Нора Робъртс
Красива и мъртва (31)

Епилог

— Хеликоптерите са излетели. С единия ще пристигнат полицаите. Ще те откарат до сушата.

— Не искам да ходя в болница.

Кирби се приближи до леглото и повдигна ръката на Брайън, за да провери пулса му.

— Твърде лошо. Не си в състояние да спориш с лекуващия си лекар.

— Какво по-различно от теб могат да направят те?

— Доста повече от моята елементарна спешна помощ. — Тя провери превръзката и остана доволна, че раната не кърви. — За теб ще се погрижат няколко хубавички сестри, ще ти дадат успокоителни и след няколко дни ще се върнеш вкъщи.

Той се замисли.

— Колко са хубави сестрите?

— Сигурна съм, че… — Тя не довърши и въпреки че бързо се извърна, Брайън видя сълзите в очите й.

— Хей, аз само се шегувах. — Протегна ръка към нея. — Дори няма да ги погледна.

— Съжалявам. Мислех, че се владея. — Кирби коленичи до леглото и отпусна глава върху чаршафа. — Бях толкова уплашена. Толкова се страхувах. Кръвта ти изтичаше. Пулсът ти се губеше.

— Но ти не му позволи да се загуби съвсем. — Той разроши косата й. — Ти ме върна обратно и остана с мен. Я се погледни. — Брайън нетърпеливо я побутна и тя вдигна лице към него. — Изобщо не си спала.

— Ще спя по-късно. — Притисна устни към ръката му. — Ще спя поне четири денонощия.

— Може да ги убедиш да ти позволят да дойдеш с мен, за да споделиш стаята ми.

— Може би.

— А след като се върнем, ще делиш с мен спалнята ми, докато се възстановя.

— Предполагам, че бих могла.

— А когато оздравея напълно, ще споделиш с мен и остатъка от живота си.

Кирби изтри една сълза.

— Ако ми правиш предложение, трябва ти да си коленичил.

— Да, но ти си толкова агресивна жена.

— Прав си. — Отърка бузата си в ръката му. — И след като смятам, че дължиш на мен факта, че ти е останал още живот, смятам, че е напълно справедливо да го споделиш с мен.

 

 

— Градините са унищожени. — Джо погледна към мокрите, смачкани в калта цветове. — Ще са нужни седмици, за да се спаси това, което може, и да се започне отново.

— Това ли искаш? — попита Нейтън. — Да се спаси, което може, и да се започне отново?

Тя се огледа. Превръзката, която Кирби бе направила на слепоочието му, бе изненадващо бяла върху загорялото му лице. Под очите му имаше дълбоки сенки и той изглеждаше много уморен.

Джо бавно се завъртя. Слънцето блестеше, а въздухът бе кристалночист. Виждаше оголените и паднали дървета, счупените плочки, които образуваха малък фонтан, помещението за опушване на месото и рибата, което бе останало без покрив. Клони и листа бяха посипани върху плочките във вътрешния двор.

Над тях Гиф и Лекси сваляха шперплата от прозорците. Зърна баща си и Кейт, поели към гората. Лицето й светна от радост, когато видя как той я прегърна през раменете.

— Да, нещо подобно. Бих искала да остана още малко и да им помогна да се справят с преживяното. Нищо няма да е както преди, но може би така е по-добре.

Засенчи с ръка очите си, за да не й блести слънцето.

— Брайън иска да те види.

— Видяхме се, преди да дойда при теб, и си изяснихме нещата. Може да не са както преди — усмихна се той, — но може би е за добро.

— Разбрах, че си говорил с татко.

— Да. Той е много доволен, че вече децата му са в безопасност. — Нейтън пъхна ръце в джобовете си. Не я бе докосвал от предишната нощ, когато Кейт я бе отвела, за да се погрижи за нея. — Смята, че съм проявил голяма смелост, като съм убил брат си.

— Ти прояви смелост, когато спаси живота ми.

— Това няма нищо общо със смелостта. — Пристъпи по калната пътека, отдалечавайки се от нея. — Не изпитвах нищо, когато натиснах спусъка. За мен той вече беше мъртъв. Изпитах единствено облекчение, че най-сетне ще сложа край на всичко.

— Не ми казвай, че не си проявил смелост. Ти беше наранен по всички възможни начини. И успя да намериш своя път, успя да стигнеш през бурята до мен. Ти се изправи лице в лице с това, с което никой не би трябвало да се изправя. Когато полицаите пристигнат, смятам да им кажа, че си се държал като герой.

Постави ръка на рамото му.

— Аз ти дължа живота си, живота на семейството си и паметта на майка си.

— Той беше мой брат. И все още е мой брат. — Очите му бяха потъмнели от болка. — Не мога да променя това.

— Не, не можеш. Него вече го няма. — Джо чу бръмчене и вдигна глава към небето. Хеликоптерите приближаваха. Искаше да си кажат всичко, преди къщата да се изпълни с чужди хора. Преди полицаите да нахлуят и да започнат да разпитват. — Ти каза, че ме обичаш.

— Обичам те повече от всичко друго.

— Не е ли това основа, както ти го наричаш? Мисля, че един мъж с твоя талант много лесно ще разбере къде трябва да се копае, кое може да се възстанови, кое да се укрепи, за да не се срути. Искаш ли да спасиш това, което може, Нейтън, и да започнеш отново?

— Да. — Той пристъпи към нея. — Повече от всичко.

Тя го погледна и протегна ръка.

— Тогава защо не започнем веднага и да продължим до края на дните ни?