Нора Робъртс
Красива и мъртва (8)

8

— От теб се очакваше да донесеш само шест бири, а не това скъпо вино, госпожице Голяма работа. — Готова да започне с оплакванията, Лекси взе чантата й и я пренесе в ленд роувъра на Джо.

— Обичам вино — отговори Джо, като се постара да запази спокойствие.

— Не зная защо искаш тази вечеря да бъде на открито — хапливо изрече сестра й и се намръщи, като видя старателно сгънатия спален чувал. Джо Елън винаги избираше най-доброто. — Не искаш нито да седнем в бара, нито да останем в стаята, нито дори в салона на ресторанта.

Джо си припомни за нощите, които бе прекарала на палатка сред природата, за самотните вечери в третостепенни мотелчета или свряна в своя ленд роувър. И на трите места не беше безопасно за самотна жена като нея. С усилие вдигна тежката чанта с храната, която бе изпросила от Брайън, и рязко отметна коса. Напоследък падащите на челото й кичури все повече я дразнеха. Крайно време беше да подстриже косата си.

— Не разбра ли, че много исках да си устроим поне една весела вечер. Да забравим за всичко останало. Исках само да се отпусна сред хора, които са ми приятни. С моите най-близки приятели.

Джо затръшна задната врата и стисна зъби, когато трясъкът отекна в тишината. По-лесно щеше да бъде, ако бе тръгнала пеша, каза си младата жена. Просто да се обърне и да поеме назад към къщата и да остави Лекси да намери сама пътя към къмпинга.

— Ще дойде и приятелят на Джини. А пък Кирби не съм виждала от цяла вечност. — С тези думи тя зае мястото си зад кормилото и зачака.

Приятното чувство, което бе изпитала, когато узна, че Брайън е отклонил поканата на Кирби, бе изчезнало. Сега се бе появило само дразнещо разочарование. Но въпреки това твърдо бе решила да отиде, независимо от хапливите подмятания на Лекси.

Отново се задаваше напрегнат период за нея, но Бог й бе свидетел, че искаше да отиде на празненството. Пък и нали сестра й беше с нея. Лекси затръшна вратата на ленд роувъра.

— Сложи си колана — заповяда й Джо и тя с нежелание протегна ръка към предпазния колан. — Слушай, защо просто да не се напием и да се престорим поне за тази вечер, че между нас двете всичко е наред? Една актриса като тебе не би трябвало да се затрудни от тази лесна роля.

Лекси тръсна глава и се усмихна ослепително.

— Дяволите да те вземат, скъпа сестричке.

— Тогава да потегляме. — Включи двигателя и по навик протегна ръка към пакета с цигарите.

— Може ли да не пушиш в колата?

— В моята кола правя всичко, което поискам.

Подкара на север. Гумите напевно заскърцаха по пътя. Зад прозорците влажният въздух оставяше забулени следи и кой знае защо тези вихри успокояваха нервите й. Опита се да се сдържи, когато Лекси усили музиката. Всъщност силната музика не позволяваше да се води разговор, а това означаваше по-малко поводи за спречквания. Поне докато стигнат до къмпинга.

Караше с висока скорост, което й помагаше да забрави за тревогите си. Тъмнината ги обгръщаше ласкаво, тук винаги се съмваше рано, нощта бе наситена с шума на океана и със свистенето на вятъра. Може би заради тези звуци островът винаги й бе изглеждал много по-голям, отколкото бе в действителност. Свят, в който всичко е подчинено на неумолимия ритъм на приливите и отливите.

Припомни си, че веднъж бе шофирала пак така бързо точно по този път, с развята от вятъра коса, но тогава радиото свиреше оглушително. И тогава Лекси бе с нея.

Беше през пролетта, преди Джо да напусне острова. Една мека и прелестна пролет. Може би тогава е била на осемнадесет, припомни си тя. Следователно Лекси е била само на петнадесет. Двете се смееха тогава до захлас, пък и настроението им беше приповдигнато от бутилката, която бяха взели в колата. Братовчедката Кейт бе заминала при сестра си в Атланта, така че никой не надзираваше двете девойки.

Чувстваха се свободни и поради това извършиха доста глупости. Но от онези две весели и безгрижни момичета нямаше и помен.

— Как е Гиф? — запита Джо.

— Откъде да знам?

Джо сви рамене. Дори и в онези години Гиф харесваше Лекси. И тя го знаеше. Сестра й се запита дали е настъпила някаква промяна в отношенията им.

— Не съм го виждала, откакто се върнах на острова. Само чух, че се занимавал с дърводелство и с дребни ремонти.

— Той е мижитурка. Не ме интересува с какво се занимава. — Лекси се намръщи, когато си спомни как я беше разцелувал. — Не се интересувам от момчетата на острова. Харесвам истинските мъже. — Обърна се към сестра си и я изгледа предизвикателно. — Мъжете с изискан вкус и с много пари.

— И намери ли поне един?

— Всъщност не чак толкова много. Макар че Ню Йорк е пълен с такива мъже. Харесвам мъже, които умеят да си проправят път в живота. Например като нашия янки.

Джо се вцепени. Не биваше да издава тревогата си.

— Какво искаш да кажеш с това „нашия янки“?

— Говоря за Нейтън Делъни. Има вид на мъж, който умее да се справя с всичко… особено с жените. Даже бих допълнила, че тъкмо това е моят тип. Личи си, че никак не е беден.

— Защо смяташ, че е богат?

— Един бедняк не може да си позволи шестмесечна почивка. Научих, че бил собственик на известно архитектурно бюро. Много пътувал. А мъжете, които са пътували из целия свят, умеят да покажат на една жена най-интересното от петте континента. И освен това е разведен. Разведените мъже могат да оценят една дружелюбно настроена жена.

— Доста подробно си го проучила, Лекс.

— Естествено. — Тя се протегна съблазнително. — Да, сигурна съм в преценката си. Неслучайно ти казах, че именно Нейтън Делъни е моят тип. Такъв като него поне за малко ще ме накара да забравя всичките си безсмислени тревоги.

— И ще те заведе в Ню Йорк — хапливо вметна Джо, — за да опиташ късмета си в големия град.

— Именно.

— Звучи доста интригуващо. — Фаровете на ленд роувъра осветиха табелата, върху която бе изписано името на къмпинга. Намали скоростта и пое по шосето сред високите крайбрежни треви. — Винаги съм си мислила, че се надценяваш.

— Никога не си знаела какво си мисля, така че не можеш да знаеш и какво е мнението ми за самата мен.

— Да, очевидно не съм го знаела.

Настъпи неловко мълчание. Изведнъж се разнесе силен крясък и Джо неволно потръпна. Познаваше от дете този ужасяващ писък — сигурна бе, че някой алигатор вече сдъвква последните остатъци от нещастната костенурка между зъбите си. Помисли си, че разбира какво е изпитвало злочестото създание в последните мигове от живота си. Усещането за пълна безпомощност.

Пръстите й се разтрепериха, затова стисна по-здраво кормилото. „Не — напомни си тя, — аз не съм нечия плячка. Само съм избягала, за да спечеля малко време. И все още умея да се владея.“

Но тревогата не я напускаше.

Преминаха покрай павилиона на входа на къмпинга, сега празен и тъмен, след което поеха по пътя между езерцата. Тук-там се виждаха лагерни огньове. Чу се далечна музика. Между високите треви се показваха нежните лилии, блестящи на лунната светлина.

„Трябва да се върна в Шарлот — каза си тя, — да се заема отново с моите снимки, да остана сама сред тишината и пустотата. Да бъда сама. Да бъда в безопасност.“

— Това там е колата на Кирби.

— Какво каза?

— Онази малката кола, елегантната, със сваления гюрук. Тя е на Кирби. Паркирай зад нея.

— Добре. — Джо изви кормилото на ленд роувъра и спря зад колата на Кирби. Когато шумът от двигателя заглъхна, тя се изненада от звуците, които я заобиколиха отвсякъде. Отвред се носеше песента на щурците, на птиците и на дребния животински свят, спотаен зад дюните и в гората. Ухаеше на цветя, на солената морска вода, на риба и на гниещи растения.

Измъкна се от колата.

— Джо Елън!

Кирби изскочи от тъмнината и я прегърна. Такива спонтанни прегръдки винаги я изкарваха от равновесие. Чувстваше се беззащитна, не знаеше как да реагира. Преди да се окопити, приятелката й вече я теглеше напред, без да изпуска ръката й, усмихната и зачервена от радост.

— Толкова се радвам, че се върна при нас! Толкова се радвам! О, имаме да си наваксваме за много години. Здравей, Лекс. Дайте да ви помогна за багажа.

— Тя е взела няколко бутилки вино — обади се Лекси и отвори задната врата на ленд роувъра.

— Чудесно, ще има да хвърчат тапи, но първо ще пийнем от другото. Носите толкова храна, че не знам как ще се справим. — Кирби не спираше да бърбори. — Добре, че си имаме лекар на разположение. Какво е това? — Тя посочи към кафявата книжна кесия. — Пастет?

— Нали знаеш колко настойчив става Брайън понякога — неохотно й обясни Джо.

— Защо? Добре се е сетил. — Вдигна кутията и протегна ръка към бирите на Лекси. — Аз ще ги взема. Джини се грижи за огъня. Нужна ли е още помощ за останалото?

— Ние сами ще се справим. — Джо преметна през рамо ремъка на чантата с фотоапарата, пъхна под мишница спалния чувал и протегна другата си ръка към торбата с бутилките с вино. — Моите съболезнования за баба ти, Кирби.

— Благодаря. Е, все пак си поживя милата доста дълго, точно както искаше. Ние сигурно няма да живеем толкова. Чакай, Лекси, мога да взема и тази чанта. — Изгледа двете сестри, доловила напрежение между тях, и реши, че не трябва да ги оставя сами през цялата вечер. — Господи, умирам от глад. Днес не успях да обядвам.

Лекси затръшна задната врата на ленд роувъра.

— Тогава хайде да тръгваме. Искам да изпия една бира.

— Глупости, имам шишенце с уиски в задния си джоб. — Кирби се извърна и се наведе напред. — Можеш ли да го измъкнеш от джоба ми? — попита тя Джо.

Джо извади плоското шишенце и го подаде на сестра си. Трите жени поеха по тясната пътека.

Пред бунгало номер дванадесет вече бе приготвена трапезата. Недалеч от дървената маса пламтеше весел, буен огън. Джини беше донесла петромаксов фенер и хладилна чанта, пълна с лакомства, и вече бе започнала да си хапва от чипса.

— Ето я и нея — провикна се Джини и вдигна бутилката бира за наздравица. — Здравей, Джо Елън Хатауей. Добре дошла у дома.

Джо пусна на земята спалния чувал и се усмихна. За пръв път се почувства у дома си. И вярваше, че е добре дошла.

— Благодаря, Джини.

— Значи си станала лекарка… — Джо седеше с кръстосани нозе край огъня и отпиваше от шардонето в пластмасовата чаша. Първата бутилка вече се търкаляше празна в пясъка. — Не мога да го повярвам. Когато бяхме деца, ти непрекъснато ми заявяваше, че искаш да се занимаваш с археология или нещо подобно, с нещо приключенско, като Индиана Джоунс.

— Но вместо това реших да се посветя на анатомията. — Кирби посегна още веднъж към пастета от гъши дроб, приготвен от Брайън. — Ооо, много е вкусно! Ние всички сме слушали за твоята работа, Джо, но има ли някой в живота ти? — попита тя.

— Не. А при теб?

— Опитвам се да спечеля сърцето на брат ти, но той не е много склонен.

— Брайън… — Едва не се задави с виното и мъчително пое дъх. — Брайън?! — смаяно повтори.

— Нали е ерген, а освен това е привлекателен и интелигентен. И което е най-важното, приготвя превъзходен пастет.

— Не знам. Той е… Той си е просто Брайън.

— Той се преструва, че не я забелязва — намеси се Лекси и посегна към пастета. — Но не е така.

— Не е ли? — Кирби присви очи. — Откъде знаеш?

— Една актриса трябва да умее да наблюдава хората, за да може да се превъплъщава в дадена роля. — Тя въодушевено размаха ръце. — Ти го нервираш, а това го вбесява. Което пък означава, че не си му безразлична.

— Наистина ли? — Макар че главата й вече се бе замаяла, Кирби пресуши чашата си и си сипа още от виното. — Казвал ли ти е нещо за мен? И дали… Не, това звучи като въпрос на гимназистка. Забрави, че съм те питала.

— Колкото по-малко Брайън говори за някого, толкова повече мисли за него — заяви Лекси. — Той почти не споменава името ти.

— Наистина ли? Нима? Виж ти, виж ти… Хм, може би все пак ще му дам още една възможност. — Тя примигна, когато светкавицата на фотоапарата я заслепи. — Това пък какво беше? — попита.

— Изглеждаш дяволски самодоволна. Приближи се по-близо до Лекс, Джини. Искам да ви снимам и трите заедно.

— Ето че пак се започва — промърмори сестра й, но отметна коси и зае кокетна поза.

Рядко правеше фотопортрети. Джо изчака, докато трите жени заемат подходяща поза, нагласи фокуса и кадъра, след което натисна копчето на светкавицата.

„Те наистина са красиви — помисли си Джо, — всяка по свой начин. Джини, с нейните платиненоруси къдрици и широка усмивка; Лекси, с леко нацупени чувствени устни, съзнаваща красотата си; Кирби — безгрижна, самоуверена и елегантна.“

Те бяха част от нейния живот, всяка по различен начин бе част от самата нея. Погледът й се замъгли и сълзите запариха в очите й.

— Толкова много ми липсвахте, толкова много… — Засрамена от своето откровение, припряно остави фотоапарата и се надигна. — Отивам да се изпишкам.

— И аз ще отида с нея — промърмори Кирби, когато Джо изскочи навън. — Джо, хей, почакай ме. — Тя ускори крачка и хвана приятелката си за ръката. — Ще ми кажеш ли какво не е наред с теб?

— Пикочният ми мехур е пълен. Като лекарка сигурно знаеш симптомите.

Понечи да продължи, но Кирби стисна ръката й.

— Скъпа, питам те и като приятелка, и като лекарка. Баба би казала, че линееш. И аз достигнах до същото заключение, макар че сме заедно само от един час. Изглеждаш изтощена и напрегната. Ще ми кажеш ли какво не е наред?

— Не знам. — Притисна ръка към очите си, за да скрие сълзите си. — Не мога да говоря за това. Просто имам нужда от малко почивка и усамотение.

— Добре. — Доверието се печели бавно и постепенно, каза си приятелката й. — Ще дойдеш ли в кабинета ми? Може би не е зле да ти предпиша някои лечебни процедури.

— Не знам. Може би не е зле. Ще си помисля. — Пое дълбоко дъх, и се усмихна. — Има едно нещо, което мога да ти кажа.

— Какво е то?

— Пишка ми се.

— Ами защо не го каза веднага? — закиска се Кирби и насочи лъча на фенера към пътеката. — Ако тръгнеш сама в тъмното, можеш да послужиш за вечеря на някой алигатор. — Предпазливо освети гъстите храсти край блатото.

— Мога да се движа из този остров и със завързани очи. Ти задръж фенерчето. Островът ми е липсвал, и то повече, отколкото съм го разбирала, но въпреки това се чувствам малко несигурна, като чужденка.

— Тук си само от две седмици! Дай си малко време и ще видиш, че всичко ще се оправи.

— Ще се опитам. Аз съм първа — рече Джо и влезе в малката тоалетна.

Кирби започна да се смее, но внезапно осъзна, че трепери. В мига, в който приятелката й затвори вратата на тоалетната, се почувства напълно беззащитна. Звуците, които се носеха от тресавището, сякаш искаха да я погълнат. Облаците бавно закриха луната и тя стисна фенерчето.

Всичко това е абсурдно, помисли си тя. Навярно е закъсняла реакция от следобедното й преживяване в гората. Нали сега не е сама. Наоколо е пълно с хора.

Виждаше светлинните на фенерчетата им, чуваше гласовете им. А Джо се намираше на няколко крачки, зад дървената врата.

„Няма от какво да се страхуваш — каза си. — Никой на този остров няма да ти причини зло.“

Едва не извика от облекчение, когато Джо се появи.

— Твой ред е — рече Джо, закопчавайки джинсите си. — Вземи фенерчето. Аз едва не паднах. Вътре е тъмно като в дупка.

— Можехме да отидем до другите тоалетни. Там е светло.

— Докато стигнем, нямаше да имам нужда от тях.

— Това наистина е довод. Ще ме почакаш, нали? Джо измънка нещо в знак на съгласие и се облегна на вратата. Но почти веднага се изправи, защото чу тихи стъпки отдясно. Цялото й тяло се напрегна. Каза си, че това е реакция на градския жител, който се плаши от всеки шум.

— Здравейте. — Мъжкият глас бе нисък и приятен.

— Здравейте. След малко ще освободим тоалетната.

— Няма проблеми. Излязох да се поразходя малко на лунната светлина. Аз съм в бунгало номер десет. — Той пристъпи още няколко крачки напред, но остана скрит в сенките. — Красива нощ. Красива местност. Не съм очаквал да срещна тук такава красива жена.

— Човек никога не знае какво ще срещне на един остров. — Присви очи, когато отразената светлина от фенерчето му заслепи очите й. — Това е част от очарованието.

— Съгласен съм с вас. Наслаждавам се на всяка минута от престоя си тук. Приключения на всяка стъпка, не е ли така? Очакването на това, което ще се случи. Аз обожавам… очакването.

„Не — каза си младата жена, — гласът му не е приятен. Беше като сироп, прекалено сладък и гъст, глас на янки, несполучливо имитиращ провлечения южняшки говор.“

— Сигурна съм, че няма да останете разочарован от това, което може да ви предложи нашият остров.

— От мястото си виждам, че предложенията са великолепни.

Ако имаше фенерче, щеше да изостави добрите маниери и да освети лицето му. Гласът му идваше от тъмнината, струваше й се някак си тайнствен и опасен. Вратата зад нея проскърца. Джо бързо се обърна и сграбчи ръката на Кирби.

— Имаме си компания — рече тя, ядосана на себе си, че гласът й звучи прекалено високо и пискливо. — Тази вечер всички са се запътили насам. Току-що дойде и обитателят на номер десет.

Ала когато се извърна назад и насочи ръката на Кирби, заедно с фенерчето към сянката, видя, че там няма никой. В гърдите й се надигна паника. Сграбчи фенерчето и трескаво освети тъмната трева и дърветата зад нея.

— Той беше тук. Имаше някой там. Не си въобразявам. Наистина го видях.

— Добре. — Приятелката й нежно постави ръка на рамото й. Усети, че Джо трепери. — Всичко е наред. Кой беше той?

— Не знам, но беше там. Разговаря с мен. Не чу ли?

— Не, нищо не съм чула.

— Той почти шепнеше. Затова нищо не си чула. Не е искал да го чуеш. Но беше там. — Пръстите й се впиха в ръката на Кирби, а ледените крила на страха запърхаха в стомаха й. — Кълна се, че беше тук.

— Вярвам ти, скъпа, защо да не ти вярвам?

— Защото сега го няма и… — Тя се олюля. — Не знам какво става с мен. Господи, всичко е толкова объркано! Беше тъмно и той ме стресна. Не можах да видя лицето му. — Дишаше учестено. Вдигна ръце и отметна косата си назад. — Предполагам, че ме е дебнал.

— Не се учудвам. И аз днес се изплаших до смърт в гората по пътеката към „Сенкчюъри“. Побягнах като заек.

Джо нервно се засмя и изтри влажните си длани в джинсите.

— Наистина ли?

— Връхлетях право в обятията на брат ти. Накарах го да се почувства силен и мъжествен и да ме целуне. Така че преживяването не завърши зле.

Приятелката й изсумтя. Сърцето й вече биеше по-спокойно и тя се бе съвзела.

— Е, как беше целувката?

— Вълшебна. Мисля, че заслужава да му дам още един шанс. — Стисна ръката на Джо. — Сега по-добре ли си?

— Да. Съжалявам.

— Няма проблеми. Мястото си е доста страшно — ухили се Кирби. — Хайде да се промъкнем тихичко отзад и да изкараме ангелите на Лекс и Джини.

 

 

Двете жени се отдалечиха хванати за ръце. Той ги наблюдаваше от сенките. Усмихна се, наслаждавайки се на мелодичните женски гласове, които постепенно заглъхваха. Много хубаво стана, че тя дойде с приятелката си, каза си той. Може би щеше да предприеме необмислена стъпка, ако Джо Елън беше сама.

А той още не бе готов, не бе готов да премине от очакването към действието. Трябваше да подготви още толкова много неща, да изживее още много мигове, изпълнени с наслада.

Ала толкова я искаше! Жадуваше да вкуси чувствените й, тръпнещи устни, да усети около себе си тези дълги бедра, да сключи ръцете си около красивата й бяла шия.

Мъжът затвори очи и се отдаде на виденията си. Застиналият образ на Анабела, толкова съвършена и толкова неподвижна, изведнъж оживя и стана негова. Превърна се в Джо. В съзнанието му изплуваха редове от дневника.

„Убийството омагьосва всички нас. Някои отричат тази истина, но те лъжат. Човек е безпомощен, неумолимо привлечен от дълбините на своята тленност. Животните убиват, за да оцелеят — за храна, територия, секс. Природата убива без емоции.

Но човекът убива за удоволствие. Винаги е било така. Ние сме единствените сред живите същества, които знаем, че да отнемеш живот е висша проява на сила и власт.

Скоро ще изпитам тази върховна наслада. Ще го запечатам на фотолента. Моето собствено безсмъртие.“

Той потръпна от удоволствие.

Очакването, припомни си мъжът, когато насочи лъча на фенерчето към пътеката. Да, той обичаше очакването.