Нора Робъртс
Красива и мъртва (5)

5

Фериботът пресече Залива на пеликаните и се насочи на изток към Острова на изгубеното желание. Нейтън Делъни се бе изправил до перилото, както в онзи отдавна отминал ден, когато бе само на десет години. Фериботът не беше същият, пък и той отдавна вече не беше момче.

Откъм океана духаше студен и влажен вятър. При първото му пътуване по този маршрут беше по-топло, но тогава бе в края на май, а не както бе сега — средата на април.

Но и сега е пролет, каза си и си припомни как той, родителите му и по-малкият му брат се бяха събрали до перилото на онзи ферибот в очакване да се появят очертанията на непознатия остров.

Сега дъбовете бяха по-високи, загърнати с нежен като дантела мъх, заобиколени от палми, а великолепните магнолии още не бяха цъфнали.

Вдигна бинокъла, провесен на врата му. Баща му му бе помогнал в онази сутрин да вдигне бинокъла и да го фокусира, за да може да различи в далечината дори забързаните движения на един кълвач. Веднага след това бе избухнала поредната кавга, защото и Кайл бе поискал да надзърне през бинокъла, а Нейтън не му го отстъпваше.

Спомни си как тогава майка им се бе засмяла, а баща им се бе навел над брат му, за да отвлече вниманието му. Нейтън живо си припомни онази сцена. Красивата непозната с развети от вятъра коси, с искрящи черни очи, изпълнени с възбуда и радост. Двете момчета, упорити, настръхнали едно срещу друго. А между тях се бе изпречил чернокосият мъж, висок и дългокрак, с внушителни рамене.

А сега беше останал само Нейтън. Сякаш се бе превъплътил в тялото на баща си, беше се превърнал от онова сърдито хлапе във висок мъж с дълги крака и тесни бедра. Можеше да се погледне в огледалото и да види там отражението на бащиното си лице, с хлътнали бузи и тъмносиви очи. Но устните си, добре очертани, беше наследил от майка си, заедно с тъмнокафявата си коса, с примеси на златисто и червеникаво. Баща му постоянно повтаряше, че му напомняла за остарял махагон.

И без помощта на бинокъла можеше да види очертанията на острова. Дори забелязваше разноцветните килими от диви цветя — розови, жълти, виолетови петна. Различи и контурите на най-близките къщи, извивките на пътеките между тях, блясъка на някакво поточе, което изчезваше по-нататък между снажните дъбове. Мистерията се подсилваше от мрачните сенки на гората, където, както все още помнеше, навремето гъмжеше от диви свине и полудиви коне, от загадъчните тъмнокафяви петна на мочурищата и от полюшващата се от вятъра висока трева по техните брегове, яркозелена на утринното слънце.

В далечината всичко изглеждаше замъглено, неясно, точно като в сънищата му.

После пред взора му се изпречиха белите стени на къщата, осветена за миг от слънцето. Това беше. „Сенкчюъри“.

Нейтън се отдръпна от перилото и пое към джипа си, който бе на долната палуба. Когато се настани вътре, до слуха му достигаше само приглушеното боботене на мощните двигатели на ферибота. Запита се дали не е смахнат да се връща отново тук, да разравя миналото, дори да се опитва да го повтори.

Бе напуснал Ню Йорк, след като бе наблъскал в джипа всичко, което представляваше ценност за него. Оказа се изненадващо малко. Никога и никъде не се бе установявал за дълго, което много облекчи развода му преди две години. Морийн обичаше да трупа вещи и на двамата бяха спестени доста нерви и време, когато той реши да напусне апартамента им в Уест Сайд. Така си тръгна само с дрехите на гърба и с матрака си.

С тази глава от живота му бе приключено. Последвалите две години Нейтън Делъни посвети само на професията си. Проектирането на сгради за него бе нещо повече от кариера — беше увлечение, затова когато не му възлагаха поръчки от Ню Йорк, пътуваше, разглеждаше непознати градове, като не се колебаеше да постъпи на работа, макар и временно, в първото архитектурно бюро, в което му предлагаха чертожна маса и компютър. Изпилваше проектите си до съвършенство, изучаваше творбите на прославени гении в архитектурата — от прочутите италиански катедрали и замъците във Франция до строго геометричните силуети на модерните вили в американския Югозапад.

Бе свободен, волен като птица, защото работеше само когато някой проект успееше да грабне сърцето му.

После загуби внезапно родителите си. С това изгуби и частица от себе си. И сега не можеше да си обясни какво ще изпита, когато пристигне на Острова на изгубеното желание, за да се опита да слепи частиците от миналото.

Но бе уредил всичко необходимо за шестмесечен престой. Нямаше проблеми, ако решеше да го удължи. Видя добро предзнаменование във факта, че успя да наеме същата вила, в която бе пребивавало семейството му през онова далечно лято. Знаеше, че ще се ослушва да долови гласовете им. Че ще търси техните призраци.

Завръщането му в „Сенкчюъри“ имаше конкретна цел.

Дали щеше да го познае някой? Някое от децата на Анабела?

Скоро и това щеше да се изясни, реши той, когато фериботът се доближи до пристана.

Изчака реда си, без да откъсва поглед от работника, който сваляше масивните скоби, застопоряващи по време на плаването гумите на автомобила пред неговия джип. И те са четиричленно семейство, машинално отбеляза самотният мъж. По натрупания багаж си личеше, че са пристигнали да прекарат лятната ваканция на някой от къмпингите на острова. Зачуди се дали и децата им ще се скарат още тази вечер за това кое от тях да спи на хамака.

Далечни облаци забулиха слънцето. Той се намръщи. Облаците се бяха появили внезапно от изток. Знаеше, че такива сиви облаци обикновено предвещават дъжд. Спомни си как ги бе връхлетял тридневен тайфун през онова лято. Не им разрешаваха да излизат навън и към края на третия ден двамата с Кайл едва се понасяха, пресипнали от викане и караници.

А сега само се усмихна умилително и се запита как, за Бога, майка им бе изтърпяла онази лудница.

Подкара бавно към ръба на ферибота, после пое по неравния път, водещ към селището.

Разбира се, ще отиде да разгледа „Сенкчюъри“, но с опитното око на архитект. Припомни си запечатания в сърцето му образ на къщата — в колониален стил, с широки веранди, масивни колони, тесни, високи прозорци. Дори и като дете красивата къща му бе направила изключително впечатление и много подробности се бяха запечатали в паметта му.

Имаше неголяма кула, с тясна площадка, опасваща я от всички страни. Най-интересни бяха балконите с орнаменти от ковано желязо по парапетите. А комините бяха иззидани от бял камък, може би домъкнат чак от континента. Къщата бе сгушена зад дъбове и кипариси.

Кой знае защо, от вътрешността й си спомняше най-ясно пушалнята. Може би още я използваха. Отзад някогашните бараки на чернокожите роби бяха доста порутени. Нейтън, Брайън и Кайл се промъкваха в запустелите стаи с почернели стени, за да търсят гърмящи змии в тъмните ъгли.

В гората скитаха елени, а блатата гъмжаха от алигатори. Във въздуха витаеха старинни поверия за пирати и призраци. За невръстни момчета и за любители на приключения трудно можеше да се намери по-интересно място. А също и за потайни дела, които завинаги трябва да останат скрити.

Пътуваше по западното шосе, край мочурищата, забулени сред високата буйна трева. Вятърът се бе усилил и тревата покорно се къдреше от поривите му. До брега на мочурището Нейтън съзря две бели чапли, забучили като жалони тънките си крака в развълнуваната от вятъра мътна вода.

После се показа гората, пищна и екзотична. Тук бе царството на несмущавания покой и на потайните загадки. Сърцето му заби силно, а пръстите му неволно стиснаха кормилото. Именно затова бе дошъл, за да разрови миналото и да се опита да го разбере.

Сенките се сгъстяваха неусетно, а мъхът се стелеше по стволовете като паяжина, изтъкана от чудовищно едри паяци. За да провери какво ще изпита, изключи двигателя. Отначало чуваше само ударите на сърцето си и напева на вятъра.

Първата му мисъл бе за призраците. Нищо чудно някой да се изпречи пред него. Запита се дали ще смущават сънищата му, дали ще го преследват, докато не напусне острова?

Ще види ли лицето на майка си? Или на Анабела? И кой от двата призрака ще крещи по-силно и по-зловещо в лицето му?

Пое дълбоко дъх и машинално посегна към горния ляв джоб за цигарите. Беше ги отказал преди година. Раздразнен, завъртя ключа за запалването, но чу само немощно прохъркване. Натисна педала за газта, опита отново, но отново не успя да включи двигателя.

— По дяволите! — изруга той. — Добре се наредих! Отново се отпусна на седалката и нервно затропа с пръсти по кормилото. Разбира се, трябваше да излезе и да вдигне капака, за да види бездушен двигател, тръби, кабели, ремък. Нейтън и досега си оставаше твърдо убеден, че всичките тези тръби, кабели и ремъци са нещо сложно като мозъчната неврохирургия. И тъкмо това заслужаваше — да закъса насред пустото шосе, за да му е за урок — никога не бива да се купува кола на старо, дори и от приятели.

Примирен, младият мъж излезе от джипа, погледна посивялото небе и вдигна качулката. Да, все някой ден и това трябваше да се случи. Този двигател отдавна му създаваше главоболия. Отиде отпред, вдигна капака и тъкмо се канеше да се наведе, когато забарабаниха първите дъждовни капки.

— Няма що, сега вече хубаво се подредих! — Напъха ръце в предните джобове на джинсите си и смръщи вежди. Заръмя ситен дъждец и настроението му съвсем се вкисна.

Трябваше да се досети, че нещо не е наред още когато приятелят му напъха онази кутия с инструментите в багажника, след като се договориха за продажбата, без да му поиска дори и цент за скъпите инструменти. Зачуди се дали да извади някой от по-големите гаечни ключове, за да се опита да затегне някоя от разхлабените клеми на акумулатора, или само да заудря безпомощно по корпуса на двигателя. Надали щеше да има полза, но поне щеше да си излее яда.

Отдръпна се от джипа и в следващия миг, когато се извърна, за да тръгне към багажника, където го очакваше кутията с инструментите, се вцепени на място — от сенките на гората се бе появило безшумно привидение, вперило очи в него.

Това бе Анабела.

Името изплува от дълбините на съзнанието му. Стомахът му се сви. Тя стоеше сред дъжда, неподвижна като кошута, с мокра, разрошена тъмночервена коса, с огромни и тъжни сини очи. Коленете му се подкосиха и той протегна ръка, за да се подпре на бронята на джипа.

Тогава тя пристъпи напред, като отметна с ръка мокрите кичури от челото си. Вървеше право към него. Чак сега Нейтън повярва, че пред себе си вижда не привидение, а млада жена от плът и кръв. Не, това не беше Анабела, а нейната дъщеря.

Въздъхна облекчено, но сърцето му продължаваше да тупти напрегнато.

— Някакъв проблем с колата? — Джо се стараеше да говори спокойно, и непринудено. Смущаваше я нещо в начина, по който я гледаше непознатият, докато тя стоеше под дърветата, изчаквайки го да се съвземе.

— Не. — Зарадва се, когато чу, че гласът му не издаде вълнението му. Иначе може би щеше да му се наложи да обяснява защо се държи така странно. — Само че не иска да запали.

— Значи има някакъв проблем. — Лицето му й се стори смътно познато. Приятно и открито лице, скулесто, със силни, подчертано мъжествени черти. — Не успяхте ли да откриете причината?

Гласът й бе мек и плътен, с великолепен южен акцент. Това му помогна да се съвземе.

— Открих къде е двигателят — усмихна се той. — Точно там, където предполагах, че е.

— Ъхъ. А сега?

— Ще трябва да реша колко дълго да го разглеждам и да се преструвам, че ми е ясно какво да правя.

— Не знаете как да поправите колата си? — попита тя с такава изненада, че той настръхна.

— Не, не знам. Нося обувки, но нямам и най-малката представа как се щави кожата. — Понечи да затвори капака на колата, но тя го спря.

— Почакайте, ще му хвърля един поглед.

— Да не би да сте механик?

— Не, но знам някои основни неща. — Джо го побутна и провери проводниците, свързващи акумулатора. — Изглеждат наред, но ще трябва редовно да ги проверявате за окисляване, докато сте на острова.

— Ще бъда тук може би шест месеца. — Младият мъж се надвеси над нея. — Къде точно трябва да проверявам?

— Ето тук. Влагата се отразява много зле на двигателя. Пречите ми.

— Извинете. — Той се отмести. Очевидно тя не си го спомняше и младият мъж реши да се преструва, че също не я е познал. — На острова ли живеете?

— Вече не. — Премести фотоапарата на гърба си, за да не се удари в бронята на джипа.

Нейт се втренчи в него. Усети силно присвиване в стомаха. Фотоапаратът й бе „Никон“, от най-високо качество. Малогабаритен, по-тих и по-солиден от другите модели фотоапарати, обикновено предпочитан от професионалистите. Баща му имаше такъв. Самият той също.

— Излезли сте да правите снимки в дъжда?

— Когато излязох, още не валеше — разсеяно отвърна Джо. — Ремъкът трябва да се смени, но той не е причината за повредата. — Тя се изправи, без да обръща внимание на дъжда. — Влезте вътре и се опитайте да запалите мотора, а аз ще следя за шума.

— Слушам.

Той се обърна и влезе в джипа. Младата жена замислено го изгледа и присви устни. Очевидно мъжкото му самолюбие бе засегнато. Наклони глава, когато моторът се задави, стисна устни и се наведе под капака.

— Още веднъж! — извика. — Сигурно е карбураторът — промърмори.

— Какво?

— Карбураторът — повтори тя и повдигна с палец металната капачка. — Завъртете още веднъж.

Този път моторът заработи. Доволна, тя затвори капака и отиде до прозорчето откъм страната на шофьора.

— Карбураторът е залепнал. Трябва да го проверите. Кога за последен път сте го почиствали?

— Купих джипа само преди две седмици. От един стар приятел.

— Аха. Сбъркали сте, но все пак ще ви закара до там, закъдето сте тръгнали.

Когато се отдръпна, за да си тръгне, той се пресегна през прозорчето и хвана ръката й — тясна, дълга и елегантна.

— Позволете ми да ви откарам. Вали и това е най-малкото, което мога да направя за вас.

— Не е необходимо. Мога и сама…

— Моторът може отново да се повреди. — Усмивката му бе чаровна и подкупваща. — Тогава кой ще ми го поправи?

Знаеше, че бе глупаво да му отказва. Още по-глупаво бе да се чувства като в капан, загдето той бе хванал ръката й. Джо сви рамене.

— Добре. — Отдръпна ръката си и облекчено въздъхна, когато той веднага я пусна. Заобиколи джипа и се качи до него.

— Отвътре колата изглежда много по-добре.

— Онзи приятел ме познава добре. — Нейтън включи чистачките и погледна към Джо. — Накъде да карам?

— Направо по този път, а после ще завиете надясно при първото разклонение. „Сенкчюъри“ не е далеч… всъщност всички разстояния на острова са къси.

— Чудесно. Аз самият отивам в „Сенкчюъри“.

— Така ли? — Въздухът в колата сякаш натежа. Дъждът ги изолираше от всичко наоколо, забулваше дърветата с призрачна пелена и приглушаваше звуците. Имаше достатъчно причини да се чувства неудобно, но тъкмо това я раздразни още повече. Извърна се и го погледна в очите. — В голямата къща ли ще отседнете?

— Не, само ще взема ключовете за една от вилите, която съм наел за това лято.

— Казахте, че идвате за шест месеца? — Изпита облекчение, когато джипът потегли, тъй като пронизващите му сиви очи се извърнаха от лицето й и се насочиха към пътя. — Доста дълга ваканция.

— Донесъл съм си работа. Искам за известно време да сменя обстановката.

— Островът на изгубеното желание е доста далеч от дома ви — изрече тя и леко се усмихна, когато учудено я изгледа. — Всеки жител на Джорджия ще разпознае един янки. Дори и да мълчите, пак е очевидно. — Джо отметна мократа си коса назад. Ако не се бе качила в колата, щеше да си спести този разговор. Все пак по-добре да разговарят, отколкото неловко да мълчат. — Наели сте малката вила до реката, нали?

— Откъде знаете?

— О, тук всичко се знае. В случая обаче моето семейство дава вилите под наем, притежава хотела и ресторанта. А аз трябваше да сменя чаршафите и да почистя вилата за някакъв янки, който я бил наел за шест месеца.

— Значи вие сте моят автомонтьор, хазяйка и икономка. Аз съм щастливец. А кого трябва да извикам, ако мивката ми се запуши?

— Ще отворите сифона и ще го почистите. Ако имате нужда от някакви инструкции, ще ви ги напиша. Това е разклонението.

Нейтън зави надясно.

— Нека пак да повторим. Ако ми се приискат пържоли на скара, бутилка изстудено вино и реша да ви поканя на вечеря, към кого да се обърна?

Джо извърна глава и хладно го изгледа.

— По-добре опитайте късмета си със сестра ми. Името й е Алекса.

— А тя поправя ли карбуратори?

Младата жена се засмя и поклати глава.

— Не, но е много привлекателна и се радва на поканите на мъжете.

— А вие — не, така ли?

— Да кажем, че аз съм по-придирчива от Лекси.

— О! — Той подсвирна и притисна ръка до сърцето си. — Право в целта.

— Искам просто да спестя времето и на двама ни. Ето това е „Сенкчюъри“.

Къщата изплува иззад дъждовната завеса, забулена в лека мъгла. Стара и величествена, елегантна като южняшка лейди, облечена за бал. Изключително женствена, помисли си Нейтън, с тези плавни линии, цялата в девствено бяло. Високите прозорци се смекчаваха от извитите арки, а прелестните балкони с перила от ковано желязо бяха отрупани с разцъфнали цветя в керамични саксии.

Градината грееше с пъстроцветните цветя, окъпани от дъжда и свели главички, сякаш се покланяха в нозете й.

— Зашеметяваща гледка — промърмори Нейтън, повече на себе си. — Последните подобрения отлично хармонират със старинната архитектура. Великолепно съчетаване на стилове, класически южняшки, но без прекалена натруфеност. Къщата е толкова съвършена, сякаш островът е бил създаден за нея.

Той спря на алеята пред къщата и едва тогава забеляза, че Джо се е втренчила в него. За пръв път видя любопитство в очите й.

— Аз съм архитект — обясни й. — Къщи като тази винаги ме вълнуват.

— Тогава може би ще искате да я разгледате и отвътре?

— Би било чудесно. Ще ви се отплатя с една вечеря.

— Можете да помолите братовчедката Кейт да ви разведе. Тя е от рода Пендълтън — добави и отвори вратата на джипа. — „Сенкчюъри“ е наследство от Пендълтън. Тя най-добре познава историята му. Заповядайте вътре. Ще се изсушите и ще вземете ключовете за вилата.

Младата жена забърза по стълбите. Поспря се на терасата и разтърси мократа си коса. Обърна се и видя, че той е зад нея.

— Господи, вижте тази врата. — Нейтън прокара пръсти по високата врата с изящна дърворезба. Странно, не си спомняше за нея. Ала тогава бе едно момче, което бързаше да изтича към кухнята.

— Изработена е от махагон от Хондурас — обясни Джо. — Докарана е в началото на осемнадесети век, когато още никой не се е безпокоял за изсичането на горите. Наистина е красива. — Завъртя тежката месингова дръжка и двамата влязоха в къщата.

— Подовете са от най-фино чамово дърво — започна тя и внезапно млъкна, когато си спомни майка си търпеливо да лъска подовете с мед и восък. — Главното стълбище и перилата са изработени от дъбово дърво, тук на острова, когато е имало памукова плантация. Полилеят е донесен по-късно — Стюърт Пендълтън го е купил от Франция за съпругата си. Той е бил корабен магнат, който преустроил главната къща и добавил двете крила. Повечето от мебелите са били унищожени по време на Гражданската война, но той и съпругата му пътували много и носели антики от цял свят.

— Имал е добър вкус — отбеляза Нейтън и огледа просторното фоайе с висок таван, от който висеше кристален полилей.

— И дълбок джоб — допълни Джо. Напомни си, че трябва да бъде търпелива и да го остави да се наслаждава на гледката.

Стените бяха боядисани в меки бледожълти тонове, което през горещите летни следобеди създаваше усещането за хладина. Дървената облицовка бе от тъмно полирано дърво с красиви орнаменти.

Мебелите бяха тежки и солидни и чудесно се вписваха в целия интериор. Две кресла от епохата на Джордж II с високи извити облегалки бяха поставени до шестоъгълна маса, върху която се виждаше месингова ваза, пълна с лилии и диви треви. Сладкият им аромат изпълваше въздуха в преддверието.

Макар самият Нейтън да не бе колекционер на антики — всъщност не колекционираше нищо — се интересуваше от архитектура и вътрешно обзавеждане. Веднага разпозна фламандския шкаф от дъбово дърво, огледалото в позлатена рамка от епохата на кралица Ана, висящо над дървената стойка за свещници на стената в стил Людовик XIV. Вътрешното обзавеждане, както и самата къща представляваха смесица на периоди и стилове.

— Невероятно. Страхотно място за живеене, бих казал.

— Понякога — сухо и с известна горчивина изрече тя. Тонът й го накара да повдигне въпросително вежди, но младата жена внезапно смени темата. — Гостите се регистрират в предния салон.

Джо тръгна по коридора и влезе в първата врата отдясно. Някой бе запалил огън в камината, машинално отбеляза, вероятно в чест на този янки, или просто за да се създаде уютна атмосфера за гостите на хотела, когато се приберат мокри от дъжда.

Джо се приближи към масивното писалище в стил Чипъндейл, издърпа горното чекмедже и взе формуляра за даване на вилите под наем. На горния етаж в семейното крило имаше кабинет с компютър, в който трябваше да се вкарват данните, но още не бе свикнала да работи с него.

— Малката вила — каза Джо и извади празен формуляр. Забеляза, че върху него бе записано, че е получен депозит, подписано от Кейт и Нейтън Делъни.

Остави листа, отвори друго чекмедже и извади ключовете.

— Това са ключовете за предната и задната врата, както и за по-малката врата, която води към мазето. Ако бях на ваше място, не бих оставяла там ценни неща. Може да се наводни, ако реката прелее.

— Ще го запомня.

— Вчера се погрижих да ви включат телефона. Всички разговори ще се включват към сметката ви. — Отвори още едно чекмедже и извади тънка брошура. — Тук ще намерите най-необходимата информация — разписанието на ферибота, как да наемете лодка за риболов или моторница, ако искате, разбира се. Има и кратко описание на острова — неговата история, флора и фауна. Защо ме гледате така? — внезапно запита тя.

— Имате великолепни очи. Трудно е човек да не ги гледа.

Джо тикна брошурата в ръцете му.

— По-добре погледнете какво пише вътре.

— Добре. — Нейтън я отвори и започна да я прелиства. — Винаги ли сте толкова нервна или само в мое присъствие.

— Не съм нервна, само съм нетърпелива. Не всички са във ваканция. Имате ли някакви въпроси относно вилата или острова?

— Засега не.

— Указанията как да намерите вилата са дадени в брошурата. Подпишете формуляра, за да удостоверите, че сте получили ключовете и указанията, след което можете да се настаните.

Той отново се усмихна, заинтригуван защо изведнъж южняшкото й гостоприемство се стопи.

— Не искам да ви досаждам повече — рече той и взе писалката от ръката й. — Надявам се, че пак ще се видим.

— Закуската, обядът и вечерята се сервират в ресторанта на хотела. Часовете също са отбелязани в брошурата. Приготвяме и кошници с храна за пикник.

Гласът й му доставяше удоволствие. От нея се разнасяше свежото ухание на дъжд. Ала когато човек се вгледаше в тези огромни сини очи, тя сякаш заприличваше на птица с пречупено крило.

— Обичате ли пикниците? — попита я той.

Младата жена въздъхна дълбоко, дръпна писалката от ръката му и надраска инициалите си на листа под неговия подпис.

— Не си губете времето в опити да флиртувате с мен, господин Делъни. Не се интересувам.

— Една умна жена отлично знае, че подобно заявление представлява открито предизвикателство. — Той се наведе и прочете инициалите й: Д. Е. Х.

— Джо Елън Хатауей — заяви тя, надявайки си той най-после да си тръгне.

— За мен бе удоволствие, че ме спасихте, Джо Елън. — Младият мъж протегна ръка. Колебанието й да поеме ръката му го развесели.

— Обърнете се към Зек Фицсимънс, за да почисти карбуратора ви. Той разбира от коли. Желая ви приятно прекарване на острова.

— Вече съм убеден, че ще е много по-приятно, отколкото очаквах.

— Значи очакванията ви са били много скромни. — Издърпа ръката си от неговата и тръгна към предната врата. — Дъждът е спрял — отбеляза тя и отвори вратата, през която нахлу влажен въздух. — Лесно ще намерите вилата.

— Не се и съмнявам. — Спомняше си отлично пътя. — Сигурен съм, че ще се видим отново, Джо Елън. — „Трябва да се видим — каза си. — Има достатъчно причини за това.“

Младата жена наклони глава и тихо притвори вратата зад него, оставяйки го замислен на терасата.