Нора Робъртс
Красива и мъртва (4)

4

Брайън стоеше на портала, водещ към западната тераса, и внимателно изучаваше сестра си. Изглеждаше му толкова крехка, уязвима и уплашена. Сякаш се бе изгубила сред цветята, огрени от слънцето. Тя все още бе облечена в торбестите панталони и широкия пуловер, с които бе пристигнала, а очите й бяха скрити зад слънчеви очила с метални рамки. Той предполагаше, че това е нещо като униформа, която тя носи, когато търси обекти за своите снимки, но в момента тези дрехи я караха да изглежда още по-слаба и безпомощна. Макар че винаги е била силна и издръжлива. Дори и като дете не позволяваше на никого да й помага, сама намираше отговорите на въпросите, сама подреждаше пъзелите, винаги бе победител в детските състезания и игри.

Винаги е била безстрашна, готова да се изкачи на най-високото дърво, да бяга най-бързо по горските пътеки. Само за да докаже, че е способна да се справи с всичко. Струваше му се, че Джо Елън винаги се бе опитвала да доказва нещо.

А след като ги напусна, искаше да докаже, че не се нуждае от никого.

Е, реши младият мъж, този път се нуждаеше от нещо. Той пристъпи на терасата, но не каза нищо, когато тя извърна глава и го погледна през тъмните стъкла на очилата. Брайън седна до нея и постави чиния в скута й.

— Яж — изрече лаконично.

Тя погледна към пърженото пиле, салатата от прясно зеле и препечената до златисто филийка хляб.

— Това специален обяд ли е?

— Повечето от гостите днес обядват навън. Времето е чудесно за пикник.

— Братовчедката Кейт каза, че си много зает.

— Достатъчно. — Протегна краката си и внимателно се вгледа в лицето й. — Защо си дошла, Джо?

— Нали от време на време трябва да се връщам у дома. — Взе пилешкото бутче, отхапа и преглътна с усилие. — Ще се постарая да не ти преча и ще поема своя дял от работата.

— Не си спомням да съм казал, че ми пречиш — тихо каза Брайън.

— Тогава няма да преча на Лекси. Можеш да й кажеш, че не съм дошла тук, за да я критикувам.

— Сама й го кажи. — Брат й отвори термоса и наля в чашата от студената искряща лимонада. — Нямам намерение да заставам помежду ви. Не ми се иска да получавам ритници от двете страни.

— Чудесно, стой настрани. — Главата отново я заболя, но тя отпи от лимонадата. — Не разбирам защо, по дяволите, тя е толкова враждебно настроена към мен.

— Не знам — заяви Брайън, вдигна термоса и отпи направо от него. — Ти имаш успех, известна си, финансово си независима, очаква те голямо бъдеще в професията ти. Притежаваш всичко, което тя искаше да постигне. — Отчупи от филийката и й подаде парчето. — Не мога да разбера защо тези неща я вбесяват.

— Постигнала съм всичко съвсем сама и заради самата себе си. Не съм работила толкова упорито само за да й натрия носа. Не е моя вината, че тя е обсебена от детинската си мечта да види името си на афишите, да се покланя, докато възторжените почитатели хвърлят рози в краката й.

— Това, че според теб мечтата й е детинска не означава, че за нея не е реална и осъществима. — Вдигна ръка, за да не й позволи да го прекъсне. — Не искам да се намесвам. Вие двете сте свободни да се карате, ако искате и да се биете. Но ще ти кажа, че точно сега тя ще те събори с една ръка.

— Нямам намерение да се бия с нея — уморено отвърна Джо. Усещаше аромата на глициниите — още един жив спомен от детството. — Не съм дошла, за да се боря с когото и да било.

— Това е нещо ново.

Леко се усмихна.

— Може би съм поумняла.

— Случват се и чудеса. Изяж си салатата.

— Не си спомням някога да си бил такъв командаджия.

— И аз съм поумнял.

Тя вяло се засмя, взе вилицата и бодна от салатата.

— Кажи ми какво ново има тук, Брай. — „Помогни ми да се върна у дома — помисли си тя, ала не посмя да го изрече на глас. — Помогни ми да се върна обратно.“

— Чакай да видим. Гиф Вердън пристрои още една стая към вилата си.

Сестра му смръщи вежди.

— Да не би да говориш за младия Гиф, онова мършаво хлапе със сплъстената коса. Онзи, който непрекъснато се влачеше след Лекси.

— Същият. Има златни ръце и страхотно го бива с чука и триона. Извършва всички поправки наоколо. Все още се прехласва по Лекси и бих казал, че намеренията му са доста сериозни.

Джо изсумтя.

— Тя ще го изяде на една хапка.

Брайън сви рамене.

— Може би, но нищо чудно да се окаже прекалено жилав и да й приседне. Рейчъл, дъщерята на Сандърс, се сгоди за един младеж от Атланта. През септември ще се мести там.

— Рейчъл Сандърс. — Опита се да си я спомни. — Не беше ли онази, която фъфлеше, или може би онази, която вечно се кискаше?

— Онази, която се киска, и то толкова силно, че може да ти спука тъпанчетата. — Доволен, че Джо се хранеше, той се отпусна и сложи ръка на облегалката. — Старата госпожа Фицсимънс почина миналата година.

— Старата госпожа Фицсимънс — промърмори сестра му, — имаше навик да си хапва стриди на верандата, докато онова мързеливо куче дремеше в краката й.

— И кучето умря. Предполагам, че не е искало да живее без нея.

— Тя ми позволи да я снимам, когато бях малка и още се учех. И досега пазя снимките. Сред тях има няколко, които съвсем не са лоши. Господин Дейвид ми помогна да ги проявя. Сигурно съм била безумно досадна, но тя седеше в люлеещия се стол и търпеливо понасяше несръчните ми опити. — Джо се облегна назад и леко се залюля, бавно и монотонно, както течеше животът на острова. — Надявам се, че си е отишла бързо и безболезнено.

— Умряла е в съня си, беше почти на деветдесет и шест. Не мога да си представя по-лека смърт.

— Да. — Затвори очи, забравила за храната. — Какво стана с вилата й?

— Семейство Пендълтън бе купило по-голямата част от земите на Фицсимънс още през 1923 година, но тя притежаваше къщата и малко парче земя. Остави ги на внучката си. Тя е лекарка. Работи тук, на острова.

— Имаме доктор на острова? — Очите й се разшириха от изненада и тя повдигна вежди. — Добре, много добре. Изглежда много цивилизовано. А хората ходят ли при нея?

— Да, вече свикнаха. Тя има намерение да остане тук.

— Навярно е първият пришълец от десет години насам?

— Приблизително е така.

— Не мога да си представя защо… — Тя се изправи, сякаш нещо я удари. — Това е Кирби, нали? Кирби Фицсимънс? Когато бяхме деца, тя прекара няколко лета тук.

— Предполагам, че още тогава мястото й е харесало и затова сега се е върнала.

— Не мога да повярвам! Кирби Фицсимънс живее тук и е станала лекарка! — Лицето й светеше от удоволствие, усещане, което от дълго време не бе изпитвала. — Ние се бяхме сприятелили. Спомням си лятото, когато господин Дейвид пристигна със семейството си на острова, за да фотографира по-забележителните места.

Мисълта за приятелката от детството със забързан северняшки говор я развесели и на устните й се появи усмивка.

— Ти по цял ден тичаше със синовете му и почти не се виждахме — продължи младата жена. — Когато не досаждах на господин Дейвид с молбите си да ми даде да снимам с фотоапарата му, двете с Кирби скитахме из острова. Господи, това е било преди двадесет години, а все едно че бе вчера. Беше онова лято, когато…

Брайън кимна и довърши изречението.

— Онова лято, когато ни напусна.

— Да — промърмори Джо и радостта й угасна. — Лятото беше горещо, дните — дълги, а нощите — задушни и изпълнени със звуци. Спомням си смътно лицата им. Ставах на разсъмване, за да мога да тръгна след господин Дейвид. Грабвах сандвич с шунка и хуквах към реката. Мама бе изнамерила някакъв стар фотоапарат и аз правех снимки около къщата на Фицсимънс. Минаваха часове, безкрайни часове, докато слънцето залезеше и мама ни извикаше за вечеря. — Тя стисна очи. — Помня толкова много образи, но всички са някак си неясни. Тогава тя си отиде. Една сутрин се събудих, готова за новия дълъг летен ден, а тя просто си бе отишла. И ние нищо не можехме да направим.

— Лятото бе свършило — тихо добави брат й. — За всички нас.

— Да. — Ръцете й отново започнаха да треперят. Бръкна в джоба за цигарите. — Мислиш ли понякога за нея?

— Защо да го правя?

— Никога ли не си се питал къде е отишла? Къде е била през всичките тези години? — Нервно дръпна от цигарата. Припомни си снимката с онези безжизнени, широко отворени очи. — Или защо си е заминала?

— Това няма нищо общо с мен. — Брат й се изправи и взе чинията. — Нито с теб. Нито с който и да е от нас. Изминаха двадесет години от онова лято, Джо Елън, и ми се струва, че вече е твърде късно, за да си задаваме тези въпроси. — Брайън се обърна и влезе в къщата.

Тя не можеше да престане да си задава тези въпроси, въпроси, които я изпълваха с ужас.

 

 

Лекси кипеше от възмущение, докато се изкачваше по дюните към плажа. Джо се бе върнала, бе сигурна в това, само за да се фука с успеха и вълнуващия си начин на живот. И фактът, че бе пристигнала в „Сенкчюъри“ точно след неуспеха на сестра си, не беше просто съвпадение.

Джо бе разперила крила и бе полетяла към върховете на своя триумф, докато сестра й бе принудена да върши тази унизителна работа. Мисълта накара кръвта й да закипи и тя хукна по пясъка, оставяйки зад себе си облак прах.

Само че този път не е познала, стисна зъби Лекси. Този път тя ще държи главата си гордо изправена, няма да се чувства по-долу от сестра си, няма да се възхищава на нейния последен успех, няма да слуша в захлас за последното й пътуване. Повече няма да бъде добрата малка сестричка. И беше крайно време всички да го разберат.

По плажа се виждаха хора, които се излягаха под цветните чадъри. Забеляза няколко кутии за обяд с емблемата на хотел „Сенкчюъри“.

Мирисът на морето, примесен с аромата на плажно масло и пържени пилета, подразни ноздрите й. Едно малко дете седеше на пясъка и пълнеше червена кофичка, докато майка му четеше някакъв роман с меки корици. На пясъка до нея, в сянката на чадъра лежеше загорял мъж. Това бе семейството, на което бе сервирала сутринта.

Не ги искаше тук, не искаше тези непознати. Не искаше никой да се излежава на нейния плаж тъкмо когато тя бе в криза. За да избегне срещата, младото момиче се обърна и тръгна към малкото заливче.

Видя как една фигура се надига от водата — мъж със загоряло от слънцето тяло, с блестящи капки морска вода върху широките рамене, с изсветляла коса. Гиф бе човек, на когото можеше да се разчита, помисли си тя. Правеше всичко, което бе полезно за здравето — винаги плуваше по време на обедната почивка. Лекси знаеше, че отдавна й бе хвърлил око.

Той не го криеше, а тя не бе от момичетата, които биха отблъснали един толкова привлекателен мъж. Особено сега, когато се нуждаеше някой да повдигне самочувствието й. Замисли се дали да не пофлиртува с него, а защо не и да прекара някой и друг час в прегръдките му. Това може би щеше да подобри малко настроението й.

Хората говореха, че майка й обичала да флиртува. Лекси почти не си я спомняше. Когато майка й изчезна, тя беше прекалено малка, но бе убедена, че е наследила желанието да флиртува от майка си. Анабела винаги се е обличала с вкус, усмихвала се е и се е стараела да се хареса на мъжете. А подозренията за тайнствения любовник, които се бяха потвърдили, доказваха, че тя не само се бе усмихвала.

Във всеки случай това бе заключението на полицията след няколкомесечно разследване.

Лекси си помисли, че наистина я бива в секса, бяха й го казвали толкова често, че тя не се съмняваше в уменията си. Освен това един хубав секс бе най-добрият начин да се освободиш от напрежението и неприятностите.

Харесваше парещото, пронизващо усещане. Нямаше никакво значение, че повечето от мъжете изобщо не подозираха дали жената под тях не си представя, че е с последния нашумял холивудски, красавец. Лекси умееше да кара мъжете да вярват, че я правят щастлива. Тя бе убедена, че играта е нейното призвание.

Този път реши да оплете в кадифените си мрежи Гиф Вердън. Пусна върху пясъка хавлиената кърпа. Не се съмняваше нито за миг, че той я наблюдава. Мъжете винаги го правеха. Все едно че бе на сцената — вложи цялото си сърце в изпълнението. Изправи се до мокрия пясък, смъкна слънчевите си очила и небрежно ги захвърли върху хавлията. Сетне изхлузи сандалите си, бавно вдигна късата плажна рокля и с гъвкавите движения на стриптийзьорка се измъкна от нея. Бикините на банския й представляваха съвсем тясна ивичка плат.

Захвърли роклята, разтърси глава, отметна косата си и се запъти към морето, поклащайки бедра.

Гиф се отпусна върху вълната. Знаеше, че всеки жест, всяко движение на Лекси са преднамерено предизвикателни и съблазнителни. Ала за него нямаше никакво значение. Не можеше да откъсне очи от чувствените извивки на тялото й, не можеше да превъзмогне възбудата, обхванала слабините му, докато тя стоеше там, с огряна от слънцето светлозлатиста кожа и разпилени по раменете пламтящи къдрици.

Когато тя влезе във водата, той си представи как обгръща това тяло и прониква дълбоко в него, поклащайки се с ритъма на вълните. Младата жена също го гледаше, очите й отразяваха зелената морска вода и в тях грееха весели пламъчета.

Лекси се потопи във водата, сетне отново се изправи, този път с мокра коса, с капчици вода по гладките рамене. Засмя се и му извика:

— Днес водата е доста студена. И морето е малко бурно.

— Обикновено не си идвала на плажа през юни.

— Може би днес искам да се поохладя. — Остави се вълната да я отнесе по-близо към него.

— Утре ще бъде още по-студено и ще има по-големи вълни — отвърна той. — Ще вали.

— Ммм. — Младата жена се отпусна по гръб, загледана в синьото небе. — Може би утре пак ще дойда. — Раздвижи крака, без да го изпуска от поглед.

Беше свикнала с влюбения и покорен поглед в дълбоките му тъмнокафяви очи. Когато бяха деца, той я следваше навсякъде като предано кученце. Бяха почти връстници, бяха израсли заедно, но тя забеляза, че той се бе променил през годината, която бе прекарала в Ню Йорк.

Лицето му се бе издължило, изглеждаше по-твърд и по-самоуверен. Дългите мигли, заради които другите момчета да му се подиграваха, вече не изглеждаха женствени. Светлокафявата му права коса бе изсветляла от слънцето, а когато се усмихваше, върху бузите му се появяваха трапчинките — другото проклятие от детските му години.

— Да не би да си видяла нещо интересно? — попита той.

— Може би. Току-що.

— Предполагам, че има някаква причина, за да плуваш полугола. Не че гледката не ми хареса, но ще ми кажеш ли за какво е всичко това? Или ще ме оставиш да гадая?

Тя се засмя, ритна с крака и увеличи разстоянието между тях.

— Може би просто искам да се поразхладя.

— Представям си. — Той й се усмихна в отговор, тъй като я разбираше по-добре, отколкото тя можеше да си представи. — Чух, че Джо е пристигнала със сутрешния ферибот.

Усмивката й се стопи, а очите й станаха студени.

— И какво от това?

— Ами просто искаш да охладиш гнева си. И си решила да използваш мен, така ли? — Лекси изсъска срещу него и бързо заплува към брега. Гиф я сграбчи през кръста. — Нямам нищо против — каза и я притисна, когато тя се опита да се измъкне. — Отдавна чакам този момент.

— Свали си ръцете от мен… — Не успя да довърши, тъй като устата му се притисна до нейната. Никога не бе очаквала, че Гиф Вердън ще бъде толкова бърз и нападателен.

Досега не бе осъзнавала, че ръцете му са толкова големи, толкова твърди или че устните му са толкова… чувствени, когато се притиснаха до нейните. Престори се, че иска да се отдръпне, но неусетно от устните й се изтръгна тихо стенание и те приканващо се отвориха пред неговите.

Вкусът й бе точно такъв какъвто си бе представял — сладък като мед, тя бе гореща и готова, малко мъркащо коте, жадно за целувките му. Фантазиите, които бе имал през всичките тези години, отстъпиха място на действителността, преобразиха се и заискриха с нови, ярки цветове, плод на безнадеждната му любов и отчаяно желание.

Когато тя обви дългите си крака около кръста му и се притисна към него, Гиф бе изгубен.

— Искам те. — Устните му се впиха в нейните, докато вълните обливаха горещите им тела. — По дяволите, Лекс, знаеш, че винаги съм те искал.

Една вълна заля лицето й, морето я задърпа надолу, главата й се замая. Сетне отново изплува, огряна от слънцето, с устни, притиснати до неговите.

— Сега. Точно сега — задъхано изрече тя, учудена от силното си желание. — Сега и тук.

Откакто се помнеше, бе мечтал за този миг. Бе готов, тръпнещ и ненаситен. Тялото му пулсираше, изгаряно от болезнената потребност да се слее с нейното. Знаеше, че ако му се подчини, ще я притежава за един кратък миг и сетне ще я изгуби завинаги.

Плъзна ръце надолу и обхвана задничето й. Очите й бяха потъмнели от страст.

— Аз чаках дълго, Лекс. — Пусна я. — Сега е твой ред.

Тя размаха ръце, за да се задържи над вълните, и изплю водата, която бе нагълтала.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нямам желание да задоволя моментното ти желание и после да гледам как си отиваш. — Приглади косата си. — Когато си готова за нещо повече, знаеш къде да ме намериш.

— Кучи син!

— Сега си прекалено ядосана, скъпа. Ще поговорим пак, когато се успокоиш. — Ръката му сграбчи рамото й. — Когато те любя, ще участваме и двамата.

Лекси блъсна ръката му.

— Не ме докосвай, Гиф Вердън.

— Ще направя нещо повече — отвърна той, докато тя с бързи движения заплува към брега. — Ще се оженя за теб. — Пое дълбоко дъх и погледна към нея. — Освен ако преди това не се убия.

Гмурна се на дълбоко, за да успокои треперещото си тяло. Реши, че или е най-умният мъж на острова или най-глупавият.

 

 

Джо тъкмо бе събрала сили за една кратка обиколка из острова и бе стигнала до края на градината, когато Лекси изскочи пред нея на пътеката. Не си бе направила труда да облече плажната рокля. Мокрите бикини бяха прилепнали към тялото й. Сестра й учудено повдигна вежди.

— Как беше водата?

— Върви по дяволите! — Задъхана, пламнала от мисълта за току-що преживяното унижение, тя рязко се извърна. — Махни се от пътя ми!

— И аз си мисля, че ще е по-добре да се махна оттук. Не мога да се похваля, че ме посрещнаха много радушно.

— А ти какво очакваше? Този проклет остров нищо не означава за теб. Нито пък за мен.

— Откъде знаеш какви чувства ме свързват с острова, Лекси?

— Защото никога нито си прала покривки, нито си почиствала масите. Кога за последен път ти се случи да бършеш проклетия под с мокър парцал?

— Това ли те очаква днес следобед?

— Не съм длъжна да ти давам обяснения.

— Ти си все същата, Лекс. — Понечи да продължи по пътеката, ала сестра й внезапно я хвана за лакътя.

— Защо се върна на острова?

Внезапно я връхлетя пристъп на слабост. Едва успя да спре напиращите сълзи.

— Не знам. Но поне в едно можеш да бъдеш сигурна — не съм дошла, за да се заяждам с теб. Не искам никого да нараня. Прекалено съм изтощена, за да се разправям с теб.

Объркана, Лекси я изгледа смаяно. Нима това бе по-голямата й сестра? Днес Джо едва подбираше думите. И трепереше, както никога досега.

— Какво става с теб?

— И аз не мога да си обясня. — Поклати глава. — Остави ме сама. Нали и без това не държиш на компанията ми?

Пое бавно по пътеката. След завоя пред нея блесна морският бряг. Погледна вяло към дюните, обрасли с трева, но за разлика от някогашните дни, не вдигна глава да проследи полета на чайките. Трябваше да обмисли нещата на спокойствие, за да реши какво да предприеме, как да им го съобщи. Ако въобще реши да сподели с тях.

Дали да им разкаже за всичко, което бе преживяла? Дали да им признае, че бе прекарала две седмици в клиника, защото нервната й система й бе изневерила и нещо в нея се бе пречупило? Дали ще я изслушат с разбиране? Или ще я изгледат с презрение? Или ще останат напълно равнодушни? И въобще имаше ли някакво значение?

Но как да им каже за онази снимка? Нямаше значение колко пъти досега се бе спречквала с всеки от тях. Нали те бяха нейното семейство. Как да го разкрие пред тях, има ли право да ги върне отново към страданието, което също като Анабела бе погребано в миналото?

Сигурно ще я помислят за луда. Бедната Джо Елън, съвсем си е изгубила разсъдъка.

Може ли да им разкрие, че след напускането на клиниката бе прекарала много дни и нощи в апартамента си, треперейки от страх зад заключените врати? Или за онова бясно претърсване на всяко кътче от жилището, когато бе разбрала, че снимката е изчезнала — снимката, която бе единственото доказателство, че не е полудяла, че не си измисля тази кошмарна история.

И че бе решила да се върне в родния си дом, защото накрая бе принудена да признае пред себе си, че е болна. Че ако остане още зад заключените врати на апартамента, повече никога няма да събере кураж да излезе навън.

И досега не можеше да изтрие спомена за онази снимка от съзнанието си. На тази снимка майка й още бе млада. Нали тъкмо такава, млада и ослепително красива, я помнеше Джо. Дългата къдрава коса, безупречно гладката кожа…

Почти на същата възраст, на която е тя сега. Вероятно има някакво обяснение за всичките тези сънища, кошмари, видения и страхове. Нали и самата Анабела бе неспокойна и нервна натура, също като по-голямата си дъщеря? Дали наистина е имала любовник? Обаче това означаваше, че майка й е била много потайна, умна и дискретна. Никой не е заподозрял, че е крояла планове да напусне острова, защото за всички новината бе като гръм от ясно небе.

Дали баща й е знаел? За Джо това бе една от най-необяснимите загадки. Сигурно един мъж разбира, когато съпругата му е неспокойна, незадоволена и нещастна. Спомняше си, че те често се караха. Нима всичко е било заради тези караници? Нима се е чувствала толкова нещастна, че заради тях е напуснала дома си, съпруга си и децата си? Нима той не е разбирал какво става или просто е бил сляп за чувствата на хората около себе си?

Трудно й беше да си припомня тези неща, но знаеше, че не всичко беше толкова лошо. В техния дом имаше дни, когато кънтеше безгрижен смях. Спомни си как беше виждала родителите си да се прегръщат в кухнята, припомняше си тихия смях на майка си, докато върви по плажа, хванала баща й за ръка.

Това бяха неясни картини, избледнели от времето като лошо фиксирани фотографии. Но не бяха измислени. След като бе успяла да потисне всички спомени за майка си, значи сега щеше да може да ги съживи наново. И може би тогава щеше да разбере какво бе станало и да реши какво да прави.

Шумът от нечии стъпки я накара стреснато да вдигне глава. Слънцето осветяваше човека в гръб и лицето му бе в сянка. Върху челото му бе нахлупена шапка. Пристъпваше спокойно с дългите си крака.

Друга отдавна забравена картина изплува в съзнанието й. Видя се като малко момиче, с развята коса, как тича засмяна по пътеката. Ръцете му са разперени, за да я прегърнат и да я вдигнат високо над земята.

Джо примигна, за да пропъди този спомен, както и сълзите, напиращи в очите й. Той не се усмихваше и колкото и усилия да полагаше тя, той продължаваше да вижда в нея Анабела.

Младата жена вдигна брадичка и погледите им се срещнаха.

— Здравей, татко.

— Здравей, Джо Елън. — Той отстъпи крачка назад и я измери с поглед. Кейт беше права. Момичето изглеждаше болно, бледо и напрегнато. Не знаеше дали да я докосне, нито пък дали тя ще приеме това докосване и затова ръцете му останаха пъхнати в джобовете. — Кейт ми каза, че си дошла.

— Пристигнах със сутрешния ферибот — отвърна Джо, въпреки че обяснението бе ненужно.

Двамата стояха изправени един срещу друг, без да знаят какво да си кажат като двама непознати. Сам пристъпи към нея.

— Да не би да имаш неприятности?

— Не, просто реших да си почина.

— Доста си отслабнала.

— Напоследък имах много работа.

Той изгледа намръщено фотоапарата, висящ на врата й.

— Струва ми се, че не си дошла на почивка.

Тя разсеяно махна с ръка.

— Старите навици трудно се изкореняват.

— Винаги е така. — Баща й раздразнено изсумтя. — Днес е слънчево и вълните са доста големи. Предполагам, че ще направиш хубави снимки.

— Ще видим. Благодаря.

— Следващия път си вземи шапка. Иначе ще изгориш.

— Да, прав си. Няма да забравя.

Не можеше да измисли какво още да й каже, затова само сухо кимна и пое към пътеката.

— Пази се от слънцето.

— Ще се пазя. — Джо побърза да се отдалечи. Бе усетила уханието на острова, което лъхаше от баща й, онзи загадъчен, плътен аромат на морска вода, водорасли и миди. И всичко това я изпълни с безкрайна болка.

 

 

На километри разстояние от острова, в тъмната стаичка, осветена от червената светлина на крушката, той постави негатива в разтвора с проявителя. Доставяше му огромно удоволствие да пресъздава онзи миг отпреди толкова много години, да гледа как образът бавно изплува върху снимката.

Почти бе привършил с проявяването, искаше му се да удължи този момент, да му се наслади, преди да се заеме с фиксажа.

Беше я накарал да се върне в „Сенкчюъри“. Самата мисъл за това го караше да се усмихва и да се гордее със себе си. Идеално свършена работа. Тя беше там, където той искаше да бъде. Имаше десетки възможности да се добере до нея, но искаше всичко да бъде идеално. Познаваше красотата на съвършенството й полагаше много усилия, за да го постигне.

Не беше Анабела, а нейната дъщеря. Цикълът се затваряше. Тя ще бъде неговият триумф, неговият шедьовър.

Тя ще бъде негова. Ще я обладае и след това ще я убие.

И всеки момент щеше да бъде заснет. О, Джо щеше да го оцени. Нямаше търпение да дочака мига, в който ще й обясни всичко, защото тя бе единствената, която можеше да разбере изкуството му.

Нейните снимки го привличаха, за него те бяха истинско откровение, а това го свързваше интимно с нея. Не бе далеч времето, когато щяха да станат още по-интимни.

Усмихна се и премести негатива от ваната с проявителя във ваната с фиксажа, като преди това внимателно я разклати. Грижливо провери температурата на разтвора и започна търпеливо да чака часовника да звънне. Едва тогава можеше да светне бялата светлина и да провери готовата снимка.

Беше красива, много красива. Прекрасна композиция. Драматично осветление — какво прекрасно сияние около косата, какви възхитителни сенки, подчертаващи всяка извивка на тялото. И обектът бе съвършен.

Бе по-близко до нея от всякога, бе свързан с нея чрез фотографиите, които бяха променили живота им. Едва се сдържаше да не й изпрати следващата снимка. Ала знаеше, че трябва много внимателно да избере подходящия момент.

Върху работната маса лежеше разтворен, изпомачкан дневник. Редовете бяха избледнели от времето.

„Решителният момент е връхната точка в моята работа. Да уловиш онова краткотрайно, преходно състояние във всичките му елементи, целия динамизъм на мига, когато ужасът на обекта достига върха си. И какъв по-решителен момент може да има от мига, в който настъпва смъртта? И колко самообладание трябва да притежава фотографът, за да го улови и запечата, след като е планирал и подготвил тази смърт стъпка по стъпка? Този акт свързва завинаги обекта и художника, превръща го в творец, в създател на образи.

Тъй като ще убия само една жена и ще разполагам само с един решителен момент, всичко трябва да бъде съвършено.

Нейното име е Анабела.“

— Анабела! — промърмори мъжът. — Толкова красива. А дъщеря ти е твое копие.

Остави снимката на Анабела, от която го гледаха две широко отворени очи, и се зае с плановете си за престоя на острова.