Нора Робъртс
Красива и мъртва (7)

7

Нейтън взе със себе си фотоапарата. Искаше да си припомни местата по острова, където го бе водил баща му, или може би да се освободи от спомените. Избра масивния „Пентакс“, един от любимите фотоапарати на баща му. Почти бе сигурен, че през онова незабравимо лято Дейвид Делъни го носеше със себе си.

Отначало се канеше да помъкне и обемистия „Хаселблад“, заедно с много по-модерния „Никон“, плюс комплект обективи и филтри, без да забравя и запас от фотоленти. Едно от първите му занимания, след като се нанесе в малката вила, бе да ги подреди грижливо на лавиците — така, както го бе учил баща му.

Но тогава си спомни, че баща му предпочиташе пентакса.

Нейтън пое към плажа, подмамен от разпенените вълни и блестящия пясък. Спря се, за да си сложи слънчевите очила, и тръгна по пътеката между дюните, обрасли с трева. Вятърът задуха още по-силно и разроши косата му. Той се спря на кръстопътя, заслушан в шума на прибоя, в непрестанния тътен на вълните, прииждащи и отстъпващи в своя вечен ритъм.

Забеляза как зад първата вълна се надигнаха три пеликана, строени в редица като флотилия от бойни кораби. Главите им се поклащаха в удивителен синхрон. Внезапно единият от тях снижи глава и се понесе по вълните. Останалите две птици побързаха да го последват. След минута се чу силен плясък на криле и трите птици литнаха нагоре, понесли плячката в човките си.

С опитен жест Нейтън вдигна фотоапарата, регулира блендата, увеличи скоростта, за да улови летящите птици, и засне трите пеликана на фона на надигащата се вълна. После ги засне още веднъж, но този път на много по-голяма височина. След това зачака следващото им гмуркане.

Отпусна фотоапарата и се усмихна. През годините не бе отделял много време за хобито си. Сега бе решил да посвещава поне един час на ден на любимото си занимание.

Не би могъл да си пожелае по-успешно начало. Плажът бе пуст. Това бе чудо, помисли си той. Къде другаде човек може да се усамоти напълно, за да се потопи в тази дивна красота.

Точно от това се нуждаеше сега — от чудеса, от красота, от спокойствие.

Влажният морски въздух и разходката му помогнаха да се успокои. Значи тя бе станала професионален фотограф, каза си Нейтън, докато оглеждаше кокетната малка вила зад дюните. Дали баща му бе предполагал, че малкото момиче, което търпеливо бе обучавал през онова лято, ще тръгне по стъпките му? Дали това би го интересувало? Дали би се гордял, или просто би му се сторило забавно?

Много добре си спомняше първия път, когато той му показа как да работи с фотоапарата. Едрите длани на Дейвид покриваха малките ръце на сина му, нежно и търпеливо направляваха движенията му. Припомни си уханието на одеколона му — с остър, незабравим аромат. Марка „Брут“. Да, точно така. Майка му го предпочиташе. Бузите на баща му бяха гладко обръснати и хладни. Тъмната му коса бе грижливо вчесана, с гладки вълни на челото, а сивите му очи го гледаха меко, но сериозно.

„Винаги се грижи за оборудването си, Нейт. Един ден може да се наложи да се изхранваш с фотоапарата. Може да пътуваш из целия свят, за да видиш интересни неща. Трябва да се научиш да наблюдаваш по-добре от останалите. А може и да си избереш друга професия и фотографията да ти бъде само развлечение. Това ще бъдат едни от най-съкровените и приятни мигове за теб. Грижи се за оборудването си, научи се как да боравиш правилно с него и тези мигове ще останат завинаги с теб.“

— Колко ли мигове сме изгубили? — изрече на глас Нейтън. — А колко още сме скрили все едно, че сме изгубили.

— Извинете?

Той се сепна. Една ръка докосна рамото му и непознат глас прекъсна спомените му.

— Какво? — Припряно отстъпи назад, очаквайки да види някой от своите призраци. Ала вместо това пред него стоеше привлекателна блондинка, с деликатно телосложение и тъмни очила.

— Извинете ме. Май ви изплаших. — Тя наклони глава и го изгледа изпитателно. — Добре ли сте?

— Да. — Нейтън прокара ръка през косата си, опитвайки се да не обръща внимание на треперенето в коленете си. Жената продължаваше да го гледа напрегнато и това го притесни още повече. — Не знаех, че има някой наоколо.

— Току-що привършвах сутрешния си крос — обясни му тя. Едва сега забеляза, че непознатата бе облечена в сива тениска и къси червени шорти. — Онази къща, в която се бяхте втренчили, е моята.

— О! — Отново погледна към малката къща от кедрово дърво, със стръмен покрив и широка тераса. — Сигурно оттам гледката е дяволски красива.

— Да, изгревът е великолепен. Сигурен ли сте, че сте добре? — отново попита тя. — Съжалявам, че ви стреснах, но когато видя някой самотник да стои на плажа и да си говори сам, започвам да се тревожа. Това ми е работата — добави.

— Да не сте от полицията? — сухо попита той.

— Не — усмихна се жената и дружелюбно му подаде ръка. — Аз съм лекарка. Доктор Фицсимънс. Кирби. Имам кабинет зад къщата.

— Нейтън Делъни. В тази къща не живееше ли една възрастна жена? Слабичка, с бяла коса, прибрана на кок?

— Моята баба. Познавахте ли я? Не ми изглеждате тукашен.

— Не, не съм я познавал. Само бегло си я спомням. Прекарах тук едно лято, когато бях момче. Имам много спомени от онова време. Вие прекъснахте един от тях.

— О! — Очите й зад тъмните стъкла топло го изгледаха. — Това обяснява всичко. Сега ви разбирам. И аз съм прекарала няколко лета на този остров и понякога спомените ме връхлитат изненадващо. Затова след смъртта на баба реших да се установя тук. Винаги съм обичала това място. А вие сигурно сте онзи янки, който е наел малката вила за половин година.

— Слуховете бързо се разнасят.

— Това им е работата. Особено когато разстоянията са къси. Не се случва много често самотен мъж да наеме вила за шест месеца. Няколко от местните дами вече проявиха жив интерес към вас. Кой знае, може и да ви помня от онова отдавна отлетяло лято. Вие и брат ви не бяхте ли приятели с Брайън Хатауей? Спомням си как баба ми обясняваше, че двете момчета на господин Делъни се сприятелили много бързо с Брайън.

— Отлична памет имате. А вие къде бяхте през онова лято?

— О, това беше първата ми лятна ваканция, през която ми разрешиха да дойда на острова. Срещнахте ли се с Брайън? — предпазливо попита тя.

— Преди малко ми приготви закуска.

— Прави страхотни омлети, нали? — Кирби отмести погледа си от него. — Чух, че Джо се е върнала. Смятам да отида да я видя, след като затворя кабинета. — Погледна часовника си. — А тъй като остават още двадесет минути до отварянето, е по-добре да тръгвам. Радвам се отново да те видя, Нейтън.

— Аз също, доктор Фицсимънс — отвърна той и се запъти към дюните.

Тя се засмя и подвикна след него:

— Добре е всеки ден да тичаш по малко. Здравословно е и ще излекува всичките ти болести.

— Ще го запомня — отвърна й, спря и се загледа в нея, докато тичаше по пътеката между дюните.

Деветнадесет минути по-късно Кирби облече бяло сако върху джинсите. За нея това беше нещо като униформа, която трябваше да убеди недоверчивите пациенти, че наистина е лекарка. Бялото сако и слушалките, пъхнати в джоба, трябваше да накарат местните жители да доверят здравословните си проблеми на внучката на старата Фицсимънс, която вече не бе малко момиченце с тънки плитки.

Тя влезе в кабинета, навремето помещението служеше за килер на баба й. Кирби бе оставила лавиците по едната стена — сега те бяха пълни с медицински книги и списания. До тях се виждаше факс апаратът, който я свързваше с континента. Бе махнала останалите лавици — нямаше намерение да следва съветите на баба си и да ги пълни с буркани сладка и туршии.

Сама бе довлякла в кабинета любимото си бюро от полирано черешово дърво. То бе пътувало с нея чак от Кънектикът и бе едно от малкото неща, които бе донесла на юг. Върху него се виждаше кожено преспапие и амбулаторен дневник, подарък от родителите й, смаяни от решението й да се пресели на острова.

Баща й бе израснал на острова и смяташе, че е имал голям късмет, загдето е успял да се измъкне.

Кирби знаеше, че родителите й бяха възхитени от решението й да последва стъпките на баща си и да следва медицина. Бяха предположили, че също ще специализира сърдечна хирургия, ще наследи процъфтяващата му практика и като тях ще води активен светски живот. Ала вместо това тя избра попрището на семейния лекар, овехтялата къща на баба си и простотата на островния живот. Чувстваше се изключително щастлива.

Върху подреденото бюро, освен лекарския дневник имаше и модерен телефон с интерком и елегантна поставка, пълна с подострени моливи.

През първите няколко седмици основното й занимание бе да остри и подрежда моливите, а после да ги изтъпява, драскайки безсмислици по преспапието.

Ала вече не бе така — сега използваше моливите, за да записва часовете на пациентите си. Едно бебе с круп, възрастна жена с артрит, малко дете, болно от шарка и изгарящо от треска.

В началото й се доверяваха или най-младите, или най-възрастните. Обаче постепенно и останалите обитатели на острова започнаха да идват и да се оплакват от болки в кръста, стомаха, главата или ставите. Вече й вярваха и кабинетът се развиваше добре.

Кирби прелисти дневника със записаните часове. Един годишен гинекологичен преглед, следваше възпаление на синусите, едно от момчетата на Матю отново се оплакваше от болки в ухото, а бебето на Симънс трябваше да бъде доведено за следващата ваксинация. Не можеше да се каже, че кабинетът бе препълнен с пациенти, но щеше да има достатъчно работа до обяд. А и кой знае, за разнообразие до края на деня можеше да се появи и някой спешен случай.

Профилактичният гинекологичен преглед на Джини Пендълтън бе насрочен за десет часа, така че й оставаха десет свободни минути. Джини винаги закъсняваше. Лекарката извади картона на пациентката и се върна в кухнята, сипа си кафе и отнесе чашата в кабинета.

Пъхна картона в чекмеджето и взе бялата памучна престилка — ненавиждаше престилките от пресована хартия за еднократна употреба — след което се приближи до медицинската кушетка. Затананика Моцартовата соната, която долиташе от стереоуредбата. Кирби беше убедена, че класическата музика помага за успокояването на пациентите.

Вече бе успяла да изпие кафето си, когато чу мелодичния сигнал — някой бе отворил вратата на коридора.

— Съжалявам, много съжалявам, че пак закъснях — започна Джини още щом зърна лекарката на прага на кабинета. — Тъкмо бях тръгнала насам и телефонът иззвъня.

Жената беше на двайсет и шест и Кирби непрекъснато трябваше да й припомня, че не бива да се пече толкова на силното слънце. Косата й беше светлоруса, дълга до раменете и ситно накъдрена.

Джини бе родена в семейство на рибари и макар че умееше да управлява лодка като морски пират и да чисти риба и миди с хирургическа ловкост, тя предпочиташе да работи в къмпинга, да помага на новодошлите да се настаняват в бунгалата и да се занимава със сметките на къмпинга.

За да направи впечатление на лекарката, тя се бе докарала в една от любимите си пурпурни ризи с бели ресни по краищата.

— Вечно закъснявам — продължи да се оправдава със смутена усмивка, а Кирби едва се сдържа да не се разсмее.

— Това е известно на всички на острова. А сега да се заемаме с работата. Съблечи се зад паравана, остави дрехите си на онзи стол. Повикай ме, когато си готова.

— Добре. Лекси ми се обади по телефона — припряно заговори тя. — Била неспокойна.

— Това е обичайното й състояние — отговори Кирби.

Джини продължи да бърбори, докато се събличаше.

— Както и да е, Лекси каза, че ще дойде в къмпинга тази вечер около девет часа. Бунгало номер дванадесет е свободно. То е едно от любимите ми. Ще си накладем чудесен огън и ще пийнем по чаша бира. Искаш ли да дойдеш?

— Оценявам предложението. Ще си помисля. Ако реша да дойда, и аз ще донеса шест бири.

— Исках да й кажа да покани и Джо, но знаеш каква е Лекси. Вечно е нацупена и се сърди за нещо. Въпреки всичко надявам се, че Джо ще дойде. Видя ли се с нея?

— Не. Мислех днес да отида до къщата.

— Няма да е зле да се опиташ да ги помириш. Не знам защо Лекси толкова се дразни от Джо. Изглежда, че всички я дразнят. Така се държи и с Гиф. Ако аз имах някой мъж, който да ме гледа по начина, по който той я изпива с поглед, ще бъда много щастлива. Не го казвам, защото сме братовчеди. Всъщност, ако нямахме кръвна връзка, нямаше да си губя времето с други мъже.

— Според мен Гиф ще успее да я укроти — обади се Кирби и влезе в стаята за прегледи с картона на Джини в ръка. — Той е не по-малко упорит от нея, а сега да проверим теглото ти. Имаш ли някакви оплаквания, Джини?

— Не, чувствам се отлично. — Стъпи на теглилката и затвори очи. — Не ми казвай колко показва.

Лекарката внимателно следеше движението на стрелката нагоре. 59, 62, 65 килограма.

— Джини, правиш ли редовно гимнастика?

Тя продължаваше да стои със затворени очи.

— Ами, понякога.

— Трябва да се занимаваш с аеробика поне по двадесет минути на ден, три пъти седмично. И забрави за сладкишите. А сега седни на кушетката, за да измеря кръвното ти налягане.

— Май ще трябва да си взема касетата на Джейн Фонда. Мислиш ли, че съм натрупала много килограми?

— Мисля, че ежедневните разходки по плажа ще ти се отразят добре. Освен това не е зле да ядеш моркови вместо шоколад. Кръвното ти налягане е нормално. Кога ти беше последният мензис?

— Преди две седмици. Закъсня почти с една седмица и здравата се паникьосах.

— Нали не забравяш за противозачатъчната мембрана?

— Ами… почти винаги. Нали разбираш, понякога не е удобно.

— Бременността е още по-неудобна.

— Винаги ги карам да си слагат презерватив. Без изключения. В бунгало номер шест в къмпинга се настаниха двама готини типа.

Кирби въздъхна.

— Случайният секс е много опасен.

— Да, но е дяволски приятен — ухили се Джини. — Освен това аз винаги се влюбвам мъничко във всеки, с когото се срещам. Рано или късно ще попадна на голямата любов. А междувременно ще се забавлявам.

— А междувременно може здравата да загазиш — промърмори лекарката.

— Не знам — замечтано отвърна младата жена. — Никога ли не си била с мъж, който те кара да изтръпнеш още от първото докосване?

Кирби си помисли за Брайън и въздъхна.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Обожавам подобни моменти, а ти? Искам да кажа, че е толкова… първично.

— Предполагам. Ала въпреки че е първично и вълнуващо, настоявам да си слагаш спиралата.

Джини завъртя очи.

— Слушам, докторе. О, като говорим за мъже и за секс, Лекси ми каза, че се е появил някакъв янки, страхотно парче.

— И аз го видях.

— И какво ще ми кажеш за него?

— Много е привлекателен.

— Разбрах, че бил стар познат на Брай… Навремето прекарал тук едно лято с родителите си. Баща му бил онзи фотограф, който е издал фотоалбум за островите. Майка ми още пази един екземпляр.

— Да, фотографът. Бях забравила за това. Той направи снимки на баба. Изпрати ги, след като си бяха заминали. Още ги пазя.

— Мама намери фотоалбума, когато тази сутрин й разказах. Снимките наистина са много хубави — добави Джини. — Има една и на Анабела Хатауей и Джо, застанали на терасата на „Сенкчюъри“. Мама си спомни, че ги е снимал същото лято, когато Анабела изчезна. Аз предположих, че тя може би е избягала с фотографа, но мама ми каза, че той и семейството му са напуснали острова след нейното изчезване.

— Било е преди двадесет години. Мислех, че всички вече са забравили за тази история.

— Семейство Пендълтън олицетворяват острова. А Анабела бе Пендълтън. Никой не може да забрави нещо свързано с острова. Тя бе истинска красавица. Не си я спомням много добре, но съм виждала нейни снимки. Ако малко се постарае, Джо много ще заприлича на нея.

— Предполагам, че Джо предпочита да прилича на себе си. Здрава си, Джини, върви да се облечеш.

— Благодаря. О, Кирби, опитай се да дойдеш довечера в къмпинга. Ще си устроим страхотна веселба. Не забравяй, бунгало номер дванадесет.

— Ще си помисля.

 

 

Към четири часа Кирби напусна кабинета и пое към „Сенкчюъри“. Тясната пътека, която бе дело на Гиф, я изведе до къщата откъм дюните. Зад пясъците се надигаха стройните кипариси, извиващи се от силния вятър. Около тях се надигаха само сухите вейки на къпините и острите тръни.

Младата жена заобиколи широките дюни. Всички кореняци знаеха, че не е безопасно човек да броди сред подвижните пясъци. На моменти поспираше, за да си поеме дъх, заслепена от нагорещения пясък, омаяна от соления дъх на океана и от хладната, забулена в мараня тъмна сянка на гората в далечината.

Вървеше забързано, потънала в мисли. Беше свикнала с шумоленето на острата крайбрежна трева и с пращенето на клоните в близката горичка, с променливата игра на звуци и сенки. Затова се сепна, когато долови необичаен шум. Спря се и се ослуша. Сърцето й уплашено затуптя.

Бавно се завъртя и се втренчи в сенките. Нещо й се бе счуло, сигурна бе в това. Нещо витаеше във въздуха. Усещаше го почти осезаемо. Натрапчивото усещане, че някой я наблюдава.

— Хей! — Мразеше това предателско усещане, когато тръпките плъпват по кожата. — Има ли някой тук?

Отговори й само шепотът на листата. Може би беше заек или елен. Разбира се, че никой нямаше на километър наоколо. Пък и да имаше, какво от това? Обърна се и продължи по познатата пътека, като едва се сдържаше да не хукне.

По гърба й се стичаше студена пот, дишаше тежко. Надигащият се страх вкопчи сърцето й в прегръдката си. Дали не долавяше стъпки след себе си? Не, не, нямаше нищо, освен обичайните шумове.

По дяволите, ядоса се Кирби, как можеше да е толкова страхлива! Но там имаше скрит някой зад дърветата, спотаен в сянката. И я следеше. Може би някакви хлапета си играеха на разбойници в гората, успокои се тя. Глупави детински шеги с преминаващите самотни жени.

Продължи по пътеката, но непрекъснато се озърташе. Отново чу някакъв приглушен шум. Опита се да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Ускори ход.

Когато странният шум се приближи още повече, Кирби забрави гордостта си и хукна да бяга с все сила.

А този, който я преследваше, след като се убеди, че жертвата му се е изплъзнала, само изпрати въздушна целувка след нея.

Останала без дъх, младата жена се носеше по пътеката, виеща се като змия сред гъстите дървета. Разхълца се от радост и от умора, когато видя пред себе си да просветлява. Погледна плахо през рамо и изпищя, когато връхлетя, на внушителна мъжка гръд, а две яки ръце я стиснаха здраво.

— Какво те изплаши? Какво се е случило? — Брайън едва не я задуши в прегръдката си. — Да не си ранена?

— Не, не, нищо ми няма. Почакай малко. Само да си поема дъх…

— Добре. Сега вече всичко е наред. — Той я погали нежно по косата. Беше излязъл в градината, за да посади цветя край оградата, когато чу някой да тича по горската пътека. Тъкмо се показа навън, когато тя връхлетя върху него.

Сега гърдите й се притиснаха към неговите, а сърцето му заби силно като нейното. Личеше си, че беше изплашена до смърт.

— Някой ме следеше — едва прошепна тя. — Може би са били някакви хлапета, знам ли… Но се почувствах като уловена в капан, като животно. Сигурно са били хлапета. Но бяха по петите ми.

— Вече всичко е наред. Успокой се. — Стори му се съвсем беззащитна. Несъзнателно я притисна още по-силно. Тя се сгуши в него, сякаш цял живот бе правила именно това. Беше трогателно безпомощна и нежна.

Колко приятно ухаеше. Приведе лице, за да вдъхне още от аромата й, да усети допира на косите й, а в същото време ръката му я галеше по гърба.

— Не мога да си обясня защо се паникьосах толкова. Никога досега не ми се е случвало. — И понеже страхът й преминаваше, Кирби започна да осъзнава, че той не бърза да я пусне. Дори я притискаше още по-силно.

Сърцето й отново се разтуптя, обаче този път заради съвсем друга причина.

— Брайън… — измърмори тя, вдигна ръце, за да отмести неговите от раменете си, и изправи глава.

— Сега си добре. Сега си в безопасност. — И преди той да разбере какво става, устните му сами се насочиха към нейните.

Сякаш я удари юмрук в корема — от онези резки удари в слънчевия сплит, от които оставаш без дъх и коленете ти се подкосяват.

Мислите й излетяха от главата още щом устните им се сляха. Непознатото усещане събуди у нея странно зашеметяваща тръпка. Досега бе вярвала, че винаги може да се владее. Ала ето че се увлече във вихъра, заливана от все нови и нови усещания.

Устните му бяха горещи и лакоми, тялото — стегнато, напрегнато, а ръцете — о, такива големи и настойчиви ръце за пръв усещаше върху себе си. Никога досега не се бе чувствала тъй безпомощна.

Не можа да си обясни защо в слабините й се надигна непоносима възбуда. Само промърмори името му. Ръцете й сами се впиха в гърба му. Нима това означаваше да се покориш изцяло на един мъж, да се забравиш в прегръдките му?

Внезапно той изохка и я притегли още по-силно към себе си. Повдигна я на пръсти и ръцете му страстно се вкопчиха в раменете й. В главата му рязко нахлу един забравен образ и той рязко я отблъсна от себе си.

За Бога, та те бяха в градината на майка му! И то посред бял ден. Отвратен и от нея, и от себе си, Брайън силно разтърси ръцете й.

— Това искаше, тъкмо това, нали? — вбесено извика той. — Искаше да ме видиш натясно, за да докажеш, че съм следващото ти завоевание?

— Какво? — Тя примигна. — Какво каза?

— Отново изпитаната женска хитрост… на безпомощното момиче, изпаднало в беда. И сега е едно на нула в твоя полза.

Сякаш внезапно я събориха на земята. Очите му отново я гледаха сурово, с пламенен поглед, горещ като устните му, но пламъкът в тях този път бе студен. Когато най-после Кирби осъзна думите му, очите й се разшириха от възмущение.

— Да не би наистина да вярваш, че съм го направила нарочно? Че се държах като последна глупачка само за да те накарам да ме целунеш? Нагъл, самовлюбен кучи син! — Унизена до дъното на душата си, гневно го блъсна в гърдите. — Не съм някоя обиграна съблазнителка и никога не съм се преструвала на беззащитна жертва. А и освен това целувките ти не са най-важната цел в живота ми! — Отметна коса и изправи рамене. — Дойдох да видя Джо, а не теб. Ти просто се изпречи на пътя ми.

— Предполагам, че именно затова се хвърли в обятията ми и се уви около мен като змия!

Тя рязко пое дъх.

— Цялата работа, Брайън, е в това, че ти искаше да ме целунеш. Целувката ти хареса. Няма защо да ме обвиняваш в женски хитрости, защото ти се иска отново да го направиш. Искаш да ме прегръщаш както преди малко и това те вбесява. Но това си е твой проблем. Дойдох само за да се видя с Джо.

— Тя не е тук — изрече през зъби той. — Излезе някъде с фотоапарата си.

— Е, тогава й предай едно съобщение от мен. Да дойде довечера в девет часа в къмпинга в дванадесето бунгало. Ще си устроим женско парти. Ще го запомниш ли или да ти го запиша?

— Ще й кажа. Нещо друго?

— Не.

Тя се извърна, но сетне се поколеба. Не можеше да се върне обратно в гората. Промени посоката и тръгна по пътеката. Щеше да й се наложи да заобиколи доста, но разходката щеше да й се отрази добре.

Брайън се намръщи и погледна след нея, а сетне отмести очи към дърветата. Внезапно изпита странното чувство, че уплахата й не е била преструвка. В такъв случай той се беше държал не само глупаво, но и отвратително.

— Почакай, Кирби, ще те закарам до вас.

— Не, благодаря.

— По дяволите, казах ти да почакаш.

Той се спусна след нея и рязко я дръпна за ръката. Сепна се, когато видя гневния израз на лицето й.

— Ако искам да ме докосваш или имам нужда от теб, ще ти го кажа, Брайън. А междувременно… — Младата жена рязко се отскубна от него. — Мога сама да се грижа за себе си.

— Съжалявам. — Нямаше намерение да се извинява. А повдигнатите й вежди и широко отворените й очи го убедиха, че трябваше да си държи езика зад зъбите.

— Извинявай, но не чух добре. Каза ли нещо?

Твърде късно, помисли си Брайън. Трябваше да преглътне горчивия хап.

— Казах, че съжалявам. Държах се глупаво. Позволи ми да те закарам до вас.

Тя царствено сведе глава и на устните й се появи самодоволна усмивка.

— Благодаря ти. Трогната съм.