Нора Робъртс
Красива и мъртва (6)

6

На третия ден от пристигането си на острова Нейтън се събуди облян в студена пот, задъхан, с разтуптяно сърце. Изправи се в леглото със стиснати юмруци, вперил разширени от ужас очи в потайните сенки в ъглите на притихналата стая.

През спуснатите завеси едва прозираха тънки снопчета слънчева светлина, оформящи странни фигури по сивия килим на пода.

За един кратък, но мъчителен миг продължи да се мята между призрачните видения. Дървета, окъпани в лунна светлина, крякане на жаби, голо женско тяло, разпиляна черна коса, широко разтворени, мъртвешки изцъклени очи.

Призраци, каза си той, докато разтриваше лице с треперещи ръце. Очакваше ги и те не закъсняха.

Измъкна се от леглото и нарочно стъпи върху слънчевите проблясъци по килима. Като момче обичаше да настъпва светлите петна. В тясната баня го очакваше ваната, блестяща от белота, прикрита зад спуснатата завеса. Нейтън пусна горещата вода.

Помещението бе изпълнено с пара, когато се прибра в спалнята. Но сега съзнанието му беше бистро.

Облече анцуга и износената риза с къси ръкави, а после пое направо към кухнята, за да сгрее вода за нес кафето. Огледа се и се намръщи при вида на гарафата и цедката. В този миг бе готов да плати дори хиляда долара за една кафе машина. Постави кафеника върху предния котлон — печката изглеждаше по-стара от него самия — а после се върна в хола, за да чуе сутрешните новини. Но се оказа, че телевизорът не приема добре — явно до острова не достигаше качествен телевизионен сигнал.

Нито кафе машина, нито сутрешни новини, намръщи се Нейтън, докато проверяваше трите телевизионни канала. Спомни си как веднъж той и Кайл бяха изяли пердаха, защото бяха повредили телевизора и с това бяха лишили родителите си от любимото им предаване.

— Как ще гледаме сега „Мъжът за шест милиона долара“? — Последва първата оглушителна плесница.

— Повече да не съм видял да се навърташ около телевизора! Ясно ли е?

— Да, мамо…

Сега му се стори, че са променени цветовете на помещението. Смътно си спомняше меките пастелни тонове на дълбоките удобни фотьойли, на канапето с права облегалка. Сега бяха загърнати с нови дамаски, с някакви дръзки геометрични фигури в тъмнозелено и синьо, тук-там с яркожълто.

Вентилаторът в средата на тавана тихо поскърцваше. Знаеше, защото много обичаше да си играе с шнура и често го дърпаше.

Обаче дългата маса от жълтеникаво борово дърво, която разделяше стаите, беше същата — масата, около която той и семейството му се събираха да се хранят, да играят карти, да нареждат пъзели през онова далечно лято.

Същата маса, която двамата с Кайл имаха задължението да почистват. Масата, край която баща му преглеждаше сутрешните вестници, докато пиеше кафето си.

Припомни си как им беше показал как да пробият дупки в капака на буркан от сладко и да ловят светулки. Вечерта бе мека и топла и Нейтън се бе чувствал възбуден и леко замаян. Припомни си как след това бе лежал в тъмнината, вперил поглед в просветващите точици в буркана.

Ала на сутринта всички светулки бяха мъртви. Една книга бе паднала върху капака и бе закрила дупките. Черните телца на насекомите, сгърчени на дъното на буркана, го бяха накарали да се почувства виновен и много нещастен. Бе взел буркана и го бе изхвърлил в реката.

Раздразнен от спомените, Нейтън се извърна от телевизора, отиде до печката и сипа една лъжица кафе във врящата вода. Отнесе чашата при покритата с предпазна мрежа против комари тераса с изглед към реката.

Трябваше да остави спомените да изплуват на повърхността, напомни си той. Нали затова бе дошъл. За да си припомни онова лято и да реши какво да предприеме спрямо семейство Хатауей.

Отпи от кафето и се намръщи. Горчеше и имаше неприятен вкус. Бе разбрал, че много често животът е неприятен. Въздъхна и отново отпи от неприятната течност.

Джо Елън Хатауей. Спомняше си я като слабичко момиче с остри лакти и дълга коса, вързана небрежно на опашка. Момиче с жив и буен темперамент. На десет години обаче той не се интересуваше от момичета и не й бе обръщал почти никакво внимание. За него тя беше само една от по-малките сестри на Брайън.

И все още беше. Все още бе слаба и характерът й не се бе променил. Само разрошената опашка бе изчезнала. Косата подхождаше на темперамента й, но не и на лицето й, реши младият мъж. Бе небрежна, като предизвикателство към модата. Цветът й приличаше на кожата на благороден елен.

Питаше се защо е толкова бледа и уморена. Не му приличаше на жена, която ще се разстрои от края на някоя връзка, ала нещо я бе наранило. Очите й бяха пълни с тъга и тайни.

Тъкмо в това е проблемът, помисли си Нейтън и леко се усмихна. Той бе привлечен от една жена с тъжни очи.

По-добре да стои настрана от нея. Интересът му към тази жена с големи, тъжни сини очи, можеше да попречи на задачата му. Нуждаеше се от време, преди да предприеме следващата си стъпка.

Отпи още една глътка от кафето и си каза, че е по-добре да се облече и да отиде в „Сенкчюъри“ за чаша хубаво кафе и топла закуска. Време беше да се огледа, да състави план. Време бе да разбуди заспалите призраци.

Ала сега му се искаше просто да си стои тук, загледан през тънката мрежа, да диша влажния въздух, да наблюдава как слънцето бавно изплува през перлената мъгла, стелеща се над земята, и разперва ефирните си криле над реката.

Ако се заслушаше, можеше да чуе шума на океана, един постоянен и приглушен тътен от изток. Различаваше чуруликането на птиците, монотонното чукане на кълвача някъде там, в тъмните сенки на гората. Утринната роса блестеше като скъпоценни камъни върху широките листа на палмите и останалите тропически дървета.

Който бе избрал това място, за да построи вилата, е знаел какво прави. Тишина и спокойствие, съчетани с прекрасна умиротворяваща гледка. Самата постройка бе проста и функционална — от кедрово дърво, издадена тераса, покрита с предпазна мрежа от западната страна и още една по-тясна и открита от източната страна. Вътре главната стая бе просторна, с висок таван, от двете й страни имаше по една спалня и баня в края на коридора.

Двамата с Кайл имаха отделни стаи. Като по-голям той си бе избрал по-голямата. Двойното легло го караше да се чувства като възрастен и важен мъж. На вратата бе поставил табелка с надпис: „Чукай, преди да влезеш!“

Обичаше да се излежава в удобното легло, да чете книги, да си фантазира разни неща, заслушан в тихите гласове на родителите си в съседната стая или в монотонния звук на телевизора. Обичаше да чува смеха им. Краткият кикот на майка му и дълбокия гърлен смях на баща му. В детството си много често бе чувал тези звуци. Болеше го, че никога повече няма да ги чуе.

Някакво движение привлече погледа му. Извърна глава и вместо елена, който очакваше да зърне, видя един мъж, който бавно изплува от мъглата. Беше висок и слаб, с тъмна коса.

Гърлото му пресъхна и Нейтън се насили да отпие още една глътка от кафето. Продължи да се взира в приближаващия се мъж. Слънцето огря лицето му.

Не е Сам Хатауей, каза си и се усмихна. Брайън. Изминалите двадесет години бяха превърнали момчетата в мъже.

Брайън вдигна глава и се втренчи в неясния силует на терасата. Беше забравил, че вилата е наета. Ще се наложи да промени маршрута си и да я заобикаля. Но сега трябваше да размени няколко думи с наемателя.

Той вдигна ръка за поздрав.

— Добро утро. Не исках да ви обезпокоя.

— Не сте ме обезпокоили. Пия кафе и се наслаждавам на гледката към реката.

Това е онзи янки, който нае вилата за шест месеца, припомни си Брайън. Сякаш чу гласа на Кейт, че трябва да бъде учтив и гостоприемен.

— Да, мястото е красиво — изрече, пъхнал ръце в джобовете. Неприятно му бе, че мъжът наруши уединението му. — Настанихте ли се удобно?

— Да, всичко е наред. — Нейтън се поколеба и попита: — Още ли преследваш Призрачния жребец?

Брайън примигна и наклони глава. Призрачният жребец бе поверие от онези дни, когато на острова все още имаше диви коне. Който успееше да го хване, щеше да бъде най-щастливият човек на земята — конят щеше да изпълни всичките му желания.

Като дете това бе най-голямата му мечта.

— Все още — промърмори. — Познаваме ли се?

— Прекарахме една нощ в палатка край брега на реката. Бяхме взели въже, две фенерчета и торба с овес. По едно време ни се стори, че чуваме тропот на копита и цвилене на кон. — Нейтън се усмихна. — А може и наистина да сме чули.

Очите му се разшириха от изненада.

— Нейт? Нейт Делъни? Кучи син!

Нейт отвори широко вратата на верандата.

— Влез, Брай. Ще те почерпя чаша отвратително кафе.

Той се ухили и изкачи стълбите.

— Трябваше да ме предупредиш, че ще идваш — рече и стисна ръката на Нейт. — Моята братовчедка Кейт се занимава с даването на вилите под наем. Господи, Нейт, имаш доста запуснат вид.

Той тъжно се усмихна и потри брадичката си.

— Аз съм във ваканция.

— Е, това се казва неочаквана среща. Нейт Делъни. — Поклати глава. — Какво, по дяволите, си правил през всичките тези години? Как са Кайл и родителите ти?

Нейт нерешително се усмихна.

— Ще ти разкажа. — „Ала не всичко“ — помисли си. — Нека първо ти предложа чаша отвратително кафе.

— По дяволите, не. Ела с мен в къщата. Аз ще ти направя истинско кафе. И нещо за закуска.

— Добре. Почакай само да се облека.

— Още не мога да повярвам, че ти си нашият янки — подвикна Брайън, когато той влезе вътре. — По дяволите, това наистина ме изненада.

Гостът му скоро се завърна.

— Мен също.

 

 

Малко по-късно Нейтън вече се бе настанил до плота в кухнята на „Сенкчюъри“ и вдъхваше с наслада чудесния аромат на току-що свареното кафе, примесен с миризмата на пържения бекон. Пред него Брайън режеше гъбите и чушките за омлета.

— Изглежда си станал доста добър готвач.

— Не прочете ли какво пише в рекламната брошура на нашия хотел? Кухнята ми е оценена с пет звезди. — Постави пред него чашата с кафето. — Опитай първо кафето, хвалбите могат да почакат.

Той отпи и примижа от удоволствие.

— През последните дни от крайбрежния вятър непрекъснато усещам песъчинки между зъбите си и може би това е поразвалило вкуса ми, но въпреки това съм готов да се закълна, че по-хубаво кафе никога не е било приготвяно в цяла Америка.

— Прав си. А защо досега нито веднъж не се отби при нас на острова?

— Защото изгубих много време в ненужни занимания — отговори той. — „И защото непрекъснато се боря с призраци“ — отбеляза си наум. — Но сега, след като опитах кафето ти, ще идвам по-често в „Сенкчюъри“.

Брайън изсипа нарязаните зеленчуци в тигана и веднага се зае да настърже сиренето.

— Почакай да стане омлетът. А сега с какво се занимаваш? Каква е тази професия, която ти позволява цели шест месеца да се разхождаш по плажовете?

— Нося си работата със себе си. Аз съм архитект, така че мога да съставям проекти навсякъде, стига да има чертожна дъска и компютър.

— Хм, архитект… — Разбърка яйцата и се надвеси над плота. — Бива ли те като архитект?

— Готов съм да се обзаложа, че умея да проектирам сгради не по-зле, отколкото ти умееш да вариш кафе.

— Е, добре, убеди ме — засмя се той и се обърна към печката. — А как е Кайл? Успя ли да стане богат и известен?

Сякаш в сърцето го прободе нож, остър, стоманен. Нейтън остави чашата и изчака да спре треперенето на ръцете му.

— Положи доста усилия, за да осъществи мечтата си, ала не успя. Защото вече е мъртъв, Брайън. Загина преди два месеца.

— За Бога, Нейтън! — Той забрави за омлета и се извърна към него. — Господи, много съжалявам, че…

— Брат ми беше на почивка в Европа. През последните години често пътуваше през океана. Бил на някаква яхта. Всичко станало по време на поредното шумно празненство. Кайл обичаше веселбите — промърмори и разтри слепоочието си. — Веселата компания кръстосвала с яхта средиземноморските пристанища. Според официалната версия той прекалил с алкохола и паднал зад борда. Тялото му не се намери.

— Толкова нелепа смърт… Моите съболезнования, Нейтън. — Брайън бе принуден да се върне при печката. — Навярно е много мъчително да изгубиш всичките си близки хора.

— Да, така е. — Нейтън отпи от кафето и изправи рамене. — При това вестта за Кайл пристигна само няколко седмици след смъртта на родителите ми. Загинаха при железопътна катастрофа в Южна Америка. Баща ми бе получил изгодно предложение и с него замина майка ми — тя го придружаваше навсякъде, откакто Кайл и аз постъпихме в колежа. Повтаряше, че така през цялото време се чувствали като младоженци.

— За Бога, Нейт, просто не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо. Човек се примирява. Предполагам, че мама щеше да се чувства изгубена без татко, а не знам дали и двамата биха понесли смъртта на Кайл. Навярно за всяко нещо има причина и това ни помага да понесем всичко, което животът ни поднася.

— Понякога тези причини вонят — изрече тихо Брайън.

— И адът е една воняща дупка. Това не променя нищо. Хубаво е, че отново съм тук. Радвам се да те видя.

— Преживяхме чудесни мигове през онова лято.

— Едни от най-хубавите в живота ми. Ще ми дадеш ли най-после този омлет или ще ме караш да ти се моля?

— Няма да е необходимо. — Изсипа омлета в чинията. — Въпреки че смирената молба не е навредила никому.

— А какво е станало с Брайън Хатауей през изминалите двадесет години? — попита Нейт.

— Няма много за разказване. Занимавам се с хотела. Имаме гости през цялата година. Изглежда, че колкото по-напрегнато става ежедневието, толкова повече хората искат да избягат от него. Особено за уикендите. И когато дойдат, трябва да ги храниш, да им осигуряваш чисти чаршафи, да ги забавляваш.

— Звучи сякаш си зает двадесет и четири часа в денонощието.

— Почти. Животът на острова тече бавно.

— Съпруга, деца?

— Нямам. А ти?

— Имах съпруга — сухо отвърна Нейтън. — Разделихме се. Нямам деца. Знаеш ли, сестра ти ме регистрира в хотела. Джо Елън.

— Наистина ли? — Той приближи с кафеника, за да му налее още кафе. — Тя дойде преди седмица. Лекс също е тук. Ние сме едно голямо щастливо семейство!

Саркастичният тон, с който изрече последните думи, накара Нейтън учудено да повдигне вежди.

— А баща ти как е?

— И с динамит не можеш да го помръднеш от острова. Вече дори не ходи на сушата да пазарува. Сигурно ще го срещнеш да се разхожда наоколо. — Брайън се извърна, когато Лекси рязко отвори вратата.

— Имаме няколко ранобудни птички, които с нетърпение очакват кафето — започна тя, но видя Нейтън и млъкна. Машинално приглади косата си, наклони глава и кокетно се усмихна. — О, имаме си гости в кухнята. — Приближи се до масата с гъвкава походка. — Изглежда сте нещо специално, щом брат ми ви е пуснал в царството си.

Първата мисъл на Нейтън бе, че тя е великолепна, малка и пухкава, но когато видя очите й, разбра, че е сгрешил. Бяха остри и проницателни.

— Той просто се съжали над един стар приятел — рече гостът.

— Така ли? — Хареса й одобрителния му поглед. — Е, Брайън, запознай ме с твоя стар приятел. Не знаех, че въобще имаш приятели.

— Нейтън Делъни — представи го брат й и отиде да налее прясно кафе. — Моята по-малка сестра, Лекси.

— Нейтън. — Лекси му протегна ръката си с яркочервен маникюр. — Брайън все още си мисли, че съм момиченце с плитки.

— Присъщо за по-големите братя. — Изненада се от твърдото ръкостискане. — Всъщност аз също те помня с плитчици.

— Така ли? — Разочарована, че той не целуна ръката й, тя се облегна на бара и се надвеси над него. — Не мога да си представя, че ще забравя такъв мъж. Помня всички привлекателни мъже, които съм срещала в живота си. Дори и за кратко.

— Ти току-що бе излязла от пелените — саркастично подметна Брайън, без да обръща внимание на гневния й поглед, — и все още не си бе въобразила, че си фатална жена.

Понечи да му отговори нещо остро, но се овладя и на устните й се появи очарователна усмивка.

— Благодаря, скъпи — измърка, когато брат й постави каната с кафе пред нея, и примигна с дългите си мигли към Нейтън. — Не бъди толкова лош. И без това тук има толкова малко интересни мъже.

Беше глупаво да не отговори на предизвикателството, а и тя явно го очакваше. Гостът й хвърли жаден поглед и се обърна към Брайън.

— Имаш страхотна сестричка, Брай.

— Нуждае се от един хубав бой. Да се държи така с непознати…

— Чудесна гарнитура към моя омлет. — Вдигна предупредително ръка, когато видя гневните искри в очите на Брайън. — Не се притеснявай за мен, приятел. Нямам намерение да си създавам излишни главоболия. Можеш да си обзаложиш задника, че само ще гледам, но няма да пипам.

— Това не е моя работа — измърмори той. — Тя не само си търси белята, но и иска да я намери.

„Една жена, която изглежда по този начин, обикновено наистина си има неприятности. Сякаш неприятностите сами им се лепят“ — каза си Нейтън.

Запита се защо предпочита подобни жени.

Когато го видя, Джо се спря на прага. Веждите й учудено се повдигнаха и тя разтри челото си.

— Изглеждате като у дома си, господин Делъни.

— И точно така се чувствам, госпожице Хатауей.

— Е, това звучи твърде официално — обади се Брайън и се пресегна да вземе празната чаша, — за момче, което някога те е бутнало в реката и опитало юмрука ти за благодарност, когато решило да те измъкне от там.

— Не съм я бутал — усмихна се Нейтън, докато гледаше как Джо отново свъси вежди. — Тя сама се подхлъзна. Но здравата ме удари през лицето и ме нарече гаден янки, доколкото си спомням.

Младата жена си припомни горещия летен следобед и шока от студената вода. Главата й потъна надолу, а после изскочи на повърхността.

— Ти си синът на господин Дейвид. — По тялото й се разля приятна топлина. За миг очите й светнаха и пулсът му се ускори. — Кой от двамата?

— Нейтън, по-големият.

— Разбира се. — Джо нервно отметна косата си. — Но съм сигурна, че тогава ти ме бутна в реката.

— Ти се подхлъзна, много добре си спомням — възрази той. — Въобще не съм те докосвал.

Тя се засмя и пое чашата от ръката на Брайън.

— Навярно здравата съм те цапардосала, защото после устната ти се поду. А баща ти ми даде първите уроци по фотография.

— Баща ми ли? — учуди се Нейтън. Главата му сякаш се възпламени от неочакваното подозрение.

— Преследвах го навсякъде като сянка, без да се уморявам да го питам за избора на кадрите, за фокусирането и центрирането на образа, за това как действа фотоапаратът. Беше много търпелив с мен. Нищо чудно понякога да съм лазела по нервите му, особено когато съм се обаждала в най-неподходящия момент, но той нито веднъж не ми се скара. От него научих толкова много… Не само основните понятия и правила, но и умението да виждам. Признателна съм му за всичките ми успехи във фотографията.

Младият мъж усети как започна да му се повдига.

— Нима си професионален фотограф?

— О, нашата Джо е царицата на фотографията — обади се Лекси от прага, без да успее да прикрие горчивата нотка в насмешливия си тон. — Световно прочутата Д. Е. Хатауей, която не се уморява да щрака с фотоапарата, за да запечата живота на простосмъртните. Два омлета, Брайън, и двата добре препечени, единият с бекон, а другият — с наденица. В стая 201 вече приключиха със закуската. Това е за сведение на царицата на фотографията. Нали все някой трябва да събере чаршафите от леглата?

— Край на първо действие, следва антракт — промърмори Джо, когато сестра й напусна кухнята. — Да — обърна се тя към Нейтън, — станах добър фотограф до голяма степен благодарение на уроците на Дейвид Делъни. Ако не бях срещнала тогава господин Дейвид, нищо чудно сега да мъкнех таблите със закуската и да съм недоволна на целия свят, също като Лекси. Как е баща ти?

— Той е мъртъв — сухо отсече той и стана от стола. — Трябва да се прибирам във вилата. Благодаря за закуската, Брайън.

Излезе веднага навън, след като затръшна вратата след себе си.

— Мъртъв? Брай?

— При злополука — поясни брат й — Преди три месеца. И двамата му родители. А само след месец изгубил и брат си.

— Ох, Господи! — Джо притисна ръце към лицето си. — И аз намерих за какво да го питам. Ей сега ще се върна!

Остави чашата на плота и изтича към вратата, за да настигне Нейтън, преди да е напуснал хотела.

— Нейтън! Нейтън! Почакай! — Настигна го чак навън, на алеята, водеща през градината към редицата от смълчани дъбове. — Много… много съжалявам, че постъпих толкова глупаво.

Той се закова насред пътеката, а слепоочията му бясно пулсираха.

— Нищо, няма нищо, всичко е наред. Само че още не мога да свикна с тази ужасна мисъл.

— Ако знаех… — Тя млъкна и безпомощно вдигна рамене. Прокле вродената си нетактичност и отвратителната си участ винаги да сипва сол в хорските рани.

— Откъде би могла да знаеш — прекъсна я той. Успял да се овладее, младият мъж протегна ръка и я стисна окуражително за лакътя. Джо изглеждаше така отчаяна, че за миг забрави за мъката си. Нали не бе сторила нищо съзнателно, само бе докоснала още незаздравялата му рана. — Не мисли повече за това.

— Така ми се искаше отново да се срещна с него… — унило промърмори тя. — Не успях да му се отблагодаря за всичко, на което ме научи, за всичко, което направи за мен.

— Не говори повече. Да благодариш някому за професионални успехи е така безсмислено, както и да обвиняваш другите за неуспехите. Всеки от нас отговаря сам за себе си.

Тя неохотно се отдръпна от него.

— Да, така е, но понякога някои хора ни насочват в живота.

— А не е ли забавно, че отново се срещнахме? — Погледна към къщата. Прозорците й блестяха ослепително на яркото южняшко слънце. — Защо се върна тук, Джо?

— Тук е моят дом.

Той отново се извърна към нея и остана смаян от бледите й страни, от изплашените й очи.

— Винаги ли се връщаш тук, когато се чувстваш нещастна, изгубена и самотна?

Тя скръсти ръце пред гърдите си. Стори й се, че внезапно повя хлад. Беше свикнала да наблюдава реакциите и лицата на хората, може би затова сега никак не й хареса, че този път ролите бяха разменени.

— Да, също като теб.

— Излиза, че и двамата сме взели едно и също решение, при това почти едновременно. Нима се е намесила съдбата? Или е само щастлива случайност? — Усмихна се леко, защото бе склонен да повярва на второто.

— Чиста случайност. — Това обяснение бе за предпочитане. — Всъщност защо се върна на острова?

— Дяволите да ме вземат, ако знам. — Въздъхна тежко и отново вдигна очи към нея. Искаше му се да я утеши, да изтрие тъгата и тревогата от очите й, отново да чуе смеха й. Внезапно му хрумна, че това може би ще утеши неговото сърце много повече от нейното. — Но щом вече съм тук, защо да не се поразходим до малката вила?

— Нали знаеш пътя?

— Но много по-приятно ще бъде, ако съм с някого. С теб.

— Нали ти обясних, че не се интересувам от никого.

— Аз пък се интересувам. — Усмихна се по-весело и протегна ръка, за да махне стръкче трева от косата зад ухото й. — Интересно кой сега ще успее да изтика другия на отсрещния бряг на реката.

Мъжете не флиртуваха с нея. Никога. Или го правеха така плахо, че тя въобще не забелязваше. А сега той се опита да привлече вниманието й, при това така неприкрито, че това я подразни. Между веждите й отново се появи рязката черта, типична за всички от рода Пендълтън.

— Имам неотложна работа.

— Правилно. Да оправиш леглата в 201 стая. Доскоро, Джо Елън.

Той пръв се обърна, затова можеше да го наблюдава, докато високата му фигура се скри между дърветата. Но тя побърза да тръсне сърдито глава и косата закри очите й. Накрая раменете й потръпнаха като при неприятно, нежелано докосване.

Но бе принудена да признае в себе си, че вече бе заинтригувана, и то повече, отколкото й се харесваше.