Барбара Делински
Брегове на желанието (10)

Десета глава

Ранното утринно слънце в Сиатъл се промъкна през процепите на плетените бамбукови щори и освети лицето на спящата Роури. Тя се обърна сънливо и се пресегна към часовника, оставен на нощното шкафче. Беше едва осем, далеч от късния час, който бе очаквала в тази неделна сутрин, когато нямаше нито посетители, нито графици.

Тя се обърна мързеливо отново към слънцето, така светло и приятно през жълтите щори, и седна в леглото. Босите й крака потънаха в лимоновожълтия плюшен килим, после тя отиде до прозореца и вдигна щорите. Още една прекрасна сутрин… но всъщност Сиатъл не беше ли известен тъкмо с прекрасните си утрини?

След като обу меките си чехли, тя се усмихна, доволна от приятната обстановка в апартамента, която бе нейно дело. Нито декоратор, нито приятел — въпреки че Моника я бе придружила в пилеенето на пари — беше повлиял при избора й на килими, мебели, пердета или аксесоари и затова беше двойно по-горда от резултатите.

Оказа се, че трябва да има свой дом. От момента, в който Даниел дойде в съзнание след мъчителна едноседмична кома, Роури почувства, че и за двамата започва нов живот. За брат й това беше чудото на възкресяването. Той беше изправен пред един дълъг път на по-нататъшна хоспитализация, седмици на възстановяване и усилена физиотерапия.

За Роури това бе чудото да открие онази дълго търсена вътрешна сила по време на безкрайните часове на бдение край леглото му, когато бе принудена да мисли сама за бъдещето. Процесът, който беше започнал в приятната атмосфера на апартамента на Моника и Чарлз и бе достигнал връхната си точка по време на онези бурни събития в Юкон, най-после беше узрял в тези кризисни дни. Дните на чакане я бяха накарали да мисли. Още преди Даниел да дойде в съзнание, тя бе започнала да чертае бъдещето си.

И логично, първата стъпка, когато брат й прескочи трапа и беше достатъчно добре дори постепенно да се върне към работата си, бе този апартамент. В него имаше всичко, от което тя се нуждае. Беше просторен и светъл, без да бъде прекалено голям за чистене. В допълнение, както се оказа после, беше само на десет минути път с кола до университета, където се бе записала като студентка за пролетния семестър. Да, обичаше новия си дом, помисли си тя, като издърпа одеялото и чаршафите, за да ги проветри.

След като се изми в банята, започна да реше непокорените си къдрици, като в същото време разглеждаше отражението си в огледалото. Е, помисли си Роури, изглеждаше по същия начин, по който и вчера, но лицето й със сигурност бе друго, когато се премести тук почти преди три месеца. Тогава то бе изпито и бледо, измъчено от притесненията по време на тези дълги седмици след инцидента, белязано със страданието от една друга, също толкова болезнена рана.

Въпреки че втората травма никога не излезе от съзнанието й, най-накрая тя прие онова, което не можеше да промени. Лицето, което я гледаше от огледалото сега, беше по-нежно и по-отпуснато. Руменината, избила по бузите й, докато бе спала, остана там, за да подчертае гладката й кожа. През тези три месеца бе понапълняла не само благодарение на правилното хранене, една дейност, която почти бе забравила по време на ужасните болнични бдения, но и благодарение на зрелостта, която бавно и решително бе започнала да оформя външния й вид. Това беше един дълъг и труден период, но както изглежда, наистина след нощта следва утро.

Като остави четката за коса, тя се усмихна на себе си. Нощницата, която носеше, беше идеална; нейният бледорозов цвят подхождаше на пантофите и подчертаваше красивия червеникаво кестеняв оттенък на косата й. Това всъщност беше една футболна фланелка, която купи просто по прищявка и която сега подсказваше за спокойния и мързелив ден, който възнамеряваше да прекара.

С бодра стъпка Роури влезе в кухнята, за да си приготви бекон с яйца, което беше очаквала в продължение на цяла седмица. Учудващо колко бързо човек можеше да свикне с готвенето, когато искаше да го направи, помисли си момичето, като сложи тигана да се накисне в чешмата, и занесе чинията си на масата. С кафето, вече готово, единственото нещо, което липсваше, беше вестникът. Тя отиде разсеяно до вратата и я отвори в търсене на печатния си другар за закуска.

Това, което откри, я накара да извика от страх, после от изненада. Защото вестникът не беше на обичайното си място върху постелката, а в ръката на най-странното момче за доставки… Тя не го беше виждала, откакто Даниел излезе от болницата почти преди четири месеца, но той се бе запечатал така живо в съзнанието й, че й се струваше, сякаш това беше едва вчера.

След нощта, която бяха прекарали така невинно заедно, Ерик остана близо до нея. Беше безкрайно утешение за Роури да погледне от поста си до леглото на Даниел и да види, че той е там наблизо и също като нея чака мълчаливо. По това време думите бяха неуместни; това беше като едно преддверие на ада, в което бяха захвърлени, освободени от една истина само за да бъдат парализирани от друга. После, когато Даниел бавно започна да се възстановява, присъствието на Ерик избледня малко по малко, докато един ден Роури се съвзе от емоционалната си буря и видя, че си е отишъл. Тогава го бе видяла за последен път, застанал до нея, докато тя говореше с Даниел и му разказваше всичко онова, което беше пропуснал по време на продължителния си сън.

Едва когато се убеди напълно, че брат й ще се възстанови, тя си позволи да се замисли за собствените си мъки и болки, много от които бяха свързани с Ерик Кларксън. Като се замисли, Роури осъзна, че по време на онова странно мълчание в болничната стая отчуждението между тях се бе задълбочило. Сякаш никой от двамата не успя да се изправи срещу бъдещето, след като то се изясни пред тях. Все пак тя непрестанно си повтаряше, че ако двама души чувстват нещо по-особено, то те трябва да се утешават, да си вдъхват надежда, да си говорят за онова, което им предстои, дори и в най-трудните моменти. За нещастие истината беше ясна. Роури знаеше, че обича Ерик. Да смята, че и той я обича обаче, би било наивно.

А в нейната новооткрита самостоятелност наивността нямаше никакво място. Следователно, като се справи, доколкото можа, с болката, която й причиняваше липсата на този наскоро обикнат мъж, тя решително начерта новия си живот без него.

Но сега той се бе появил неочаквано и доброволно и заплашваше да наруши душевния й мир така, както само той можеше. В мига, в който го видя, пулсът й застрашително се ускори, а коленете й омекнаха, което се бе случвало толкова много пъти преди в присъствието на този завладяващ мъж.

— Избръснал си се! — възкликна тя свенливо, като се хвана за единственото смислено нещо, което можа да съчини в момента.

Разбира се, брадичката му си беше на мястото, изпъкнала и силна, както я беше запомнила… и сурова, както бе подозирала. Същите кехлибарени очи, които я бяха запленили в онези дни, сега оглеждаха дребната й фигура с подчертано нетърпение.

— Страхотен начин да се появиш на вратата си, Роури! Никога не можеш да знаеш кой ще е там!

Тя разтвори широко зелените си очи при този упрек. Сериозно ли говореше? Тя просто беше дошла да вземе вестника… Но блясъкът в очите му го издаде и една широка усмивка бавно се разля по устните му.

— Как си? — попита той нежно.

Тя също се усмихна, както от облекчение, така й за да го приветства.

— Добре.

— Мога ли да вляза?

Объркана от собствената си недосетливост, тя се извини засмяно:

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна… моля те, заповядай.

Той мина покрай нея, влезе във всекидневната и започна да оглежда апартамента, докато тя стоеше облегната на вратата и оглеждаше него. Беше същият величествен мъж, когото бе запомнила: висок, тъмен и красив. В тази пролетна сутрин Ерик беше облечен с червен пуловер с остро деколте, под него раирана риза, сиви спортни панталони и мокасини. Тя не можеше да си представи нещо по-елегантно.

За нейно все по-голямо учудване той обходи дома й с вниманието на таен агент, като влизаше от една врата в друга, докато накрая се появи с доволно изражение.

— Харесва ми. Сама ли го подреди?

Тя кимна.

— Прекрасно.

Докато Роури се наслаждаваше на комплимента му, той се върна към вратата на кухнята.

— Страхувам се, че ти прекъснах закуската. Може ли да ти правя компания за кафето? Ухае съблазнително…

Той беше повдигнал вежди дяволито и момичето не можа да не се засмее.

— Няма да постигнеш нищо с ласкателства — подразни го тя, — но можеш да си налееш кафе, ако искаш. Чашите са на втория рафт над хладилника.

Ерик я погледна многозначително при отказа й да му сервира и после сам си наля кафе.

— Ти ще пиеш ли?

Както винаги, проницателен в наблюденията си, помисли си тя и кимна, а той се пресегна за още една чаша.

— На масата е — каза Ерик, като подхвана нейната игра, а после се подаде от кухнята и добави: — Или ще стоиш до вратата цяла сутрин?

Роури дори не беше обърнала внимание къде е застанала. Тя беше, с една дума, изумена от присъствието на този мъж в дома си, както и от неговото така свободно държане! Всяка частица от любовта, която беше изпитвала към него през онези вълнуващи, а накрая сърцераздирателни дни в Юкон, беше отново тук… и нарастваше подобно на снежна топка. Той беше изпитал съжаление към нея по време на най-тежките дни за Даниел и точно заради това бе останал, за да я подкрепи. Но след като възстановяването на брат й беше сигурно, Ерик просто изчезна, без да се опита да се свърже с нея по-късно. Защо точно този ден го беше направил?

Объркана и несигурна, тя се усмихна насила и тихо тръгна към кухнята. Шумът от пантофите й припомни как е облечена.

— Аз… мисля, че трябва да се облека.

Роури се чувстваше смутено и неловко.

— Сядай! — каза й сериозно той, въпреки че усмивката в ъглите на устните му смекчи тази дума. — Не съм изминал целия този път, за да закусвам сам. Между другото — снижи той глас изкусително, — виждал съм те и с по-малко дрехи.

Бузите й се изчервиха и тя погледна към закуската, която вече съвсем не я изкушаваше.

— Няма ли да закусваш? — попита иронично той, сякаш прочете мислите й.

Роури бързо изправи глава, като си спомни за храната, която бяха споделили в изоставената дървена хижа. Без да проговори, му подаде чинията и го загледа, докато той изгълта съдържанието й.

— Виждам, че не си се променил — проговори най-сетне тя, като едва тогава започна да приема факта, че се бе появил отново.

— Апетитите ми са същите, ако това имаш предвид — каза Ерик с пълна уста. — Препечена филийка?

Роури не обърна внимание на двусмислените му думи и стана, за да му приготви няколко филийки. Чувстваше се така странно, тъй като искаше да му каже толкова много неща и въпреки това се страхуваше да го направи. В крайна сметка него не го интересуваше, нали? Ако го интересуваше, никога нямаше да стои далеч от нея толкова дълго.

— Как разбра къде живея? — дръзна да попита тя плахо, като забеляза, че той съвсем не се чувства неудобно.

— Не е трудно да се открие информация — отвърна уклончиво Ерик. — Разбрах, че си се върнала в училище — каза след това, като за пръв път гласът му прозвуча леко колебливо.

Значи е поддържал връзка с Даниел, помисли си тя. Но всъщност в това нямаше нищо необикновено или учудващо. Двамата бяха станали приятели по време на краткия си престой заедно на ледника и после приятелството им със сигурност беше нараснало… особено след като Ерик научи за истинската й връзка с Даниел. Единственото, което я объркваше сега, беше мълчанието на брат й по въпроса. Тя често го виждаше, като го обичаше силно по своя собствен новооткрит начин, и въпреки това той не беше споменавал нищо за Ерик. Разбира се, между тях се установи едно мълчаливо споразумение да избягват темата за нейния безнадеждно приключил романс, но все пак тя смяташе, че Даниел трябваше поне да спомене, че е видял Ерик. Вероятно самият Ерик го е помолил да мълчи.

— Какво учиш?

Дълбокият му глас прекъсна мислите й, а искреният му интерес й достави удоволствие.

— Журналистика. Но задочно. През останалото време работя на хонорар в един местен вестник.

— Даниел трябва да е доволен.

Той я изучаваше внимателно, докато говореше и следеше отговорите й. Дали имаше достатъчно самоувереност, за да изтърпи сравнението с брат й, без да настръхне? За негова радост Роури само се изчерви и смело му отвърна:

— Да, Даниел е доволен. Но — обясни тя по-тихо — аз правя това единствено за себе си. Имах нужда от нещо постоянно. Точно с това беше свързано цялото минало лято. — След като веднъж бе започнала, трябваше да продължи. — Търсех нещо по-дълбоко в живота, нещо ценно вътре у мен, една сила някъде…

— И откри ли я? — попита той нежно.

Роури сви рамене и погледна надолу.

— Може би. Не съм сигурна.

Тогава отново срещна настойчивия му кехлибарен поглед.

— Преустроих живота си… сега, когато Даниел се възстанови. Имам този апартамент, университета, работата. Всъщност за пръв път сама се грижа за себе си, като правя неща, които ме интересуват и които ми носят удовлетворение.

— Какво за удовлетворението? — попита нарочно той.

Инстинктивно, тя разбра какво иска да каже. След онова пътуване в живота й не бе имало други мъже. Първоначално беше използвала грижите около болестта на брат си като извинение, по-късно установяването на неин личен живот бе станало основната й цел. В действителност знаеше, че никой мъж не може да се мери с онзи, който открадна сърцето й, онзи, който стоеше пред нея сега. Тя се усмихна тъжно и промълви:

— Може би и това ще дойде… — Но гласът й заглъхна колебливо.

— Е, ако не друго, то поне си станала страхотна готвачка! — възкликна той, като се облегна на стола и се потупа по корема, по който нямаше и грам тлъстина повече, отколкото предишното лято. — Не може да се сравни с консервираното свинско и фасула!

Смехът й се присъедини към неговия при спомена за онова първо кулинарно приключение в пустошта.

— Беше ужасно! — съгласи се тя с отвращение.

— Не всичко.

Гласът му беше дълбок, изражението му сериозно, а очите му неочаквано се изпълниха с чувство. Роури разбра какво има предвид и косъмчетата по тялото й инстинктивно настръхнаха. Ако възнамеряваше отново да се вмъкне в живота й, да я използва за собственото си удоволствие, а след това да я захвърли, когато си пожелае… тя нямаше да позволи нищо подобно! Достатъчно трудно й беше да изгради живота си със спомена за него, който непрекъснато я преследваше, за да иска по-нататъшни усложнения и нови страдания.

— Защо дойде? — попита тя. Повече не можеше да продължава да се преструва. Колкото й да се бе заблуждавала, обидата беше още прекалено жива в съзнанието й.

Блясъкът в очите му помръкна, а той се изправи и отиде отново във всекидневната.

— Исках да ти дам това.

Тя дори не беше забелязала, че той е оставил нещо друго на масичката, освен вестника. Сега Роури бавно се появи на кухненската врата, а той приближи и й подаде един пакет, увит в кафява хартия. Ерик не каза нищо, когато тя го отвори и откри една заоблена медна кутийка, инкрустирана фино с танцуващи фигури.

Дъхът й секна, когато я взе, повдигна капака и отново се заслуша в тъжната и завладяваща мелодия, която не бе забравяла нито за миг. Това беше музикалната кутия, която бяха намерили в изоставената хижа и бяха превърнали в съд за готвене. Сега като по чудо тя беше възстановена.

Макар спомените да бяха мъчителни, тя се радваше, че Ерик не е забравил колко много я бе запленила музикалната кутийка.

— Благодаря ти, Ерик — промълви момичето, като затвори капака и я притисна до сърцето си. Погледна го, после отново отмести очи, като се опитваше да не се поддава на емоции. Това, което искаше, бе да го прегърне силно, да покаже колко много цени подаръка му. Но това щеше да бъде неприемливо, страхуваше се тя.

— И това.

Гласът му я изненада и като вдигна глава, тя видя един дълъг плик от опаковъчна хартия в ръката му. След като сложи кутията на масата зад себе си, Роури се пресегна, взе плика и го отвори. Ако е възнамерявал да нанесе удара бавно и мъчително, то той наистина успя. Пред нея се разпръснаха купчина снимки, може би дузина или повече, от онзи съдбоносен ден, когато беше стигнала до ледника. Тони ги бе направил, спомни си тя, като видя печатите. Ако не познаваше хората на тях, щеше да си помисли, че гледа влюбени. Веждите й се смръщиха. Двамата с Ерик бяха съхранени за вечни времена в различни забавни пози: тя позираше с прекалено голямото яке, докато той гледаше весело; той я гъделичкаше, докато тя се превиваше в приятна агония; двамата, с преплетени ръце, в замислено мълчание. Блясъкът по нейното лице беше недвусмислен, беше породен от любов, тя го знаеше. И би се заклела, ако не бе убедена в обратното, че и при него беше същото. Несъзнателно поклати глава и се опита да разсее заблудата. Но при това само я обзе една подновена и по-дълбока болка. Снимките бяха последната капка, която срина спокойствието й.

Тя отиде разтреперана до средата на всекидневната и ги остави на масата. После в изблик на болка се обърна към Ерик:

— Защо ми причиняваш това? Как можеш да бъдеш толкова жесток? Не знаеш ли как ме измъчваш?

Лицето на Ерик също излъчваше страдание, но тя не обърна внимание на това.

— Защо дойде? — попита го. — Не беше ли достатъчно, че през последните няколко месеца непрекъснато мисля за теб? О, предполагам, че трябва да ти благодаря — каза саркастично — за това, че ми помогна да преживея дните, когато Даниел беше в безсъзнание. Мислите за теб всъщност ме освободиха от кошмара за него. После, когато той започна да се подобрява и най-сетне прескочи трапа, не можах дори да се зарадвам от сърце. Защото, когато той се възстанови, ти си отиде. А за мен това беше някак си по-голяма травма, отколкото инцидентът с Даниел. С твоята загуба беше по-трудно да се живее — знаейки, че не трябваше да стане така, знаейки, че не мога да разбера нищо от това, знаейки, че нямам сили да се боря срещу него.

Страданието напълно се бе завърнало и тя продължи умоляващо:

— Не разбираш ли, Ерик? Справях се толкова добре. Болката най-сетне беше започнала да намалява…

Той се приближи към нея с отпуснати край тялото ръце, а очите му искряха с въодушевление, което тя не можеше да разбере.

— Каква болка? — попита той. — Толкова голяма ли е била физическата необходимост… Със сигурност би могла да имаш…

— Не! Не! — извика тя. — После сви рамене, внезапно уморена, а гласът й се снижи почти до шепот и тя погледна надолу. — Ти нищо не разбираш!

Две силни ръце я хванаха за раменете.

— Тогава ми обясни, Роури. Кажи ми го. Преодолей го сега!

Тя нито помръдна, нито проговори, ужасена от това, което той искаше. Гласът му беше странно несигурен, когато каза отново:

— Трябва да знам. Моля те…

Тя не можеше да го премълчава повече. Въпреки унижението, което щеше да преживее, може би най-после щеше да я остави на мира, ако му кажеше. Очите, които го погледнаха, бяха сухи, изпълнени с поражение. Гласът й бе развълнуван, тя знаеше прекалено добре какво говори.

— Болката не е физическа, Ерик. О, това също го имаше. Не мога да го отрека. Но беше нищо в сравнение с другото.

Тя се поколеба, измъкна се от ръцете му и отиде до прозореца. После обърна глава назад към него и се изправи пред мига на окончателната истина.

— Другото е нещо, което не бях си и представяла, преди да те срещна. Не знам кога започна, но то беше там, в онази изоставена хижа… и винаги след това.

Тя си пое дълбоко дъх и произнесе думите. Така тихи и нежни, и прочувствени, с които беше живяла толкова дълго.

— Обичам те.

Продължителна тишина последва признанието й. Като се чудеше дали той наистина е чул, Роури се обърна, но веднага се спря при вида на лицето му. Чертите, които беше запазила дълбоко в съзнанието си и чиито форми и извивки познаваше прекалено добре, сега бяха оживени и енергични и излъчваха една победа, която тя не можеше да проумее.

Въпреки това той не проговори. Ако това беше част от неговата игра, която беше спечелил, без да си помръдне и пръста, тогава тя трябва да беше най-зловещата, която човек можеше да си представи. Да се наслаждаваш на победата, беше едно; да ликуваш при поражението на друг, беше нещо съвсем различно. С болката, която пулсираше у нея, Роури нямаше какво повече да губи.

— Обичам те, Ерик Кларксън — повтори смело тя. — Ако това ти доставя някакво перверзно удоволствие, нека така да бъде. Но ще ти кажа едно. Въпреки че ти никога няма да отвърнеш на любовта ми, аз поне научих какво представлява това много специално нещо в живота и винаги ще го ценя. — Импулсът на думите й я накара да продължи: — Можеш да си тръгнеш оттук веднага — тя вдигна разтреперан пръст към вратата, но аз ще пазя тези спомени. Независимо от болката, това беше и е прекрасно. Сега върви!

— Няма да отивам никъде, малката — каза бавно той, а едрата му фигура се приближи и се наведе над нея. При мъчително объркания й вид той обясни: — Дойдох тук да ти дам нещо…

— Вече го направи, така че можеш да си тръгваш.

— Замълчи! — нареди той. — Въобразяваш си, че знаеш всичко, но все още имаш много да учиш. Ти си почти толкова сляпа, колкото бях и аз, преди да видя тези снимки. — Той посочи към фотосите, разпръснати върху масата. — Всичко е там, Роури…

Докато тя гледаше объркано, Ерик бръкна в задния си джоб и извади една малка опакована кутийка.

— Честит рожден ден, скъпа! — усмихна се той, като искрено развълнуваното му изражение я озадачи също толкова, колкото и подаръкът, който й подаде.

— Как разбра? — прошепна смаяно тя.

— Когато достатъчно силно искам да знам нещо, намирам начини да го разбера! — Той повдигна дяволито глава. — Няма ли да го отвориш?

Роури погледна малкия пакет, взе го плахо и го отвори. Когато повдигна кадифеното капаче, дъхът й спря. Вътре имаше един разкошен пръстен, диамант във формата на сърце, поставен върху златна халка. Безмълвна и недоумяваща, тя вдигна влажните си зелени очи и срещна неговия искрящ кехлибарен поглед.

С глас, изпълнен с искрена нежност, той обясни:

— Отне ми доста време, за да си простя. Страхувах се, че се отнесох с теб доста зле през онези първи дни в Юкон. Бях арогантен, надменен и ревнив. Унижавах те отново и отново… Беше непростимо.

В друго време Роури високо би го прекъснала. Но този момент беше различен, в този момент тя просто се взираше в него, страхуваше се да се надява, но беше неспособна да не го прави. Той продължи уверено:

— Беше грешка от моя страна да искам да те нараня, но до полуда ревнувах от Даниел и после, когато разбрах, че ти е брат… е, имаше толкова други объркващи факти, че бях по-неуверен в себе си от всякога. — Той замълча, като тази несигурност се долавяше във всяка негова дума. — Мисля, че знаех, че изпитваш към мен нещо над физическото. — Кехлибареният му поглед я галеше и успокояваше, и насочваше вниманието й към по-съкровените му мисли. — Но ситуацията, в която се оказахме, беше уникална. Почти нереална. И много далеч от всякакъв начин на живот, който, дори в най-заетите ми дни, представлява опорната точка на моето съществуване. — Свиване на широките рамене предшества тихото му признание: — Вероятно ме е било страх да си призная… поне що се отнася до сърцето ми. Веднъж това се оказа пагубно. — Сякаш събудил се от някакъв транс, той повиши глас: — Това беше… докато не видях снимките. Познавам лицето ти, Роури, като собствената си длан. На тези снимки онова нещо в очите ти е любов. Точно тогава разбрах, че животът няма да има никакво значение за мен, ако никога не видя това лице отново или ако го изтълкувам погрешно. Ето защо трябваше да го чуя от твоята, уста.

Тя поклати глава.

— Но какво е това?…

— Шшт. Мой ред е да говоря.

Той беше поставил ръце върху нейните и леко я галеше от раменете до лактите. Роури разбра, че колкото и да се опитва, никога няма да може да остане безразлична към неговото докосване. Очите й не се откъснаха от неговите, когато той продължи:

— Преживях труден момент преди… Мисля, че знаеш за Дона. Бях решен да не позволя това да се случи отново. Беше ужасно и за двамата. Сега знам, че за да се получи един брак, любовта трябва в основата си да е равна. О, скъпа, не виждаш ли? Всичко е тук, на снимките! Онези чувства, щастието, което каза, че си изживяла миналото лято — ние ги споделяхме. Това ги направи така прекрасни! Обичам те, Роури, повече от всичко!

Роури гледаше с широко отворени очи ту лицето му, ту пръстена. Без да каже нищо, Ерик взе пръстена и го сложи на пръста й.

— Ще се омъжиш ли за мен, Аврора Матюз?

За миг тя остана загледана в пръстена върху треперещия си пръст и след това се хвърли в прегръдките му. В крайна сметка всичко беше наред!

Устните им се сляха щастливо, с обещание за нещо прекрасно, което щеше да последва. Когато той най-сетне я пусна на земята, тя му отвърна:

— Да. Ще се омъжа за теб!

И закрепи обещанието си с целувка, която зашемети и двамата.

С разтреперани от щастие ръце, Ерик я дръпна до себе си на дивана.

— Толкова ми липсваше през последните месеци — прошепна той и отмести косата й от лицето. — Взех снимките от Тони преди седмици.

— Тогава какво те задържаше?

— Всички тези съмнения… дали интерпретациите ми са верни, дали не виждам някакво чувство само защото така силно го желая.

Роури отново го целуна, за да му покаже любовта си.

— Но има и нещо друго — продължи той по-сериозно, решен да излее мислите си. — И двамата имахме нужда от време, Роури. Ти преживя една много сериозна промяна. Разбрах къде беше, къде искаше да отидеш, какво искаше да откриеш… после Даниел потвърди всичко това.

Тя присви очи с добродушен упрек:

— Значи все пак ти е говорил за мен. Но той никога не се почувства задължен да ми каже.

— Е, мила — отхвърли нежно Ерик упрека. — Аз го помолих да не го прави и той никога не спомена думата „любов“.

Тя беше благодарна за това, въпреки че сега вече нямаше никакво значение. За Ерик обаче не беше така и той упорито продължи да разказва събитията от последните си самотни месеци.

— Ти имаше нужда да останеш сама, да се справиш сама, да намериш онази вътрешна сила, която търсеше. Всъщност, ако знаех за любовта ти по-рано, след инцидента с Дан, нещата можеха да се окажат по-сложни. Щеше да ти е по-лесно да си изградиш една зависимост от мен и да изоставиш собственото си търсене. И — той подчерта важността на подбудите си — за мен щеше да е много, много по-лесно да те утеша под крилото си, да ти предложа моята закрила, моето превъзходство. Но това нямаше да е добро за нито един от нас. Аз също имах нужда от време, за да премисля някои неща…

— Дона? — попита тя, без повече да се страхува.

Той кимна.

— Първия ден, когато те видях в кръчмата в Уайтхорс, бях привлечен от изумителната външна прилика. По някакъв начин почувствах, че ми е даден втори шанс, за да компенсирам страданията на Дона и моето. Но ти изобщо не приличаше на Дона. Показа го още в началото, когато ми каза точно къде да се разкарам!

Той я погледна с възхищение, а тя, опиянена от любовта му, несъзнателно галеше гърба му.

— Но след като осъзнах колко много те обичам, трябваше да се справя с чувството на вина, което беше останало. Аз не можех, не исках да те натоварвам с това!

Той спря, взе ръката й и целуна върховете на всеки пръст поотделно. После продължи нежно:

— Спомняш ли си онази вечер, когато те събудих, за да видиш Северното сияние? — попита той и нежността преля от кехлибарения му поглед към зелените й очи. — Тогава ти казах, че над някои неща в живота ние нямаме власт. — Като се убеди от погледа й, че тя разбира за какво й говори, Ерик продължи: — Тогава имах предвид физическото привличане между нас двамата, най-очевидното нещо. Но дълбоко у себе си знаех, че има нещо много повече от това. Знаех, че между нас има нещо уникално, което не може да се изгаси само с физическо удовлетворение. Освен това осъзнах, че онова, което се случи с Дона и мен, беше нещо, над което в крайна сметка нямах никаква власт. Това уникално нещо никога не се появи, колкото и да бяхме щастливи понякога… просто го нямаше. И аз не можех да направя нищо, за да променя това. И колкото и да ти повтарях, че трябва да пораснеш, аз бях онзи, който трябваше да открие себе си.

Роури беше слушала замислено думите му, но реакцията й беше кратка, непринудена и съвсем уместна.

— Обичам те, мой голям и прекрасен негоднико — каза тя, като се премести в скута му и обви ръце около врата му.

— И аз те обичам, мое прекрасно, прекрасно мъниче! В този момент тя не можеше да си обясни какво я беше притеснявало в това обръщение. И най-накрая Роури разбра, че една истинска и споделена любов включва както зависимост, така и независимост. Тя можеше да бъде неговото „мъниче“, което има нужда от него, разчита на него, но въпреки това е една много специална, способна и зряла личност.

Когато устните му се сляха с нейните в изгаряща целувка, тя знаеше, че и той разбира това. Всъщност именно той я бе окуражавал както в Юкон миналото лято, така и през последните три самотни месеца да бъде независима личност. Тя го беше направила… и той я обичаше още повече. Нямаше по-голямо щастие от това. Роури отвърна на целувката му с цялото знание, зрелост и самоувереност, които той й бе вдъхнал.

— Ерик — прошепна тя, като сърцето й туптеше тържествуващо, — ти ми даде толкова много. Сега е мой ред. — Той вдигна глава и я погледна топло. — Обичам те с цялото си сърце и душа… Ще откажеш ли моя подарък сега?

Приливът на страст, който заискри около тях, не остави място за съмнение нито относно нейното намерение, нито относно неговия отговор.

Той я взе на ръце и промълви дрезгаво:

— Твой съм, любов моя. Вече нищо не мога да ти откажа.

Ерик я отнесе до спалнята и нежно я постави върху чаршафите.

— Ти си моята Аврора — каза той с приглушен глас, — така величествена и красива, както и онзи небесен шедьовър. Винаги ще те обичам.

После я целуна дълго и всеотдайно, докато се сляха в едно небесно единство, благословено от любовта.