поглед я накара да настръхне, гърдите й се стегнаха. — Ела тук — каза той изпълнен със страст и желание глас.

Този път не бе необходимо да повтаря. Роури се хвърли в прегръдките му и божественото усещане от допира на голите им гърди я издигна до нови и непознати висини. Той изстена високо, когато телата им се допряха, и в този звук прозвуча и неговата възбуда. При това докосване тя потрепери и се изопна като струна.

В отговор на нарастващото й желание ръката му се спусна към кръста й и за момент се спря до колана на дънките й.

— Ерик… моля те… помогни ми — замоли се тя, когато силата на изгарящото желание стана непоносима под неговия страстен натиск. За пръв път в живота си беше готова да даде, тя искаше, не — тя до болка желаеше да даде това, което беше единствено нейно. Всъщност щеше да се отдаде в този момент напълно и безусловно, ако Ерик не беше отдръпнал внезапно тялото и ръцете си, след което свали нейните от врата си. Погледът му дори за миг не се отклони от лицето й, бледо и покрусено, когато той проговори тихо и спокойно:

— Кой каза, че командва тук, Роури?

Без да дочака отговор на риторичния си въпрос, мъжът се изправи и отиде до огъня, като добави няколко цепеници, преди да седне възможно най-далеч от мястото, където тя беше коленичила, все още в шок.

Въпреки че пламъците станаха по-високи и грееха силно, Роури почувства студ от отдръпването на неговото тяло, което беше запалило един нов и страшен пожар у нея. Тя започна да трепери, независимо от температурата в стаята и слепешком засъбира дрехите си, като преглътна мъчително, за да заглуши стоновете, които застрашаваха да доведат до дъното нейното унижение.