Барбара Делински
Брегове на желанието (2)

Втора глава

Това съвсем не беше лесното пътуване, което Роури бе очаквала, когато стана призори. Беше спала не повече от два-три часа от притеснение, че Даниел ще се събуди рано и ще провали плановете й. Беше събрала набързо нещата, които бе разопаковала, само няколко часа по-рано, и се бе отправила към джипа, паркиран зад хотела в малкия и учудващо пълен паркинг. За щастие служителят беше доверчив човек, даде й ключовете, които се оставяха на рецепцията, в случай че се наложеше някоя кола да бъде преместена през нощта, за да премине друга. С картата до себе си, която бе забелязала на задната седалка предната вечер, тя потегли. Спря предвидливо на една бензиностанция, за да зареди колата, както и в едно заведение за бърза закуска, за да направи същото за себе си.

Шофирането на джипа се оказа единственото безпочвено опасение от многото, които я бяха тормозили по време на безсънните часове на нощта. За щастие, както беше казала на брат си, нямаше проблеми със съединителя и скоростния лост благодарение на собствената си спортна кола. След известно наместване и приспособяване към тази по-широка и по-неудобна кола тя продължи напред. С това свършваха добрите новини.

Разбира се, не беше очаквала магистрала с четири платна като онези, с които беше свикнала, особено след предупреждението на Даниел. Но тя не беше подготвена за непрестанното друсане, което съпровождаше пътуването по чакълестия път. Не беше в нейния стил, но и прилоша, въпреки че през първия час от това ужасно мъчение непрекъснато се въртеше на мястото си, като се опитваше да се настани удобно зад волана. Шофирането се оказа по-лесно, когато намали до една по-умерена скорост от четиридесет мили в час, макар да знаеше, че така удължава времетраенето на пътуването си.

И за добро, и за лошо, други коли се срещаха рядко. От една страна, тя се притесняваше да не остане сама насред път, в случай че джипът се повреди. От друга обаче, изпитваше ужас от каменния порой, който бомбардираше предното стъкло всеки път, когато се разминеше с някое превозно средство, така че въздъхваше с облекчение при всяка нова пуста отсечка от пътя.

Пейзажът наоколо, в който се редуваха ту планини, ту плата, постепенно я поглъщаше в своята необятност. През по-голямата си част пътят се виеше по протежението на реката и на места правеше големи завои, преди шосето да поеме отново на североизток.

След час и половина шофиране Роури малко се поотпусна при мисълта, че беше изминала достатъчно километри, за да се страхува от внезапната поява на брат си. Като отби колата встрани от пътя, тя спря и излезе от нея. Искаше да отпусне мускулите си и да даде заслужена почивка на гърба си, който вече порядъчно я болеше.

Застана на тераса, надвесена над реката. Неподправената красота наоколо я завладя и вдъхна у нея страхопочитание към силата на дивата природа. Реката бучеше непрестанно под отвесните гранитни скали, които се извисяваха право нагоре. Високото плато бе застелено от трепетлика и смърч, от блестящи брези и множество диви цветя. На една отдалечена издатина се виждаше изоставена колиба, вероятно принадлежала някога на ловец или самотен миньор. Надолу по реката, на малък пясъчен участък тя забеляза останките на лодка, полюшващи се във водата, необезпокоявани от каквото и да било човешко присъствие.

Роури закопча догоре якето си марка „Айзенхауер“, тъй като вятърът неочаквано се усили и зашумя в клоните на дърветата. След като си пое дълбоко дъх, тя отново седна зад волана, като този път сложи като възглавница на седалката няколко сгънати пуловера. Какъв късмет, че Дорис я беше накарала да си вземе резервни дрехи!

Скъпата Дорис, помисли си Роури с умиление. Тя работеше за семейството, откакто Роури е била бебе, грижеше се за нея и я глезеше заедно с другите. Тя не беше съгласна с намерението й да отиде при брат си, въпреки че нямаше нито желание, нито власт, да я спре. Именно Дорис й беше предложила да си вземе някои по-стари и удобни обувки и тайничко беше пъхнала гуменките й на дъното на куфара, независимо от това, че самата Роури смяташе, че новите й каубойски боти са си много удобни. Сега, след като се беше препъвала по чакъла при последното спиране, трябваше да се съгласи с нея. Много вероятно беше, веднъж пристигнала в базата, да се наложи да пожертва своята суетност заради удобството и разбира се, сигурността си.

Високият непознат също се бе оказал прав — дрехите й бяха не само неподходящи, но и непрактични. Студът може да се окаже проблем, помисли си тя, като засили отоплението на джипа. Слънцето беше посгряло Уайтхорс сутринта, но сега през повечето време бе закрито от големи облаци, а докато пътуваше на север, постепенното увеличение на надморската височина смразяваше краката й.

Високият непознат… Не можеше да престане да мисли за него. Къде ли беше сега? Откъде бе дошъл? Накъде отиваше? Кой беше той? Дали само монотонността на пътуването я беше накарала да си спомни за него? Не, каза си Роури, мисълта за него се беше появила сега, както и от време на време през цялата нощ без никаква връзка с монотонността, била тя минала или предстояща. Този мъж беше загадка. Тя не знаеше нищо за него, освен това, че той беше в състояние да я вбеси със своята откровеност, също както я беше запленил с целувката си.

Целувката му наистина притежаваше страшна сила. Роури винаги се бе смятала за една от малкото оцелели от своя вид — старомодна и благоприлична девица, въпреки че това се дължеше не толкова на високи морални стандарти, колкото на чисто физическо отвращение. Тя постоянно излизаше с най-подходящите партньори, всеки от които бе често грубо унижаван от една разярена и нетактична Роури. Всъщност нейната репутация на недостъпна беше започнала да я преследва, защото отблъскваше онези ухажори, които искаха само да се позабавляват, докато в същото време нищо не беше в състояние да обезкуражи онези, които преследваха нейното богатство. Роури не се притесняваше много от този свой имидж, тъй като до този момент никой не я беше заинтересувал. Дори и при Чарлз привличането беше, повече интелектуално и никога физическо. Не, до този момент никой не я беше привличал по този/начин.

Високият непознат… Кой беше той? Този въпрос не й даваше покой, докато пътуваше под все по-навъсеното и зловещо небе. Целувката му… едновременно решителна и колеблива, предизвикала у нея неподозирано усещане. Кой беше той?

Мислите й бяха прекъснати от първите едри дъждовни капки по предното стъкло, които вятърът бързо изсуши. Скоро те зачестиха и се сгъстиха, докато стъклото беше замъглено от рукнали струи и Роури беше принудена да включи чистачките. Не след дълго дъждът се превърна в истински порой. Като намали до скоростта на охлюв върху хлъзгавия чакъл, Роури се опитваше да запази спокойствие и същевременно се стараеше да следи пътя, който изведнъж потъна в локви. Фаровете бяха включени през цялото време, както беше указано на пътните знаци, и въпреки това светлината им с нищо не допринасяше за подобряване на видимостта.

Сред множеството объркани емоции, които ситуацията събуждаше у нея, Роури изпитваше силно чувство на самота, съвсем сама, изправена пред безпощадната природа. Е добре, помисли си тя, нали точно това искаше — да излезеш от пашкула? Когато джипът хлътна в една локва и премина през нея, като изхвърляше вода от двете страни, тя осъзна, че тук със сигурност няма на кого да разчита.

Неочаквано Роури попадна във водовъртеж от съмнения. Може би Даниел беше прав… Дали не трябваше да обърне и да се върне в Уайтхорс? Не, беше стигнала вече твърде далеч. Дали наистина беше? Още колко й оставаше до базата? Даниел беше споменал за около пет до петнадесет часа път. Дали не се шегуваше за последното? Сигурно беше изминала една трета от пътя. Не, реши тя, няма да се връщам. Бавно и предпазливо щеше да продължи напред.

Точно тогава нещо черно привлече погледа й. Петното бавно се приближи и придоби форма, докато накрая тя можа да различи мотоциклетист, който й сигнализираше от банкета на пътя. Правило номер две, след напътствието никога да не взима бонбони от непознати, беше: Никога не спирай на стопаджия! Въпреки че тази ситуация беше различна. Първо, доброто държане изискваше на пуст път като този да помогне на изпаднал в беда колега. Второ, истинско облекчение беше да види някого, когото и да било, сред този порой. Трето, определено имаше нещо познато в силуета на този стопаджия — от високите обувки до високата и стройна фигура, уверената поза и късчето червен плат, подаващо се от задния джоб. Първите две причини тя можеше да пренебрегне, но третата не. Имаше нещо общо с непознатия, когото беше срещнала вчера, и ако това наистина беше той…

Спирачките изсвириха върху калния чакъл и тя отби джипа встрани, точно пред човека, и се обърна да изчака, докато той дотича до вратата, отвори я, хвърли един вързоп на задната седалка и седна на мястото до нея. Вода се стичаше от каската му, която той свали, докато говореше, и едва след като я захвърли до вързопа, погледна към шофьора.

— Благодаря… Е, и това ако не е…

Изненадата от разпознаването беше взаимна. Роури разбра, че това, което беше предчувствала, бе истина. Като се пренебрегнеше фактът, че беше мокър до кости, кехлибарените очи, правият нос и добре оформените устни сред подрязаната черна брада не оставяха никакво съмнение относно самоличността на този мъж.

— Роури Матюз! — възкликна той с лукава усмивка, несъмнено доволен от моментната й загуба на дар слово. — Роури Матюз — повтори той, сякаш нарочно й напомняше за мнението си относно нейното име, — трябва да се срамуваш от себе си!

Зениците й се разшириха и тя се втренчи объркано в него:

— Какво?

— Трябва да се срамуваш от себе си… Да спреш на стопаджия! Първо предизвикваш някакъв нещастник в бара, а сега правиш нещо толкова безотговорно, като…

— Не вярвам на ушите си! — прекъсна го тя. — Намираме се сред ужасен порой, забелязвам познато лице, застанало отстрани на пътя — достатъчно глупаво, за да тръгне с мотор, мога да добавя, — спирам, за да предложа да го откарам, и ти наричаш това безотговорно? — Очите й проблеснаха застрашително. — Добре тогава, слизай! Веднага!

Разярена, тя напразно се опита да избута гранитното рамо до нея, когато внезапно китките й се оказаха здраво стегнати в силните ръце на нейната жертва.

— Успокой се, момиче. Не исках да те обидя. — Това я усмири и той бавно освободи китките й веднага щом усети, че тя спря да се съпротивлява. — Боже, ама ти си докачлива — продължи мъжът, когато Роури сложи ръцете си обратно на волана.

Може би това се дължеше на напрежението от бягството й рано сутринта и последвалия го неприятен обрат във времето; или пък на неговия упрек, който отново намекваше, че никога няма да може да се оправя без опекун; или пък просто на него и неговото обезпокоително влияние върху нея. Независимо от всичко тя се опита да се успокои.

— Можеше да ми благодариш, че спрях — каза. Думите й бяха някак механични и прозвучаха надменно, в тях нямаше и следа от извинение, което в случая би било по-подходящо.

Вироглавството, изглежда, не беше една от чертите му.

— Благодаря ти. Беше мило — засмя се той и закачливи пламъчета заиграха в меките кехлибарени очи.

Без да се оставя да бъде укротена толкова бързо, Роури отсече язвително:

— Не се дръж снизходително с мен. — После, като се опомни, продължи: — Къде отиваш?

— В планината.

— На мотор?! — Сега упрекът беше отправен от нея.

— И защо не? — попита любезно той.

— От една страна, пътища от чакъл — тя посочи около тях, — а от друга, лошото време.

Мъжът бързо се усмихна:

— А, кой се опита да те уплаши… онзи приятел в хотела?

Роури малко прибърза с отговора:

— Аз не съм на мотор. И никой не се е опитвал да ме изплаши. Той просто… не искаше да отида… — Тя не можа да скрие, нито да пренебрегне гнева, който споменът за думите на Даниел събуди у нея.

— Кавга между влюбени?

Погледът му я прониза и тя чак сега осъзна какво заключение си беше направил той в хотела. Въпреки това импулсивно реши, че няма защо да му разкрива истината.

— Не бих казала — отговори уклончиво, като не направи нищо, за да поправи явното недоразумение. Точно тогава вниманието им беше привлечено от един камион, който идваше насреща. За изненада на Роури той намали и спря точно до джипа. Като спусна малко стъклото, тя едва успя да долови думите на шофьора сред грохота на бурята:

— Добре ли сте?

В отговор тя се усмихна и кимна, а камионът продължи по пътя си. Като вдигна стъклото, за да попречи на дъжда да нахлуе в колата, Роури осъзна, че отново беше сама с този неустоим непознат, от чието милосърдие беше зависима в момента. Първото нещо, което инстинктивно направи, беше да попълни пропуска, който не й даваше мира от вчера.

— Как се казваш? — попита свенливо тя и плахият й тон учуди дори самата нея.

Той се усмихна широко, при което белите му зъби заблестяха, а дъждовните капки все още проблясваха по брадата му.

— Чудех се кога ще попиташ. Ерик Кларксън, на вашите услуги. Всъщност май е обратното, а? — Той се усмихна отново и Роури се удиви от чувството му за хумор в момент, когато обстоятелствата не бяха много окуражаващи.

Забавно, помисли си тя. Как само му беше позволила да вземе надмощие!

— Накъде си тръгнала? — попита той.

— През реката Рос — отговори му, като нарочно не се доизясни, въпреки че трудно можеше да каже нещо по-конкретно.

Всъщност мъжът не й се струваше опасен, с изключение на физическото му превъзходство над нея. Тя беше объркана от факта, че в негово присъствие се държеше по-различно, отколкото с останалите. В негово присъствие цялото раздразнение, безразличие, предвзетост и високомерие бяха изкуствени. Тя разбра, че го харесва, въпреки че съвсем не знаеше защо.

— Не смяташ ли, че в такъв случай трябва да тръгваме? — прекъсна мислите й той. — Искам да кажа, нямаш нищо против да пътувам с теб, нали? — Отново я дразнеше, тъй като прекрасно знаеше отговора на този въпрос.

В действителност единственият отговор беше шумът от запаления двигател, който заглъхна, щом тя включи на скорост и потеглиха. Дъждът продължаваше да бушува и сега, докато Роури караше напред бавно, а чистачките, включени на най-бързи обороти, едва успяваха да изчистят стъклата, напрежението си каза думата. Стихиите следваха една след друга; тази корава земя, която постоянно поставяше изпитания пред човешкия род, сега сама беше поставена на изпитание от една още по-голяма сила.

— Да карам ли аз? — предложи тихо той, като посочи изпъкналите кокалчета на ръцете й, които така здраво бяха стиснали волана, сякаш от това зависеше животът й.

Гласът издаде напрежението й:

— Не. Мога да се справя.

Тя вече беше свикнала с друсането, импровизираната възглавница беше помогнала. Дори беше започнала да различава отделни фигури през зацапаното стъкло. Различаваше предимно цветовете — пепелявосивото на чакъла, което контрастираше с пепеляво зеленото на дърветата. Тя се съсредоточи изцяло върху заниманието си, без да обръща внимание на мускулите на краката си, които застрашаваха да не издържат натоварването. Шофирането така я беше погълнало, че за разговор и дума не можеше да става. Тя намери време обаче да се самопохвали за това, че добре се справя.

За нещастие беше прибързала. От другия край на пътя нейният най-голям страх се появи под формата на огромен камион, който решително напредваше срещу тях. Роури се подготви за действие, но въпреки това се оказа неподготвена за онова, което последва. Когато камионът профуча край тях, без ни най-малко да намали скорост, една вълна от вода и чакъл, кал и боклуци се удари в предното стъкло на джипа с такава сила, че за момент тя напълно загуби видимост и се уплаши, че може да изтърве контрола върху управлението.

— Добре се справяш. Само дръж волана направо — нареди нейният пътник спокойно и твърдо, след като камионът отмина и потопът намаля, оставяйки я цялата разтреперана и истински удивена, че беше успяла да избегне едно потенциално произшествие. Тъй като се нуждаеше поне от миг, за да се възстанови, тя отби встрани от пътя и спря, като дишате дълбоко, с глава на волана. По разбираеми причини беше напълно забравила за мъжа до нея, докато гласът му не й напомни за присъствието му.

— Нека да покарам малко — предложи той с тон, който намекваше повече за голямото напрежение при шофиране по време на буря, отколкото за някаква неспособност от нейна страна да се справи.

Роури вдигна все още бледото си лице към него, видя искрена загриженост в изражението му и кимна, доволна от възможността да си почине.

Като се премести в края на седалката, той нежно я хвана за ръката и й помогна да се измъкне настрани заедно с пуловерите, а след това, без да се колебае, се прехвърли зад волана, което си беше истински подвиг за човек с неговите размери.

— Всичко наред ли е?

Тя кимна повторно, като си пое дълбоко дъх, за да потуши засилващото се сърцебиене. Когато колата беше отново на пътя, Ерик я изненада с комплимента си:

— Добре се справяш с джипа. Свикнала ли си да го караш?

Мъжът се взираше в мъглявината отпред, което й позволи да го разглежда на спокойствие дори когато отговори уклончиво, макар и искрено, на въпроса му:

— Свикнала съм със скоростите и съединителя. Освен по размери и по клас тази кола по нищо не се различава от моята собствена.

Профилът му, реши тя, е толкова впечатляващ, колкото лицето му. Правата линия на носа загатваше за аристократична изтънченост, която неговата брадичка, ако не беше покрита от брада, без съмнение щеше да подсили. Ръцете му здраво държаха волана, въпреки че съвсем не бяха напрегнати като нейните. Облеклото му я очарова, едновременно елегантно и непретенциозно: прогизнало кожено яке, което сега беше разкопчано и под него се виждаше вълнен пуловер, също толкова мокри дънки, прилепнали по добре оформените му крака, и високи маркови обувки. Той притежаваше някаква странна изтънченост, която се забелязваше както в облеклото, така и в маниерите му. Любопитството на Роури нарасна.

— Ти остави мотора си — осмели се да каже тя. — Не се ли притесняваш за него?

Той погледна за миг към нея и забеляза, че беше свила крака под себе си, за да се стопли, преди вниманието му отново да се насочи към пътя. Без да каже нищо, протегна ръка и засили още отоплението.

— Това е просто една машина. Ще се погрижа да го приберат по-късно. Когато стане опасно, предпочитам да го зарежа. Виж — замълча и протегна едната си ръка към нея, — ще ми помогнеш ли с това?

Тя се изправи на колене и се пресегна, за да му помогне да свали прогизналото яке. Неволно, при едно разтърсване на джипа, докосна рамото му с гърдите си и една дълбока и необяснима тръпка премина през тялото й.

— Благодаря ти — промълви мъжът тихо, а тонът му напомняше онзи, който беше последвал целувката им. Дяволити пламъчета заблестяха в кехлибарените му очи, въпреки че незабавното им връщане към дъждовния път беше тъкмо навреме, за да й спести едно безпричинно объркване.

Бурята навън вилнееше неукротимо, независимо че Роури се чувстваше необикновено спокойна, след като този мъж беше поел отговорността да шофира. Ерик Кларксън. Добре, помисли си тя, все пак има име, също както и красиво лице и тяло. Също така обичаше приключенията, ако мотоциклетът беше показателен за вкусовете му. Той вече имаше един плюс повече от по-голямата част от мъжете, които беше познавала досега!

— Каза, че си на почивка. С какво се занимаваш иначе? — Очите й се спряха на ръцете му, явно несвикнали на тежък труд.

— По работа съм.

— Това обяснява всичко — промърмори саркастично тя почти на себе си. — И каква работа по-точно?

Ерик погледна къдравата й глава, наклонена в очакване. Зелените й очи сега бяха топли и искрящи. Той не можа да не се полюбува на гъстите й мигли; с неохота погледна отново към пътя — тъкмо навреме, за да види как едно тъмно очертание изплува само на няколко метра пред тях.

— Дръж се! — извика внезапно, като протегна дясната си ръка пред нея и наби спирачките.

Роури нямаше време дори да си поеме дъх, тъй като джипът се подхлъзна по чакъла, като занесе първо надясно и после наляво, преди да спре в една плитка канавка извън банкета на пътя. Трепереща, тя се хвана за ръката, която я придържаше, и почерпи от нейната сила, докато всичко навън не спря да се върти и двигателят угасна. Можеше да се чуе единствено звукът на потропващите в хор дъждовни капки, примесен с ударите на двете им лудо биещи сърца.

Тя не осъзнаваше колко неравномерно беше дишането й, докато една здрава ръка не хвана брадичката й и я извърна към него.

— Добре ли си, Роури?

Тя кимна сковано, като осъзнаваше единствено колко беше доволна от неговата загриженост.

— Какво стана? — прошепна задъхано.

Като се протегна, за да облече якето си, Ерик внезапно стана неспокоен.

— Един лос ни мина път. Ако не бях се разсеял — той й хвърли гневен поглед, — можех да го видя и по-рано. Сега, струва ми се, спукахме гума. Остани тук.

Преди да успее да протестира, той беше отворил вратата и изчезна в дъжда, като я остави с чувство на вина и обърканост. Сякаш цяла вечност беше изминала, преди да се върне, прогизнал и ядосан.

— Е? — попита Роури, нетърпелива да узнае каква е повредата, която, осъзна изведнъж, беше нейна собствена грижа.

— Спукана гума, това е всичко — измърмори той, като се обърна и я погледна през мокрите си мигли.

Роури беше смаяна от изражението му.

— Защо си ми ядосан? — попита объркана тя. — Вината ще е моя! Нали ти караше. И какво толкова трудно има в това да смениш една гума?

— Възнамеряваш да я смениш ли? — попита натъртено той, като иронично снижи тон.

Гневът й кипна и тя се усмихна скептично:

— Нямам намерение да сменям каквато и да било гума, при положение че има някой толкова голям и силен, колкото си ти, който да свърши тази работа вместо мен!

Веднага осъзна какво беше казала и как го беше казала и почувствала внезапен срам, побърза да спаси новия си образ.

— Няма значение — промърмори смекчено Роури, като отмести очи от пронизващия му поглед. — Ще опитам.

— Няма да правиш нищо подобно! — Той се обърна рязко и тя изненадана го погледна въпросително. — Роури, не е възможно да направиш каквото и да било, докато не спре да вали. Гумата е затънала в калта чак до полуоската. Крикът няма дори да помръдне колата. — Ерик я погледна засмяно в очите. — Струва ми се, че ще трябва да ме изтърпиш още известно време.

Тя се обърна към него, внезапно разтревожена от собствената си уязвимост.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами — започна той, — имаме избор. Можем да чакаме тук, докато времето се изясни или мине някоя кола, или пък да се огледаме за някоя пътека, която води навътре в гората. Както ми се струва, няма да можем дори да помръднем този джип.

— Пътека, която води навътре в гората? — попита ужасено тя, като започна да осъзнава положението, в което се намираха. — Каква пътека? Водеща къде?

Той сви рамене, пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си и извади една карта.

— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш, скъпа моя.

Неговият спокоен, почти шеговит глас превърна ужаса й в учудване.

— Всеки отговорен човек би трябвало да знае дали по път като този има подслон и къде се намира, в случай че го сполети нещо непредвидено, както в момента.

Известно време цялото му внимание беше погълнато от картата. Накрая той вдигна очи.

— Когато спрях с мотора, прецених, че вероятно ще трябва да вървя дотук. — Дългият му загорял от слънцето пръст посочи едно означение на картата. — Страхувам се, че щеше да се окаже доста дълга разходка. Ако пресмятанията ми са верни обаче, твоят джип ни докара почти пред вратата. — Той погледна през стъклото в търсене на някакъв отличителен знак.

— Пред вратата? — В гласа й се смесваха недоверие и съмнение.

Тъмната му глава бавно кимна, но кехлибарените очи не се отделиха от пътя.

— Много възможно е недалеч оттук да има хижа. Тя най-вероятно е изоставена, но би означавала сух и може би дори топъл подслон, докато обстановката малко се проясни. — Той присви очи. — Според картата тук трябва да има брезова горичка от двете страни на пътеката. Всичко е толкова неясно, въпреки че там… Я чакай! — Мускулите на лицето му се отпуснаха и тя проследи погледа му. — Това е. Ето тук, нагоре по пътя, вдясно.

Две брезови горички със сигурност можеха да се видят в далечината. Те едва се забелязваха сред зелено-черния шубрак. Неспособна да сподели облекчението на Ерик, Роури беше обзета от съмнения, най-голямото от които беше свързано с перспективата да прекара толкова време в една изоставена хижа заедно с внушителната личност до нея.

— Просто супер — промърмори отчаяно тя, а иначе нежните й розови устни сега бяха тревожно изпънати. Какъв избор имаше всъщност? Джипът и товарът му бяха нейна отговорност. Тя не би могла да го изостави, като се качи на някоя преминаваща кола (не дай боже!), нито пък биха могли да стоят тук двамата, гладни и премръзнали, часове наред. Може би наистина имаше хижа наблизо. Ерик сигурно бе прав. Тя надникна през прозореца, но не можа да види почти нищо.

— Тази пътека… — започна Роури бавно и не съвсем уверено — може би е по-добре да я проверим. Не можем да останем тук.

Тя погледна Ерик колебливо, като се чудеше как би реагирал на предложението й. За нейно учудване лицето му незабавно се проясни.

— Добре! Чакай тук, докато проуча…

— Няма да стане! — прекъсна го тя, като веднага възвърна самообладанието си. — Аз мога да проуча не по-зле от теб и ако наистина има някаква хижа, ще стигнем там по-бързо.

Крайниците й вече бяха измръзнали повече от допустимото и тя подозираше, че ще се страхува повече, ако стои сама в джипа и се пита дали той ще се върне!

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

— Разбира се — отсече Роури, която не искаше да изпусне възможността да се възползва от случая. Нямаше повече да бъде глезана!

— Добре — сви рамене той, като прие решението й за окончателно. — Сега да вземем каквото можем да носим, както и нещо, което да ни предпази от дъжда. Имаш ли някаква екипировка за дъжд? — Тя поклати глава. — Спален чувал?

Отново отрицателно кимване. С тези неща, както и с други запаси смяташе да се снабди сутринта под ръководството на Даниел, стига той да се беше съгласил с намеренията й. Преждевременното й бягство я беше заварило крайно неподготвена.

— А фенер? — попита Ерик, като тона му стана укоряващ. Роури тъкмо щеше да отговори както досега, когато изведнъж посегна към жабката, откъдето триумфиращо извади един голям и доста силен прожектор.

— Добре — усмихна се той. — Ами храна?

Тя отново поклати глава с виновно изражение, докато не се сети за продуктите, които Даниел беше натоварил, и очите й светнаха.

— Мисля, че трябва да има нещо там — възкликна радостно Роури и се протегна през седалката, за да провери кутиите, които бяха натрупани отзад.

Ерик я погледна учудено.

— Мислиш? Дори не знаеш какво имаш? Или си отмъкнала колата?

— Чак сега ли разбра? — подметна тя. Не че това не беше донякъде истина. — Ще ми помогнеш ли?

Прехвърли се чевръсто на задната седалка, като получи ускорение от едно здраво побутване в гърба. Едва когато си възвърна равновесието, тя се обърна и го погледна.

— Нямах точно това предвид.

Неговите очи също заблестяха, но с чувство, което причини тревога у нея.

— Тогава отсега нататък по-добре уточнявай какво точно имаш предвид, малката — каза многозначително той.

— По-добре да внимаваш, приятелче — предупреди го Роури високомерно, разгневена не толкова от действието му, колкото от обръщението, което беше използвал. Този тон й беше вършил работа досега…

— Или какво? — предизвика я Ерик, като притвори очи толкова изкусително, че тя не беше в състояние да запази самообладание.

Роури замълча и продължи да го гледа, като реши да не обръща внимание на уловката му.

— Май наистина ти харесва, нали? — упрекна го сърдито тя.

Изражението му изведнъж стана съвсем невинно.

— Какво да ми харесва? Твоята компания или бурята?

— Тази… цялата тази работа — заекна тя, като разпери разгневено ръце. — Харесва ти да ме тормозиш. Правеше го вчера, правиш го и сега. Гледаш на това като на голямо приключение, нали? И ще се забавляваш за моя сметка, нали така? — Той отвори уста да каже нещо в отговор на думите й, но Роури бързо продължи през зъби: — Не разчитай на това. Бях достатъчно добра да спра. Това беше първата ми грешка. Позволих ти дори да караш. Това беше втората ми грешка. Но вече край с грешките. Схващаш ли?

Речта й беше не по-хаплива от многото подобни, които беше държала на нищо неподозиращи и често незаслужващи това господа, и въпреки това съжали за тона си веднага след като се чу. Звучеше разглезено и предвзето повече, отколкото бе необходимо.

Така, объркана от собствените си думи не за пръв път в присъствието на този мъж, тя бързо се зае за работа, като започна да тършува из кашоните с продукти. Тишината в колата беше тягостна, въпреки шума от силния порой по покрива. Роури не смееше да вдигне очи, като с право подозираше, че ако направи това, острият кехлибарен поглед щеше да я разкъса. Това, което не очакваше, беше отварянето на вратата, той слезе и я затръшна рязко. Когато вдигна очи към мокрия пейзаж, от него нямаше и следа. Ако беше казала истината, трябваше да въздъхне с облекчение, но от устните й се изплъзна по-скоро въздишка на страх, докато се стараеше да запази самообладание.

Като се изключат няколкото пропуски, той й се беше сторил отговорен човек. Разбира се, нямаше да я изостави, помисли си Роури. Въпреки това не можеше просто да стои и да чака като загубено дете, докато той реши да я вземе. Не, тя то беше уверила, че може да се справи по пътеката толкова добре, колкото и той, и — помисли си решително — точно това щеше да направи.

Като поразрови още малко кутиите, Роури откри кашоните с консервирани храни, грабна няколко и внимателно ги уви заедно с прожектора в най-дебелия от пуловерите си. За късмет намери едно голямо парче найлон и уви всичко в него, като за всеки случай пъхна вътре и чантичката си. Тя не посмя да вземе нищо друго, тъй като не знаеше колко дълго ще върви. След това внимателно се промъкна на предната седалка, отвори и се измъкна навън, като заключи вратата — въпреки че се съмняваше някой да види, още повече да ограби колата в това време.

Дъждът се изливаше безжалостно отгоре й, когато тръгна плахо да търси пътеката. Малко по-напред и вдясно забеляза двойна следа, която повече приличаше на успоредни локвички и водеше към гората. Мисълта за това, което й предстоеше да направи, я ужаси за момент и Роури си помисли дали да не се върне в джипа и смирено да почака помощ. Точно това би направила предишната Роури и без съмнение щеше да бъде спасена навреме. Тази Роури обаче беше различна, а Ерик Кларксън не беше от онези лековерници, които винаги я бяха заобикаляли.

С това решение тя тръгна бавно по следите, като се стараеше да се придържа към пътеката, докато беше възможно. В най-добрия случай почвата беше мека и влажна; в най-лошия малко по-добра от подвижни пясъци. Поне дърветата образуваха един своеобразен чадър, който притъпяваше силата на дъжда. Всичко останало обаче беше против нея. Колкото по-напред отиваше, толкова по-тъмно ставаше. Не можеше да мисли какво щеше да стане, ако бурята се усили още, въпреки че за миг си представи как топчета град се присъединяват към дъждовните капки.

Обувките й вече бяха напълно прогизнали. Дрехите й също бързо се измокриха и Роури си помисли, че ако наистина някъде в далечината има хижа и топлина, би могла да се поизсуши. За щастие пакетът, който носеше, остана сух. Тя спря за миг, за да прибере един мокър кичур коса, и се опита да открие следи от живот.

Някакъв шум зад гърба й я стресна, тя се обърна и видя опашката на едно дребно тъмно и рошаво животно да изчезва в храстите. Досега не беше и помисляла за дивите животни, които можеше да срещне, и почти се паникьоса. В крайна сметка един лос беше станал причина за това бедствие; какви ли други животни можеше да има тук? Скована за момент от страх, Роури отново се почуди дали да продължи, или да се върне. Не беше ли стигнала твърде далеч, за да се връща? Тя отново реши да продължи, като сега, освен напред и в краката си, гледаше и встрани, а от време на време поглеждаше и назад, за всеки случай.

Премръзнала до кости, Роури си мислеше, че вече час върви през гората, а всъщност не бяха минали и десет минути. Тя тъкмо щеше да се връща, когато усети мирис на дим. Лесно можеше да се досети откъде идва. С неподозирана сила тя продължи в тази посока, която я отведе скоро до едно равно място. В центъра му имаше стара и доста разнебитена хижа, чиито прозорци бяха заковани с дъски, а вратата висеше на ръждясали панти. Въпреки това над леко килнатия комин се виеше дим, който я беше ориентирал.

Роури пробяга оставащото разстояние, без да обръща внимание на калта, с единственото желание да се скрие от пороя, да се изсуши и постопли. Вратата се отвори лесно и й разкри една много тъмна, много примитивна, но приятно суха и топла стая. В най-отдалечения край се намираше източникът на пушека — камина, където гореше буен огън, поддържан от високата и слаба фигура, която тя знаеше, че ще намери там.

Ерик не забеляза пристигането й и просто продължи да побутва огъня с един изкривен ръжен. Въпреки че не беше очаквала церемония по посрещането си, Роури, искрено доволна от това, че беше стигнала до хижата съвсем сама, беше разочарована от факта, че мъжът не я удостои с похвалата, която чувстваше, че заслужава. Всъщност, укори се тя нетърпеливо, това, което току-що бе направила и което беше преломен момент в живота й, не беше нещо повече от онова, което милиони хора вършат ежедневно. Тя просто беше направила още една стъпка към присъединяването си към човешката раса!

Като се примири с факта, че няма да получи каквито и да е поздравления, Роури тръсна найлоновия пакет на земята и бързо се доближи до огъня. Ерик беше отишъл в единия ъгъл на стаята и тършуваше из нещо, но какво точно, тя нито знаеше, нито пък държеше да узнае. Първата й грижа беше да се изсуши, което и направи. Без да се бави, съблече мокрите си дрехи и остави топлината на пламъците да изсуши голата й кожа, после изсипа съдържанието на пакета, взе пуловера си и го нахлузи през мократа си глава и среса косата си с пръсти. Тя съвсем не осъзнаваше, че всичко това беше твърде прелъстително. По-късно щеше да се учуди, че съвсем беше забравила за Ерик по време на това не съвсем прилично преобличане; в момента обаче тя не мислеше за него. Беше така свикнала да прави каквото и когато си поиска, че не виждаше нищо нередно, докато неговите дълги, обути в дънки крака и боси ходила не застанаха между нея и огъня.

— Това беше грешка номер три. — Ниският глас я стресна с дрезгави нотки, които не беше долавяла преди. — Никога не се събличай така пред мъж, освен ако това не е покана. — Той коленичи, докато очите му се изравниха с нейните. — Въпреки твоето мнение за мен, аз съм мъж, със съответните нужди и желания.

Роури го гледаше безмълвно. Две нежни ръце легнаха на раменете й и я придърпаха, докато лицето й не се озова само на сантиметри от неговото. Без да има и капка воля да се отдръпне, тя го гледаше запленена, докато кехлибарените очи я галеха, докосвайки всяка нейна черта: зелените й очи, разширени от учудване, поруменелите й бузи, деликатната извивка на носа и нежните й устни, леко разтворени и треперещи. Истинско сладко мъчение беше, когато той бавно преодоля разстоянието и устните му докоснаха нейните, окончателно и напълно, опитващи, търсещи, а след това поглъщащи с ярост, родена от незадоволено желание…

За Роури магията беше завладяваща, тъй като реалността напълно отстъпи и сетивата й взеха надмощие. Той държеше ключа, онзи специален ключ, който отключи всички тайни на женствеността, непознати й досега.

Инстинктивно ръцете й се плъзнаха по неговите и нагоре до раменете му, като се наслаждаваха на силните мускули под пуловера и след това се вплетоха в меката коса по тила му. Нейните мускули, всяко нервно окончание се съживяваха при неговото докосване. Тя потръпна, когато големите ръце се плъзнаха под отпуснатия й пуловер нагоре по гладката кожа на гърба й, като проследиха гръбнака до основата му и продължиха настрани по бедрата й. Тя въздъхна изненадано не толкова заради това, което той докосваше, колкото заради усещането, което й причиняваше, заради онова необяснимо свиване в стомаха й.

През цялото време устните му галеха нейните, като балансираха яростта с една нежност, която тя не беше подозирала. Сега те бавно търсеха път към шията й, изтръгващи от нейните устни въздишка на чувствена сладост.

— Беше ли това покана? — попита дрезгаво той, като вдигна глава, за да я погледне в очите.

Роури беше прекалено завладяна от усещанията си, за да отговори, прекалено развълнувана от силата на неговото тяло толкова близо до нейното, учудена от отдръпването на устните му, объркана от пулсирането дълбоко в нея. Под тежестта на този товар очите й се напълниха със сълзи, когато поклати глава.

— Не! — едва прошепна тя, заседналата в гърлото й буца спираше всякакъв звук.

— Тогава те съветвам да бъдеш по-предпазлива в бъдеще — промълви нетърпеливо той, като все пак спря, за да целуне сълзите по клепачите й, чиято влага беше добре дошла върху горящите му устни. — Не съм сигурен колко мога да издържа.

Ерик издърпа рязко ръцете й от тила си и се отдалечи. Зашеметена и съкрушена, Роури седна на пети за момент, без да е в състояние да мисли, докато раздразнението му я върна напълно към реалността.

— Роури… — проточи се гласът му с нескрита заплаха, а погледът му се спря на голите й крака.

Панталоните… Тя се огледа за мокрите си дънки и се пресегна за тях, но той отново я стресна.

— Като си помисля — чу се дълбокият глас, — те са мокри. Защо не ги оставиш да поизсъхнат малко до огъня?

— Но ти току-що каза… — започна Роури, като го гледаше предпазливо.

— И току-що промених намерението си. Този пуловер ще свърши работа, докато е на теб — заключи Ерик. — В него изглеждаш като дете, определено не като прелъстителка.

Тя го погледна вбесена, че беше развалил красотата на мига с такава неуместна шега.

— Ти… ти…

Момичето се намръщи, като импулсивно грабна дънките си и се опита да ги обуе, не съвсем лека задача, като се има предвид колко бяха мокри.

С периферното си зрение забеляза неговото приближаване.

— Чакай, нека ти помогна. Това е най-малкото…

— Остави ме на мира! — изкрещя Роури, като задърпа лудо крачола, който той беше хванал. Като риташе с яд, тя загуби равновесие и падна на мръсния под. За нейна изненада той я последва долу, като тежестта на тялото му я прикова към пода, а ръцете му разпънаха нейните над главата й.

— Ти наистина си забавна. — Той се засмя закачливо, целуна я бързо по устните и се изправи. След това постоя още малко над нея, като се наслаждаваше на успеха си, преди да добави: — Много разведряваща! — После се обърна и се отдалечи.

Без да може да се сдържи, Роури измъкна свободния си крак и замахна с всичка сила към пищяла му, но извика от болка, когато пръстите й се удариха в нещо като желязо.

— Ох! Какво имаш там… стоманени плочки ли? Ерик се засмя от сърце, видимо развеселен от наказанието, което сама си беше навлякла, и рече:

— Може би някой ден ще ти покажа… като пораснеш малко. — И той отиде в другия край на стаята, за да се заеме с нещо по-неотложно.